Последната императрица

41.

Калифорния, Америка

Щатски парк „Дел Нотр“

Проход Хънтингдейл

26 юли 2084 г.

08:35 ч. местно време

2 дни преди началото на мисия Ездра

Уилсън наплиска лицето си със студена вода, взе топлата кърпа и попи кожата си с меката материя. След като се подсуши, той сгъна кърпата и я върна обратно на затоплената й пръчка. Погледна се критично в огледалото и каза на глас:

— Следващите два дни ще са най-трудните.

Напрежението от предстоящото начало на мисия Ездра най-сетне започваше да изпълва всяка негова мисъл и действие. Нямаше как да се измъкне от непрестанния стрес, предизвикан от противоречащите си цели на Г. М. и Джаспър. Идеше му да закрещи, но не можеше да събере енергия дори за това. Устата му беше пресъхнала, а крайниците му — без капка сила.

„Бъди позитивен и остани в настоящия момент“ — каза си той.

До прехвърлянето оставаха само още два дни и две нощи. Две безсънни нощи, уточни той. След като се върна от летището на Кресънт Сити, до късно през нощта Уилсън беше прочел три книги, посветени на Китай през деветнайсети век. С помощта на омега способностите си можеше да попие невероятни количества информация, без да спира. И запаметяваше почти сто процента от всичко. Това беше предимство, което винаги щеше да го отличава от обикновените хора.

„Още само два дни — каза си той. — И после всичко ще бъде зад мен.“

Усмихна се на отражението си, мъчейки се да пропъди мрачното настроение, след което обърна гръб на огромната огледална стена. Ярка слънчева светлина струеше от поставените под ъгъл прозорци на просторната баня от бял мрамор и лъчите галеха приятно кожата му. Докато влизаше в спалнята, Уилсън хвърли поглед към картината над леглото. Беше поразително колко силно му напомняше за момента на неговото собствено прехвърляне. Поклати глава, мислейки си колко ли щеше да се гордее дядо му, ако беше жив. Мисълта моментално го отрезви — той си нямаше близък човек в живота. Или вече си нямаше. Реши, че това е колкото добро, толкова и лошо. Нямаше кой да го утешава в моменти на слабост, но пък и нямаше очаквания, които да оправдава — което може би бе по-голямо предимство.

Уилсън се обърна към панорамния изглед към Пасифика. Палещата жега, обхванала района през нощта, вече почти беше отнесена в океана. Мислите му отново се насочиха към Минерва Хатауей. Знаеше, че я желае физически, а може би дори нещо повече, но тя представляваше усложнение, което просто нямаше място в живота му в такъв момент. Имаше голяма вероятност Г. М. да се постарае двамата да не се виждат в бъдеще, но това бе може би за добро. Уилсън не бе имал друг избор, освен да разкрие, че Джаспър е против мисия Ездра. Само така можеше да попречи на Г. М. да разкаже на Рандъл за еликсира на живота. Оставаше му само да се надява Джаспър да разбере, че запазването в тайна на изтеглената дата на прехвърлянето е най-важното нещо.

В спалнята се разнесе мелодичен звън, последван от мек електронен глас.

— Имате посетител, приближаващ от главния портал.

— Кой е? — попита Уилсън, говорейки на празната стая.

— Личната идентификация е блокирана — отвърна женският глас. Във въздуха се появи холографски образ. Електромобил от новите компактни модели със затъмнени стъкла тъкмо спираше на алеята пред входа.

Уилсън отиде в дрешника, обу обувките си и вдигна ципа на униформената си куртка. Прокара пръсти през косата си, за да я приведе в някакво подобие на ред, и тръгна енергично към външната врата. Кожените подметки скърцаха по плочките на пода.

Отвори вратата и се озова пред Минерва. Очите й бяха червени и подути. Беше облечена в проста черна рокля и сандали.

— Успя да ме уволниш! — прочувствено каза тя. — Дано си щастлив, Уилсън!

Уилсън изстена.

— Точно сега имам най-малко нужда от подобни неща, Минерва.

— Какво каза на Г. М.?

— Играеш опасна игра — отвърна Уилсън.

— Единственият, който играе опасни игри, си ти, Уилсън! Ти си онзи с тайните. Ти стоиш между Г. М. и Джаспър, не аз!

— Нямаш право да идваш в дома ми — каза Уилсън, като поглеждаше през рамото й към портата, за да се увери, че там няма други.

— Ти компрометира мястото ми в „Ентърпрайз Корпорейшън“ без изобщо да се замислиш какво означава това за мен.

Уилсън застана на прага, сякаш да й попречи да влезе.

— Не съм казвал нищо, което да застраши мястото ти. — Гласът му беше напрегнат, но не му пукаше. — Просто направих това, което сметнах за правилно. Или си забъркана в ситуация, която не разбираш — и ако е така, моите съчувствия — или си съвсем наясно какво става и си застанала на страната на властимащите. Така или иначе, трябва да приемеш последиците.

Минерва го погледна горчиво.

— Винаги съм била честна с теб.

Уилсън отчаяно се мъчеше да прочете мислите й. Личеше си, че е плакала, лицето й беше бледо. Нямаше никакъв грим и косата й бе малко разбъркана. Той се опита да се спре и да не поглежда тялото й, но подсъзнателно я огледа с крайчеца на окото си. Роклята й прилепваше плътно, подчертавайки тънката талия. Краката й бяха дълги и загорели от слънцето; въпреки че беше със сандали, тя си оставаше много висока. Беше невъзможно да не те привлече. Уилсън реши, че е най-добре да го признае, пък дори само пред себе си.

— Защо си тук, Минерва?

— Исках да съм сигурна, че си наясно какво си направил.

Уилсън отново се вгледа в лицето й, но просто не можеше да я разчете. Лъжеше или не? И колкото повече я гледаше, толкова повече му се искаше да не откъсва очи от нея.

— Мотивите ми бяха да бъда близо до теб — почти шепнешком рече тя. — Нищо повече. А ти го превърна в конспирация. Вината е твоя. Ти имаш демони, Уилсън, и аз знам за тях. Знам през какво си минал — или най-малкото онова, което е записано в архивите. — Тя замълча за момент. — Видял си и си извършил изумителни неща през живота си. И си платил висока цена за тези изживявания. Но и ти не си лишен от чувства или нужди.

Здравият разум му крещеше да я изгони с груба дума, но въпреки това Уилсън се дръпна настрани и й направи знак да влезе. Просто беше прекалено уморен и изтощен от безкрайните конфликти, изпречващи му се на всяка крачка. Не можеше да продължава така.

— Знам, че е глупаво да те пускам да влезеш — каза той, докато тя минаваше покрай него, оставяйки след себе си аромат на парфюм.

— И аз знам, че съм глупачка — отвърна Минерва.

Тя тръгна по стъкления коридор към спалнята му, сякаш знаеше съвсем точно къде се намира тя. Уилсън вървеше след нея и гледаше в захлас как бедрата й се полюшват под тънката черна рокля, очертани на яркосиния фон на океана навън.

Минерва влезе в спалнята и се завъртя в кръг, сякаш да възприеме всичко — гледката към океана, басейна на терасата, изгледа от високо. Погледът й се задържа за момент върху мрачното платно над неоправеното легло. После тя се обърна към него, сякаш знаеше много добре какво показва картината.

— Ти промени живота ми — рече. — Разбрах, че ще го направиш, в мига, в който те видях за първи път.

И тогава Уилсън осъзна, че му е писнало да бъде сам. Напрежението, което изпитваше, бе студено, грозно и безжизнено, а в същото време пред него стоеше жена, толкова жива и прекрасна, че нямаше как да не изпита влечение към нея. Минерва опря длан в гърдите му и той усети топлината на ръката й през куртката.

— Грешка беше да идваш тук — рече той.

— Вече изгубих работата си заради теб — тихо каза тя.

— Не съм сигурен, че ти вярвам.

Минерва пристъпи към него, леко наклони глава настрани и пълните й устни докоснаха неговите.

Уилсън знаеше, че не бива да го позволява, но беше безсилен да спре. Докато езикът й нежно се плъзгаше в устата му, той я прегърна и телата им се долепиха. Удоволствието потече в мускулите му, набирайки сила, докато ръцете му проследяваха извивките на тялото й, без да усещат тънката преграда на роклята й. Намираше се едновременно в рая и в ада. Жената в обятията му беше почти със сигурност шпионин, но чий точно? Въпреки това Уилсън беше взел решение да „овладее“ положението, така че да получи онова, от което се нуждаеше така силно.

Зърна с крайчеца на окото си картината над леглото и му се стори, че избухващата звезда в центъра сякаш започна да пулсира, изпълнена с енергия. В този момент той се намираше точно там, където искаше, колкото и шантаво да беше това. Едно беше сигурно — чувстваше се най-добре, когато всичко е заложено и опасността е навсякъде. А тази ситуация изглеждаше точно такава.