Последната императрица

18.

Пекин, Китай

Забраненият град

Дворецът на съсредоточената красота

9 септември 1860 г.

09:15 ч. местно време

Мисия Ездра — ден 190

Императрица Цъ Си беше на двайсет и пет години. Дъщеря на манджурски офицер и знаменосец, тя бе избрана за нископоставена наложница трета класа за Сиен Фън, когато беше едва на петнайсет. Вярно е, че никога не бе желала да изживее живота си в Забранения град — това бе потенциално еднообразно съществуване, изпълнено с надежда по някакъв начин да се окаже „специална“ за Сина на небето. Но ето че стана точно така. От мига, в който срещна Фън, тя остави върху него белег, от който той не бе в състояние да се освободи.

Беше една от щастливките. За хиляди други затварянето във Великото вътре беше доживотна присъда без право на отмяна. Много от красивите млади момичета от селото на Цъ Си бяха отведени през годините, за да не бъдат видени никога повече. Красотата беше проклятие в Манджурия, където се подбираха наложниците на Сина на небето, за да се гарантира, че всяко потомство на императора е с чиста манджурска кръв.

Красотата на Цъ Си бе изключителна, но това не беше качеството, което я отделяше от останалите 3000 жени, чийто живот бе посветен единствено на Сина на небето. Имаше и три допълнителни качества. Първото беше тялото й и начинът, по който се движеше — стройно, гъвкаво и женствено. Да я гледаш как изпълнява и най-простите задачи беше необичайна среща с човешката красота. В това отношение тя нямаше равна на себе си и физическите сили на грацията бяха станали не по-малко ефективни в спалнята, където тя ги прилагаше безпогрешно при даването на наслада. Второто бяха очите й — кафяви и симетрични като на толкова много други момичета, но в същото време зениците й сякаш бяха безкрайно дълбоки. Енергията, която излъчваха, беше такава, че само като те гледат — чувство, което мнозина от военния съвет разбираха много добре — предизвикваха удоволствие. Третото качество беше интелектът и остроумието й. Нямаше друга жена на света, притежаваща способността да разговаря с мъже като равна и в същото време да не губи женствеността си. Вярно бе, че всички в двореца, дори роднините на императора, се бояха от нея. Тя изобщо не се опитваше да скрие желанието си за власт и носеше амбицията си гордо, сякаш беше чифт изящни перлени обеци.

Сиен Фън се възхищаваше на откритата природа на Цъ Си, но дните му бяха преброени и същото се отнасяше и за нейните дни. Силата й бе неразривно свързана с императора, първо, чрез любовта му към нея и второ, чрез кръвната връзка — Цъ Си беше единствената от наложниците на Сиен Фън, която го бе дарила със син и наследник, принц Тун Чъ. Следващият вероятен император на Средното кралство в момента беше петгодишен, твърде млад да застане на мястото на баща си начело на страната. Ако императорът умреше и Тун Чъ заемеше трона, щеше да бъде назначен регент, който да се грижи за него — и страната — докато момчето порасне. Титлата регент никога не бе давана на жена, но Цъ Си знаеше, че съпругът й е смъртно болен, и погледът й не се откъсваше от наградата. Регентството бе единственият начин да осигури трона на сина си — и наред с това собственото си оцеляване в дългосрочен план.

Цъ Си седеше на палисандров стол с абсолютно изправен гръб и вирната брадичка между стените на Двореца на съсредоточената красота, любимата й сграда от хилядата в Забранения град. Превърнат в нейна постоянна резиденция, Дворецът на съсредоточената красота граничеше с Императорските градини на запад и гледаше към внушителната Зала на имперския мир. Известно бе, че Цъ Си го е избрала заради името, но и заради несравнимата гледка към двата древни кипариса в двора и защото дворецът бе добре осветен през целия ден и следобеда. В главната зала имаше съвсем малко мебели от тъмно палисандрово дърво, деликатни и изящни в сравнение с размерите на помещението. Високият таван се поддържаше от шест червени колони, а на задната стена имаше голяма рамка от жълта оризова хартия, върху която с черни мандарински символи бе изписано „Красота и сила“. Покрай източната стена висеше дебела бяла завеса, зад която се намираха личните й покои, стаи за преобличане и серия чакални.

— Съдбата на четиристотин милиона души лежи на раменете ми — обяви Цъ Си на присъстващите. Беше облечена в черно чан пао от най-фина коприна, която прилепваше до всяка извивка на тялото й.

Пред нея на покрития с плочи под стояха двама мъже — 22 годишният принц Кун, по-младият брат на императора, и 52 годишният председател на военния съвет. Му Ин беше интелигентен човек и по мнението на Цъ Си лоялността му бе на първо място към Сина на небето. Принц Кун, който изглеждаше като момче, бе със сигурност най-големият поддръжник на императрицата — в това можеше да е напълно уверена — тъй като в замяна тя пазеше мрачната му тайна от всички останали в императорското семейство.

Двамата мъже носеха сините имперски одежди на двора — тясна жилетка ма гуа от дебела материя и подобно на пола долнище. На гърдите на принца беше извезан дракон с четири нокътя, показващ произхода му. Му Ин пък носеше златен фазан, второто най-високо цивилно отличие.

През цялото време Цъ Си можеше да вижда своя велик евнух Ли Лиен, облечен в пъстроцветната си роба и с двама помощници, който следеше всяко движение.

— Влязохте в капан — каза принц Кун.

— Преговорите не успяха да спрат червените дяволи в Тиендзин — добави Му Ин. — Сенге Ринчен изтегля славната ни отбранителна армия гибелно близо до Пекин. Изказването ви на военния съвет беше твърде силно и в резултат Су Шун ви устрои капан.

Дотук казаното не представляваше никаква тайна за Цъ Си.

В продължение на почти две седмици генерал-губернатор Ханфу и двама специални пълномощници бавеха британците и французите при Тиендзин. Накрая преговорите се провалиха с гръм и трясък, когато всички поставени въпроси най-сетне бяха уредени и беше време за подписване на нов договор. Едва тогава червеният дявол Хари Паркс разбра, че Ханфу и пълномощниците не разполагат с имперския печат. Без него всеки подписан договор не струваше и хартията, върху която е написан. Вбесен от измамата, лорд Елгин бе влязъл в незащитения Тиендзин и го бе обявил за собственост на кралица Виктория. Така той си осигури контрол върху река Хай и — което беше най-важното — сложи ръка върху доставките на ориз за столицата, който идваше с плоскодънни джонки от южните провинции. Междувременно хората на сър Хоуп Грант бяха отпочинали след превземането на укрепленията Дагу и можеха да бъдат мобилизирани бързо. Вдигнаха лагера си на 6 септември и потеглиха на северозапад към Тунджоу, само на 20 км от стените на Пекин.

— Ако не ги спрем, червените дяволи ще бъдат тук само след няколко дни! — каза принц Кун с явна паника в гласа си. Меката му женствена природа само допринесе коментарът му да прозвучи още по-уплашено. — Синът на небето иска да избяга от града в Манджурия и Су Шун го посъветва Дзъхол от другата страна на Великата стена да стане временна столица, докато варварите не бъдат поставени на мястото им.

— Не изпадайте в паника, братко — каза Цъ Си, докато гледаше как двете струйки благовонен дим се издигат нагоре в неподвижния въздух на двореца. — Всичко е под контрол.

Подобно на мислите на Цъ Си, правите струйки дим се носеха нагоре и скоро започваха да се вият и нагъват като изпълнители на някакъв зрелищен танц.

— Синът на небето няма да избяга от града — каза тя, осъзнавайки много добре как ще подейства подобно бягство на решимостта на татарската войска да се бие. — Сенге Ринчен примамва варварите към нас. Само кавалерията ни наброява над двайсет хиляди души и монголският господар се е установил на лагер на западната страна на Тунджоу. Той чака варварите да приближат, за да се сражава с тях в равнините. Няма причина да се страхуваме от това.

Макар да не разбираше напълно защо Ринчен беше избрал да се бие в такава близост до стените на Пекин, Цъ Си разбираше, че тази стратегия си има и своите преимущества. Ако Синът на небето останеше в града, всеки от бойците му щеше да се сражава за дома си, а снабдителните линии на червените дяволи щяха да се обтегнат до скъсване. Въпреки това тя се тревожеше, че Ринчен има и свои, по-зловещи планове. Ако владетелското семейство избяга, той можеше просто да влезе в Забранения град и да се обяви за император. Нямаше армия, която да му попречи да превземе града. Тъкмо обратното — армията се намираше под негово командване. Ако Цъ Си не внимаваше, Цин щеше да се окаже парчето месо между две биещи се кучета и повече от 216-те години манджурско господство щяха да бъдат заличени само за миг.

— Тактиката ни на забавяне се оказа огромен успех — уверено рече тя. — И трябва да продължим да преговаряме. С всеки изминал ден защитата ни става все по-силна. Не бива да проявяваме никаква милост към Елгин и червените дяволи. Вие двамата трябва да поемете преговорите, да се сприятелите с онова чудовище и да го накарате да повярва, че наистина желаем помирение. Кажете му, че искаме да продължим да търгуваме, но че условията на съглашението трябва да се основават на първоначалните. Не бива да ни налагат повече искания, ако не желаят да разгневят могъщия дракон на Цин.

— Те ще бъдат подозрителни, императрице — каза Му Ин. — Имам чувството, че не ни остава друг избор, освен война. Повели са хиляди мъже в страната ни с една-единствена цел, да съборят Средното царство и да заграбят богатствата му за себе си. Ако отрежат главата на Цин, тялото ще умре скоро след това. Трябва да защитаваме Сина на небето на всяка цена.

Цъ Си стана. Гласът й оставаше спокоен, сякаш приспиваше малко дете.

— Съгласна съм, че ще има война, но не бива да забравяме, че ние контролираме нещата. Онези коварни червени дяволи са натрапници в земите ни, но въпреки това съм сигурна, че нямат желание да заграбят царството ни. Те са глупци, които искат да купуват чая ни и да ни продават своя опиум, както и да пращат проповедници в страната, за да спасяват душите на народа. За мен е ясно, те не осъзнават, че във всяко отношение са по-нисши от Цин и манджурските господари, които владеят тази велика страна. По волята на всички богове ние сме избраният народ. — Цъ Си млъкна, за да си поеме дълбоко дъх. — Трябва да продължим да ги бавим. С всеки ден армията ни става все по-силна и все повече войници се събират на защитните ни позиции. Така ще унищожим напълно червените дяволи, преди да е паднала първата снежинка. — Тя отново седна на мястото си. — И двамата ще напишете помирителни писма до лорд Елгин и ще се извините за провала при Тиендзин. Ще му кажете, че сте упълномощени от Сина на небето да изпълните изискванията му и че вече няма да има увъртания. Но в замяна той трябва да спре похода си към Тунджоу, докато не бъдат уговорени условията.

— Но ние нямаме подобно пълномощно — отвърна принц Кун.

— Именно — отвърна Цъ Си. — Точно затова можете да се съгласите с всичко. Борбата ще приключи с война, но само когато ние сме готови да се бием, а не когато ни нападнат. Цин ще изберат времето и мястото за унищожаване на червените дяволи, а не обратното.

По-нататъшното протакане даваше на Цъ Си и възможност да се срещне със Сенге Ринчен и да разбере каква е истинската му цел. Ако усетеше, че има планове за трона на Цин, щеше да го примами в леглото си и докато е беззащитен в момента на върховното удоволствие, да го убие със собствените си ръце.

— Разбирате ли какво искам от вас? — обърна се Цъ Си към двамата мъже пред нея. — Трябва да ми спечелите достатъчно време да осигуря съюзниците на Средното царство.

Принц Кун и Му Ин сведоха глави пред най-могъщата жена в Азия. Чувстваха се задължени да изпълнят нарежданията й. Силата и самоувереността й бяха опияняващи. Но въпреки това и двамата щяха да я изоставят, ако от това зависеше собственото им оцеляване. Такава бе традицията в двора на Цин — властта се местеше под Сина на небето като приливите и отливите на дълбок океан. Ключът към оцеляването бе в това да залагаш на всички играчи, така че независимо от резултата винаги да имаш възможности да преговаряш.

Отвътре зазвъня звънец.

Това означаваше, че към двореца идва някой. Звукът накара Му Ин и принц Кун видимо да се стегнат, сякаш не искаха да бъдат видени в присъствието на Цъ Си. Само че вече бе твърде късно да се изнижат и нямаха друг избор, освен да останат по местата си и да видят кой ще влезе.

Ли Лиен вече тичаше навън да посрещне посетителя. Секунди по-късно той изкачи стъпалата с един евнух, който го следваше по петите. Цъ Си не помръдна от мястото си — продължаваше да седи с изправен гръб и ръце на коленете.

Дрезгавият глас на Ли Лиен наруши тишината в двореца:

— Представям ви евнуха Ям, слуга на Су Шун. Той носи спешни новини, които трябва да предаде със своята уста във вашите уши.

Ли Лиен отстъпи настрана и даде знак на топчестия мъж да пристъпи напред.

— Нося ви поздрави от господаря си Су Шун — каза евнухът Ян с пискливия глас на старица.

— Преди да продължиш, евнухо — изръмжа Цъ Си, — аз решавам какво ще чуят ушите ми… а не господарят ти. От днес нататък без изключение Су Шун ще се обръща към мен писмено. От гласа ти ми призлява. Напусни незабавно! И на излизане предай съобщението си на Ли Лиен, или ще прекараш остатъка от живота си в тъмницата на този дворец.

Ян си даде сметка, че ако възрази на Цъ Си, дори влиянието на Су Шун няма да го спаси. Тя беше императрица на Западния дворец и арогантното искане на Су Шун вече бе изложило евнуха на опасност от сериозно бичуване. Осъзнавайки, че няма друг избор, той само протегна ръце към императрицата в знак на почит, поклони се, обърна се и бързо се затътри навън.

— Мъдро ли беше това? — тихо попита принц Кун.

— Ако Су Шун има важна новина, няма да позволя този коварен евнух да му докладва нито за моята, нито за вашата реакция — отвърна Цъ Си.

Му Ин нервно потърка длани.

— С приближаването на варварите Синът на небето се съветва все повече със Су Шун. Той използва провала ни на бойното поле, за да забие клин между вас и Сина на небето. И успява.

— Няма да успее — стоически заяви Цъ Си.

— Въпреки това дълбоко съжалявам, че евнухът Ян ни видя тук — каза принц Кун.

— Вие сте с императорска кръв — отвърна Му Ин. — Няма от какво да се боите.

Великият евнух Ли Лиен се затътри по пода на главната зала и се поклони на императрицата.

— Нося вестта от Су Шун. Той ви съобщава, че Сенге Ринчен трябва да бъде наказан за загубата на Тиендзин и укрепленията Дагу. Синът на небето е обявил, че той трябва да върне триокото пауново перо.

Цъ Си започна тихо да се смее, за да покаже презрението си към опитите на Су Шун да съсипе монголския господар. Триокото пауново перо се даваше от двора на Цин като най-висока чест за един военачалник и отнемането му означаваше опозоряване на монголския господар. В действителност искането я беше уплашило. То щеше да предизвика негодуванието на Ринчен и още повече да подсили желанието му за измяна. Вече беше абсолютно задължително Сиен Фън да остане в Забранения град. Избягаше ли, Ринчен щеше да има чудесна възможност да завладее града за себе си.

Тактиката на Су Шун беше много коварна. Той се опитваше да неутрализира монголския господар, като атакува гордостта му, тъй като знаеше, че Цъ Си ще бъде онази, която ще трябва да го умилостиви. Су Шун обаче не разбираше, че заплахата от червените дяволи е съвсем реална — и че техният синеок китайски съветник не бива да се подценява. Войната така или иначе беше неизбежна. Су Шун играеше наистина опасна игра. Беше се прицелил в позицията на регент и така излагаше на риск сигурността на династията Цин.