Последната императрица

35.

Калифорния, Америка

Централа на „Ентърпрайз Корпорейшън“

21 юли 2084 г.

14:55 ч. местно време

7 дни преди началото на мисия Ездра

Уилсън отново изпита опасения, докато асансьорът се издигаше към директорския етаж. Този път не беше закъснял за срещата с Джаспър, но въпреки това усещаше гърдите си кухи, а коленете му като че ли бяха поомекнали. Реакцията изглеждаше прекалена за ситуацията и макар да си даваше сметка, че симптомите му са свързани по някакъв начин с Минерва, Уилсън взе съзнателно решение да пропъди чувствата си.

От високоговорителите тихо звучеше Чайковски — „Лешникотрошачката“ — и Уилсън нямаше как да не се усмихне. „Колко подходящо“ — каза си той.

Замисли се за прогонването на Лъ Дан от „Ентърпрайз Корпорейшън“. Това, което го смущаваше, беше мотивът — просто не можеше да се сети за такъв. Решението за отстраняването на Лъ Дан явно е било взето от някой високопоставен и е минало нагоре по стълбицата и след като Уилсън вече се бе убедил, че Дейвин няма нищо общо, оставаха единствено Джаспър и Г. М. Но защо му беше на някого от тях да си прави труда да се въвлича в подобно нещо? И двамата си имаха причини и интерес Рандъл да бъде спокоен и добре подготвен преди началото на мисията. Някой от охраната сигурно бе проявил прекалена бдителност и ако случаят беше такъв, положението лесно можеше да се поправи.

Асансьорът спря и Уилсън събра сили да бъде посрещнат от поредната красавица на директорския етаж. Вратата се отвори и наистина, очакванията му се оправдаха напълно — само че жената, която чакаше търпеливо с ръце зад гърба, беше Минерва Хатауей.

— Добре дошъл отново на директорския етаж — с любезна усмивка рече тя. — Подранил си. Впечатлена съм.

— Стори ми се, че каза, че няма да си тук.

— Разочарован ли си?

— Честно казано, съгласих се на срещата само защото си мислех, че няма да си тук. Така че извинявай, ако ти изглеждам леко изненадан.

Двамата вече вървяха едни до друг през фоайето. Поради някаква причина Уилсън ясно долавяше парфюма на Минерва.

— Наистина си разочарован — тихо рече тя.

— С цялото ми уважение — каза Уилсън, без да поглежда към нея, — малко съм объркан относно мотивите ти. Ти и приятелките ти не бяхте искрени относно намеренията си снощи. Дойдохте, защото някой ви е казал да дойдете. Така че стига с театъра, а?

Уилсън не си направи труда да погледне към нея, колкото и да му се искаше. Забеляза в далечината Клодия и Лара. Двете му махнаха дружески и той им се усмихна в отговор.

— Не бива да ме съдиш така лесно — тихо рече Минерва.

— Знам какво целиш — отвърна Уилсън, усещайки, че може да я пречупи, ако поддържа напрежението. И в същото време чувството, че е привлечен от нея — и може би дори известна завист към професора — го тормозеше най-много. — Така че ще те помоля да престанем с това представление.

Двамата вече бяха пресекли мраморното фоайе и стояха пред високата врата на заседателната зала.

— Не знам какво да кажа — след дълго мълчание рече Минерва.

— Какво ще кажеш за: „Джаспър беше отделил петнайсет минути за срещата с вас. Моля да отговаряте на въпросите му колкото се може по-конкретно. И каквото и да правите, моля не стискайте ръката му“.

Тя отвори с безизразна физиономия вратата и Уилсън влезе. За негова изненада Джаспър не го чакаше в заседателната зала и Минерва влезе след него, като затвори.

— Трябва да говоря с теб — рече тя.

— Нека изясним нещата — каза Уилсън и се обърна към нея. — Не вярвам…

Минерва вдигна пръст към лицето му.

— Внимавай, Уилсън! — напрегнато рече тя. — Нямаш представа защо съм тук. Опитай да замълчиш, за да не кажеш нещо, за което ще съжаляваш.

— Преминаваш в настъпление, а? Интересен подход.

— За бога! — изстена тя. — Ти си един от най-отчайващите хора, които съм срещала в живота си!

— Просто кажи каквото имаш за казване и да приключваме.

— Трябва да призная нещо. — Минерва скръсти ръце на гърдите си. — Много добре знам кой си. Зная, че си бил Надзирателят на мисия Исая и че си пътувал назад и напред във времето. Колкото и да е трудно за вярване, знам, че това е истина.

Да чуе това от някого извън Меркуриевия екип беше шок, но Уилсън успя да скрие изненадата си.

— Фактът, че знам тези неща — продължи Минерва, — обяснява доста неща за теб и причината да се държиш по този начин.

— Нямам представа за какво говориш.

— Очаквах този отговор, така че да не затъваме в детайли. Знам, че трябва да отричаш всичко. — Минерва се вгледа изпитателно в очите му. — Признавам, че помолих Клодия и Лара да дойдат с мен снощи по мои лични причини.

Тя изведнъж млъкна, сякаш й бе трудно да продължи нататък.

— Не спирай сега — каза Уилсън. — Тъкмо започна да става интересно.

Минерва въздъхна раздразнено.

— Снощи всичко се провали. Признавам. Изобщо не трябваше да те въвличам в подобна ситуация. Беше нечестно спрямо всички ви.

— Доколкото разбрах, Клодия е изиграла перфектно своята роля — каза Уилсън. — Рандъл си е прекарал страхотно. И се обзалагам, че професорът също се е позабавлявал с теб.

Уилсън се застави да измери Минерва с поглед, като се задържа върху извивките и, след което я погледна многозначително. И остана смаян, когато видя как очите й се пълнят със сълзи.

— Защо си толкова жесток с мен? — прошепна тя.

— О, моля те, Минерва! Да престанем с тези игри. Просто ми кажи защо и всеки да си продължи по пътя.

— Истината ли искаш? — рече Минерва и в гласа й се доловиха гневни нотки. — Истината е, че исках да те видя отново!

На Уилсън му отне известно време, докато проумее чутото. И когато най-сетне успя, наистина му се прииска да е вярно. Но нямаше начин това да е истина.

— Да правиш секс с мой приятел определено е интересен начин да привлечеш вниманието ми.

— Той така ли ти каза? — изтърси тя.

— Какво значение има? — сви рамене Уилсън. — Виж, какво ще кажеш да идеш да повикаш Джаспър?

— След малко ще изчезна от живота ти, Уилсън. Но ти ще ме изслушаш. Когато се срещнахме за първи път, аз те харесах. Не ме питай защо. Повярвай ми, виждам безбройните ти дразнещи черти толкова лесно, колкото и всяко друго момиче. Но те харесах въпреки грубостта ти и тъпите ти коментари за карираната ми пола. А на следващия ден съвсем случайно се натъкнах на професор Оутър, който се мъчеше да ме сваля в кафенето. Когато разбрах, че е твой асистент, реших, че може би това е знак от съдбата. И затова организирах партито с надеждата, че ще се появиш. — Минерва отметна тъмната си коса от лицето си. — Помолих приятелките си също да дойдат и се обърнах към професора с молба да покани и вас с Рандъл.

Уилсън отчаяно искаше да повярва на чутото, но нямаше начин да е истина. Началото на мисия Ездра беше само след седем дни и това трябваше да е основният му приоритет.

— Минерва, ще улесня нещата максимално за теб. Ти си наистина много забавно момиче. Но не си мой тип. Аз си падам по безмозъчни блондинки. Има една стара поговорка: „Жената е за удоволствие. Ако искаш стимулиране на ума, иди в библиотеката“.

Интересно, но Минерва започна да се усмихва.

— И очакваш да ти повярвам ли?

— Ами… да, очаквам.

Тя прокара език по зъбите си, без да отваря уста.

— Изпитваш чувства към мен, Уилсън. Знам го.

— Това е нелепо.

Усмивката й стана още по-широка.

— Така е, нали?

— Ти си забъркана с мой приятел.

— Между нас няма нищо.

— Защо изобщо водим този разговор? — изстена Уилсън. Той извади таблета си и го погледна. — Къде е Джаспър, по дяволите?

— Между мен и професора не е имало нищо и никога няма да има — повтори Минерва. — Наречи ме глупачка, но проявявам интерес към теб, Уилсън, независимо от миналото ти. Да, знам, че не си имал сериозна връзка от години. Знам също и за екстремните ти занимания — в психологическия ти профил пише, че имаш проблем с авторитета и че търсиш утеха в опасни ситуации. Готова съм да работя върху това.

— Нима разполагаш с психологическия ми профил? Това е полезно.

— Знам всичко за теб — продължи Минерва. — Признавам, че това е една от привилегиите да работиш на директорския етаж. — Тя пое дълбоко дъх. — Знам, че не е логично, Уилсън. Наистина не е. Истината е, че ти си от онези мъже, които не се нуждаят от никого. Нямаше да предприемеш първия ход и затова аз трябваше да го направя. — Минерва вдигна дясната си ръка. — Това е самата истина.

— Ама това беше фантастично! — ехидно рече Уилсън. — Какво чудесно изпълнение само. Задължително ще го запомня…

Минерва внезапно хвана ръката му, привлече го към себе си и впи устни в неговите. Уилсън не се опита да я спре. Просто не искаше. И преди да се усети, езикът й вече изследваше неговия и той изпита чувството, че отново се е прибрал у дома. Сладкият й дъх, примесен с аромата на парфюма, беше опияняващ. Също като стегнатата й плът и мускули. Ръцете му се плъзнаха по тялото й, наслаждавайки се на извивката на гърба й. Все едно се беше хвърлил в мрака, падаше и не знаеше кога ще се блъсне в земята.

Дойде на себе си и успя някак да се отдели от нея.

— Сигурно не си го чувала никога досега, но би ли престанала, моля?

— Не ми казвай, че между нас няма нищо — каза Минерва и облиза устни. — Защото има, независимо дали ти харесва или не.

Уилсън оправи Меркуриевата си униформа.

— Онова между нас е същото, което се надявам Джаспър да не забележи в гащите ми, когато влезе.

Минерва се усмихна и се дръпна назад.

— Разбирам — каза тя и се понесе към изхода, като по пътя оправяше дрехите си. Тя докосна микрофона на ревера си. — Джаспър далеч ли е? — Опря пръст в слушалката и след малко се обърна към Уилсън. — Джаспър ще пристигне след шейсет секунди.

— И въпреки това не ти вярвам — каза Уилсън.

— Връзка, основана на недоверие, е добра като всяка друга — отвърна тя. — Поне знаем къде се намираме. Джаспър ще бъде тук след петнайсет секунди. Искаш ли да ми кажеш още нещо, преди да се появи?

Уилсън я изгледа сериозно.

— Точно това е причината никога да не подранявам за срещите. Все се случват подобни неща.

С усмивка на лице Минерва отвори вратата, сякаш беше усетила, че Джаспър е наблизо. Пет секунди по-късно президентът на „Ентърпрайз Корпорейшън“ влезе с уникалната си механична походка. Без да каже нито дума. Минерва се измъкна навън и тихо затвори вратата след себе си.

— Съветвам ви днес да не опитвате да се ръкувате с мен, господин Даулинг — каза Джаспър, докато заобикаляше масата и дърпаше един от столовете. — Това ще бъде проблем за мен.

— Беше грешка, която няма да повторя — отвърна Уилсън, като се мъчеше да си събере мислите.

С малко по-доволен вид Джаспър седна.

— Доколкото разбрах, имало някакъв проблем?

— Тъй като положението е много деликатно — рече Уилсън, докато сядаше, — реших, че е най-добре да се обърна направо към вас. Рандъл Чен има учител от Шаолин, който се грижи за физическата и духовната му подготовка. Името му е Лъ Дан. Тази сутрин някакъв шериф от охраната казал на господин Лъ Дан, че трябва да напусне територията на „Ентърпрайз Корпорейшън“ до обяд поради съображения за сигурност, в противен случай щял да бъде арестуван. Знаете ли нещо по въпроса?

— Нямам представа за какво говорите — рече Джаспър.

— Експулсирането на Лъ Дан създаде проблем. Учителят от Шаолин има важно влияние и оставането му в „Ентърпрайз Корпорейшън“ е от жизнена важност за психичното състояние на Рандъл.

— Искате достъпът му да бъде възстановен ли?

— При сегашните обстоятелства това е жизненоважно — каза Уилсън.

— И защо са го отстранили?

— Надявах се, че вие ще знаете. Но щом не знаете, единственото ми заключение е, че може би Г. М. стои зад това.

Джаспър се наведе напред в стола си.

— Мислите ли, че е възможно?

— Смятам, че при сегашното положение и с изтеглянето на мисията е най-разумно да не рискуваме по какъвто и да било начин.

— Да, разбира се — рече Джаспър. Със сериозна физиономия президентът на „Ентърпрайз Корпорейшън“ опря върховете на пръстите си и се загледа в Уилсън над масата. — И как върви подготовката за мисията?

— Може би е най-добре да говорите за това с Андре… но започваме след седем дни. Рандъл е информиран и се справя добре с новината. Изтегляме прехвърлянето с повече от три седмици, така че всички са напрегнати.

— Нямаме избор — заяви Джаспър. — Абсолютно задължително е да прехвърлим Рандъл, преди Г. М. да има шанс да говори с него за Дървото на живота.

— Съгласен — рече Уилсън. — Рискът си заслужава.

Джаспър задържа погледа си върху него, без изобщо да трепва.

— Наистина ли се нуждаем от онзи Лъ Дан? Мислех си, че колкото по-малко хора знаят, толкова по-добре.

— Както вече казах, майстор Лъ Дан действа много добре на психичното състояние на Рандъл. А това е най-важното, особено като се вземат предвид всички промени.

— И можете ли да потвърдите, че Лъ Дан не знае нищо за мисия Ездра?

— Не знае абсолютно нищо за мисията. Лъ Дан е честен и духовен човек. Не се интересува от целите и амбициите на „Ентърпрайз Корпорейшън“, единствената му грижа с духовното и физическо развитие на ученика му. Постъпките на Лъ Дан се ръководят от доктрината за хармония и равновесие на Шаолин.

— Това, че е човек на духа, не означава, че не може да предизвика крах на мисията ни — каза Джаспър. — Виждал съм в миналото добри хора да вземат лоши решения.

— Срещал съм Лъ Дан само веднъж — рече Уилсън. — Но впечатлението ми е, че той не представлява заплаха за целите ни. Както казах, единствената му грижа е обучението на Рандъл.

— Ще наредя на хората ми да проверят този учител — каза Джаспър, като се мъчеше да звучи позитивно. — Ако е чист, ще се погрижа да възстановят достъпа му. Нямайте грижи за това. Трябва да се съсредоточите върху стартирането на мисия Ездра, преди Г. М. да се е усетил, че всичко е изтеглено напред.