Последната императрица

1.

Провинция Шандун, Китай

Руините на крепостта Шандун

24 ноември 1898 г.

07:13 ч. местно време

Огромният двор беше покрит със свеж пръхкав бял сняг, първия за сезона. Сутрешната светлина се лееше върху порутените каменни стени на източния периметър и през голата брезова гора от другата страна. Крепостта Шандун не беше приютявала войска от повече от сто години. Навремето е била външна твърдина на династията Мин, разкошна и процъфтяваща, но оттогава бяха минали векове. Сега беше празна черупка, а откритото равно пространство на вътрешния двор странно напомняше разорението на много от северните провинции. Сушата бе съсипала земята и богатият някога хамбар на Китай се беше превърнал в безплодна пустош.

Облечен в златните одежди на император със свиреп дракон с пет нокътя, избродиран на гърдите, Рандъл Чен приближи събралите се около двеста голи до кръста мъже, които се приготвяха за упражнения по бойни изкуства сред руините. Според ритуала групата, известна като „Големия меч“, щеше да тренира малко след зазоряване, шест дни в седмицата. Селяци, местни земеделци и останали без работа мъже от провинцията бяха образували бдителна група с огромно влияние и власт в района. Докато Рандъл вървеше през снега към тях, неколцина от воините извадиха мечовете си, а други избраха стрели от кожените си колчани, макар че дългите им лъкове все още бяха преметнати през гърбовете им.

Рандъл знаеше, че робата с дракона със сигурност ще предизвика гняв и негодувание.

— Вие сте отговорни за убийството на двама германски мисионери — извика той към групата. Гласът му беше спокоен, мандаринският — перфектен. — Ама че безочливост!

Думите му бяха посрещнати със смут и дори паника, докато всеки мъж вадеше оръжието си и заемаше бойна стойка. Стрелците отстъпиха назад и приготвиха лъковете си; бръмченето на опънатите тетиви наруши тишината на утрото. Поне петима души имаха карабини, коленичиха на малка група и се прицелиха в натрапника. Мечоносците се разгърнаха в снега и застанаха в широк полукръг. Четирима други се втурнаха към порутените външни стени да видят дали това не с някаква засада — единствено дипломатически пратеник можеше да приближи „Големия меч“ така безстрашно. Съдейки по облеклото, този човек явно беше от двора и подобно дръзко приближаване със сигурност означаваше, че императорската армия няма да закъснее.

— Значи вие сте страховитите въстаници на Големия меч! — извика Рандъл.

Думите му бяха посрещнати с мълчание.

Рандъл чувстваше вперените в него погледи на двеста души. Вече беше достатъчно близо, за да могат да видят цвета на очите му. Бяха странно сини, като сапфири, нещо необичайно за азиатец — нещо, което никой от бойците на „Големия меч“ не беше виждал досега. Той долавяше страха на групата при приближаването му, усещаше как сърцата им се разтуптяват в гърдите. Топлият им дъх излизаше на облак пара в неподвижния леден въздух. Приток на адреналин изпълни собствените му вени при мисълта, че е в състояние да предизвика толкова силен страх в толкова много хора.

„Ако страхът им може да се овладее, ще станат могъща сила“ — помисли си Рандъл.

Стъпките му бяха безшумни по тънкия бял сняг, ръцете му бяха спокойно скръстени на гърдите в широките ръкави на златната роба с дракона. Нямаше никаква броня или оръжие. Носеше ален пояс с големи изумруди и рубини на кръста, черни сандали и кожена чанта на гърба си.

По тези краища дори само поясът можеше да му коства живота.

Районът Шандун беше прочут в цял Китай като мястото, в което преди около 2500 години се бе родил Конфуций, но мъдростта и почтеността, които бе завещал, бяха забравени тук. Реколтата беше лоша вече повече от десет години, а запаси от храна нямаше. Могъщата Жълта река беше преляла миналата година, унищожавайки над хиляда села. В един момент дълбоката до кръста вода заля близо 4000 квадратни километра земя. Това също не беше благословия, а същинска катастрофа, тъй като след наводнението плъзнаха скакалци, които унищожиха всичко, което бе оцеляло.

На всичкото отгоре Китай беше много отслабен от китайско-японската война. Армията постоянно се сражаваше на изток и изсмукваше жалките ресурси на Шандун в трескавите си опити да попречи на японците да завладеят Манджурия. „Дребните жълти хора“ жадуваха да ограбят полезните изкопаеми и желязото на Средното царство, за да нахранят собствените си гладни заводи. А онова, което се бяха приготвили да сторят на китайския народ, беше още по-лошо.

Сега Рандъл беше обкръжен от отчаяните жители на Шандун. Хора, които едва смогваха да нахранят семействата си. Обхваналата района анархия означаваше, че групи като тази са единственият начин за запазването на закона и реда.

— Къде е Ли Тан? — остро попита Рандъл.

Накрая един гол до кръста мъж изсумтя, заби върха на меча си в снега и излезе напред. Погледът му се плъзна по хората по порутената стена на укреплението и в отговор те махнаха, че всичко е чисто. Мъжът се изхрачи с отвращение към Рандъл и храчката се лепна само на десет стъпки пред неканения гост.

— Не си добре дошъл тук, чужденецо — изръмжа той.

— Ще получа клетвата ти за вярност — каза Рандъл.

Ли Тан се разсмя, като продължаваше да оглежда руините за някакъв знак за засада.

— Не съм ничий слуга — отвърна той и погледът му най-сетне се спря върху скъпоценностите на пояса на чужденеца.

— Аз ще стана твой господар — заяви Рандъл.

Всеки мускул в тялото на Тан заигра и той внезапно се втурна напред. Имперският натрапник щеше да послужи за пример — синеоката му глава щеше да стане негов трофей, а — което беше по-важно — поясът със скъпоценностите щеше да осигури храна за цялото му село през следващата година.

Рандъл Чен не помръдна, докато воинът се носеше към него. Ли Тан бе талантлив боец — Рандъл го знаеше, преди да дойде тук. Но това далеч не беше достатъчно. В последния момент краката на Рандъл се свиха, центърът на тежестта му се спусна надолу, а раменете му се извъртяха странично — всяко движение бе технически съвършено. С невероятна скорост лявата му ръка се сви, а десният му юмрук полетя напред. Ударът не беше смъртоносен, но бе достатъчен да просне с трясък водача на „Големия меч“ на земята.

— Нямаш представа с кого си имаш работа — прошепна Рандъл.

Решил, че е бил повален по чиста случайност, Ли Тан скочи на крака, за да бъде проснат отново от въртелив заден ритник.

В настъпилата тишина Рандъл наведе глава и отстъпи две крачки назад. Той опря десния си юмрук в лявата си длан — символа на дзен — и се поклони в знак на уважение.

Паднал на колене в снега, Ли Тан беше вбесен от тази арогантна демонстрация на бойно майсторство. Нададе яростен вик и заповяда на стрелците да стрелят.

Шест тетиви избръмчаха и стрелите се понесоха към натрапника.

Рандъл зае шаолинската поза на богомолка, с отворени към смъртоносните стрели длани. Всичко се развиваше като на забавен кадър.

Изви тялото си и три стрели профучаха от лявата му страна, а раздвиженият въздух леко развя фината коприна на робата му. Наклони глава и други две стрели прелетяха на милиметри от дясната му буза. Шестата стрела се носеше право към него. С рязко, почти неуловимо за човешкото око движение, той улови стрелата с лявата си ръка точно зад острието и я вдигна над главата си като трофей. След това я прекърши с пръсти като клечка и захвърли парчетата на земята.

— Мога да ви науча на това — извика Рандъл на втрещената тълпа. — Аз съм обладан от бога дракон! Неуязвим съм за вашите мечове, стрели и куршуми. Не можете да ме нараните. — Той отново направи официалния дзен знак и се поклони почтително. — Елате с мен и ще ви разкрия тайните на безсмъртието.

Ли Тан се изправи на крака. Снегът бързо се топеше по сгорещената му кожа.

— Не знам кой си, чужденецо, но ти си от двора — отвърна той и изправи гръб. — Продажен и жаден за удоволствия. Именно такива като теб изоставиха Шандун през последните десет лета. Откакто бях дете, сушата съсипва реколтата ни. Реката наводни много пъти нивите ни. Мор и беззаконие вилнеят в селата ни. А вие не направихте нищо, докато гледахме как децата и жените ни измират от глад и болести.

— Белите варвари са виновни за несгодите на тази държава — каза Рандъл.

Ли Тан присви очи.

— Синът на небето ги пусна в страната ни! — пренебрежително рече той. — И след пристигането им добруването ни свърши. Не биваше да ги пускате! Белите варвари донесоха със себе си дребната и едрата шарка. Вие ни сторихте това! Вие и вашата слабост към западните дяволи.

Рандъл остана в дзен позата си.

— Прав си, Ли Тан. Абсолютно прав. Западняците и японските дяволи са виновни за злините, стоварили се върху всички ни. И точно затова съм тук. Вие ще бъдете моята армия. Всички вие. — Той обгърна с жест групата войни наоколо. — Засега убихте двама германски мисионери. Това е само началото. Не съм дошъл да ви порицавам за постъпката ви. А за да ви благодаря. И от сега нататък заедно ще избием всеки бял човек и всеки японец в Китай. Всеки мисионер, всеки търговец, всяка западна курва.

Ли Тан неволно се разсмя.

— Невъзможно.

— Имам способността да направя всички ви неуязвими! — извика Рандъл. — Мечове не ще съсекат плътта ви. Куршуми не ще пробият кожата ви. Заедно, с помощта на тази мистична и древна сила, ние можем да завладеем света!

Ли Тан обърна гръб на синеокия китаец в знак на неуважение, но после рязко се завъртя.

— Защо дойде тук? — остро попита той. — Защо при нас? Вие си имате имперската армия. — Той отново се изсмя. — Армия, неспособна да победи дори дребните жълти нашественици на север.

Рандъл отпусна ръце. Не беше впечатлен от сарказма, беше го очаквал.

— Онова не е моята армия — кисело рече той. — Генералите са подкупни. Не слушат. Поражението им в Манджурия е начинът, по който им давам урок. Не предлагам помощ на имперската армия. Абсолютно никаква помощ.

Ли Тан посочи към Рандъл.

— Облечен си в одежди на император, но не си Синът на небето Куан Су.

Драконът с петте нокътя, символът на императорската власт, принадлежеше единствено на императора или съпругата му. Всеки друг, който дръзнеше да го носи, се наказваше със смърт.

— Куан Су вече не управлява Китай. Аз управлявам.

— И кой си ти? — попита Ли Тан.

— Аз съм любовникът и учител на императрица Цъ Си, регент и владетелка на Китай, богинята на Средното царство. — Гласът му премина във вик. — Като неин учител предлагам на всеки от вас слава и неизменна победа над западните нашественици! Предлагам ви да се обучите и да станете неуязвими! Заедно можем да освободим държавата си от чуждестранните дяволи!

— Ловенето на стрели е едно — гневно рече Ли Тан, — но неуязвимостта от куршуми е съвсем друго.

Без да откъсва поглед от синеокия, той отстъпи назад и взе карабината „Краг-Йоргенсен“ от един от хората си. После вдигна оръжието и се прицели в дракона, извезан върху златната роба на натрапника.

Рандъл отново зае позата на богомолка. Ръцете му се задвижиха в плавен ритъм и той издиша дълго и бавно.

Карабината изтрещя.

Куршумът полетя през двора.

Като следеше с лекота проектила, Рандъл вдигна дясната си ръка. Не усети болка, а само удара на 30-калибровия куршум, който улучи дланта му в средата. После нажеженото парче олово просто падна на земята и снегът засъска при допира с метала.

Рандъл вдигна ръка над главата си, за да я видят всички.

По кожата му нямаше дори драскотина.

Тълпата зяпна. Един по един мъжете паднаха на колене пред живия бог, застанал срещу тях. Единствено Ли Тан остана прав, с увиснала челюст, неспособен да повярва на очите си.

Рандъл отново зае дзен позата и погледна към него.

— Можеш да коленичиш, мой млади боецо. Добре се справи.

Сцената в много отношения напомняше на Рандъл за първата му среща с лорд Елгин преди повече от трийсет и осем години. И въпреки това сега той се чувстваше много по-могъщ. Неизмеримо по-могъщ. Наистина беше жив бог — човек, който не бе остарял и с един ден за близо четири десетилетия.

— С подходящото обучение вие също можете да бъдете неуязвими за куршумите и остриетата на западните нашественици — извика Рандъл. — Заедно ще отървем Китай от чуждоземните дяволи и ще освободим страната си от зловредното им влияние. Всички вие ще бъдете водени от моята ръка. Този клан вече няма да се казва „Голям меч“, а от днес нататък ще бъде известен като И Хо Туан, „Обединените в правотата си боксьори“. За всеки от вас, боксьори мои, аз нямам име. Ще ме наричате единствено и само Учителя.

Тук, сред руините на крепостта Шандун, спокойната дрямка на Рандъл най-сетне бе свършила. Той се бе събудил от своя живот на върховни наслади и бе открил Китай насред същински кошмар. Време беше да поеме нещата в свои ръце. Време бе да завладее Азия за доброто на Средното царство. Светът беше негов и той нямаше да спре пред нищо, докато не постигне всичките си цели. Историята щеше да бъде пренаписана и той единствено щеше да насочва хода й.

Никой от присъстващите в крепостта Шандун не можеше да разбере, че стои пред човек, изпратен от бъдещето, което щеше да настъпи след 180 години. И въпреки това ролята на пътешественик във времето не беше източникът на невероятните способности на Рандъл. Източникът беше просто дърво — древно дърво, оцеляло повече от 5000 зими. Дърво, свързано със самата душа на планетата; със сока, който даваше невъобразимата магия — неуязвимост, издръжливост, скорост, дори силата да спре разрушителното действие на самото време.

— Китай ще се вдигне на война — рече си Рандъл. — На свещена война.

И враговете му бяха безбройни и твърдо решени. Западът беше издевателствал над Китай достатъчно дълго. Чужденците дрогираха народа му с опиум, ограбваха полезните изкопаеми и плодовете на земята. Време беше да се сложи край на господството и лакомията им. На Изток най-сетне се бе събудила нова сила. Магическа сила, по-могъща от всяка друга, която е записвана някога.

Историята ще се промени завинаги, осъзна Рандъл. Въстанието на боксьорите беше започнало.