Последната императрица

44.

Летният дворец

8 КМ северно от Пекин, Китай

Бароковият дворец

9 октомври 1860 г.

08:21 ч. местно време

Мисия Ездра — ден 219

Тежък кожен ботуш изрита Рандъл отстрани по лицето и от удара пред очите му блеснаха безброй искри. Легнал безпомощно на мраморния под на двореца, с изтичаща от корема му кръв, която вече образуваше локва около него, той изведнъж си спомни думите, които му бе казал Уилсън. „Никога не бива да се колебаеш“ — отекна в главата му.

Британският драгун го изрита отново, този път в ребрата, като изкара въздуха от дробовете му. Болката беше толкова ужасна, че светът пред очите му се разфокусира. Дуло на пушка се заби в бузата му. Войникът крещеше от ярост при вида на падналите си другари, много от които бяха осакатени от окървавения меч на Рандъл. Втори драгун го изрита от другата страна и ударът премести разнебитеното му тяло на няколко сантиметра по гладкия под, но този път Рандъл не усети нищо. Явно нервната му система беше претоварена. Като се оглеждаше безпомощно с кървяща уста, той забеляза капитан Чарлз Гордън в алената му униформа и отличителните знаци на Кралските инженери на яката.

— Помогни ми — изхриптя Рандъл, но по зашеметеното изражение на Гордън разбра, че капитанът няма какво да направи.

Ефрейторът драгун дръпна затвора на пушката, зареди и опря дулото в челото на Рандъл.

— Този човек беше съветник на лорд Елгин — обади се Гордън.

— Не ми пука, ако ще да е шибаният крал на Пекин! — Ще си плати за онова, което стори на Джармън.

„Така ли се чувства човек, когато му предстои да умре?“ Безброй спомени прелетяха хаотично през съзнанието на Рандъл, наред с лица, които му говореха.

Никога не бива да се колебаеш.

Дао… Тиен… Ди… Гиан… Фар.

Няма място за страх.

Сетивата му изведнъж заработиха отново и Рандъл почувства студената стомана на дулото, опряно в челото му. Заедно със сетивата като по чудо се завърна и силата му. Той сграбчи цевта с двете си ръце, рязко дръпна и изтръгна пушката от войника.

С невероятен прилив на сила замахна и цапардоса с тежкия приклад главата на ефрейтора. Чу се хрущене на кост и изгубилият съзнание драгун започна да пада като на забавен кадър, докато Рандъл скочи на крака, обърна пушката и дръпна спусъка. Разнесе се оглушителен гръм и вторият драгун отлетя назад, пръскайки кръв по стената зад себе си.

Рандъл с лекота събори капитан Гордън на пода, като в същото време грабна сабята му и опря острието до гърлото му.

— Отнеси съобщението ми на лорд Елгин! — каза той и изплю кръвта, която се беше събрала в устата му.

Притиснал ръка към кървящата рана, Рандъл се втурна към светлината на прозореца, когато от другата страна на двореца проехтя изстрел. Куршумът избръмча покрай лявото му ухо, докато се хвърляше през прозореца, като се сви на топка и удари стъклото с гръб.

Полетя сред разбити парчета, приземи се тежко в храсталак с бели рози и бързо скочи на крака. Храстите разкъсваха коприната на робата му, докато пресичаше градината и прескачаше със салто една ниска стена, падайки в един от многото симетрични басейни със студена, дълбока до кръста вода. Изгуби за момент равновесие, след което тръгна към другата страна. От стотиците порязвания по дланите и лицето му започна да тече кръв.

Зад себе си чу викове и отново проехтя изстрел. Куршумът със съскане се вряза във водата до него. Рандъл стигна до другата страна, прескочи стената и се озова на мраморна площадка. Превит от болка от огнестрелната рана, той се втурна към гъстата гора, а от Бароковия дворец продължаваха да стрелят по него. И тогава изневиделица чу тропот на копита. Не си позволи лукса да погледне към носещия се към него кон, а насочи всичките си усилия да се добере до защитата на дърветата.

Твърде късно — конникът го настигна за миг.

Но бягството му не беше прекратено от щик или куршум в тялото му. Вместо това нечия ръка се протегна и го грабна с бързо движение от земята. Той успя да зърне зелената коприна на имперски гвардеец, докато се носеха към сенките на гората.

Не успя да се сдържи и изрева от болка, докато конят препускаше и скачаше между дърветата, а в далечината ехтяха изстрели. От натиска на ръцете на евнуха върху откритата рана тънките черва на Рандъл бяха притиснати между коремните мускули и плътната материя на горната дреха. Рандъл беше почти в несвяст, когато конят спря и той падна на земята.

Воинът евнух — един от двамата, които бяха дошли с него до Летния дворец — скочи от животното, помогна на Рандъл да се изправи и го качи на седлото.

— Върви! — със скърцащ глас каза евнухът. — Натам! Към Западната порта! — Той погледна корема на Рандъл. — Притискай раната! Тръгвай!

За момент Рандъл беше изгубил способност да мисли и евнухът бе принуден да плесне коня по задницата, за да го накара да препусне още по-навътре в гората. След това извади меча си и зачака в засада евентуалните преследвачи.

Бойното пони с лекота си проправяше път между дърветата, без да е нужно да го насочват, и накрая излезе на откритата равнина. В далечината се извисяваха планините Йеншан в цялото им изумрудено великолепие.

Сякаш насън, Рандъл си представи как лети над невероятната Китайска стена, как се рее насам-натам, като се гмурва в пръснатите облаци, следвайки стената, минаваща през най-високите била на стотици километри в двете посоки. „Стената е била построена да държи монголските орди далеч от Китай — спомни си той. — Ако си беше свършила работата, изобщо нямаше да съм тук“. Дойде на себе си и погледна надолу към седлото. Панталоните му бяха подгизнали от кръв до коленете. Ръцете му бяха нарязани от парчетата стъкло и тръните. Повдигаше му се. Изплю още кръв и се запита дали има някакви шансове да прекоси равнината и да се върне в Забранения град.