Последната императрица

45.

Калифорния, Америка

„Ентърпрайз Корпорейшън“

Меркуриева лаборатория, субниво А5

28 юли 2084 г.

09:45 ч. местно време

Начало на мисия Ездра

Цифровият дисплей показваше 14 минути и 26 секунди и всяка следваща секунда ги доближаваше до прехвърлянето.

Уилсън не беше спал много през последните две нощи и сега я караше само на адреналин. За да създаде необходимата илюзия, че до началото на мисията има още седмици, беше поканил Минерва да остане при него и тя с радост се съгласи. В резултат Уилсън оставаше без сили в малките часове и рано сутрин, без да се споменава напрежението от всичко останало, свързано с прехвърлянето.

На лицето му заигра усмивка, когато си помисли как беше целунал Минерва за довиждане само преди два часа, докато тя лежеше гола в леглото, и й каза с приповдигнат тон, че ще се прибере в ранния следобед.

Уилсън погледна отново дисплея на стената на лабораторията. Само след тринайсет секунди Рандъл щеше да изчезне. Най-способният Надзирател, подготвян някога, щеше да започне мисията си да запази властта на династия Цин и така да защити Дървото на живота. Това бе зашеметяващо предизвикателство с ужасно много сложности и политика, но въпреки на пръв поглед нестабилното психическо състояние на Рандъл Уилсън нямаше друг избор, освен да вярва, че е готов за задачата.

Той изпита дълбоко задоволство, докато вървеше с Рандъл към транспортната капсула със съзнанието, че неговата част от сложните събития около прехвърлянето скоро ще приключи. Започваше да се уверява, че е изиграл успешно ролята си за защитата на целостта на мисията. Помисли си, че Бартън сигурно се е чувствал по същия начин. Великият човек, който го беше изпратил в миналото, сигурно бе изпитал още по-голямо облекчение, докато го водеше из огромната Меркуриева лаборатория между застрашително изглеждащите лазери към транспортната капсула, точно както щеше да направи Уилсън с Рандъл.

Той постави ръка върху рамото на Рандъл.

— Завиждам ти за пътуването, което ти предстои, приятелю.

Надзирателят на мисия Ездра носеше просешки дрипи върху екипа си, за да не изпъква в тълпата, докато си проправя път през оживените многолюдни улици на Пекин. Специално модифицираните дрехи можеха да бъдат прехвърляни във времето, но материята бързо се разпадаше през следващите няколко седмици след процеса на пресъздаване. Въпреки това щяха да издържат достатъчно, за да може Рандъл да се добере до Хонконг, където щеше да си поръча да му изработят копие на екипа.

— Искам да ти благодаря за всички усилия, които положи, за да се озова тук — рече той. — Сигурен съм, че ще се видим отново, когато се върна.

— Очаквам го с нетърпение — отвърна Уилсън. — Както знаеш, ще бъдеш пресъздаден на трети март хиляда осемстотин и шейсета в Двореца на мирното дълголетие приблизително два часа след полунощ. Нощта ще бъде ясна и доста хладна, луната ще намалява и едва ще виждаш накъде вървиш. Най-важното е, че тъмнината ще ти осигури достатъчно прикритие.

— Да, да, всичко това ми е известно — каза Рандъл.

— След моето прехвърляне бях малко замаян през първия половин час. Съветвам те да повтаряш най-важното, преди лазерите да започнат да стрелят по теб. От опит знам, че онова, което е било в главата ти в този момент, ще бъде първото, което ще си спомниш при пристигането. Другата информация може да се върне със закъснение — добави Уилсън. — Излез от Забранения град колкото се може по-бързо. Той е най-добре охраняваното място в цял Китай, така че трябва да си внимателен. Ще бъдеш слаб след прехвърлянето и не бива да се биеш, независимо дали си мислиш, че ще спечелиш. Трябва да пресечеш двора на Върховната хармония и да излезеш през дясната порта, Портата на правилното поведение. Ключът се намира във вътрешния джоб на екипа ти. След като минеш през портата, трябва да я заключиш отново и да излезеш от Забранения град през Портата на цветята, която е на около триста метра на запад. Там ще има само двама стражи. Трябва да им отвлечеш вниманието на североизток с малък пожар в конюшните, като хвърлиш фенер в сеното. След това би могъл да се измъкнеш незабелязано, като вдигнеш дървеното резе и бутнеш портата напред. — Уилсън замълча. — Затвори очи и запомни добре детайлите.

Рандъл затвори очи за момент, после ги отвори отново.

— Гледай точно тези заръки да са последното, за което си мислиш — повтори Уилсън. — Предполагам, че с отварянето си от другата страна порталът ще предизвика известна суматоха. Съдейки по моя опит, може да не разполагаш с много време да се подготвиш.

— Разбирам — каза Рандъл.

Уилсън се обърна към транспортната капсула. Протегна ръка и опря длан върху кристалната повърхност. Трептенето го накара да си спомни какво беше, когато влезе вътре, за да бъде изстрелян през времето и да изпълни мисията си. Рязко пое дъх при мисълта за замъглените от бързото въртене пръстени на инфлатора и как първият лазер стреля по него.

— Ти си изключителен късметлия — рече и отново се обърна към Рандъл. — Ще видиш някои от най-изумителните събития в историята. Както вече казах, страшно ти завиждам.

Погледна към отброяващия оставащото време часовник, после към бронираното стъкло на командния център. Зад преградата се виждаха лицата на всички дванайсет членове на Меркуриевия екип. Имаше само едно съществено изключение — професор Оутър.

— Имаме още малко време — рече Уилсън. — Дори при цялата тази технология не мога още сега да те напъхам в капсулата. Може да ти се прииска да изтичаш навън за глътка въздух. — Той замълча за момент. — Знаеш ли, професор Оутър веднъж ми каза, че човешкото тяло е изградено от вещества на стойност осемдесет и девет цента и останалото е вода.

— Би трябвало да го преживеем — каза Рандъл.

— Няма за какво да се безпокоиш.

Рандъл въздъхна нетърпеливо.

— Знам, че всичко ще бъде наред. — Той погледна Уилсън в очите. — Веднъж ми каза, че цялата необходима ми информация се намира в точките на мисията.

— Абсолютно вярно. Трябва да имаш пълно доверие в заданията на мисията — потвърди Уилсън.

— Ами ако случайно стане така, че да не мога да следвам точките? — Устните на Рандъл се изкривиха в нервна усмивка. Уилсън не беше виждал подобно изражение на лицето му. — Какво ще стане тогава?

Уилсън потърка чело, като се мъчеше да разбере какво се опитва всъщност да му каже Рандъл.

— Има вероятност в някакъв момент да се отклониш от точките — отвърна накрая той. — Така стана със самия мен. И ако това се случи, според мен трябва да направиш всичко по силите си, за да поправиш онова, което би могло да се поправи. — Уилсън замълча. — Но от по-философска гледна точка вярвам, че съдбата има пръст във всичко, както тук, така и в миналото. Ако на някого му е писано да умре, той ще умре. И ако на някого му е писано да успее, той ще успее. Изпращането ти в миналото цели да направиш така, че шансовете да се обърнат срещу монголите, а по-късно и срещу британските и френските нашественици. С твоите знания ще имаш огромно влияние върху изхода от войната. Просто се придържай към задачите си и всичко ще бъде наред.

Очите на Рандъл бяха ококорени и за момент той изглеждаше истински уплашен.

— Каза, че мисията на всяка цена трябва да бъде на първо място — рече той. — Казвал си го десетки пъти. Просто искам да знаеш, че винаги съм я поставял на първо място.

— Зная — отвърна Уилсън. — И именно затова си идеалният Надзирател. Обучението и мъдростта ти те отделят от всички други. И именно затова съм абсолютно уверен, че ще направиш необходимото за защитата на Забранения град.

— По-добре от теб ли, ако беше на моето място?

Уилсън погледна дисплея. До прехвърлянето оставаха само седем минути.

— Определено по-добре от мен. — Кимна окуражително. — Може и да ти завиждам, но със сигурност не искам да отида вместо теб.

— Запитвал ли си се някога какво всъщност представлява жизнената сила? — попита Рандъл.

За момент Уилсън остана като зашеметен от въпроса.

— Да… питал съм се — най-сетне отвърна той. — Но като че ли никой всъщност не знае.

Рандъл се усмихна.

— Да. Странно, нали? Може би един ден ще разберем.

— Погледът му също се насочи към дисплея. — Май чакахме достатъчно дълго. Време е най-сетне да тръгвам.

Уилсън протегна ръка.

— Успех, Рандъл.

— Благодаря, Уилсън.

Ръкуването беше крепко и от двете страни.

— Гледай да изпразниш ума си с изключение само на нещата, които трябва да си спомниш при пристигането — отново му напомни Уилсън. — Много е важно.

Рандъл пусна ръката му, мушна се под сферата на имплодера и се вмъкна вътре. Уилсън хлопна кръглата падаща врата, увери се, че е плътно затворена, отиде до пулта и натисна бутона за включване. Трите титаниеви пръстена бавно започнаха да се въртят, шевовете на кръглата врата като по чудо изчезнаха. Уилсън се обърна към Рандъл за последен път и отсечено му отдаде чест, като през цялото време се мъчеше да изглежда уверен, след което се обърна и тръгна към изхода.

Докато запечатваше вътрешната врата на Меркуриевата лаборатория, а после и бронираната, Уилсън се чувстваше неспокоен от последния си разговор с Рандъл.

С отекващи в пустотата стъпки той отиде до самия край на дългия бял коридор и изкачи белите стъпала към командния център. Освен ако не се опиташе да спре незабавно прехвърлянето, работата му с Рандъл беше приключила. Бе направил всичко по силите си да го обучи и напътства; това бе всичко, което можеше да се иска от него. Най-важното беше, че Рандъл остана в неведение за желанието на Г. М. да използва мисия Ездра за своите собствени цели и че е запазена тайната кое е Дървото на живота. Освен това Уилсън беше осигурил солидна основа, която даваше основания на Рандъл да смята, че всичко, което се иска от него, е възможно — защото в много отношения това вече е било правено и преди. Уилсън не можеше да се радва на подобен лукс, когато поискаха от него да изпълни своята мисия в историята.

— Изпълних своята част — прошепна той.

Вратата се отвори и Уилсън незабавно долови мисловната енергия и концентрацията на Меркуриевия екип, който се готвеше да задейства машината на времето. Оставаха само три минути преди тялото и душата на Рандъл да бъдат разбити на трилиони молекули в подготовка за прехвърлянето му.

Дейвин забеляза Уилсън.

— Добра работа — рече той.

Андре също се откъсна с неохота от екрана.

— Да, съгласен съм — каза той. Но на лицето му пробяга едва доловима подигравателна усмивка, която накара Уилсън да се усъмни в искреността на думите му.

Неколцина други членове на Меркуриевия екип също поздравиха Уилсън, докато минаваше покрай тях, но коментарите им само го накараха да бъде още по-нащрек. Тези хора рядко правеха комплименти.

Той отиде до бронираната стена и се загледа към величествената Меркуриева лаборатория. Огромната площ тънеше в смътна мъгла, с изключение на ярките светлини, осветяващи транспортната капсула и района непосредствено около нея. Рандъл още беше в кристалната сфера и трите титаниеви пръстена, които се въртяха около нея, вече се бяха превърнали в размазано петно. Рандъл представляваше много необичайна гледка с просешките си дрипи, вперил поглед в ромба на инфлатора високо на стената в другия край на залата. Той много добре знаеше, че молекулите му, разбити на кварк-глуонна плазма, ще бъдат изстреляни със скоростта на светлината към онзи ромб, където ще се създаде цепнатина в магнитното поле на планетата. През нея Рандъл щеше да бъде прехвърлен в друг свят, където знанията му щяха да го направят най-могъщия човек на Земята.

Уилсън наблюдаваше езика на тялото на Рандъл — искаше му се да е по-близо, за да види изражението на лицето му, но поради разстоянието не беше в състояние да различи нищо определено.

— Деветдесет секунди до прехвърлянето — наруши тишината гласът на Андре.

Уилсън отново си помисли за последния разговор с Надзирателя на мисия Ездра и изпита необяснимо безпокойство. Рандъл не беше от хората, които оставят нещата на случайността — той бе един от най-методичните професионалисти, които Уилсън бе срещал някога. И въпреки това беше оставил въпроса за произхода на жизнената сила за последния момент, преди да влезе в транспортната капсула. „Защо го направи?“

Титаниевите пръстени около капсулата се въртяха толкова бързо, че от размазано петно се бяха превърнали в сребриста мъгла.

— Готови ли сме за прехвърляне? — обади се Дейвин.

— Всички системи са в готовност — отвърна Андре.

Един по един учените в командния център даваха потвържденията си. Дейвин завъртя зеления превключвател, чу се щрак и процесът на прехвърляне започна.

Вече нямаше връщане назад.

Светлините в Меркуриевата лаборатория примигнаха.

Прозрачната преграда запулсира, когато огромни количества електричество потекоха по проводниците към лазерите и титаниевите пръстени около сферата на имплодера. Първият лазер стреля с оранжева светлина, след това вторият. Един по един лазерите се активираха в програмирана последователност, като стреляха от всички посоки. Уилсън беше така завладян от ставащото, че не чу как вратата на командния център зад него се отваря.

Влязоха трима души, един от тях върху ален „Сегуей“.

— Шейсет секунди до прехвърлянето — обади се Андре.

Уилсън виждаше по трепкането на мускулите на Рандъл, че лазерите го нараняват. Изпитваше ужасна болка, сякаш с всеки изстрел го пронизваха дълги студени игли, които след това се завъртаха в плътта му. Мощността на лазерите се увеличи и проблясъците станаха по-ярки, а честотата на стрелба — по-висока. Уилсън бавно изпусна дъх, когато си даде сметка, че точно в този момент беше изгубил съзнание.

— Трийсет секунди до прехвърлянето — спокойно каза Андре.

Енергийните криви на холографските дисплеи се покачваха и се синхронизираха. Всичко в командния център започна да се тресе, сякаш ставаше земетресение. Проводниците увеличиха мощността и трусовете станаха още по-силни.

— Започваме отваряне на магнитното поле — извика Дейвин.

Андре натисна жълт бутон на командния пулт, който задействаше ромба на инфлатора и създаваше цепнатина в магнитното поле на планетата.

Лазерите в лабораторията достигнаха до пълната си мощ и стреляха едновременно. От ослепителния им оранжев проблясък тялото на Рандъл се разпадна. Гледката на физическото унищожаване на Надзирателя накара Уилсън да ахне и да се запита дали прехвърлянето не е претърпяло провал и дали не става свидетел на смъртта на Рандъл.

— Петнайсет секунди — обяви Андре.

Лазерите в Меркуриевата лаборатория изведнъж угаснаха и трептенето изчезна.

Настъпи пълна тишина.

Тялото на Рандъл в транспортната капсула беше превърнато в блещукаща плазма, която се плискаше в стените на кристалната сфера като океански вълни при скалист бряг, сякаш цялата сграда се движеше.

Решителният глас на Андре наруши тишината:

— Десет… девет… осем… седем…

Ромбовидното скеле в лабораторията засия слабо. И тогава с ослепителен проблясък молекулите от сферата на имплодера се понесоха из помещението като небесен огън. Уилсън се извърна, толкова свирепо беше прехвърлянето.

Центърът на ромба беше оживял от енергия и блещукаше. Едва видими паяжини от високоенергийни частици се отскубваха от повърхността на плазмата и се понасяха по намагнетизираните титаниеви пръти.

— Три… две… едно. — Андре направи пауза. — Имаме прехвърляне.

Проводниците работеха на пълна мощност. Пет петавата. Десет петавата. Петнайсет. Времето започна да се изкривява.

Дум.

Магнитното поле се отвори и кварк-глуонната плазма на Рандъл бе всмукана от ромба на инфлатора, оставяйки след себе си пустота като в дълбокия космос. Меркуриевата лаборатория потъна в също такъв мистериозен мрак.

Внезапно блесна аварийното осветление, разкривайки как титаниевите пръстени около празната транспортна капсула бавно забавят въртенето си и спират. Уилсън стоеше зяпнал и замаян до преградата. Изведнъж осъзна, че Рандъл вече го няма и че самият той е направил всичко по силите си за успешното осъществяване на мисия Ездра.

— Получи ли се? — попита той и се обърна към командния пулт. Едва тогава видя тримата посетители в дъното на помещението. Г. М., Джаспър и Минерва стояха един до друг. Уилсън моментално усети как пребледнява и краката му омекват.

Дейвин смутено се извърна от Уилсън и потърси с поглед одобрението на Г. М.

— Можете да отговорите на въпроса — каза Г. М.

— Да, получи се — отвърна Дейвин, загледан в графиките.

Уилсън пак погледна транспортната капсула, за да се увери отново, че Рандъл наистина го няма. Видя зашеметената си физиономия, отразена в лъскавата повърхност на бронираното стъкло. Мускулите му започнаха да играят, когато осъзна, че всички са заговорничели срещу него. Може би с едно-единствено изключение — професор Оутър сигурно не беше замесен.

Видя в огледалната повърхност как Г. М. насочва возилото си към командната конзола и спира до Дейвин, за да разгледа графиките. Уилсън се обърна.

— Направихте глупава грешка, Г. М. — с малко треперещ глас каза той. После изгледа поред Джаспър, Дейвин и Андре. — Всичките направихте грешка.

— Какъв е смисълът от правилата, ако не могат да бъдат нарушавани? — отвърна Г. М.

— Може да сте заблудили мен с машинациите си — отвърна Уилсън. — Това е лесната част. Боя се обаче, че дръпнахте халката на гранатата и няма как да се предотврати експлозията.

— Онзи еликсир ми трябва, господин Даулинг — направо каза Г. М. — Независимо каква е цената. За съжаление здравословното ми състояние ми се влошава по-бързо, отколкото очаквах. Затова прехвърлянето трябваше да стане по-рано. Тогава двамата с Джаспър измислихме начин, който да гарантира, че всички ще участват. Имах нужда от подкрепата ви, независимо дали искате да ми я дадете или не.

На Уилсън му идеше да сграбчи Г. М. за раменете и да го разтърси здравата, но знаеше, че вече е твърде късно. С усилие на волята се обърна към Минерва и присви очи.

— Нямал съм никакъв шанс, нали?

Г. М. предпазливо слезе от возилото си и бионичните му шини изсъскаха, когато стъпи на пода. Старецът посочи с кокалест пръст към Уилсън.

— Никога нямаше да подкрепите мисията, ако знаехте, че Рандъл Чен ще изпълни заръката ми.

Уилсън впери поглед в жълтите очи на Г. М.

— Пратихте човек в миналото насред касапница, която ще продължи месеци — точно това представлява мисията в действителност. Рандъл трябва безжалостно да убие хиляди, за да запази властта на Цин. И вие очаквате от него да ви остане верен?

— Очаквам да направи онова, за което е помолен.

— Когато бъдат принудени да убиват — процеди през зъби Уилсън, — хората се променят завинаги. Моето предсказание е, че Рандъл няма да се върне. Поне не сега. Вие извратихте мисията му и го проклехте да се провали. И с това ваше действие няма да получите онова, от което толкова се нуждаете.

— И защо мислите, че няма да се върне? — поинтересува се Г. М.

— Защото — отвърна Уилсън — сте дали на Рандъл ключа към безсмъртието, като сте му посочили Дървото на живота. Ако намери причина да използва мъзгата за свои собствени нужди, подозирам, че ще му е трудно да се откаже.

— Господин Даулинг, трябва обаче да признаете, че ако не бях „извратил“, както се изразихте, мисията му, със сигурност ще умра. А така поне имам някакъв шанс.

— Шансовете ви щяха да са по-добри, ако бяхме работили заедно.

— Дадох ви възможност да застанете на моя страна, господин Даулинг. Вие избрахте да работите против мен.

— Само защото ми дадохте възможност да го направя. Вие и Джаспър замислихте сложна измама. И ми дадохте начин да се измъкна.

— Това беше единственият начин да се уверя дали сте с мен. И се оказа, че не сте.

— Ако нямах друга възможност, щях да подкрепя вас! — отвърна Уилсън. — Трябва да го разберете. Защото нямаше да има друг избор! Патите си от ума, Г. М. Разбирам какво означава компромис, колкото и да не ви се вярва. — Уилсън погледна безизразните лица на членовете на Меркуриевия екип. — Единственото, което направихте, бе да научите Рандъл какви са преимуществата на предателството. А той нямаше нужда от такъв урок.

— Не съм от хората, които обичат да рискуват — заяви Г. М. — Не бяхте изцяло на моя страна, така че бях принуден да предприема други действия. В случая става въпрос за вашето предателство.

— Аз просто се опитвах да защитя мисията.

— Първата ви отговорност е да защитавате мен, а после мисията.

— А сега всичко е изложено на риск — отвърна Уилсън. — Както мисията, така и безценния ви еликсир. — Той разтърка очи. — Шансовете на Рандъл за успех се сгромолясаха, защото сте объркали приоритетите му.

— Това, че не го е обсъждал с вас, не означава, че приоритетите му са объркани — изтърси Андре. — Аз му обясних всичко, което е нужно да знае.

Вбесен, Уилсън вдигна ръце.

— Г. М., вижте това момче — каза той и посочи Андре. — Неговата „мъдрост“ е онова, което стои между вас и сигурния провал. Андре е интелигентен, това не може да се отрече. Но той няма представа какво мотивира мъжете и защо. И няма представа какво е да пътуващ във времето.

Г. М. изгледа мрачно Андре.

— Стореното, сторено — каза той. — Абсолютно съм убеден, че Рандъл ще изпълни своята страна на уговорката.

Уилсън погледна към Дейвин.

— От всички тук ти беше онзи, на когото си мислех, че мога да имам доверие. Ама че съм глупак.

— Направих това, което си мислех, че е правилно — отвърна Дейвин.

Уилсън поклати глава.

— Направил си това, което ти е било наредено, Дейвин. Изобщо не става въпрос за онова, за което си мислил.

— За бога! Достатъчно! — изтърси Джаспър.

Уилсън постави ръце на кръста си.

— Вие дори не знаете дали еликсирът може да бъде прехвърлен — добави той.

— Съвсем сигурни сме, че може — отвърна Андре. — По строеж не е от този свят и би трябвало да издържи. Дадохме на Рандъл кристален съд, изграден от Ген-ЕП елемент. Така че прехвърлянето би трябвало да е успешно.

— Съдът ще се прехвърли — каза Уилсън. — Но течността едва ли.

— Това е риск, който трябва да поема — заяви Г. М.

Уилсън направи усилие да се усмихне, но ъгълчетата на устните му едва се извиха.

— Съветвам ви да започнете да се готвите за дълго чакане.

— Държите се заядливо, защото ви надхитрих — подигравателно рече Г. М. — И когато Рандъл се върне с моя еликсир, това ще бъде още едно доказателство, че съм прав. — Той замълча за момент. — Вие сте особняк, господин Даулинг, и аз се отнасях с вас като с особняк. Договорът ви с „Ентърпрайз Корпорейшън“ е изпълнен и вече можете да си вървите.

Повече от две години Уилсън си мечтаеше най-сетне да бъде освободен от договора си, но ето че сега не изпита никаква радост. Даде си сметка, че няма какво повече да каже, затова просто тръгна към изхода, като спря за момент пред Минерва. По изражението й личеше, че очаква от него да бъде жесток с нея.

— Ще бъда честен — тихо рече той. — Очаквах най-лошото от властимащите. Затова би било глупаво от моя страна да се изненадвам от каквото и да било. Но дълбоко в себе си исках да вярвам, че си на моя страна. — Уилсън се вгледа в прекрасното й лице. — Жалко, че не е така.

Минерва прибра кичур коса зад ухото си.

— Вършех си работата, Уилсън… но искам да знаеш, че никога не съм те лъгала за чувствата си.

— И ето къде сме — отвърна Уилсън.

Докато вървеше към вратата, той чу как Г. М. поздравява Меркуриевия екип за добре свършената работа.

— Определено си заслужихте почивка — с приповдигнат тон каза той. — Много се гордея, че всички застанахте на моя страна.

На Уилсън му се искаше да вярва, че Рандъл разполага с необходимата подготовка и мъдрост да успее. Надзирателят на мисия Ездра бе изумителен човек, който бе поставен в още по-трудна ситуация. Уилсън можеше само да се надява, че Рандъл ще се придържа максимално към точките на мисията. И се молеше да не му се налага да използва еликсира на живота. Направеше ли го, имаше голяма вероятност да не се завърне, тъй като според Уилсън, веднъж вкусено, изкушението да бъдеш неуязвим ще стане твърде голямо, за да бъде преодоляно.