Последната императрица

37.

Пекин, Китай

Забраненият град

Залата за поклонение пред предците

5 октомври 1860 г.

11:55 ч. местно време

Мисия Ездра — ден 216

На рождения ден на император Сиен Фън слънцето изгря в облачно небе. Както повеляваше традицията, Цъ Си се появи в Залата за поклонение пред предците веднага след сутрешната си медитация. В огромната постройка имаше точно 1000 бели свещи, но поради силните ветрове от север бе почти невъзможно всички те да светят, когато вратите на залата бяха отворени. Затова група евнуси сновяха напред-назад с кибритени кутии в ръце и напразно се опитваха да поддържат свещите запалени.

През следващите четири часа Цъ Си и принц Кун щяха гордо да представляват императорското семейство, застанали един до друг в залата, докато стотици мандарински благородници и администратори се изреждат да отдадат почитта си към Небесния принц. Цъ Си бе изпълнена с цинизъм при мисълта, че самият Сиен Фън не е тук да празнува собствения си рожден ден. И макар да разбираше причината за отсъствието му, част от нея продължаваше да го презира, задето беше избягат с антуража си от Забранения град като плъх от горящ кораб.

От Дзъхол идваха вести, че здравословното състояние на Сина на небето се е влошило от по-хладния планински въздух на Манджурия. За Цъ Си това бе потвърждение, че решението на съпруга й да се махне беше неразумно и необмислено. Ако той умреше, преди да го е видяла отново, шансовете й да получи титлата регент на Средното царство щяха да бъдат съвсем малки. Честта със сигурност щеше да бъде дадена на Су Шун.

Точеха се безкрайни върволици от мандарини, облечени в традиционните роби и кадифени шапки. Всички припяваха „Слава на Сина на небето“, но в очите им ясно се четеше страх и тревога — всички те знаеха за армията на нашествениците, разположила се до самите стени на Пекин. Цъ Си и принц Кун ясно виждаха притеснението им, но успяваха да запазят външно спокойствие, достойно за императорското семейство.

Погледът на Цъ Си се вдигна от върволицата мандарини и се спря върху Рандъл Чен в другия край на залата. Не изглеждаше разумно той да стои до нея на публични събития, независимо от облеклото на воин евнух, тъй като цветът на очите му със сигурност щеше да привлече повече внимание от нужното. А и докато се намираше в края на залата с останалите стражи, Цъ Си можеше да го гледа — и той също можеше да я наблюдава как изпълнява имперските си задължения. Мандарините бяха инструктирани да гледат само наляво, докато минават през залата, така че почти никой от тях да не забележи високия загадъчен воин.

Рандъл стоеше в една и съща поза вече три часа и краката го боляха. Освен това му се виеше свят от постоянното припяване. Това бе свят на ритуали и традиции, в който почти всеки ден от годината беше важен с едно или друго за империята. Синът на небето отбелязваше всичко с много помпозност и фанфари. И дори когато не присъстваше лично, церемониите се провеждаха. Цин честваха рождените дни и годишнините от смъртта на всеки император от династията преди тях, като празниците в чест на най-великите от тях, Канси и Циенлун, нямаха равни на себе си. Цин отдаваха почит и на всеки сезон, на лятното и зимното слънцестоене, на сеитбата, на жътвата, на новата луна, на пълната луна и на безбройните даоистки празници. Резултатите от годишните изпити на мандарините също се честваха, както и назначаването на най-умните благородници. Не биваше да се забравят също назначаванията на наложници, рождените дни на членове на двора, сватби и погребения, раждането на деца. Но най-важният ден от всички беше китайската Нова година. Празникът започваше на първото новолуние и завършваше на пълнолунието петнайсет дни по-късно с фестивала на фенерите. Тези петнайсет дни бяха пълни със суеверия и затова събитията бяха строго регламентирани — китайците вярваха, че действията на Сина на небето оказват пряко въздействие върху благополучието на цялата страна.

Всяка сграда във Великото вътре имаше специфично предназначение. Величествените зали на хармонията бяха за най-важните празници, други бяха отредени за по-незначителни чествания и жертвоприношения, изпити на мандарини и назначаване на генерали, а също така за жилища и места за подготовка. Нищо в Забранения град не бе оставено на случайността — всяка постройка си имаше предназначение и неизменна традиция, свързана с нея.

Рандъл гледаше как Цъ Си, облечена в алена чаофу и с навита на пръстени коса, кима леко на всеки минаващ пред нея. Беше прекрасна гледка, изящна и женствена. Спомените за допира на голото й тяло тормозеха Рандъл. Тя не му бе позволила какъвто и да било контакт през последните десет дни и винаги се грижеше да не остават нито за миг сами.

„Скоро ще си отида“ — за пореден път си помисли той.

С всеки изминал ден позициите на Цин ставаха подобри. И макар че историята се беше объркала в един момент, сякаш самото време вече лекуваше несъответствията. Явно така стават нещата, помисли си Рандъл — нещо като съдба. И в резултат на това всичко вече изглеждаше под контрол. Британските и френските пленници бяха почти напълно възстановени и много скоро щяха да бъдат върнати на лорд Елгин. Съюзниците се бяха разположили на лагер край стените на Пекин, но не атакуваха, макар че биха могли да го направят. Писмата на Хари с техните ужасни предупреждения и на принц Кун с молбите за преговори явно бяха убедили лорд Елгин да действа предпазливо. Монголският господар Сенге Ринчен също беше изчезнал — и макар че трябваше да умре при крепостите Дагу, той не представляваше фактор в сегашните събития. Както беше отбелязано в историята, скоро между съюзниците и Цин щяха да започнат мирни преговори. И най-сетне най-категоричното поражение в историята щеше да стане минало.

Сърцето на Рандъл внезапно натежа, докато гледаше Цъ Си. Той също щеше да си отиде скоро и трябваше да живее с чувството за вина заради онова, което й бе сторил.

Мислите му се насочиха към прозрачния портал и за момент се запита дали той ще проработи правилно. Поне имаше утехата, че Уилсън се беше завърнал от миналото през още по-древен портал.

Най-сетне последният мандарин мина тромаво през залата и излезе във ветровития следобед. Множеството стъклени врати на двореца отново бяха затворени и свещите успяха да останат запалени за първи път от началото на деня. Десетки евнуси прислужници забързано почистиха пода с меки бели кърпи, след което се оттеглиха през задния изход, следвани от воините евнуси. В залата останаха само принц Кун, Цъ Си и Рандъл, окъпани в златистото сияние на свещите.

Принц Кун се поклони.

— Слава на Сина на небето.

— Слава на Сина на небето — отвърна Рандъл.

— Планът ви засега като че ли действа — каза Цъ Си с характерния си тон. — Примирието продължава и червените дяволи мируват.

— В Забранения град сме защитени — отвърна Рандъл. — Но все още има много работа за вършене. Пленниците трябва да бъдат освободени през идните дни и трябва да се подготви и подпише нов договор.

Цъ Си кимна.

— Двамата с принц Кун сме доволни от стратегията ви.

— И когато формалностите приключат — каза Рандъл, — ще трябва да заминете направо за Дзъхол, за да бъдете със съпруга си.

— Ще бъда ли добре дошла там? — попита Цъ Си.

Рандъл я погледна право в очите.

— Ако искате да станете регент на Средното царство и да защитите управлението на сина си, трябва да отидете.

— Принц Кун ще ни остави — обяви Цъ Си. — И ще ми разкажете повече за съдбата ми.

Тя понечи да изпрати девера си, но точно тогава един евнух в традиционно облекло отвори вратата към двора и влезе. При затварянето на вратата един порив на вятъра угаси поне петдесет церемониални свещи.

— Това е евнухът Ян, верен слуга на Су Шун — прошепна Цъ Си на Рандъл.

— Надявах се да ви открия тук — каза Ян, докато се клатушкаше по полирания под.

— Че къде другаде да бъда в такъв велик ден? — отвърна Цъ Си.

Ян се усмихна, показвайки зъбите си.

— Изпълнявате задълженията си както винаги, императрице.

Евнухът забеляза очите на Рандъл и за момент остана като хипнотизиран. Рандъл се опита да се дръпне, но Ян настоятелно го помоли да остане.

— Откъде си, войнико?

Рандъл стрелна с поглед Цъ Си и тя отговори вместо него:

— За съжаление това забележително създание няма глас.

— Каква прекрасна гледка е само — промърмори Ян, сякаш бе гарван, кълвящ трупа на мъртво животно. — Толкова прекрасна.

— Ако имате предвид очите, прав сте — великодушно рече Цъ Си. — Това е рядък дефект по рождение, подобно на албиносите. Но, уви, същата съдба, която е създала тези великолепни очи, е отнела възможността му да говори.

— И е толкова висок — почти с благоговение промълви Ян.

— Достатъчно за него! — рязко каза Цъ Си. — Защо си тук, прислужнико?

— Дойдох по заръка на Сина на небето — с дрезгав глас каза Ян. Като се наведе напред, сякаш се канеше да се поклони, евнухът рязко протегна ръка да сграбчи Рандъл за слабините. Но преди да успее да го докосне, Рандъл хвана китката му, изви я нагоре, извади меча си и замахна да отсече ръката му в лакътя.

— Пусни! Пусни! — заврещя Ян като ранена котка.

— Пусни го — нареди Цъ Си и Рандъл хвърли евнуха на земята. Цъ Си изгледа свирепо пратеника на Су Шун. — Как смееш да проявяваш подобно неуважение към мен!

Ян беше на колене и придържаше изкълчената си китка.

— Исках да съм сигурен, че прекрасният ви воин е бил кастриран — изстена той. — Не исках да ви обидя.

— Късно е за извинения — изсъска Цъ Си. — Трябваше да го оставя да ти отреже ръката! Пенисът и скротумът на този воин бяха отстранени преди по-малко от месец и раната още не е заздравяла напълно. Можеше да му причиниш ужасна болка. — Тя закрачи напред-назад. — Защо си дошъл тук, прислужнико?

— По официални дела — нервно отвърна Ян, чийто глас бе станал още по-дрезгав. — Нося заповеди лично от Сина на небето. До Дзъхол стигна новината, че за пленниците се полагат грижи и че раните им са излекувани. Синът на небето настоява те да бъдат екзекутирани до падането на нощта.

— И имаш ли някакви документи, които да потвърждават това?

Ян бръкна в робата си, извади един яркочервен плик, подаде го на Цъ Си и остана да стои на колене, придържайки китката си. При вида на малкия плик сърцето на Рандъл се разтуптя.

Ян покорно сведе глава.

— Препусках повече от десет часа, за да ви донеса това писмо, императрице. Умолявам ви да ме освободите, за да мога да си почина.

Цъ Си посочи към двора.

— Ще заминеш незабавно обратно за Дзъхол и ще кажеш на Сина на небето, че искането му е изпълнено.

— Но аз се нуждая от почивка, императрице. Прекарах на седлото цяла нощ…

— Ще правиш онова, което ти заповядвам! — озъби се Цъ Си.

Евнухът опря чело в пода.

— Беше ми наредено да присъствам на екзекуцията…

— Да не си казал нито дума повече, прислужнико! Принц Кун, изпратете тази гадина обратно до конюшните, за да се махне незабавно.

— Както наредите — отвърна принц Кун.

Ян бавно се надигна със стонове и последва принц Кун през огромната зала, без да откъсва очи от пода. Когато отвориха външната врата, нов порив на вятъра угаси още свещи.

Цъ Си погледна Рандъл в очите.

— Евнухът на Су Шун не бива да се връща в Дзъхол — направо каза тя. — Ще му счупите врата и ще хвърлите тялото му в кладенеца на двора. — Тя посочи навън.

Рандъл беше поразен от студената пресметливост на искането й.

Цъ Си прибра червения плик в дрехата си.

— Трябва да действате бързо. След като излезе на двора, Ян ще каже на всички наоколо, че е предал съобщението си.

Рандъл просто стоеше и я зяпаше.

Цъ Си го хвана за раменете и го разтърси.

— Ще бъдем принудени да убием Хари и хората му довечера, ако не действате.

Най-сетне осъзнал последиците, Рандъл се обърна и се втурна по полирания под, спря с поднасяне да отвори вратата и вятърът го удари в лицето. През главата му минаха над пет начина на убиване, докато тичаше по мраморните стъпала и през плочките на двора тихо като призрак. Ян и принц Кун бяха почти при външната порта и Рандъл трябваше да жертва тишината за скорост, за да ги настигне навреме.

Докато ръката на Ян се протягаше към дръжката на вратата, Рандъл се хвърли във въздуха, сграбчи евнуха за главата и рязко я завъртя настрани. Разнесе се звук като от пречупена дебела съчка. Очите на евнуха останаха отворени, докато Рандъл безмълвно пускаше хриптящото му тяло.

Усети навреме, че принц Кун се кани да закрещи, и бързо сложи длан върху устата му. Принцът беше пребледнял и се тресеше целият.

— Нито звук — прошепна му Рандъл. — В противен случай ще ни издадете.

Със спокойно изражение Цъ Си излезе от двореца, посочи с една ръка кладенеца, а с другата — мястото до себе си. Ясно беше, че иска тялото на Ян да бъде хвърлено в кладенеца, а принц Кун да застане до нея.

— Вървете веднага при нея! — прошепна Рандъл. — Бъдете силен и всичко ще бъде наред.

Рандъл вдигна отпуснатото тяло на Ян и се затича към тухления кладенец, метна трупа в тъмното и секунда по-късно чу плясъка. После спринтира през двора, влезе в залата и затвори след себе си. Цъ Си и принц Кун трескаво палеха колкото се може повече свещи. Рандъл се зае да им помага, докато залата не се изпълни със светлина.

След като се върнаха на местата си в средата на помещението, Цъ Си прошепна в ухото на принц Кун:

— Ще извикаш, че един евнух е паднал в кладенеца. Не забравяй, братко — не знаеш кой е, защото изобщо не си говорил с него.

Лицето на принц Кун все още бе бледо, но той събра кураж и се втурна към прозореца, като крещеше „Евнух падна в кладенеца! Евнух падна в кладенеца!“. Той остана там, като сочеше навън, докато в залата най-сетне не се появиха поне дузина прислужници.

— Внимавайте с вратите! — извика им Цъ Си. — Не искам свещите на императора да изгаснат.

Тежките външни порти най-сетне се отвориха и най-малко двайсет стражи се втурнаха към кладенеца заедно с дворцовите евнуси с надеждата да спасят падналия.

— Едва не закъсняхте — тихо рече Цъ Си.

— Работата е свършена — прошепна й в отговор Рандъл.

— Сега щяхме да подготвяме екзекуцията на Хари, ако се бяхте поколебали още миг. — Цъ Си гледаше как хората на двора спускат въжета в кладенеца. — Ян щеше да съобщи за вас на Су Шун и щеше да започне разследване. Евнухът се отнесе с подозрение към вас. Но вие го знаете.

Рандъл направо не беше на себе си от случилото се преди малко.

— Ще изгоря плика — каза Цъ Си. — Ще минат най-малко три дни, преди Су Шун да разбере, че не сме го получили.

— Стана твърде опасно да продължа да пребивавам на територията на Забранения град — заяви Рандъл.

— Глупости — спокойно рече Цъ Си. — Мястото ви е тук при мен. — Тя се обърна към него. — Отново се притекохте на помощ на Средното царство в момент на нужда, Рандъл Чен. Задължена съм ви за това. — Тя пое дълбоко дъх. — Честно мога да кажа, че действията ви днес донякъде ме карат да ви простя за онова, което ми сторихте онази нощ. Иска ми се всичко да беше чисто. Така щях да мога да ви се отблагодаря по по-приятен начин.

Отвън на двора вадеха безжизненото тяло на Ян от кладенеца. Беше се събрала тълпа и принц Кун обясняваше как евнухът влязъл и тръгнал направо да пие вода. И както седял, в следващия момент изчезнал.

— Каква ужасна трагедия — изстена принц Кун. — Някой знае ли защо е дошъл тук?