Последната императрица

34.

Пекин, Китай

Татарският град

Храм Каомио

29 септември 1860 г.

12:24 ч. местно време

Мисия Ездра — ден 210

Рандъл Чен влезе в просторната квартира в храма Каомио, където държаха в плен Хари Паркс. Британският дипломат стоеше до високия прозорец с изглед към двора два етажа по-долу и небрежно пушеше лула. Светлата стая имаше удобно легло в единия ъгъл и голяма метална вана в другия. До прозореца стоеше китайско писалище от палисандрово дърво, а в средата на помещението бе поставена изящна маса, отрупана с всевъзможна храна. Западни дрехи висяха окачени в отворения гардероб, а на перваза на прозореца имаше различни марки тютюн.

— Казах ви, че не искам повече! — рязко каза Хари, без да се обръща да види кой влиза. — А сега ме оставете, преди да съм се ядосал!

Рандъл влезе мълчаливо и постави на писалището наръч листа, перо и мастилница.

— Явно са ви устроили доста комфортно за пленник, щом дори не си правите труда да разберете кой влиза в килията ви — каза той на английски.

Хари рязко се завъртя, щом чу познатия глас. Британският дипломат се усмихна напрегнато, когато видя Рандъл, облечен в зелените одежди на воин евнух и с къс меч на гърба.

— Имах чувството, че ще ви видя в най-скоро време. Да ме спасите ли сте дошъл, или да ме премахнете от този свят?

— Нито за едното, нито за другото — отвърна Рандъл.

Хари изтръска останалия тютюн от лулата си и я постави на перваза.

— Предател или не, радвам се да ви видя, стари приятелю.

— Аз също се радвам.

— Похитителите ми ме държат тук вече повече от десет дни — отбеляза Хари. — И настаняването ми невинаги беше така добро като това. Предполагам, че вие имате нещо общо с това?

Въпреки че беше спретнат и чист, Хари изглеждаше изпит и изтощен.

— Защо мислите така? — попита Рандъл.

Хари придърпа един стол до прозореца и седна уморено.

— Имах време да размишлявам върху много неща от пленяването ми, господин Чен. И трябва да призная, че част от мислите ми бяха насочени към вас и способността ви да виждате в бъдещето. Затова си помислих, че това е ваше дело.

— Не аз ви извадих от Министерството на наказанията. Принц Кун и императрица Цъ Си уредиха прехвърлянето ви тук.

— Другите от хората ми живи ли са? — попита Хари.

— За съжаление неколцина са станали жертви на бруталните мъчения, но повечето са в добро здраве.

Новината като че ли не утеши особено Хари.

— Хенри Лох жив ли е?

— За мен е удоволствие да ви кажа, че е добре и в безопасност.

— Имах ужасно изживяване в тъмницата — мрачно рече Хари. — Няма нищо общо с удобствата на това място, а?

— Трябва да сте благодарен за много неща. Военният съвет предложи на Сина на небето вие и хората ви да бъдете заровени до шиите в земята и да бъдете оставени на изгладнелите кучета да изръфат лицата ви.

— Китайците могат да бъдат ужасно брутални, когато пожелаят — рече Хари. — Но могат да бъдат и състрадателни. Моля да благодарите на принца и императрицата за намесата им. Явно завися от тяхната милост. Подобно на всичко свързано с Цин, уверен съм, че ще поискат нещо в замяна на състраданието си. — Той посочи към перото и листата.

— Искат съдействието ви, това е всичко.

— Писмо до кралица Виктория, несъмнено. — Хари тихо се засмя. — Явно сте преминали на другата страна, господин Чен, след като нещата са загрубели. Думите ви потвърждават най-лошите ми страхове, че лорд Елгин е бил разгромен на бойното поле. Видях численост на татарите при Чан Чиа-уан. Видях капана, който бяха заложили за армията на кралицата. Вие ли го устроихте, господин Чен?

— Тъкмо обратното — отвърна Рандъл. — Лорд Елгин и сър Хоуп постигнаха една от най-големите победи в британската история. Сенге Ринчен и татарите му атакуваха съюзниците фронтално на полята край Тунджоу. Татарите бяха над петдесет хиляди, а съюзниците — десет пъти по-малко. Беше голяма касапница, но поради по-добрата тактика и огнева мощ лорд Елгин излезе победител.

На лицето на Хари се изписа пълно изумление. Не можеше да повярва на ушите си. Той стана от стола.

— Значи сме победили?

— Най-великата победа на всички времена.

Хари се обърна към прозореца и се загледа към двора долу, където стояха най-малко двайсет стражи.

— Победили? — прошепна слисано той. И започна да се смее, но се овладя и се спря, преди да е дал прекалено голям израз на радостта си. Той се обърна отново към Рандъл; очите му искряха, сякаш душата му беше възкръснала от мъртвите. — Как е възможно да сме спечелили подобна битка?

Рандъл отиде до прозореца и погледна навън.

— Съюзниците победиха, защото казах на лорд Елгин и сър Хоуп какво е необходимо за победата.

— Значи сте били с лорд Елгин по време на сражението?

— Двамата със сър Хоуп бяхме рамо до рамо на бойното поле — отвърна Рандъл.

— Още не мога да повярвам! — каза Хари и се плесна по челото, сякаш искаше да дойде на себе си. — Ужасно се радвам — с въздишка добави той. — Боях се, че сме били разбити с лекота и че полагат грижи за възстановяването ми, преди да ме екзекутират. Зная, че китайците обичат враговете им да са силни, за да изтърпят мъченията колкото се може по-дълго, преди да бъдат убити.

— Това, че съюзниците са спечелили битката, не гарантира безопасността ви — предупреди го Рандъл. — Тъкмо обратното.

— И каква точно е вашата роля във всичко това, господин Чен? — рязко попита Хари. — Явно сте се отдалечили доста след онази велика победа.

— Уговорката ми с лорд Елгин приключи — отвърна Рандъл. — Обещах му, че ще доведа победоносната му армия до стените на Пекин с минимални жертви. Направих го. И в замяна поисках стените на Забранения град да не бъдат докосвани и династията Цин да остане на власт. Такива са условията на сделката, която вие и лорд Елгин трябва да спазите.

— Спомням си сделката — каза Хари. — И си мислите, че няма да я спазим ли?

— Това е риск, който не мога да поема.

Хари като че ли се обърка.

— Нима сме спечелили войната? — отново попита той.

— Втората опиумна война е успешна за вас — потвърди Рандъл. — Лорд Елгин и армията му са се разположили на лагер до стените на Пекин, по-силни от всеки друг път.

— Ще ме освободите ли?

Рандъл поклати глава.

— Решението не е мое, а на принц Кун и Сина на небето. Искам обаче да разберете следното — вече съм принуден да защитавам Цин от същата онази армия, която доведох така триумфално до стените на този велик град. Сега съм на служба при Сина на небето като негов закрилник. Ясно ли се изразих?

Хари посочи облеклото на Рандъл.

— Кастрацията беше ли задължителна, за да служите на Небесния принц?

Рандъл се усмихна.

— Облеклото е необходима маскировка, която ми осигурява свобода на движение в двора на Цин.

— Разбирам — рече Хари. — И предполагам, че искате да напиша писмо на лорд Елгин и да го предупредя, че сега служите на Цин?

Рандъл кимна.

— Ако бъдете така добър.

Хари се замисли за момент.

— Винаги съм бил вашият най-голям поддръжник, господин Чен. Няма причина това да се променя.

— Ако сътрудничите, вие и лорд Елгин завинаги ще останете в историята като най-големите завоеватели на всички времена. Ще наложите договора от Тиендзин и Британската империя ще продължи да бъде най-могъщата сила в света. — Рандъл взе перото и го подаде на британския дипломат. — А ако не сътрудничите, лично ще се погрижа вие и войската ви да бъдете заличени от лицето на земята.

Хари пое перото, леко зяпнал от сериозната заплаха на Рандъл.

— Както казах — рече накрая той, — винаги съм бил вашият най-голям поддръжник.

Рандъл отвори мастилницата и я постави на писалището.

— Знаете на какво съм способен — каза той, сякаш коментираше времето. — Зная всичко, което ще се случи и защо ще се случи. За протокола, знаех и че двамата с лорд Елгин възнамерявахте да ме арестувате и изтезавате при Тиендзин.

— Никога не е имало подобен план — промърмори Хари. — Британците не предават приятелите си.

— Сърцето ми се стопля от думите ви, но и двамата знаем, че нещата стоят другояче. — Рандъл посочи листа оризова хартия. — Пишете на лорд Елгин и му съобщете, че не бива в никакъв случай да атакува Пекин. Кажете му, че за вас се полагат добри грижи и че вие и останалите пленници ще бъдете върнати в добро здраве, ако се сключи примирие.

— Ами онези, които са били убити? — попита Хари.

— Няма да скриете факта, че е имало жертви най-вече поради тежките условия, в които са ви държали, и поради глупостта на тъмничарите. Ще подчертаете, че само малка част от групата ви, герои и така нататък, са платили най-скъпата цена. — Рандъл погледна британския консул в очите. — Подберете внимателно думите си, Хари. И разбира се, ще уведомите лорд Елгин, че сега съм на служба при Сина на небето. Ясно дайте да се разбере, че преимуществото, което доскоро бе негово, сега е на противника му. Бъдещето може да бъде лесно или трудно. Изборът е негов.

Хари седна зад писалището, нагласи листа и топна перото в мастилницата.

„Скъпи лорд Елгин — с елегантен почерк написа той. — Добрата новина е, че съм жив и добре в Пекин“.

— И още нещо — каза Рандъл, сякаш се беше сетил едва сега. — Погрижете се лорд Елгин да научи, че дори един снаряд да улучи външните стени на Пекин, ще се простите с живота си. Защото преди да се е разсеял пушекът от първия снаряд, гърлото ви ще бъде прерязано от ухо до ухо.