Последната императрица

16.

Калифорния, Америка

„Ентърпрайз Корпорейшън“

Меркуриева лаборатория, субниво А5

22 юни 2084 г.

10:20 ч. местно време

62 дни преди началото на мисия Ездра

Влизането за първи път в Меркуриевата лаборатория будеше страхопочитание у всекиго. Рандъл не беше изключение. Колкото и добри да бяха техническите обяснения преди това, бе невъзможно човек да бъде подготвен за онова, което му предстоеше да види.

Меркуриевата лаборатория беше най-модерното научно съоръжение в света. Помещението бе ярко осветено, правоъгълно, с площ половин футболно поле. Куполообразният черен покрив се издигаше на три етажа по краищата и бе два пъти по-висок в центъра. В случай на катастрофална авария, свързана с някакъв вид експлозия, помещението щеше хидравлически да се свие върху себе си, позволявайки на сградата да абсорбира еквивалента на ядрена детонация.

От съображения за сигурност лабораторията имаше и пет етажа под повърхността и разполагаше с отделна вентилационна система. Енергията й се осигуряваше от серия водноелектрически генератори, разположени в устието на естуара Кламат, южно от прочутия щатски парк „Дел Нотр“. Мощното движение на вода при приливите и отливите осигуряваше предостатъчно енергия за захранването на целия комплекс на „Ентърпрайз Корпорейшън“.

Покрай западната стена на лабораторията минаваше бронирано стъкло, зад което се намираха различните контролни центрове и наблюдателни платформи. Това бе несъмнено най-сложният опитен полигон, създаван някога. Но още по-впечатляващи от самата сграда бяха системите, които съдържаше тя — компонентите, изградени според схемите в свитъците от Мъртво море, които изграждаха машината на времето.

Облечени в черните униформи на Меркуриевия екип, Андре Стайнбек и Уилсън Даулинг поведоха Рандъл и професор Оутър на обиколка. Андре беше пример за младежка прилежност, докато Уилсън изглеждаше малко немарлив — горното копче на куртката му беше разкопчано, косата му се нуждаеше от подстригване, а по бузите му беше набола четина.

От пристигането си в Меркуриевата лаборатория Рандъл не можеше да откъсне поглед от блестящата транспортна капсула, осветена от най-ярките прожектори и издигната непосредствено над пода в центъра на лабораторията. Прозрачният мехур, два пъти по-висок от човек, бе заобиколен от три бляскави титаниеви пръстена, подобно на дебели сребърни обръчи, които при включване се завъртаха по сложен начин около капсулата. Около нея имаше и петдесет и шест лазерни пушки с мощност 5 теравата, закрепени под различни ъгли и насочени към центъра. В далечината, монтирана високо на северната стена, се намираше титаниевата рамка на инфлатора.

— Това е сферата на имплодера — обяви Андре, сочейки прозрачния мехур, в който се взираше Рандъл. — Построена е от едно парче естествено формиран кристал. Именно в тази капсула молекулите ви ще бъдат ускорени до скоростта на светлината чрез последователната стрелба на тези лазери. — Андре постави ръце върху една от лазерните пушки. — Всеки лазер използва комбинация от звукови и енергийни вълни, за да създаде вибрации, които разделят молекулите. Особената последователност на стрелбата гарантира, че процесът на разпадане няма да бъде фатален.

— За твой късмет вече са го тествали върху Уилсън — обади се Оутър.

Андре изгледа неодобрително професора.

— Около транспортната капсула има три титаниеви пръстена, наречени намотки на инфлатора. Когато бъдат захранени с точно 2,397 петавата електричество, те се завъртат в противоположни посоки и създават плътно магнитно поле, което задържа електроните в капсулата и не позволява на кристала да се пръсне. — Андре присви очи, сякаш се взираше в слънцето. — С рязко повишаване на енергията на две от намотките и на лазерите материята в капсулата се подлага на Z — притискане. — Той стисна юмрук с такава сила, че кокалчетата на пръстите му побеляха. — Материята рязко се свива, за да достигне планкова температура, при което ядрата се сблъскват едно с друго и техните протони и неутрони се разбиват на парчета, известни като кварк-глуонна плазма. В резултат температурата в капсулата достига до над десет трилиона градуса. Между другото, точно това са условията, съществували около една микросекунда преди Големия взрив.

— Който ще ти отнесе мозъка, ако нещата се оплескат — обади се професорът.

— Този коментар не беше особено уместен — остро каза Андре.

Рандъл се обърна към Уилсън.

— Бил си много храбър да влезеш в капсулата, без да знаеш дали наистина ще се получи.

— Имах доверие на човека, който ме изпрати — отвърна Уилсън.

— Направи го за пари — смигна професор Оутър. — Всеки го знае.

— Трябва да ми кажеш защо си се съгласил да го направиш, Уилсън — продължи Рандъл. — Всичките ми инстинкти крещят да не влизам в транспортната капсула, въпреки че имам лукса да знам, че ти вече си доказал, че работи.

— Ако познаваше Бартън Ингърсън, бившия ръководител на Меркуриевия екип, щеше да разбереш защо.

— Заради парите — отново прошепна професорът.

— Мога ли да продължа? — нетърпеливо се обади Андре. Той посочи транспортната капсула. — Докоснете кристала, моля.

Рандъл приближи пречупващите светлината заоблени стени и леко докосна с пръсти повърхността.

— Какво чувствате? — попита Андре.

— Топла е — отвърна Рандъл.

— Долавяте ли вибрацията?

Рандъл кимна.

Уилсън се пресегна и опря длан върху кристала. Усети го незабавно — успокояващо трептене.

— Топла е — повтори Рандъл.

Уилсън се намръщи. Защо той не можеше да долови осцилацията на кристала?

— Когато капсулата се нагрее — продължи Андре, — въглеродните атоми започват да трептят. Това е ключов елемент на пътуването във времето. Чрез промяна на температурата на кристалната капсула сме в състояние да променяме честотата на енергията вътре в нея, на кварк-глуонната плазма, като по този начин променяме целта във времето. Колкото по-висока е честотата, толкова по-назад във времето пътувате. Тоест, колкото по-гореща е капсулата, толкова по-далеч в миналото можете да се върнете.

Андре сви длани, сякаш държеше топка за тенис — точно по същия начин, по който Бартън го бе обяснил на Уилсън преди три години.

— Земята е обвита от електромагнитно поле. Пътуването във времето се осъществява чрез преминаване на енергия през това поле. Транспортната капсула ни позволява да превърнем материята в чиста енергия и след това да я вкараме в магнитното поле на планетата чрез това. — Андре посочи ромбовидната рамка, окачена на 10 метра във въздуха в отсрещния край на помещението. Десетки дебели кабели се виеха от нея и водеха до редица проводници. — Четирите титаниеви пръта на ромба са силно заредени магнитни полюси, разположени един срещу друг. Когато пуснем през тях достатъчно електричество…

— Около двайсет петавата — обади се професор Оутър.

— … По-точно двайсет петавата и четиристотин деветдесет и един теравата — продължи Андре, — силите на отблъскване пробиват дупка в магнитното поле на Земята. На теория резултатът е червеева дупка. В зависимост от честотата на входната енергия се определя и датата, на която тази енергия се превръща обратно в материя. — Андре се обърна към Рандъл. — Процесът всъщност е съвсем прост. Колайдерът и имплодерът разпадат материята ви. Инфлаторът и диференциаторът прехвърлят енергията с точно определена честота в магнитното поле на планетата.

— А как действа обратното преобразуване на енергията в материя? — попита Рандъл.

— Този процес е малко по-неясен — бързо отвърна Андре. — Но ще ви кажа какво знам. Процесът на пресъздаване като че ли се съсредоточава върху обекти с важна магнитна сигнатура. Уилсън се материализирал на покрива на многоетажна сграда. Когато се върна в настоящето, той се появи в самата транспортна капсула. Каква е точната причина за тези места, си остава донякъде загадка, но подозираме, че енергийната честота се привлича към точката си на поява. Всяко действие има противоположно и равно по сила противодействие, следователно пресъздаването точно на същото място анулира квантовата бъркотия.

— Има нещо много по-важно — каза Уилсън, като търкаше двудневната си четина. Тонът му накара Рандъл да насочи цялото си внимание към него. — Машината, която гледаш, е нещо повече от проводници, кристали, магнитни полета, лазери и научни теории. Тази машина… — Уилсън опря длан в сферата и усети отново вибрацията — … е портал през времето и пространството. Портал, който води към всяко събитие и всяко място в историята. Системата за прехвърляне работи перфектно, това е доказан факт, поради което те съветвам да се съсредоточиш единствено върху задачите, които трябва да изпълниш. Вече се запозна, а се надявам и донякъде получи представа с какво си имаш работа, но това е всичко, което ти е нужно да знаеш. Схемата на тази машина на времето е била открита в Книга Естир от свитъците от Мъртво море — документ, създаден преди повече от две хиляди и триста години и може би написан от ръката на самия бог. В живота едва ли ще намериш по-добра застраховка от тази. — Уилсън току-що беше повторил думите, които бе отправил Бартън към него. — Мисия Ездра осигурява задълбочени подробности относно зашифрованите честоти, необходими за прехвърлянето ти, както и за генетичния строеж на човека, който може да бъде прехвърлен. Ти, Рандъл, трябва да си отговорен за изпълняването на точките на мисията. Това е единственото, което е от значение. Точките на мисията ще ти кажат всичко, което е нужно да знаеш. Андре, Дейвин и целият екип ще се погрижат да стигнеш там. Те несъмнено са най-умните хора на земята, независимо дали говорим за днес, вчера или утре.

В Меркуриевата лаборатория се възцари дълбока тишина. Четиримата стояха мълчаливо, загледани в транспортната капсула и обмислящи казаното току-що от Уилсън.

— Къде ще се материализирам, когато пристигна в Китай? — попита накрая Рандъл.

— Ще пристигнеш в Пекин — отвърна Уилсън. — В Забранения град. Точното място, на което се появиш, ще бъде и мястото, от което ще си тръгнеш.

— Имаме подробности за транспортен портал в Пекин — продължи Андре. — През следващите няколко дни ще направим симулации, които ще ви покажат как да действате.

Уилсън отново постави длан върху кристалната капсула и изведнъж сърцето му натежа. Безброй пъти след завръщането му се бе искало просто да влезе в машината на времето и да изчезне завинаги. Мечтите му го връщаха в 2012 г. при жената, която си мислеше, че обича, но времевите пътеки към нея бяха затворени завинаги, както му бяха казали. Имаше и безброй системи за сигурност, които денонощно пазеха достъпа до Меркуриевата лаборатория. Уилсън много добре знаеше, че Г. М. и Джаспър са ужасно параноични и се страхуват, че порталът може да се използва за подриване на сигурността на „Ентърпрайз Корпорейшън“. И бяха съвсем прави да го мислят. Тъканта на вселената беше загадка за всички и винаги щеше да си остане такава. „Времето“ със сигурност съществуваше в нелинейно измерение. Миналото можеше да въздейства на бъдещето, но и бъдещето можеше да въздейства на миналото — чрез портала. А каква точно беше ролята на съдбата в този комплекс от събития, беше още по-неясно.

— Откъде мога да знам дали постъпвам правилно? — внезапно попита Рандъл. — Ще трябва да вземам прекалено много решения без напътствия и последиците може да се окажат ужасни, ако сгреша.

Уилсън прокара пръсти през косата си. Преди собственото му прехвърляне той се бе чувствал по абсолютно същия начин.

— Мнозина споделят теорията, че всичко в живота е случайно — каза той. — Според мен тази теория е неправилна. Всичко се случва неслучайно. За един Надзирател няма грешки. Каквото и да направиш в миналото, ще бъде правилно и отвъд всяка критика, стига да се придържаш към точките на мисията.

— Точките на мисията са най-важното нещо — потвърди професор Оутър.

— Но каква ценностна система трябва да прилагам? — малко смутено попита Рандъл. — Китайците имат много различни ценности в сравнение с нас тук, в Америка. Да не говорим, че става въпрос за ценности отпреди двеста години. Ами ако действията ми противоречат на онова, което аз смятам за правилно?

— Във вселената има последователен ред — отвърна Уилсън. — И смятам, че този ред ще бъде запазен, каквото и да направиш. Някои неща ще се случат, независимо от действията ти. Ако на някого му е писано да умре, той ще умре. Ако на една армия й е писано да излезе победител, тя ще бъде победител. Затова, Рандъл, ти можеш да правиш единствено онова, което ти позволява вселената.

— Тъканта на съдбата е много сложна — добави професорът, който изведнъж беше станал непривично сериозен. — Ще знаеш как да постъпиш, когато моментът е подходящ.

— Той е абсолютно прав — продължи Уилсън. — Не можеш да контролираш резултатите, Рандъл. Можеш единствено да им позволиш да се случат. Бартън вярваше в това, а той беше прав за всичко останало.