На ръба на гроба

Глава 8

Боунс пристигна в десет сутринта. Излязох навън да гледам как хеликоптерът се приземява, управляван от Купър. Боунс слезе пръв, после се показаха майка ми, Родни и Купър, който изглеждаше призрачно блед. Затова пък майка ми направо сияеше.

— Това пътуване бе много познавателно — бяха първите думи на майка ми. — Катрин, никога не си ми казвала, че колкото и пъти да отрежеш част от тялото на вампира, тя се възстановява.

Очарователно.

— Май не е необходимо да те питам дали си прекарала добре — промърморих аз. — Предполагам, че оттук нататък ще ти е по-лесно при избора на коледни подаръци.

Тя се намръщи.

— Трябва ли винаги да остроумничиш? Няма значение, уморена съм и искам да поспя.

Протегнах ръка.

— Спалните помещения на войниците се намират ей там.

— Много добре си спомням какво представляват те от времето, когато се захвана с Дон. Все едно че спиш в ковчег и тъй като не съм вампир, смятам да мина без тях.

— Мамо. — Неволно стиснах зъби. — Това е само временно. Скоро ще ти намерим нов дом. Бих те поканила да поживееш с мен и Боунс, но отново ще си обкръжена с вампири.

— Мога да отседна в хотел — настоя тя.

— И ще се регистрираш със същото име, което е известно на Макс? — отвърнах. — Не. Дон ще ти издаде нов документ за самоличност и ще ти намери нов дом, а дотогава…

— Тя може да поживее у нас.

Предложението не дойде от Купър. По време на нашия разговор той съсредоточено изучаваше земята в краката си. На лицето на Боунс се изписа изненада.

Родни сви рамене.

— Къщата ми е на около два часа път оттук. Аз не се задържам много там, тъй като често пътувам, и ще бъде в безопасност, докато чичо ти й намери нещо подходящо, Кат.

Отвърнах с въздишка:

— Родни, благодаря ти за предложението, но…

— У вас няма разчленени тела, нали? — прекъсна ме майка ми. — Не искам да отворя хладилника и да намеря нечия глава вътре.

Родни се разсмя.

— Не, Джъстайна, домът ми не прилича на леговището на Джефри Дамър8.

Тя огледа преценяващо сградата, после отново Родни.

— Ако трябва да избирам между казармените спални помещения в сграда, където има новосъздаден вампир, и домът на гул, предпочитам второто. Катрин, надявам се, че някой от войниците ти ще ни закара дотам?

Майка ми тръгна към спалните помещения, а Родни я последва. Край с него, мъртъв е — помислих си и това нямаше нищо общо с факта, че е гул.

Боунс ги проследи с поглед, после се обърна към мен.

— Тази жена ме плаши.

— Аз се чувствам така цял живот — промърморих в отговор.

Той ме погледна предпазливо. Несъмнено се чудеше дали ще започна отново да роптая, че се е отнесъл с мен като с дете, но аз нямаше да го направя. Все още не бях съгласна с мотивите му, но откровенията на Анет бяха докоснали някаква струна в мен. Връзката ми е Боунс струваше много повече от наранената ми гордост от постъпката му. Трябваше да изгладя този проблем, а избягването на темата или хленченето не бяха начина да го постигна.

Въпреки това се чувствах неловко и не знаех как да се държа. Даже не бях го посрещнала подобаващо. Обикновено го целувах, но сега това не ми се стори уместно. Така че пъхнах ръце в джобовете си и запристъпвах от крак на крак.

— И така…

След първата дума млъкнах. Боунс се усмихна иронично.

— Това е по-добре, отколкото „обирай си крушите“.

— Разбирам защо постъпи така, но трябва да намерим друго решение за подобни проблеми — казах на един дъх. — Имам предвид защитата на другия от обстоятелства, за които считаме, че няма сили да се справи. Преди години сметнах, че ти не можеш да се оправиш с Дон и майка ми, затова избягах, а трябваше да ти се доверя ти сам да вземеш решение. Точно както ти трябваше да оставиш на мен да реша дали да присъствам.

Боунс изсумтя:

— Аз те оставих сама за една нощ, а ти избяга от мен за цели четири години. Как можеш да сравняваш двете неща?

Усетих, че се изчервявам.

— Е, не… ъъъ… имам предвид, че принципът е същият — заекнах аз. — Това, което направих, беше погрешно и глупаво, и честно казано, искрено съжалявам. Но снощи ти не ми даде право на избор, Боунс.

Замълчах и си поех дълбоко дъх, като се опитах да изразя с поглед онова, което ми бе трудно да предам с думи.

— Ако ме беше помолил да не идвам, изтъквайки същите аргументи, вместо да ми нареждаш, щях да го приема. Също така щях да те сметна за параноик, но нямаше да се почувствам като глупаво малко момиченце, сплашено от големия лош вампир.

На лицето на Боунс се изписа раздразнение.

— Изобщо не те мисля за глупаво малко момиченце. — Той започна да крачи насам-натам. Аз го наблюдавах мълчаливо. — Уморих се да бъда причината, поради която се стремиш да бъдеш силна — рече той, а очите му заискриха в зелено. — Заради мен преди години ти стана примамка за група вампири убийци, занимаващи се с търговия на момичета. Наложи ти се да влетиш с кола в къща, за да спасиш майка си, докато баба ти и дядо ти лежаха в собствената си кръв. Съгласи се да работиш за Дон и си рискувала живота си безброй пъти. И аз съм причината за всичко това. — Боунс спря да крачи, дойде при мен и ме хвана за раменете. — Болно ми е като гледам как постоянно се стремиш да доказваш силата си заради мен, така че не исках да го правиш отново и случая с Макс. Не разбираш ли това?

Взех ръцете му в своите.

— Разбирам, но ти не си ме карал да върша тези неща, Боунс. Дори и никога да не бях те срещнала, аз все така щях да воювам с вампирите и да се справям с последиците от това.

Той остана известно време мълчалив, взирайки се в очите ми, сякаш искаше да проникне до дъното на душата ми. След това рязко кимна.

— Добре, любима. Следващия път ще ти дам правото на избор и няма да вземам решение вместо теб.

Стиснах дланите му.

— Аз също обещавам да не решавам вместо теб.

Боунс се усмихна.

— Изглежда, за пръв ще трябва да докажа, че държа на новото ни споразумение. По нашия случай има известен напредък: Макс ми каза името на човека, който му е продал ракетата, която е щял да изстреля по колата ти.

— Знаеш ли къде е той сега?

— Да.

От нетърпение да се изправя срещу тази личност цялата настръхнах.

— Ще дойда с теб.

По изражението на Боунс си пролича, че не е очаквал друг отговор.

— Това ще стане утре.

Това бе третото ми пътуване до Канада. Бях ходила там по поръчение на Дон, но може би някой прекрасен ден щях да посетя Ниагарския водопад като турист, а не за да убия някого.

Седях в микробуса с момчетата. На осемстотин метра от нас Дейв водеше преговори за покупката на триста ракети „земя-въздух“, петстотин гранати и три мощни бомби. Той действаше като подставено лице, тъй като Боунс лесно можеше да бъде разпознат. С богатото си армейско минало Дейв можеше да разговаря на равна нога с търговците на оръжие. В момента те спореха за качеството на пластичния експлозив за направата на бомби за коли.

В микробуса цареше мълчание. Чувахме всяка дума, което означаваше, че всеки нежив можеше да чуе и нашите думи. Купър и Хуан провериха отново своите автомати, които бяха заредени със сребърни куршуми. Тези модифицирани оръжия не можеха да убият вампир, но можеха да му вгорчат деня. По обясними причини в операцията участваше малка част от екипа. Така бе по-лесно да останем незабележими.

Спейд беше с нас и си чоплеше ноктите, докато чакахме. Той не носеше огнестрелно оръжие. Мастер вампирите, като него и Боунс, нямаха нужда от такова, защото самите те бяха оръжия, и то смъртоносни.

Модифицираното куршумоустойчиво боди, което носех под дрехите си, прилепваше плътно към тялото ми. То беше супермодерна разработка: тънката еластична материя покриваше всички жизненоважни органи, а кройката напомняше на средновековен корсет. Естествено, ако ми пръснеха главата, от него нямаше да има никаква полза, но поне тялото ми бе защитено. Купър и Хуан носеха костюми от същата материя, които осигуряваха много по-голяма свобода на движенията в сравнение с неудобните стари бронежилетки.

— … няма да платя нито цент! Това не е стоката, за която се споразумяхме — каза Дейв. — Какво да кажа на моите клиенти? Че ударно-спусковият механизъм може и да проработи, а може и да засече, но с помощта Аллах, със сигурност ще се получи? Тъпи аматьори. Сега на пазара е пълно със стока и няма нужда да губя време и пари за неща със съмнително качество, и то на астрономични цени. Така че се разкарайте и приятен ден!

Сигурно бе тръгнал да се отдалечава, защото се чуха забързани стъпки след него.

— Почакай. Може и да се споразумеем… — каза развълнуваният търговец, преди да бъде прекъснат от нечий смях.

Седящият до мен Боунс видимо се напрегна, а Спейд рязко вдигна глава. Това трябваше да е търсената от нас личност.

— Харисън, оттук поемам аз — каза невъзмутим глас.

Отворихме вратата на микробуса и тихо се измъкнахме навън. Спейд и Боунс тръгнаха първи — липсата на сърце бе предимство. Останалата част от екипа щеше да ги последва, след като започнеше битката. В нашата работа елементът на изненадата беше безценен.

— Кой сте вие? — попита раздразнено Дейв. — Друг лакей?

— Казвам се Домино и съм шефът — отговори с леден тон новодошлият. — Трябва да ни извините за тези мостри. Това беше проверка. От време на време идват ченгета под прикритие и са представят за купувачи, но те не могат да различат бомба от кошница. Обаче вие очевидно сте професионалист. Въпреки че не съм чувал за вас.

Последното бе казано с още по-студен глас, натежал от подозрение.

— И колко агенти под прикритие без пулс са си пъхали носа в бизнеса ви? — попита язвително Дейв. — Доколкото знам, в полицейската академия не приемат неживи.

— Винаги има първи път, нали? Да се залавяме за работа, защото имам още една среща. Логан, донеси другите сандъци. Трябва да приключим…

Домино млъкна точно преди експлозията. Вероятно бе почувствал нещо, преди да избухнат двете гранати, които бяха хвърлени в склада. Серията изстрели и виковете, които се разнесоха, ми показаха, че вътре има повече хора, отколкото бяхме предполагали.

Хуан, Купър и аз се втурнахме към постройката, от която вече се издигаха пламъци към нощното небе. Привели глави, отвърнахме на стрелбата. В тъмнината зърнах няколко охранители — хора и неживи, които се опитваха да открият откъде ги атакуват. Като ги обстрелвахме от мрака, ние си осигурявахме две предимства: привличахме вниманието им върху нас, докато Спейд и Боунс ги избиваха, като в същото време елиминирахме още пазачи. Насред касапницата, която се вихреше около него, Дейв имаше две основни задачи: да опази Домино жив и да не му позволи да се измъкне.

Хуан бе оголил зъби в хищна усмивка и сипеше непонятни подигравки на испански, докато пробивахме защитата на противника ни. Купър беше по-хладнокръвен, той методично се прицелваше и поразяваше с възхитителна точност. Устните му бяха извити в лека усмивка. За него това бе равносилно на бурно ликуване.

Щом се приближихме достатъчно, захвърлих автомата, прибягвайки до любимите си кинжали. Почти със същата скорост, с която изстрелвах куршумите, мятах сребърните остриета по останалите две дузини охранители. Хората бяха лесна мишена, хващаха се за гърдите, когато кинжалът попадаше в целта, и падаха мъртви.

Един вампир се хвърли на гърба ми и ме събори на земята. Яростно се отбранявах, като се мъчех да държа надалеч от мен зловещите му зъби. Когато забих кинжала в сърцето му, вампирът ме погледна невярващо, после лицето му се сбръчка. Отхвърлих го от себе си и се извъртях, за да посрещна следващия нападател.

Беше човек, който се канеше да ме застреля почти от упор. Направих странично превъртане във въздуха, за да избегна куршумите, и ми стана страшно смешно от слисания му поглед, когато нито един от тях не ме улучи. Изтръгнах оръжието от ръцете на мъжа и го насочих към него. След няколко кратки изстрела той се озова мъртъв на земята.

Следващите три вампира явно нямаха достатъчно сила и опит. Метнах им по един нож, докато Хуан и Купър изстрелваха куршум след куршум в останалите противници, които бяха развалили бойната си редица. Докато атаката ни продължаваше, хората на Домино стреляха по всичко, включително един в друг. От вътрешността на склада долитаха звуци от битка. Чуваха се приглушени проклятия и тропот от стъпки на опитващите се да избягат. С крайчеца на окото си зърнах, че Дейв, приклещил Домино под тялото си, е допрял сребърен нож до гърдите му.

За миг невярващите зелени очи на Домино срещнаха моите, преди да се ококорят разбиращо, и той започна да се съпротивлява още по-яростно. Обаче Дейв блъсна главата му в асфалта с такава сила, че черепът му се спука. За вампира това не бе смъртоносно. Просто оздравяването щеше да отнеме повече време.

Скоро след това шумът от битката постепенно взе да утихва. Откъслечните викове бяха прекъсвани почти в зародиш. Бегъл поглед наоколо ми показа, че съпротивата е сведена до минимум, тъй като оцелелите започнаха да се предават. Заедно с многобройните оръжия за бедрото ми бе прикрепен и мобилният ми телефон. Обадих се на Дон и го помолих да държи настрана полицията, която сигурно бе вдигната на крак от експлозиите и гърмежите. Няколко души от моя екип бяха разположени на петнайсетина километра от мястото и очакваха обаждането му. Те щяха да забавят канадските власти, докато приключим тук.

Внезапно във въздуха над мен се разнесе свистене. Кинжалите, които бях готова да хвърля, останаха в ръката ми, когато до мен се появи Боунс, сякаш паднал от небето. Той ме огледа, за да се увери, че не съм ранена, а след това насочи погледа си към вампира, притиснат към земята от Дейв.

— Привет, Домино. Знаеш ли кой съм аз?

Боунс направи знак на Дейв да изправи вампира. Спейд, целият опръскан с кръв, сграбчи Домино в желязна хватка. В това време Хуан и Дейв събраха малцината оцелели охранители.

Домино погледна Боунс.

— Не. За какво е всичко това?

Това беше явна лъжа. Домино бе познал Боунс и не преставаше да ми хвърля кръвнишки погледи.

Боунс се усмихна.

— О, чудесно. Искаш да изтръгна насила истината от теб? Любимото ми занимание.

Дори аз премигнах от изненада при светкавичната му реакция. Преди Домино да успее да размърда крака, те бяха откъснати от тялото му и се озоваха в ръцете на Боунс. Израстването на нови крайници бе съпроводено със силна болка. Поне така ми бяха казвали.

Писъкът на Домино потвърди истинността на това твърдение.

— Все още ли не ме познаваш, приятел? Хайде, излъжи ме отново, за да видиш какво ще стане.

— Спри — извика вампирът. — Знам кой си, но не знаех срещу кого ще бъде използван гранатометът. Кълна се в Кали, че не знаех.

Тъмните вежди на Боунс се извиха въпросително.

— Макс не ти е платил лично? Тогава кой го е направил?

Домино погледна с явно отвращение собствените си крайници, лежащи на земята пред него.

— Обещай, че няма да ме убиеш, и ще ти кажа всичко.

— Сам ще поискаш да го направя — отвърна тихо Боунс, като се наведе напред, докато лицето му се озова на няколко сантиметра от това на Домино, — защото, ако те оставя жив, ще съжаляваш. Мога да те убия тук, така ще е по-лесно. Виж, вярвам ти, че не знаеш за кого е бил гранатометът. Затова ти давам възможност да избираш, но и в двата случая ще ми кажеш това, което искам да узная.

Видях как на лицето на вампира последователно се изписаха отказ, после надежда, отчаяние и горчиво примирение.

— Парите бяха преведени по банков път, но не знам от кого — отговори Домино най-накрая с унил глас. — Бях дал на Макс банкова сметка, на която да бъдат прехвърлени, но той не го направи лично. Знам това, защото постоянно ми звънеше, за да пита дали парите са пристигнали. Преводът отне няколко дни и той стана нетърпелив, като спомена нещо за краен срок.

— Да се върнем на банковия превод — каза Боунс. — Сега ще ми дадеш номерата на всичките си банкови сметки, както и адреса на складовете ти. И побързай. Нямам намерение да стоя тук цяла нощ.

Домино се замята в ръцете на Спейд, но другият вампир се оказа твърде силен за него.

— Защо са ти всичките банкови сметки? Ще ти кажа тази, по която бяха преведени парите, но останалите не те интересуват.

Боунс се засмя, но смехът му не бе никак приятен.

— Защо ги искам ли? Защото смятам да ти отнема и последния цент заедно с живота ти. Това ще послужи за урок на всеки, който посмее да застане на пътя ми. Имаш ли нужда от още стимули, за да проговориш?

Домино изруга и започна да диктува номера на сметки, адреси на складове и имена на банки, акции, инвестиции, сейфове — всичките си скрити „златни яйца“. Боунс записваше, като от време на време задаваше въпроси за изясняване на някои подробности. Като приключи, Домино се загледа безизразно пред себе си.

Боунс хвана с две ръце главата му — движение, което издаде намерението му.

— Ако си премълчал нещо, приятел, или си ме излъгал, няма да си жив, когато го разбера. Обаче имаш син, който е наркодилър, нали? Той няма къде да се скрие от мен, а аз без грам угризения ще стоваря целия си гняв върху него, така че следващият негодник не би си и помислил да ме мами, когато му предлагам честна сделка. За пореден път те питам: премълча ли нещо?

— Винаги съм знаел, че си злобно копеле — отговори глухо Домино. — Вземаш ми всичко, за което съм работил. За сина ми няма да остане нищо.

Бледите ръце на Боунс леко се напрегнаха.

— Ще запази живота си. Ако не е бил замесен в този случай или ако по-късно не се опита да ми отмъсти, ще го оставя на мира. Последен шанс.

Домино явно повярва на заплахата, тъй като с монотонен глас съобщи още три номера на банкови сметки. Очевидно бе печелил добре от търговията с оръжие. В момента чрез банковите му сметки и незаконните стоки Боунс придобиваше милиони. Нищо чудно, че се присмиваше на моята заплата.

— Мъдро решение — каза той, когато Домино млъкна. — Ако не си ме излъгал, синът ти ще бъде в безопасност. Някакви последни думи?

— Ти си копеле.

Боунс само сви рамене.

— Отдавна знам това.

После направи две резки завъртания с ръцете и всичко приключи. Извърнах очи, за да не гледам как главата на Домино тупва на земята до безжизненото му тяло.