На ръба на гроба

Глава 3

На вампирите не им отне много време да забележат Белинда. Може би дори я подушиха, преди да я видят, защото не бяха стояли в заведението повече от минута, когато се приближиха до нея. Продължавах да стискам ръката на Итън, чувайки Белинда да разменя поздрави с тях, и напрегнах слух, за да се уверя, че не им казва и нещо друго. Като „капан“ или Жътваря. Дотук добре. Тя просто флиртуваше, поставяйки се в крайно опасно положение, като ги попита дали са навити да схрускат някого тук.

— Защо мислиш, че сме тук? — отвърна единият със самодоволна усмивка. — Не е заради големия изкуствен мишок.

Другите се изсмяха. Стиснах челюсти. Копелета.

— Сама ли си? — попита друг от тях, като огледа похотливо Белинда от главата до петите.

— Не, с една мацка, с която се запознах, и сина й — отговори пренебрежително тя. — Който от вас иска може да я вземе, но сина й си запазвам за мен.

— Покажи ни ги — каза тъмнокосият вампир.

Извърнах очи точно когато ръката на Белинда се вдигна, като лепнах на лицето си фалшива усмивка, поглеждайки към Итън. Не се тревожи. Нищо няма да ти се случи.

— Блондинката с черното поло и дънките, която държи за ръката малко момченце. Това са те.

— Хубава е — каза провлачено брюнетът, после бързо добави: — Но не колкото теб, разбира се.

— Благодаря. — В гласа на Белинда се долови, че вампирът не се е измъкнал достатъчно ловко от ситуацията, но въпреки това ще му прости. — Е, как го правите обикновено? Просто грабвате детето и бягате?

— Виждаш ли онзи човек там? — Високият мършав вампир посочи един мъж, който носеше служебен бадж. — Хипнотизирам го с поглед и му открадвам костюма.

— Защо искаш да вземеш дрехите на някакъв човек? — попита невярващо Белинда. Погледнах към тях уж случайно. Току-що си бях задала същия въпрос.

— Не дрехите, които носи сега, а костюма му на мишока Чък — отговори вампирът, като се ухили. — Когато си облечен с костюма, е лесно да накараш децата да те последват навън, без да събудиш подозрение. Дори родителите им да забележат, някой от нас просто ги поглежда и те си отиват вкъщи, мислейки, че всичко е наред. Нужен им е почти цял ден, за да осъзнаят, че децата ги няма, и дори не си спомнят къде са ги загубили.

— Извеждаме ги едно по едно и ги затваряме в багажника — добави другият. — По това време на годината е достатъчно хладно, така че не умират, а като им хвърлим по един поглед, стоят тихо, докато са там.

Чак когато Итън изписка усетих колко силно съм стиснала ръката му. Отпуснах пръсти, като се мъчех да овладея очите си да не светнат в зелено от ярост. Нямах търпение да видя сметката на тези типове.

Белинда се усмихна.

— Вампир в костюм на мишка? Трябва да видя това.

Вампирът се ухили.

— Почакай тук, скъпа. Шоуто ще ти хареса.

Сякаш по команда плюшените играчки на сцената се задвижиха. Децата се разпискаха възторжено. Видях как единият от вампирите последва служителя, когото бяха посочили, зад сцената. Намерението ми да тръгна след него секна от следващите думи, които достигнаха до мен.

— … гладен, ще си хвана някой, за да хапна — каза рижавият вампир, като се отдалечи спокойно от Белинда и другите си събратя.

Пуснах ръката на Итън. Белинда го бе посочила като неин избраник, така че в момента той бе единственото дете вън от всякаква опасност. Коленичих, за да се изравнят очите ми с неговите.

— Виждаш ли тази игра? — попитах, като му посочих най-близката до нас. — Иди да играеш на нея и не мърдай оттам, докато аз или някой от другите хора, с които се запозна по-рано, не дойдем да те вземем. Обещай ми, че ще го направиш.

Той кимна.

— Обещавам.

— Добро момче — прошепнах.

Итън отиде до играта и пусна в нея всичките си жетони.

Обхвана ме студена ярост, докато гледах как другият вампир подбира плячката си.

— Всички да са в бойна готовност — прошепнах по мобилния си телефон. Играта можеше да загрубее доста бързо.

Дискретно наблюдавах вампира, докато се разхождаше из залата и острият му поглед отчиташе кои деца бяха наглеждани от родителите си и кои не. Имаше едно момче до машината за жетони. Вампирът го забеляза и се промъкна предпазливо зад гърба му, когато то започна да разглежда игралните автомати. После изчака, докато наближиха един ъгъл, и сложи ръка на рамото му.

Момчето вдигна поглед… и това бе напълно достатъчно. За миг очите на вампира светнаха в зелено и прошепна нещо твърде тихо, за да мога да го чуя. Никой друг не забеляза. Момчето незабавно го последва в съседната стая, скривайки се зад една от частичните преградни стени.

Тръгнах след тях, забелязвайки, че вампирът с избрал най-безлюдното място, където държаха всички повредени игри. Той коленичи пред момченцето. Видях зелената светлина от очите му да се отразява върху кожата на детето, което стоеше, без да направи опит да избяга или да извика.

Щеше да го захапе сега, на това място, и можеше да скрие тялото зад някой от повредените автомати за игра за по-малко от минута. Родителите на момчето щяха да разберат, че то е в опасност, едва когато то щеше да е мъртво.

Рижавият вампир се наведе, без да се страхува, че Бог или родителите, или някой друг може да го спре. Измъкнах един сребърен нож от ръкава си и се прокраднах напред. Кажи здравей на малкия ми приятел, задник!

— Какво, по…?

Още преди да чуя гласа, усетих свръхестествената енергия за гърба си и рязко се извърнах. Вампирът, облечен в костюм на мишока Чък, стоеше зад мен, килнал въпросително на една страна голямата си изкуствена миша глава. Другият вампир отдръпна ръцете си от момченцето и се взря с присвити очи в ножа ми.

— Сребро — промърмори той.

Край на изненадата.

— Разгърнете се! — изкрещях, знаейки, че Боунс ще ме чуе, и метнах ножа.

Той се заби до дръжката в гърдите му. В същото време се хвърлих към него, като го съборих на земята, за да завъртя грубо острието няколко пъти в раната. В същото време върху мен се стовари нещо тежко. И меко. Беше вампирът в костюма.

Извъртях се и с един ритник отхвърлих кръвопиеца от мен. Той се блъсна в един от игралните автомати толкова силно, че го запрати през прозореца. Чух Тейт да вика: „Национална сигурност, никой да не мърда!“, докато вадех още ножове и ги мятах с перфектна точност в гърдите на вампа Чък. Той се олюля, но не падна. По дяволите, костюмът сигурно беше твърде дебел.

Измъкнах още ножове от дрехите си и го нападнах. Той се биеше колкото можеше, обвит в големия си миши костюм. Затъркаляхме се по земята, като аз се мъчех да забия ножа достатъчно дълбоко, за да проникне през този костюм, а той се опитваше да ме захапе, макар че движенията му бяха сериозно затруднени.

— Остави Чъки на мира! — чух да проплаква някакво дете. Още няколко се разпищяха.

Исусе, Мария и Йосиф, какви ли емоционални травми щеше да нанесе на тези деца гледката — както изглеждаше отстрани — как една луда жена се опитва да прободе смъртоносно с нож любимия им плюшен герой. Щяха да имат кошмари в продължение на години, освен ако Боунс не изтриеше този спомен.

Но аз не позволих на тази мисъл да ме разсее. Продължих да нанасям удари с ножовете си, чувайки как отвън се развихря друга битка. С останалите вампири. Най-накрая успях да забия достатъчно дълбоко ножа, така че вампирът под мен да се отпусне безжизнено, и направих едно финално завъртане на острието.

Изправих се пред ужасения поглед на децата и родителите, но нямаше време да обяснявам, че Чъки не е Чъки, а негов зъл двойник. Русият вампир се спусна с рев от другия край на помещението, като помиташе хората — малки и големи — по пътя си. Посегнах за друг нож, но открих, че са ми останали само няколко, и също тръгнах към него. Не можех да рискувам да хвърля ножовете си по него — ако се наведеше, стоящият зад него щеше да бъде уцелен. Не, това щеше да предизвика бъркотия. Очите ми пламнаха в зелено. Хайде, Блонди, да видим какво можеш.

Гледката на пламтящите ми очи го разколеба, но само за миг. С периферното си зрение видях Белинда да се бори с тъмнокосия вампир. Не й бяхме дали никакво оръжие по очевидни причини, но все пак бе облекчение да я видя да се бие за нас, а не срещу нас.

Зад русокосия вампир се появи последният му събрат. Той изръмжа и също тръгна към мен. След това погледът му се стрелна към вратата.

— О, мамка му! — чух го да казва точно преди да се обърне и да избяга зад сцената.

Нямаше нужда да се обръщам, за да разбера какво го бе уплашило; усетих Боунс да влиза в заведението. Ала в същото време другият вампир ме удари, така че не можах да се насладя на гледката как онзи побягна с подвита опашка.

— Ти се заеми с него, а аз ще се оправя с русия — извиках, като избегнах чифт кучешки зъби, прицелили се в гърлото ми.

— Ще се погрижа за копелето — изръмжа Боунс, изчезвайки зад големите плюшени, роботизирани фигури, които продължаваха да пеят и да си разменят шеги на сцената.

— Хайде да се изнесем навън, хора! — наредих, докато получавах и нанасях брутални удари. — Бързо, преди някои родители или деца да станат заложници.

Един бърз поглед ми показа, че Белинда налагаше грубо тъмнокосия вампир, като го избутваше навън с почти меча прегръдка. Стори ми се, че му говореше нещо, но при цялата тази врява, да пукна, ако можех да чуя какво му казваше.

Силен удар върна вниманието ми към русия вампир пред мен. Само още малко по-далече — уговарях го наум. — Аз също не искам да те убия пред очите на десетки деца. И без това са достатъчно травматизирани.

Когато той се озова пред дупката, направена от игралния автомат, аз се хвърлих към него, като се наведох, за да избегна устата му. Двамата изхвърчахме на паркинга, където продължихме да си нанасяме удари. Бяха ми останали само няколко ножа, не очаквах, че ще загубя толкова много, за да пробия дебелия костюм на Чъки. Така че трябваше добре да избера точния момент.

— Мамо, накарай ги да спрат — проплака някакво дете и аз изругах наум. Нямаше по-неподходящо място за убиване на вампир. От шумовете, които идваха отвътре, бе ясно, че момчетата са доста затруднени да удържат родителите и децата да не избягат панически на паркинга, което би усложнило още повече проблема. Дейв даде заповед да затворят в капсулата тъмнокосия вампир, с когото се беше борила Белинда. Умно. Там той нямаше да бъде заплаха и щяхме да можем да го откараме надалеч и да му забием кола по-късно, в удобен за нас момент.

Тъкмо се навеждах, за да избегна удар, който щеше да ми счупи врата, когато видях как Белинда, която вече не обуздаваше другия вампир, изведнъж сграбчи Закари — нов член на екипа, и заби зъби в шията му.

— Тейт, спри я! — изкрещях, безпомощна да направя каквото и да било, когато тя се дръпна рязко и Закари падна назад, стиснал с ръка шията си, а между пръстите му бликаше кръв. После Белинда побягна.

Чух изстрели, проклятия и тропот от ботуши, когато няколко души от екипа се втурнаха след нея.

— Неприятел на свобода, обкръжете периметъра! — извика Купър.

Изгледах вампира срещу мен с леденостуден поглед.

— Нямам време за това — изръмжах и се хвърлих върху него, събаряйки и двама ни на земята.

Той ме налагаше с юмруци, но аз не се защитавах. Поех ударите, като с едната ръка държах устата му далеч от гърлото ми, а с другата забих ножа си в сърцето му. Три груби завъртания на острието и той издъхна.

Изпълзях изпод него. Ребрата ме боляха неимоверно много, но не ги притиснах с ръка, както ми се искаше. Едно сбиване вляво от мен ме накара да обърна рязко глава точно навреме, за да видя как тъмнокосият вампир, когото тъкмо щяха да пъхат в капсулата, запрати на земята двамата най-близко стоящи до него войници. Повечето хора от екипа, които не охраняваха изходите, бяха хукнали след Белинда, с изключение на онези, които бяха коленичили до Закари. Вампирът се бе възползвал от всеобщата разсеяност.

Дейв се хвърли към него, но вампирът се наведе, хвърли се по корем и се плъзна напред като пингвин, а след това скочи на крака и побягна.

Втурнах се напред, следвайки гласовете на Тейт и Купър, които бяха подгонили Белинда. Но тъй като бяха хора, нямаше начин да я хванат.

За по-малко от секунда взех решението да оставя другия вампир да избяга и се затичах след Белинда. Тя беше по-голямата заплаха. Белинда знаеше имената на хората от моя екип. Бяха й известни подробности за работата на организацията на Дон и имаше достатъчно информация за системата за сигурност на базата. Можеше да даде подробно описание на всеки, който би бил достатъчно луд да се опита да проникне в нея. Нямаше начин да я оставя да издаде нещо.

Тичах колкото се може по-бързо и скоро догоних Тейт и Хуан. Не виждах Белинда, която бе далеч напред, но предположих къде се намира по свирещите автомобилни спирачки и възклицанията на хората, когато тя явно пресече някакво натоварено кръстовище.

— Вземете колата и ме последвайте! — подвикнах задъхано на Тейт, като минавах край него.

Имах предавател в пейджъра и с кола те бързо можеха да ме проследят. Освен това можеха да се оправят с полицията, ако се стигнеше до там. Разнесе се ново свистене на гуми и аз се отправих натам, като успях да зърна Белинда, преди тя да се втурне по една странична уличка. О, не, няма да ми избягаш, помислих си.

Удвоих темпото, като ми се щеше да не ме мъчи усещането, че ребрата ми се чупят при всяка следваща крачка. Молех се Белинда да не нахлуе в нечий дом и да се опита да вземе заложник, но може би тя бе видяла и чула достатъчно за мен и моя екип, за да знае, че това няма да й е от полза. Не, тя просто тичаше като хала и аз я проклинах, макар и да поддържах същото темпо.

Белинда прескочи една ограда, без дори да забави крачка. Добре че не беше мастер вампир, който може да лети, иначе щях да се проваля. Прескочих оградата почти толкова бързо, колкото и тя, но дълбокото срязване в крака, което ми направи един назъбен метален ръб, не се затвори незабавно, както се случи при нея. Имаше дни, в които завиждах на неживите за способностите им да се самолекуват. Но не толкова много, че да се превърна изцяло във вампир, за да се сдобия и аз с такива.

Като я настигнах достатъчно, че да имам шанс да я улуча, хвърлих ножовете си. Бяха ми останали само два, така че трябваше да разчитам на тях. Остриетата се забиха в дясната половина на гърба й, карайки я да залитне, но тя не падна. По дяволите, пропуснах сърцето й! Моята точност, докато тичах с пълна сила по неравен терен с движеща се мишена, далеч не беше толкова прецизна, каквато щеше да бъде, ако бяхме в затворено помещение и стоях неподвижно. Тренирай уменията си по хвърляне на нож, докато преследваш някого, отбелязах си наум.

Постепенно ножовете започнаха да забавят темпото й. При цялото това бягане явно единият нож се забиваше все по-близо до сърцето й, а Белинда не можеше да спре, за да хване достатъчно здраво дръжката и да го извади. Тя се опита да извие силно ръка зад гърба си, докато тичаше с главоломна скорост, но единственото, което постихна с това ръкомахане, бе да забие ножа по-дълбоко, вместо да го извади. Белинда отново залитна, а аз се напрегнах да увелича скоростта си. Почти я настигна… давай по-бързо, Кат, не можеш да я оставиш да се измъкне!

Мобилизирах цялата си сила и скочих, успявайки да сграбча Белинда за глезените и да я поваля на земята. Тя се извъртя, като щракаше със зъби в опит да ме захапе, където успее да ме докопа. Без да й обръщам внимание, се хвърлих върху нея, като я притиснах с цялата тежест на тялото си.

Белинда веднага притихна. Широко отворените й, сини като метличина очи срещнаха моите за секунда и с вик, който почти веднага секна, затвори клепачи. Ножовете, все още забити в гърба й, бяха достигнали сърцето й.

Не исках да поемам никакъв риск. Обърнах Белинда по очи и завъртях силно и двата ножа, усещайки как тялото й се отпусна напълно под мен. Трябваше да се възползваш от десетгодишната сделка — помислих си хладно. — Вместо това стигна дотук.

Един писък ме върна към реалността. Както изглеждаше, двете с Белинда се бяхме озовали в края на нечия морава. Собственичката, възрастна дама, очевидно се бе разстроила, виждайки две жени да се бият до смърт в задния й двор.

Отпуснах се назад с въздишка.

— Хайде, обадете се на 911. Това ще ви накара да се почувствате по-добре.

Полицията никога нямаше да ме пипне. Не и с пълномощията на Дон. Освен това, Тейт и момчетата скоро щяха да бъдат тук, както и Боунс. Той нямаше нужда от предавател, за да ме открие, можеше да ме намери чрез обонянието си.

Заеквайки, жената произнесе нещо от рода на „убийца“ и влезе вътре, като затръшна вратата. След секунди се чу гласът й, докато се обаждаше в полицията.

Останах на тревата до Белинда, като кимнах учтиво на неколцината съседи, които излязоха да ме погледнат, преди да се втурнат обратно в домовете си и на свой ред да позвънят на 911. Бяха изминали по-малко от три минути, преди Боунс да се появи се шеметна скорост. Като ме видя, забави крачка и измина спокойно последните няколко метра до мястото, където седях.

— Всичко наред ли е, сладурче?

Кимнах утвърдително.

— Драскотини, натъртвания, нищо сериозно. А вампирът, когото преследваше?

Боунс коленичи до мен.

— Предполагам, в момента си разменя поздрави с Белинда в ада.

Добре. Един може и да се бе измъкнал, но трима не успяха, а най-опасният от тях започваше да се сбръчква под лъчите на късното следобедно слънце.

— А Закари?

Боунс поклати глава. Поех дълбоко въздух, искайки ми се да намушкам отново Белинда и тя някак да може да го усети.

Свистенето на гуми оповести пристигането на момчетата и след секунди Хуан и Тейт скочиха от колата, която рязко спря до нас.

Изправих се и изтупах стръкчетата трева и прахта от дрехите си.

— Както виждате, момчета, Белинда беше уволнена.