На ръба на гроба

Глава 19

Останахме в базата — това бе идея на Боунс, а не моя. Отидох в кабинета си, докато той говореше с Хуан. Когато двамата се върнаха след няколко минути, Хуан изглеждаше пребледнял, но и развълнуван.

— Какво става, приятелю? — попитах го аз.

Хуан огледа кабинета ми.

— Боунс, aqui? Ahora?

Боунс го погледна невъзмутимо и затвори вратата.

— Si. Listos?

Очите на Хуан срещнаха моите, след това той кимна утвърдително.

— Si.

Все още си превеждах думите им, когато Боунс сграбчи Хуан и заби дълбоко зъби във врата му. Какво ставаше, по дяволите? Чак тогава осъзнах смисъла на разговора им. „Боунс, тук ли? Сега?“ „Да. Готов ли си?“ „Да.“ О, Боже! Хуан щеше да стане заместващият вампир, който Боунс преди малко бе обещал на Дон. Да, той изобщо не си губеше времето.

Краката на Хуан се подкосиха, клепачите му потрепнаха и се затвориха. Той изпадна в шок от загубата на много кръв. Като придържаше тялото му, Боунс продължи да пие. Лицето на Хуан побеля, докато това на Боунс поруменя и стана почти червено. Знаех, че ако го докосна в този момент, той ще бъде топъл, макар че високата му температура щеше да се запази само докато Хуан на свой ред не започнеше да смуче неговата кръв.

Сърдечният ритъм на Хуан се забави. Докато в първия миг след ухапването сърцето му биеше лудо, сега се чуваха само отделни глухи удари и интервалите между тях нарастваха. След минута Боунс вдигна глава.

— Котенце, подай ми онзи нож за писма.

Отне ми секунда да се отърся от вцепенението, в което бях изпаднала от гледката на умиращия пред очите ми приятел, но след това веднага подадох искания предмет. Боунс взе ножа, заби го в собствената си шия и кръвта плисна като фонтан от препълнената му югуларна вена. Той хвана главата на Хуан и притисна устата му към вената си.

Дейв влезе в кабинета със странно изражение на лицето. Тънките червени струи продължаваха да текат в отворената уста на Хуан. Въздухът се изпълни с напрежение, сякаш наблизо се бе разразила електрическа буря. Без да изважда ножа от раната, Боунс притискаше устните на Хуан до врата си. Най-накрая те помръднаха. Устата му започна жадно да смуче. Ножът за писма падна на пода, тъй като Хуан заби зъби в плътта. Подтикван от новия си инстинкт, той сграбчи настървено Боунс.

Хуан смучеше, поглъщайки кръвта на големи глътки. Стиснал плътно устни, Боунс го държеше, докато Хуан поемаше обратно безвъзвратно променената си кръв. Накрая Боунс го отскубна от шията си и го притисна към пода. Хуан се мяташе, като отчаяно се опитваше да хапе, а кучешките му зъби започнаха да се издължават.

— Не, приятел, стига ти толкова — каза Боунс.

Дейв пристъпи към мен, заставайки на пътя на този безчувствен в момента мъж, който бе готов да убие всеки, воден от сляпата и неутолима жажда за кръв.

Хуан се мята бурно още около минута, преди цялото му тяло да потрепери конвулсивно. След това застина неподвижно и последните удари на сърцето му замлъкнаха.

Боунс простена от изтощение и се претърколи от тялото му. Създаването на нов вампир изцеждаше силите му, да не говорим, че го лишаваше от огромно количество кръв.

— Трябва да се подкрепиш — заявих аз и се опитах да заобиколя Дейв, за да отида да взема няколко банки кръв от запасите на базата.

— Не.

Боунс скочи на крака, преди да успея да мигна.

— Просто… остани тук, Котенце.

Досетих се защо. Последния път, когато той бе превърнал Тейт, се бях отдалечила „само за минутка“ и в крайна сметка бях измъчвана и едва не ме убиха.

— Аз ще ги донеса — предложи Дейв, който явно също си спомни случката.

— Недей — каза Боунс. — Ще останеш тук, в случай че нашият приятел се събуди и се спусне към гърлото й. Така няма да ми се наложи да го убия. Позвъни на Иън, нека той да донесе кръвта.

Боже, винаги бе предпазлив. Вероятността Хуан да се съвземе толкова скоро, пък и да надвие Боунс, беше почти нулева, но аз не взех да споря. Дейв се обади по телефона. Фактът, че той също не възрази, означаваше, че е същият параноик.

— Защо просто не го свалим долу в обезопасената камера? Тя е подготвена специално за такива случаи.

— Защото, Котенце… — Той сложи на дивана безжизненото тяло на Хуан и застана до него. — Сега заминаваме и ще го вземем с нас.

След шеметно свободно летене от базата обратно до нашите автомобили и няколко часа пътуване, ни оставаха да изминем още няколко завоя, преди да стигнем до алеята пред дома ни в подножието на Блу Ридж.

— Къде ще сложим Хуан?

Той беше през три коли от нас, но чувах воя му, прекъсван от шумното сърбане, докато поглъщаше кръвта от банките, които бях сложила там. Току-що се бе събудил. С него пътуваха още петима вампири, като трима от тях бяха мастер вампири. Не, нямаше къде да избяга.

— В избата — отговори Боунс. — Стените и вратата й са подсилени, а пък и Тик Ток, Дейв и Ратлър ще го пазят на смени. След седмица той отново ще е себе си.

Дотогава Хуан бе заплаха за всеки, който имаше пулс.

— Ако всички останат, няма да имаме достатъчно място за тях.

— Могат да ползват трите разтегателни дивана, а останалите ще спят с одеяла на пода. Повярвай ми, всеки от тях е живял при много по-лоши условия.

— Ние сме тези, които имат неотложни проблеми, и те ще отседнат в нашата къща, така че ние трябва да спим на пода — отбелязах аз. — Поне любезността го изисква.

Боунс недоволно изсумтя:

— В собствения ми дом, и то на Коледа? Няма да стане.

Действително минаваше два след полунощ, значи бе настъпило Рождество Христово. Не беше романтичната семейна вечер, която бях планирала, но какво пък — двамата бяхме заедно.

Наведох се към него и го целунах по врата, а дъхът ми погъделичка ухото му.

— Честита Коледа — прошепнах.

Боунс спря колата и не ми позволи да се отдръпна. Прегърна ме с една ръка през врата, придърпа главата ми и ме целуна така бавно и страстно, че ми се приискала бяхме сами.

Иън прекъсна целувката ни, като почука на страничното стъкло.

— Ако трябва да чакаме отвън на студа, докато вие се натискате в колата, най-добре веднага да си тръгвам за вкъщи.

Тъкмо се канех да му отвърна, когато майка ми мина край колата и промърмори:

— Слава богу, някой им го каза.

Ироничността на ситуацията ме накара да се засмея. Тя да е на едно мнение с вампир, който на всичкото отгоре бе и господар на Макс? Кой казва, че не се случват чудеса по Коледа?

— Извинявай, Иън, да не би да съм забравил да ти поискам разрешение да целуна жена си? — отвърна му Боунс. — Копеле.

— Уличник — каза Иън с насмешлива усмивка.

Без ни най-малко да се обиди, Боунс се изкиска, целуна ме още веднъж, слезе от колата и го сграбчи за раменете.

— Радвам се, че си тук, приятелю.

Иън се усмихна със самоирония.

— Знаеш ли защо? Защото за пръв път ме помоли за помощ. През всичките векове, откакто те познавам, никога не си го правил. Затова застанах на твоя страна, независимо че си арогантен задник.

Още от първата ми среща с Иън не можех да разбера защо Боунс го търпи, но този разговор между двамата ми изясни много неща.

— Ти можеше просто да си тръгнеш, Иън. Точно както можеше да го направиш и преди двеста и двайсет години, когато бях изпратен на каторга в колонията. Тогава не ти благодарих, както и през годините след това, макар че отдавна трябваше да го направя. Благодаря ти, Иън, задето ме превърна във вампир. Завинаги ще съм ти длъжник.

Очите на Иън заискриха от вълнение, но той бързо се овладя и иронично повдигна вежда.

— Като говорим за закъснели извинения. Вероятно ще трябва да минат поне още два века, преди да се извиниш, че заплаши да ме убиеш заради Кат.

Боунс се разсмя.

— Ще се съсухриш, докато чакаш за това извинение, приятелю.

— Тогава давай да измислим някой коварен план — каза Иън с шеговита сериозност, — иначе Патра ще се погрижи всички да се съсухрим.

Влад се отби у дома, споменавайки, че минавал наблизо. Съмнявах се в това, но не исках да го нарека лъжец, особено след като се оказа полезен източник на информация. Все пак се питах дали той не дойде само за да дразни Боунс. Изглежда така Влад проявяваше дяволското си чувство за хумор.

— Какво стана с Антъни? — попита той, след като чу, че Хиксо и Кратас са заловени. За съжаление, съдейки по думите на Спейд, се бе оказало, че двамата не разполагат с кой знае каква важна информация.

— Ще изпратя на Патра парчета от тялото му, както и от тези на другите двама — отвърна Боунс. — Това ще даде храна за размисъл на хората й.

Налудничаво се запитах дали Боунс щеше да ги увие с луксозна коледна хартия. На това му се викаше неочакван подарък. Оставаше да се надяваме, че Патра не е подготвила подобна изненада и на нас. Какъв по-хубав подарък от кутия, пълна с части от нечие тяло!

— Да! — Скочих от мястото си, поразена от идеята, която ме бе осенила внезапно като гръм.

Боунс ме погледа изненадано. Вероятно мислите ми бяха препускали шеметно и той не бе успял да ги улови.

— Коледа е. Днес повечето хора са с любимите и близките си — казах аз. — Вместо да изпращаме останки от Антъни и другите двама от лакей на лакей, надявайки се, че някой достатъчно високо в йерархията ще ги предаде на Патра, какво ще кажете да ги занесем лично?

Иън заинтригувано се наведе напред. Боунс се втренчи в мен, като замислено потупваше с пръст брадичката си.

— Знаеш отговора. Продължавай.

— Известно ни е, че Патра търси някой, който може да й даде информация за нас. По дяволите, ние правим същото. Така че какво ще стане, ако някой се свърже с нея на един от телефонните номера, които има Кратас, и й предложи информация за нашето местонахождение срещу възнаграждение? Обаче въпросният човек ще поиска да получи парите предварително, като тя му плати лично, и то веднага.

— Патра ще заподозре, че е капан — отбеляза Менчерес. — Ето защо ще допусне, че ти и Боунс ще я причакате.

— На това и разчитам — казах с усмивка.

Боунс най-сетне прочете плана в мислите ми.

— Не, Котенце!

— Рискът е оправдан — възразих аз.

Влад сигурно също бе прочел идеята в мислите ми, защото избухна в смях.

— Знаеш ли, Боунс, трябваше да се ожениш за някое послушно момиче, което нямаше да смее да се отдалечи от кухнята.

— Майната ти. Да не би да ти трябва още реклама? — отвърна рязко Боунс. — Защо не поговориш с някой друг писател, който може да направи името ти по-популярно?

— Защо, да не би Ан Райд да не отговаря на обажданията ти, приятел! — язвително попита Влад. — Завистта е много лоша черта на характера.

Прихнах неволно, преди да успея да потисна смеха си. Иън обаче не бе толкова благоразумен и избухна в искрен смях.

— Не я гледай така, Криспин. Това си беше смешно, да не говорим за изражението ти.

На Боунс изобщо не му бе забавно, но след секунда той се отпусна и дори се поусмихна.

— Наистина беше смешно. Добре. Хайде да обсъдим твоя план, Котенце. Може да се окаже най-добрата ни възможност.

Боунс избра вампирите, които щяха да дойдат с мен. Когато посочи Тейт като един от петимата, направо онемях от изненада. Но като включи и Влад, окончателно ме смая.

— Шегуваш ли се? — попитах, когато най-после се съвзех.

— Ако има нещо, което твоят приятел прави по-добре от това да ме дразни, то е да те пази — отговори Боунс. — Той ще пожертва живота си за теб без никакво колебание. Това е единственото нещо, за което може да е полезен.

Тейт го изгледа злобно, но не възрази. Влад наблюдаваше размяната на реплики между тях с любопитство.

— А защо искаш аз да отида с нея?

— Защото си безскрупулно копеле, което никога не позволява угризенията на съвестта да попречат на постигането на целите му — отвърна рязко Боунс. — Това е твоя черта, на която невинаги съм се възхищавал, но сега разчитам именно на нея.

Подадох му якето.

— Не се притеснявай за мен, просто се грижи за себе си. Ще те чакам да се върнеш за вечеря.

В стаята имаше още двама вампири, които можеха да чуят останалата част от моето послание, но аз все пак му го пратих мислено. Когато се върнеш, по тялото ми няма да има нищо друго, освен уиски. После ще те облея с джин. Ще пием един от друг по всички възможни начини.

Влад изсумтя развеселено и подхвърли, като се отдалечи:

— Тя умее отлично да те мотивира, нали?

Лицето на Менчерес остана невъзмутимо.

Колко възпитано.

Дейв само промърмори:

— Тя не умее да готви. Нима това е мотивиращо?

Боунс ме притисна силно до себе си. После рязко ме наведе назад и толкова дълго ме целува, сякаш разполагахме с цялото време на света.

Когато ме пусна, сърцето ми биеше лудо. Очите му блеснаха в зелено и той си пое дълбоко дъх, сякаш вдишваше аромата на моята възбуда.

— Сега едва ли ще мога да мисля за нещо друго.

Аз също.

— Дръж бутилките подръка, Котенце. Ще се върна, преди да се усетиш.

Той ме целуна още веднъж и се отдалечи със Спейд, Иън и Родни. Гледах го, докато се качи на хеликоптера, заслонила очи от вихъра, който образуваха въртящите се перки. Дейв не се отдели от мен, докато хеликоптерът не излетя и не изчезна в далечината. Едва тогава наруши мълчанието:

— Трябва да се върна при Хуан. Ратлър ще остане с майка ти, Дениз и Ранди, а Тик Ток ще дойде с теб. Той е по-силен от мен, затова така ще е по-добре.

— Предпочитам теб — отвърнах аз, без да откъсвам очи от небето, въпреки че хеликоптерът отдавна не се виждаше.

Дейв пристъпи от крак на крак, явно зарадван от комплимента ми.

— След няколко години силите ни може да са изравнени. Ще се видим, когато това приключи.

Тейт се приближи до мен, а късата му кестенява коса дори не помръдваше от вятъра. Изведнъж по гърба ми премина студена тръпка. Това е глупаво — казах си. — Ставаш суеверна, Кат. Вземи се в ръце.

— Какво има?

Дейв ме познаваше твърде добре, за да разбере, че потреперването ми не се дължеше на околната температура. Потърках с ръце раменете си, като се стараех да изглеждам самоуверена.

— Нищо. Забравих да си облека якето.

Дейв ме погледна косо, но аз се престорих, че не съм го видяла. Точно както не обърнах внимание на страхливия глас в главата ми, който ме караше да се обадя на Боунс и да настоя да се върне.

„Ще се върна, преди да се усетиш“.

Тези думи трябваше да ме успокоят, но не стана така. Беше казал същото и преди няколко години, точно преди да го напусна. Тези думи ме бяха измъчвали през цялото време, докато бяхме разделени, и сега се опасявах, че произнасянето им отново беше лоша поличба.

Като си казах, че това е просто едно съвпадение, влязох в къщата. Чакаше ме работа и нямах време за безпочвени страхове. В крайна сметка имаше доста по-реални неща, от които да се страхувам.