На ръба на гроба

Глава 32

Първото нещо, което видях, когато отворих очи, бе лицето на Дейв. Той се усмихна.

— Здравей, Кат. Гладна ли си? Жадна?

— Жадна съм — отвърнах с хриплив глас и изпих на един дъх чашата вода, която ми подаде. — Къде сме?

Той взе празната чаша.

— В Южна Дакота и в момента се прегрупираме.

Погледнах наляво, където между плътните пердета се процеждаше ярка светлина.

— Боже мой, колко е часът?

— Около три следобед. Беше загубила страшно много кръв и трябваше да ти се направят две преливания. После Боунс реши, че е по-добре да поспиш, за да не се изтощиш съвсем, и ти даде хапчета, приготвени от Дон. Не помниш ли, че спори с него за тях и се опита да ги изплюеш?

Нищо не си спомнях. Седнах в леглото и забелязах, че по мене вече няма кръв и съм облечена с чиста тениска.

— Дон здравата се озори през изминалите няколко часа — добави Дейв. — Трябваше да задвижи всичките си връзки, за да конфискува заснетите кадри на празни гробове и изпълзелите от тях мъртъвци, както и да успокои медийната истерия, която това бе предизвикало. Слава богу, канадското правителство също не желае народът му да вярва в съществуването на зомбита, така че му оказва сътрудничество.

Изпъшках. Можех да си представя какви главоболия имаше Дон, за да прикрие случилото се.

— Каква е неговата версия?

— Разпространиха историята за слабо земетресение и предизвиканата от него лавина, която изпразнила някои от гробовете, но таблоидите все още предъвкват подробностите. Поне районът е отдалечен, ако това се бе случило в голям град, на Дон щеше да му е трудно да открие достатъчно правдоподобно обяснение, за да прикрие този кошмар.

— Земетресение и лавина? Това ли твърди той?

Дейв сви рамене.

— Предполагам, че е най-доброто, което е могъл да измисли за толкова кратко време. То донякъде обяснява разораните гробища. Освен това заяви, че вероятно хората са взели за зомбита шокираните свидетели на събитието, обикалящи в мръсни дрехи из околността. Знаеш как е. На хората не им се иска да повярват в истинността на това, което са видели. Обикновеният човек е по-щастлив, ако смята, че не съществуват свръхестествени неща.

— Къде е Дениз?

Горкият Ранди. Ако не бях аз, той никога нямаше да се окаже забъркан в това.

— Тя спи. Спейд й даде по-малка доза от твоите успокоителни. Сега сънят е най-доброто лекарство за нея.

— Дейв… кой друг не оцеля?

Лицето му помръкна.

— Знаеш за Ранди. Зиро също загина, както и Тик Ток…

Той продължи да изрежда и всяко ново име караше сърцето ми да се свива от мъка. Някои от загиналите познавах лично, други не, но всеки от тях бе непрежалима загуба. Дейв приключи, изброявайки над осемнайсет вампири и гули — съкрушителна равносметка! Освен Ранди, бяха убити още четирима от хората. Боунс сигурно бе съсипан от скръб.

— Къде е Боунс? — попитах, като спуснах крака от леглото.

— На долния етаж. Обаче първо не е лошо да си обуеш някакви панталони.

Погледнах надолу и разбрах какво има предвид, все пак досега завивките ме покриваха.

— О, извинявай. Не бях забелязала…

Той се усмихна леко.

— Не се притеснявай, ти си ми като сестра. И в качеството си на твой приятел, ще те посъветвам да си измиеш зъбите. Дъхът ти е ужасен.

Следвайки съвета на Дейв, си измих зъбите и лицето и се облякох. Останах боса, защото не си направих труда да си потърся обувки. Дейв ме придружи до затворената врата на салона и си тръгна.

В стаята ме посрещна Боунс и аз дълго го държах в обятията си. Бе напълно безсмислено да го утешавам, затова не казах нищо.

Иън също беше там. След битката той не се беше изкъпал или преоблякъл и бе все така гол до кръста, омазан с кръв и мръсотия.

— Нямаше да е зле да бе разрешила загадката по-рано, Червенокос жътварю — заяви той с горчивина. — След като половината от нашите другари бяха погубени, ползата от блестящата ти идея не е кой знае колко голяма.

Премигнах, изненадана от неговата враждебност. Преди да успея да отговоря каквото и да било, Боунс вече го бе сграбчил за гърлото.

— Ако кажеш още една обвинителна дума срещу нея, ще изгубя и малкото търпение, което ми е останало — изръмжа той. — Ако не беше тя, сега всички щяхме да сме мъртви, или си забравил това?

Тюркоазените очи на Иън заблестяха ярко.

— Затова пък не съм забравил защо всички ние бяхме въвлечени в тази война. Именно заради нея! Нейните рани бяха лечими, Криспин, но за нашите приятели, които лежат в съседната стая, не можеш да направиш нищо, нали? Колко души още трябва да платят с живота си, за да бъде отмъстена наранената гордост на една жена?

— Боунс, недей!

Менчерес се появи неизвестно откъде в критичния момент. Последва светкавично движение, чу се силно хрущене и Боунс бе запратен настрани, но без една ръка. Писъкът ми бе заглушен от вика на Спейд, който дотича точно в този момент.

Иън се втренчи изумено в ръката, която все още стискаше гърлото му, но вече започваше да изсъхва. Изтичах до Боунс, но той ме заобиколи и се насочи към Менчерес.

— Имаше ли основателна причина да ми попречиш да отмъстя за обидата, прагосподарю?

Цялата се напрегнах. Ако Боунс и Менчерес започнеха бой, щеше да настъпи същински ад.

— Канеше се да откъснеш главата на Иън — отговори старият вампир. — След това щеше да съжаляваш по много причини. Мисля, че вече дадохме достатъчно поводи на Патра да ликува. Не е нужно да съкращаваме още редиците си.

Иън изглеждаше леко замаян от последните събития. Той тръсна глава, сякаш да проясни мислите си, после се втренчи в мен и Боунс с леко недоумение.

— Боже, Криспин, не знам какво ми стана — каза задъхано той. — Нямах основание да се нахвърлям така върху вас. Моля и двама ви да ми простите.

Боунс понечи да прокара пръсти през косата си, но спря, виждайки, че ръката му е израснала само наполовина, и изсумтя невярващо:

— Тази ръка ми служеше двеста четирийсет и седем години. Не съм предполагал, че ще я загубя, докато се опитвам да ти откъсна главата. По дяволите, трябва да се стегна.

— Сега, повече от всякога, всички ние трябва да се стегнем — каза Менчерес.

— Така е — съгласи се Боунс и от погледа, който му хвърли, косъмчетата на врата ми настръхнаха. — Особено ти, прагосподарю, защото това трябва да приключи.

Влад влезе в стаята. Той се огледа, долови напрежението в погледите на Боунс и Менчерес и мълчаливо седна.

— Знам какво имаш предвид — въздъхна тъжно Менчерес — и ти казвам, че не мога да го направя.

Боунс с един скок се озова до него.

— Истината е, че или ти, или тя ще бъдете мъртви, и то скоро. Каквото и да означава Патра за теб, каквито и тайни надежди да храниш, че съдбата ще се намеси в последния момент, за да оправи нещата, ти най-добре от всички знаеш какво е действителното положение. Казвал си ми да не се съмнявам в твоите видения, а сега протакаш с надеждата, че може ида си сгрешил. Но не е така, ето защо трябва да сложиш край на това, тъй като носиш отговорност за твоето семейство, а сега и за моето.

Бях объркана. Доколкото знаех, Менчерес не криеше Патра в задната стая, така че как би могъл да сложи край на тази война, както намекваше Боунс? Доловил мисълта ми, Влад се наведе напред.

— Нима не разбираш, Кат? Когато Патра те бе впримчила в смъртоносния кошмар, кой бе наясно как да развали заклинанието? А снощи, когато ни нападнаха зомбитата, кой знаеше, че единственият начин да бъдат спрени е да се унищожи насочващият ги предмет? Менчерес. Така че, ако той познава толкова добре заклинанията, че да знае какво ги разрушава… тогава той също така може да ги прави.

Един поглед към пепелявото лице на Менчерес потвърди думите на Влад. В следващия момент застанах лице в лице с него.

— Длъжен си. Тя няма да спре! Искаш ли да видиш всички около теб мъртви? Защото това ще се случи, ако не направиш нещо.

— А ти би ли могла? — отвърна той. — Ако ставаше дума за Боунс, би ли могла да го осъдиш на смърт? Би ли могла с лекота да го изпратиш в гроба?

Той замълча, показвайки такива неподправени чувства, каквито не подозирах, че изпитва. Изведнъж всичко ми стана ясно. Той все още я обича, дори и след всичко, което бе направила. Горкият нещастник.

Подбирайки внимателно думите си, отвърнах:

— Не твърдя, че знам колко ти е трудно, Менчерес, и ако това бе Боунс, аз също щях да се разкъсвам от съмнения. Но… — замълчах и погледнах в очите своя любим мъж, — ако някога стигнеш толкова далеч, че се опиташ и успееш да убиеш тези, които обичам, и покажеш ясно чрез многобройните си постъпки, че няма да спреш, докато не унищожиш мен и скъпите ми хора, тогава ще те убия.

Боунс отвърна на погледа ми и на устните му заигра лека усмивка.

— Това е моето момиче.

После той отново погледна Менчерес.

— Не мога да ти предложа никаква утеха, но ти обещавам едно: бърза смърт за Патра. Тя не я заслужава. Бях се заклел да подложа всеки, който заговорничи срещу жена ми, на много дълги и страшни мъчения, но заради теб ще отстъпя от думата си, ако сега направиш това, което си длъжен да сториш.

В очите на Менчерес блеснаха зелени искри и от него заструи такава енергия, че потреперих.

— Заплашваш ли ме?

Боунс дори не трепна.

— Аз управлявам съвместно с теб семействата ни и заявявам моите намерения към врага, който погуби наши хора. Трябва да помниш на чия страна си. Не виждаш ли, че Патра залага именно на увереността си, че ти не си способен да я убиеш?

Менчерес дълго остана мълчалив. Очите на всички в стаята бяха приковани в него. Тогава той най-сетне се изправи, потискайки могъщия си гняв като птица, която свива крила.

— Така да бъде. Снощи Патра насъска срещу нас обитателите на гробовете. Тази вечер ще й отвърнем със същата монета.