На ръба на гроба

Глава 29

Тъй като преди да открием кой е предателят, Боунс се преструваше, че е още слаб, той не бе посещавал затворника — Анубус, най-близкият помощник на Патра, — за чието залавяне бе помогнал по време на засадата на гарата. В действителност по време на радостната суматоха около завръщането на Боунс Анубус бе почти забравен, макар да съм сигурна, че той не бе страдал от тази липса на внимание. Всъщност Анубус изглеждаше направо изненадан да види някой в килията си.

Можеше да се каже, че аз също го виждах за първи път, тъй като изобщо не му бях обърнала внимание, когато Иън, Родни и Спейд се върнаха без Боунс. Анубус бе висок за египтянин, над метър и деветдесет, имаше дългата права коса и характерните черти, издаващи произхода му. Поведението му съвсем не бе на затворник, очакващ сурова присъда. Той изглеждаше почти спокоен, въпреки че оковите му бяха заварени за стоманената стена, на която висеше.

Тъмните му очи ме огледаха по същия преценяващ начин, както го огледах и аз — студено и безизразно. Първите признаци на смущението му се появиха, когато се отдръпнах настрани, за да види мъжа, който вървеше след мен.

— О, здравей, Анубус. По дяволите, мисля, че за последен път те видях преди повече от петдесет години. Помниш ли, току-що се бях запознал с онази уличница и тя веднага ме заведе в къщата си, но се оказа такова разочарование в леглото, че за малко да не го вдигна. Докато беше под мен, тя не се помръдна нито веднъж, а се старах часове наред. Обзалагам се, че ако в дюшека имаше дупка с подобен размер, щеше да ми е далеч по-приятно да пъхам члена си в нея…

Яростен рев прекъсна словоизлиянието му. Постарах се лицето ми да остане невъзмутимо. Боунс ме бе предупредил по какъв начин мисли да предизвика Анубус, който почиташе Патра като богиня, но въпреки това бях настояла да присъствам. Сега се убеждавах, че не се е пошегувал, като каза, че ще се изразява доста вулгарно, за да вбеси другия вампир.

— Млъкни, нищожество! Не мога да повярвам, че още си жив, но това няма да е за дълго. Всички пламъци на преизподнята не са достатъчни за твоето наказание.

— Ха, ха — разсмя се Боунс. — Значи дори след всичките тези години тя още не ти е позволила да я пробваш? Това е за добро, приятелю, повярвай ми. Посредствено е най-ласкавото определение, което мога да дам, за онова, което се намира между краката й. Не мога да се начудя защо Менчерес се е обвързал с брак с това жалко подобие на жена, но любовта понякога е сляпа. Ако беше моя съпруга, изобщо нямаше да я чукам. Ето една истинска жена, в пълния смисъл на думата. — Боунс ме побутна напред. — Даже като спи, тя е по-страстна от онази бучка египетска глина, която почиташ. Патра знае, че бледнее в сравнение с нея. Нали именно затова толкова упорито се опитва да я убие? Наясно е, че щом хората видят Кат, повече няма да я боготворят.

— Всички ще умрете — озъби се Анубус. — Патра е преродената Изида и е богиня на целия свят. Властва повече от две хиляди години и не може да бъде спряна от някакви нищожества, които са по-низши и от скакалци.

— Трябва да преспиш с някоя жена, приятелю — любезно отбеляза Боунс. — През всичките тези години тя не ти е позволила дори да мастурбираш, нали? Иска телохранителите й да се пазят непорочни и тем подобни глупости. Знаеш ли, дългото въздържание е деформирало мозъка ти. Откога не си виждал гола жена? Отпреди или след покръстването на Константин?

Подобно словесно изтезание бе необичайна тактика за Боунс, но той бе решил, че си струва да опита. Иън, Родни и Спейд вече бяха пробвали други методи — всички до един повече от неприятни, но Анубус или нищо не знаеше, или не желаеше да разкрие никаква важна информация. Предполагам, че непрекъснатите оскърбителни коментари на Боунс относно сексуалните му отношения с Патра действаха на Анубус по същия начин, все едно да се хвали пред папата, че е чукал Дева Мария. Патра определено не бе целомъдрена, но ако бе имала други любовни афери, освен скандалната й връзка с Боунс, беше се постарала да бъде дискретна. Известно бе, че тя навсякъде заявяваше, че е с божествен произход. Много от нейните хора буквално я боготворяха. Анубус спадаше към тази категория.

— Можеш ли да си го представиш? Моите ръце върху тялото на Патра, мммм… Колко ли сутрини си си го представял? Лежал си буден, изгарян от желанието да ме убиеш за това, а сега да разбереш, че докато съм я докосвал, направо съм умирал от скука.

Сега определено бяхме привлекли цялото внимание на Анубус. Очите му вече мятаха зелени искри.

— Ти даже не си достоен да бъдеш принесен в нейна жертва. Патра легна с теб само за да бъдеш осъден на смърт, но Менчерес я разочарова и по този въпрос. Тя трябваше просто да ме остави да те убия онази нощ, както й бях предложил.

Боунс отново се разсмя, но този път не толкова весело.

— Мислиш, че тя е първата жена, която е спала с мен с надеждата да ме погуби? Нищо подобно. Този трик е използван преди нея и много пъти след това. Но не заради това Патра е посредствена в леглото. Тя е просто лицемерка и измамница, и ако я лишим от дрехите и лъжите й, Патра няма да е нищо повече от едно разглезено момиченце с мания за величие, подхранвана от идиоти като теб.

— Смъртта идва за теб — изрева Анубус, изгубил окончателно самообладание. — Патра я призова и тя ще те намери и ще те погълне, подтиквана от неутолимия си глад…

Той внезапно млъкна. Без дори да поглеждам Боунс, усетих, че се усмихва. Той изправи рамене и настроението му за шеги го напусна. Лицето на Анубус отново стана безизразно, но вече бе твърде късно. Прецака се, приятел, и го знаеш.

— А сега, друже — рече Боунс, като се приближи до затворника и с измамно безгрижие докосна с пръст лицето му, — кажи какво означаваше това.

— Да отваряме ли шампанското или да почакам да напръскаме с него момчетата? — попита Дениз.

Седяхме в хола — помпозно помещение, боядисано в тъмни тонове и обзаведено с позлатени антични мебели. Масивната маса изглеждаше направена от ствола на гигантско дърво. Изисканите ястия, месинговите съдове и сребърните прибори бяха в унисон с нея, но всъщност никой не ядеше. При този въпрос престанах да барабаня нервно с пръсти по полираната повърхност и вдигнах глава.

— Какво? О, да, изстрелвай тапата. Те ще се позабавят.

Причините да бъда тук, а не в мазето, бяха две. Първо, защото не исках да оставя в празничната вечер Дениз и майка ми да бъдат заобиколени от непознати, и второ, макар че Боунс не ме помоли да напусна, знаех, че не иска да стоя долу. След като стана известно, че Анубус крие нещо, работите щяха да загрубеят.

Безпокоеше ме мисълта, че Боунс продължаваше да мисли, че ако го видя в тази светлина, ще променя чувствата си към него, но не исках да го разсейвам. Не и когато животът ни можеше да зависи от това колко бързо ще измъкне информацията от Анубус.

Дениз разсипа шампанско в чашите ни.

— Това нещо е великолепно! — възкликна тя. — Боже, тази къща винаги ли е така заредена с провизии? Видяхте ли колко бренди има? Ако останем по-дълго тук, ще имам нужда от нов черен дроб.

Веселото й настроение ме накара да се усмихна, макар и с малко тъга. Тя нямаше представа какви ужасни неща се вършеха сега в сутерена. Ако поживееш достатъчно дълго сред вампири, ще разбереш, че не всичко е само забавление и качествен алкохол — помислих си аз.

Обаче на глас казах:

— Забрави за черния си дроб. Остават два часа до полунощ, така че можем да започнем празненството. Зиро каза, че са постигнали напредък, каквото и да означава това.

Докато Боунс, Менчерес, Спейд, Влад, Родни и Иън бяха долу, нас ни охраняваха Тик Ток и Зиро. По дяволите, не можехме даже да се спънем, без някой от тях да скочи, за да ни помогне.

— Снегът вече спря — обади се майка ми. — Най-после човек може да види нещо през прозорците. Изгарям от желание да напусна това пусто място и… за ваше сведение търпението ми е на изчерпване.

О, боже, пак се започна. Някои новогодишни пожелания никога не се сбъдват.

Въздъхнах:

— Щом не ти харесва да си заобиколена от тези вампири и гули, представяш ли си колко по-зле ще се чувстваш, ако си обкръжена от вампирите и гулите на Патра?

— Не съм дете, Катрин — отвърна тя с обичайния си рязък тон. — Така че не ми говори така.

Напрежението от последните няколко дни взе връх над мен, въпреки че именно аз трябваше да мога да се контролирам най-добре.

— Не си дете ли? Това е ново за мен, имайки предвид, че се държиш като такова през целия ми живот.

Дениз зяпна от изненада от резкия ми отговор. Тя гаврътна шампанското си и се облегна назад, за да ни вижда и двете.

— Аз бях дотук — заяви вбесена майка ми. — Тръгвам си.

Защо не можех да си държа затворена проклетата уста? Последвах я примирено, когато тя се втурна към входната врата и грабна палтото си от закачалката.

— Мамо, бъди разумна. Навън е минус петнайсет градуса, ще измръзнеш до смърт. Пък и къде ще отидеш?

— До гуша ми дойде от всичко това — извика тя. — Иди там, направи това, стой неподвижно, глупаво човешко същество, детски номера. Омръзна ми да ме разкарват насам-натам, сякаш съм виновна за нещо.

Докато траеше тирадата й, тя мина край мен и излезе право на ливадата. Не я спрях, отчасти защото не исках да прилагам сила, а и защото предпочитах да обсъдим нашите разногласия на четири очи. Холът изобщо не беше място за този вид на семейни свади.

— Не си права, мамо — казах, като се опитвах да не обръщам внимание на пронизващия вятър. Не си бях направила труда да си облека палтото и студът проникваше през пуловера и панталоните ми. — Искаш да знаеш дали си ужасно досадна? Да. Дали искам да се отърва от теб? Разбира се, че не. Сега хайде да влезем вътре, тук е ужасно студено.

— Ще отида до най-близката къща, улица, град или каквото и да е друго място — отвърна тя рязко, без ни най-малко да се успокои.

Стигнахме до дърветата, снегът изглеждаше сребърен на лунната светлина. Дъхът ми излизаше на бели облачета.

— Няма нищо на трийсет километра наоколо — отбелязах спокойно. — Повярвай ми, знам го. Менчерес неслучайно избра това място. Не можеш да извървиш такова разстояние. Само след пет километра ще умреш от студ. Намираме се насред пустош, повярвай ми, наоколо няма нищо…

Внезапно млъкнах и замръзнах на място, но не от ниските температури. Сграбчих я заръката и това й попречи да направи още една крачка. Тя ядосано се обърна към мен, преди да забележи изражението на лицето ми.

— Какво има? — попита шепнешком майка ми.

— Шшшт.

Тя едва ли чуваше този звук, но за мен той бе обезпокоително силен. Не го бяхме чули, защото през последните петдесет метра спорът ни беше доста шумен. Сега тежките стъпки, идващи от далечината, звучаха ясно в нощната тишина.

Присвих очи и насочих цялата си енергия към тези шумове. Не долових нито сърдечен ритъм, нито дишане, а и не почувствах никаква приближаваща се сила. Те се движеха бавно. Бяха страшно много. Защо не усещах нищо? От всеки вампир или гул се излъчваше енергия, а сега нямаше нищо. Какви бяха тези същества, по дяволите?

Без да чакам да разбера, дръпнах майка ми и се затичахме към къщата. Зиро и Тик Ток вече бяха на вратата, разбрали по бързия ми бяг, че се задава някаква заплаха.

— Заведете всички долу — изкрещях, като бутнах майка ми към стълбите. — Нещо идва.

— Какво? — попита Дениз, надигайки се от стола си.

Ранди реагира по-бързо, изтича до нея и я накара да стане. Зиро с почтителен, но настойчив жест им показа стълбите.

— Натам, моля.

Хвърлих сърдит поглед на майка ми, която не бе помръднала от мястото си.

— Доброволно или насила, отиваш с тях.

Тя промърмори нещо, но макар и наперено, тръгна след Дениз и Ранди.

— Тик Ток — прошепнах аз, като се ослушвах напрегнато за онези шумове, — доведи Боунс и останалите.

След две минути се появи Боунс, следван от Спейд и Родни. Без да обръщам внимание на петната кръв по него, посочих прозореца.

— Чуваш ли ги? Не усещам нищо, но те са много и са се насочили насам.

Той присви очи, взирайки се в мрака с блестящите си зелени очи. След няколко секунди раздразнено изсумтя:

— Аз също не усещам нищо, Котенце, но тези същества се движат шумно като стадо слонове. Каквото и да са, не са хора. Чарлс, ти какво мислиш?

— Нямам представа, Криспин. Не ми идва нищо наум.

Родни кимна мрачно в подкрепа на Спейд.

— На мен също.

— Добре. — Боунс разкърши пръсти, очите му станаха още по-ярко зелени. — Нека се приготвим да ги посрещнем. Ще ни трябват кинжали, мечове, арбалети, пистолети… И по-бързо. По звука изглежда, че някои от тях са по-напред от групата. Скоро ще разберем с какво си имаме работа.

— Защо просто не избягаме? — попитах по пътя за оръжейната.

— Защото няма достатъчно хеликоптери, за да качим всички, а ако тръгнем с колите, може да се натъкнем на засада. Ще се отбраняваме, любима. Ще разберем срещу какво сме изправени. За всеки случай ще държим хеликоптера готов за излитане. Ако се наложи, можеш да отлетиш на някое безопасно място с майка ти, Дениз и Ранди.

— Няма да те изоставя — казах аз. — За нищо на света.

Боунс ми изшътка успокоително, макар че самият той накачи по себе си около двайсет килограма сребро.

— Виж сега, Котенце. Те са хора и по-лесно могат да бъдат убити. Докато ние ще можем да…

— Нямаш никакъв шанс да ме разубедиш — заявих аз и продължих да разсъждавам на глас. — Хуан умее да управлява хеликоптер, а аз съм по-силна от него, така че той ще е по-подходящ да го направи, ако се наложи евакуация. А ако посмееш да ме отпратиш по бързата процедура, като ми фраснеш един и ме натовариш на хеликоптера, ще се върна на работа на пълен работен ден и ще поемам мисии, от които косата ти ще стане още по-бяла, отколкото е сега.

Боунс ме целуна бързо и почти свирепо.

— Дяволска жена. И ти си се научила да четеш чужди мисли, а? Добре тогава, последвай примера ми и се преоблечи. Пуловерът ти е прекалено обемист и ще ограничава движенията ти.

Аз просто съблякох пуловера, оставайки по сутиен, анцуг и маратонки. Нямаше време да се качвам горе и да търся по-подходяща блуза. Започнах да се въоръжавам с привичната ми бързина, като затягах с колани кинжалите на кръста, на бедрата и ръцете си.

— Ще послушаш ли поне един мой съвет? — попита Боунс, като ми подаде меч. — Вземи го. Не знаем с кого ще се бием и среброто може да не помогне. Ще замръзнеш така, Котенце.

— Това не е ли най-малката ни грижа? — отвърнах със смях, който прозвуча по-скоро напрегнато, отколкото весело. — Сега поне нищо не ми пречи да се движа, а това е най-важното.

— Права си. — Боунс съблече своя пуловер и го хвърли на пода до моя. Повечето вампири и гули последваха примера му. Голите им гърди блестяха под светлината на полилея, докато всеки подбираше оръжията си. Дори тук се чуваше, че стъпките отвън приближават.

Менчерес слезе долу. Досега не го бях виждала, но той очевидно беше чул за случващото се, защото кожата на тялото му не се виждаше от накачените по него оръжия.

— Да излезем на поляната. Ще се разпръснем в двора и ако се наложи, ще се оттеглим обратно в къщата — каза Боунс. — Зиро, събери хората и ги затвори в килиите долу, тъй като те са най-сигурното убежище. Разрешавам ти да употребиш физическа сила, за да усмириш непокорните, особено майка й.

Би трябвало категорично да възразя, но сега не ми беше до това. Излязохме в стройна редица и заехме позиция около къщата. Навън използвахме жестове вместо думи, като вампирите и гулите се движеха с такава скорост, че всеки военачалник би се радвал да е техен командир. Разбира се, те бяха преживели много пълководци. Опитът ги бе направил перфектни.

От ледения вятър започнах да треперя. Да, навън цареше голям студ, но той нямаше да ме убие и не ме грозеше хипотермия. В крайна сметка бях наполовина вампир, така че кръвта ми нямаше да замръзне. Това обаче не означаваше, че не искам да съм безчувствена към студа като моите другари. Вампирите и гулите може и да не го обичаха, но само моите зъби тракаха.

— Добре ли си, съкровище? — попита Боунс, без да откъсва очи от дърветата пред нас. Бяхме в самия център на поляната пред къщата и се надявах това да не се окаже фатално.

Стиснах зъби, за да спра тракането им.

— Като започне боят, това ще мине.

Долових движение от едната ми страна. Тейт се промъкна безмълвно до мен, като бутна Спейд настрани.

— Остави го — намеси се Боунс, когато Спейд понечи да го блъсне назад. — В това го бива най-много.

Тейт искаше да отговори нещо, но така и не разбрах какво. Той отвори уста, но точно в този момент от гората се показа първата мистериозна фигура и думите му секнаха. Тялото на Боунс се напрегна — студено и твърдо като ледените висулки на стрехата. Спейд тихо подсвирна, а някой промърмори нещо, което прозвуча като молитва.

— Мили боже! — прошепнах аз, усещайки как във вените ми пропълзява съвсем друг студ. — Какво е това?

Отговори ми Менчерес, който се приближи зад нас, и трябваше почти да крещи, за да го чуем, тъй като съществото внезапно нададе рев и се втурна към нас, мляскайки противно с полуизгнилите си устни.

— Това е смъртта.