На ръба на гроба

Глава 33

На притъмняващото небе заблестяха звезди. Менчерес се намираше в средата на поляната. Бяхме изринали снега, така че голямата покривка за маса, постлана на земята, да не се намокри. Докато гледах Менчерес, седнал по турски пред нея, дузината вампири, застанали зад него, и костите, подредени върху белия ленен плат, не можех да се отърся от чувството, че виждам някаква пъклена версия на „Тайната вечеря“.

Никой от нас не знаеше какво ще се случи. След като бе направил загадъчното си изявление, Менчерес просто ни бе казал да се подготвим за битка при залез-слънце и след това се бе оттеглил в стаята си. Донякъде очаквах, че той ще избяга през някой прозорец на горния етаж, но Боунс бе уверен, че Менчерес ще спази обещанието си, и ето че той беше тук.

Малко по-рано бях позвънила на Дон, за да го предупредя, че нещо ще се случи тази вечер. Може би ако бе предварително подготвен, щеше да измисли по-добра история от тази за лавини и малки земетресения. Проблемът бе, че не можех му кажа къде ще се състои това събитие. Нито по кое време. Нито в какво ще се изрази то. Не можех да му предоставя и никакви други подробности, които биха му позволили да сведе до минимум евентуална човешка намеса и да предотврати шума в медиите, както язвително ми отвърна той.

Е, тъй като не разполагах с такива подробности, можех да му съобщя само онова, което знаех. Напълно разбирах раздразнението на чичо ми. Предупреждавах го, че за втора поредна нощ се очаква нападение от оживели чрез черна магия мъртъвци, но не можех да кажа дали те ще изпълзят от гробовете си, или ще се посипят от небето. Дон определено имаше основание да се ядосва. А аз си имах и други проблеми, освен как да се опази в тайна съществуването на вампирите. Трябваше да остана жива. Така че се бях подготвила за битката: бях облякла обичайния си черен костюм от еластично трико и се бях въоръжила с различни кинжали, меч, пистолети, заредени със сребърни куршуми, и дори с няколко гранати.

— Искам всички да запазите мълчание, докато не приключа — каза Менчерес и това бяха първите думи, които произнесе, откакто бе седнал пред костите.

И как ще разберем кога ще настъпи този момент? — помислих си аз. Когато се поклониш? Когато земята се отвори и от нея започнат да изпълзяват чудовища? Споменът за тези ужасни полуразложени създания изникна в съзнанието ми и аз потръпнах. Уф, предпочитах никога повече да не зървам никое от тях.

Нещо затрептя във въздуха, насочвайки вниманието ми обратно към египетския вампир. Главата му бе наведена и дългата коса скриваше лицето му, но през черните кичури видях зеленото сияние на очите му. Стоящият до мен Боунс потрепера и аз го погледнах крадешком. Той изглеждаше като обсебен от Менчерес. Хванах ръката му и веднага я пуснах, разтърсена от електрическия заряд, който се излъчваше от него. Каквото и да правеше старият вампир, то се отразяваше и на Боунс. Очевидно след обмена на кръв между тях съществуваше силна връзка. Това ме тревожеше, въпреки че и самата аз не знаех защо.

Внезапно костите на вампирите, загинали предната нощ, се отделиха от покривката. Те се издигнаха във въздуха, образувайки кръг около Менчерес, а после започнаха да се въртят около него.

Отначало обикаляха бавно, сякаш дърпани от невидими нишки, но след това скоростта им се увеличи. Те се въртяха все по-бързо и по-бързо, докато вече не можех да различавам нищо друго, освен черепите, ухилени зловещо, които се люлееха от почти ураганния вятър. Косата на Менчерес литна във всички посоки и аз изпитах усещането, че по мен лазят милион невидими мравки. Енергията, която се излъчваше от него, стана толкова силна, че нямаше да се учудя, ако видех мълния да се стоварва на мястото, където седеше той.

Въртящите се около Менчерес кости се взривиха със силен тътен и го обвиха в облак от фин бял прах. Сграбчих ръката на Боунс, без да обръщам внимание на електрическия заряд, който сякаш ме прониза цялата, и се втренчих изумено в превърналите се в прах останки на неговите приятели. Прах при праха, помислих си машинално. Менчерес току-що бе взривил всичко, което бе останало от тези смели мъже. Защо?

Без да вдига глава, той взе един кинжал от скута си и го заби право в сърцето си.

Зяпнах изумено и от гърлото ми се изтръгна глух стон, когато Менчерес завъртя острието. Сигурно е от стомана, а не от сребро — мина ми през ума. Иначе щеше да бъде мъртъв като загиналите вампири, чиито останки се сипеха върху него като сивкав сняг.

От раната бликна силна струя тъмна кръв, сякаш изтласкана от биещо сърце. Гъстата пурпурна течност заля дръжката на кинжала, ръцете и дрехите му. Обаче не след дълго вниманието ми бе привлечено от нещо друго. С нарастващо изумление гледах как смесената с кръвта прахообразна субстанция от костите на загиналите вампири започна да набъбва, после да се разделя и от нея да се оформят фигури.

— Madre de Dios!13 — промърмори Хуан, нарушавайки заповедта на Менчерес да пазим мълчание.

Моите собствени мисли не бяха толкова набожни. Какво ставаше, по дяволите?

Пред погледа ми около Менчерес заизникваха призраци. Той мърмореше нещо на непознат за мен език и мъглявите фигури взеха да нарастват. Те нарастваха, докато накрая не заприличаха на оживели човешки сенки. Аз можех да виждам през тях, но в същото време бяха триизмерни. Обемни, полупрозрачни фигури на голи мъже. Един от тях се обърна и Боунс тихо простена. Ранди — помислих си шокирано. — Това е Ранди!

От костния прах, който обвиваше Менчерес, се оформяха нови и нови фигури. Кинжалът бе все така забит в гърдите му, раната продължаваше обилно да кърви и аз се зачудих как изобщо у него бе останала някаква кръв. Но колкото повече се обезкървяваше той, толкова по-ясни изглеждаха фигурите, докато взех да различавам лицата на привиденията. Сред тях беше Тик Ток, малко по-встрани видях Зиро, после, о, боже, отново Ранди…

Едва когато около него застанаха всичките двайсет и трима души, които бяха загинали предната нощ, Менчерес измъкна кинжала и проговори:

— Това не са нашите приятели. Те не познават никого от вас и не помнят нищо за живота си. Те са проекция на безумната ярост, която се е запазила в останките на загиналите. Аз призовах тази ярост и й дадох форма. Сега те ще се устремят към тяхната убийца, водени от непреодолимото желание да й отмъстят. Единственото, което трябва да направим, след като ги освободя, е да ги последваме. Те ще ни отведат при Патра, където и да се крие тя.

Преди да успея да осмисля казаното, той произнесе някаква непозната дума и фигурите се втурнаха в нощта като изстреляни от невидими оръдия. Леле, колко бяха бързи. Как щяхме да ги следваме?

Менчерес се изправи, вдигна ръце… и аз стреснато изкрещях. Земята внезапно се оказа на шест… девет… петнайсет и повече метра под краката ни.

— Трябва да побързаме — чух го да казва, докато се оглеждах, констатирайки, че всички, които допреди малко стояха на поляната, бяха във въздуха и сега летяха шеметно в нощта, сякаш носени от мощно течение. — Те скоро ще я намерят.

Патра се бе спотаила в изоставен хотел на около сто и трийсет километра от нашата къща по права линия. Боунс ме държеше здраво в прегръдките си, но това не бе необходимо, тъй като умопомрачителната сила на Менчерес продължаваше да ни носи напред. И в най-смелите си фантазии не си бях представяла, че е възможно за вампир да направи подобно нещо, но ето ние летяхме на вълшебното енергийно килимче на Менчерес след жадните за отмъщение призраци, които той бе призовал. За значението на това щях да размишлявам по-късно. Например, докато пишех доклада си за Дон и докато си представях как се променя цвета на лицето му, четейки го.

Хотелът се намираше насред един бедняшки квартал. Съдейки по шумовете, които долавях, районът не беше много населен. В действителност най-вероятно скоро щеше да бъде разчистен за ново строителство, защото в околностите зърнах булдозери и други строителни съоръжения. Менчерес ни свали на около сто метра от хотела. Откъде бе сигурен, че Патра е в него? Защото видяхме как призраците се устремиха право към сградата, минавайки през стените, сякаш те не съществуваха. Хитър трик. Много по-добре, отколкото да се качваш по стълбите.

— Трябва да си пробиете път през стражата й — каза той дрезгаво на Боунс, като посочи хотела. — Не мога да дойда с вас. Ако бъда убит, призраците ще се разпаднат, а те са единствените, които могат да попречат на Патра да воюва с вас.

Призраците определено бяха започнали да действат. Миг след като бяха изчезнали в сградата, оттам се разнесоха изпълнени с ужас пронизителни писъци.

— А защо просто не я убиеш лично? — изтърсих аз. — Щом можеш да призовеш отмъстителни призраци и да пренесеш по въздуха две дузини хора на почти сто и трийсет километра, това би било за теб лесно като детска игра.

Менчерес се олюля, сякаш щеше да рухне на тротоара.

— Не мога — прошепна той. — Дори и сега не мога.

За момент изпитах жал към него, но бързо потиснах това чувство. Той може още да обичаше Патра, но тя не изпитваше същото към него, и всички ние щяхме да загинем, ако тази жена не бъдеше заличена от лицето на земята.

Боунс му хвърли хладен поглед.

— Аз ще спазя обещанието си. Ще те вземем оттук, когато всичко приключи. Хуан, Дейв, останете с него. Гледайте никой да не припарва наблизо.

Хуан понечи да протестира, че го оставят в тила, но един предупредителен поглед го накара да замълчи. Боунс разкърши пръсти и се обърна към хотела.

— Добре, приятели. Да приключваме с това.

Патра сигурно бе поставила няколко охранители на стража около хотела. Вероятно имаше такива на прозорците, на покрива, в мазето и на самия вход. Но внезапното нахлуване на двайсет и тримата разярени призрака явно им бяха отвлекли вниманието. Освен непрестанните писъци на Патра — какво ли правеха с нея? — се чуваше трополенето от краката на множество хора, тичащи по стълбите, нови викове, пистолетен изстрел и още няколко странни пукота. Погледнах към Боунс и си помислих: „Колкото и да са разгневени тези призраци, те все пак са безплътни. Тогава какво ли правят, та отвътре се носи грохот като от Трета световна война?“

Той сви рамене.

— Има само един начин да разберем.

Щом стигнахме до входа на сградата, се оказа, че каквито и охранители да са били разположени там, вече ги нямаше. Спейд се намръщи и поклати глава, сякаш казваше: „Тук има някакъв капан.“ Откачих четири гранати от колана си, дръпнах щифтовете и ги хвърлих вътре. След секунда стъклата на прозорците се разхвърчаха на парчета и цялата сграда се разтресе от взрива. Ако някой ни бе дебнал там, вече не съществуваше.

Втурнахме се вътре, като вампирите се разпръснаха наляво и надясно. Двамата с Боунс продължихме да тичаме приведени напред. Крясъците и ужасните шумове, които идваха от горните етажи, станаха по-силни. Най-накрая видяхме около дузина вампири да излизат тичешком през една врата, която се намираше под главното стълбище. Те паднаха, покосени от градушка от сребърни куршуми, преди да имат възможност да отстъпят.

— Къде са всички? — попитах тихо Боунс. Освен тази незначителна група от дванайсет вампири, приземният етаж изглеждаше шокиращо пуст.

Той наклони леко глава и се ослуша.

— На горния етаж има още. Обаче нещо ги разпердушинва там. Сигурно са призраците, но не мога да си представя как.

Съгласих се с него. Съдейки по шума, горе цареше същински хаос. Чуваха се писъци, трополенето от тичащи крака и онзи странен тупкащ шум, какъвто не бях чувала досега. Каквото и да ставаше, Патра още бе жива. Тя крещеше най-силно.

Боунс вдигна три пръста, показвайки на отряда ни да се раздели. Осем от нас щяха да поемат по стълбите, други осем щяха да се изкатерят по външната стена на хотела, а останалите осем — през асансьорните шахти. Съдейки по шума, главните бойни действия се водеха на деветия етаж, почти до върха на сградата, така че това бе мястото, към което се насочихме.

Бяхме стигнали до третия етаж, когато малка група вампири се втурна надолу по стълбите.

Те бяха омазани с кръв, дрехите им бяха разкъсани и дори не погледнаха към нас. Ала това не ме спря да изпразня в тях един пълнител със сребърни куршуми от моя М-16. Те рухнаха на стълбите, покосени от изстрелите ми и от тези на мъжете, открили огън след мен. Разбира се, предпочитах кинжалите, но така бе по-лесно, когато трябваше да убиваш от по-голямо разстояние.

На горните етажи шумотевицата се усили. Нещо предизвикваше всеобща паника. Със сигурност това не можеше да се дължи единствено от появата на призраците. Искам да кажа, че да, те наистина изглеждаха страшно, но пък не се появяваха на детско пижамено парти. Това бе крепостта на мастер вампир, който бе живял още преди Христос да се появи на земята. Очакваше се, че ще е малко по-трудно да уплашиш вампир.

— Изглежда твърде лесно — прошепна Иън сякаш в отговор на моите мисли.

Влад му хвърли ироничен поглед.

— Никога не подценявай способността на Патра да се появи изневиделица.

— Бъдете нащрек — каза Боунс. — Каквото и да се случва, е на най-горния етаж. Хайде да се присъединим към купона.

Докато се качвахме по стълбите, срещнахме още две групи вампири. Всички бягаха надолу, сякаш ги гонеше самият дявол, което превърна елиминирането им по-скоро в клане, отколкото в битка. Колкото повече приближавахме, толкова по-безумна бе суматохата над нас. Накрая стигнахме до етажа, където шумът бе най-силен, и следвайки ужасните писъци, се насочихме към стаята, откъдето идваха те.

Вратата бе отворена и не се охраняваше от никого. Влад изстреля пред нас едно огнено кълбо, но тази предпазна мярка се оказа напълно излишна. Влязохме в помещението, без никой да ни се нахвърли, и щом се озовахме вътре, аз се заковах на място.

Патра, далеч не толкова елегантна и внушителна като при последната ни среща, се гърчеше на пода. Кръв течеше от носа, устата, очите и други части на тялото й. Около нея — боже, и в самата нея — гъмжеше от призраците. Те се увиваха около тялото й като сиви змии, удряха я, проникваха в тялото й само за да излязат от другата страна, и това се повтаряше отново и отново. Тя продължаваше да крещи за помощ на няколко езика.

Пред очите ни един обезумял от страх вампир, който е бил на не повече от петнайсет години, когато е бил превърнат, бе отхвърлен настрани от нея с две липсващи ръце. Най-близкият до него призрак — това не беше ли Зиро? — се пъхна в гърдите му и изчезна от погледа ми. Вампирът изкрещя, след това се разнесе пукащ звук и той се пръсна на парчета. Главата, краката и торсът му се разлетяха в различни посоки. Призракът се появи от останките на тялото му, задържа се за секунда във въздуха и след това се хвърли към Патра, като се сля с другите мъгляви сиви форми, които я покриваха.

Около нас лежаха телата на загиналите охранители. Бяха няколко десетки и всички изглеждаха така, сякаш бяха взривени отвътре. Парчета от тях, дрехите и оръжията им бяха разпръснати навсякъде. Смъртоносните сенки, които бяха извършили тази невероятна касапница, не ни обръщаха никакво внимание и продължаваха безмилостно да измъчват Патра.

Тя се гърчеше в агония, кожата й се издуваше на огромни мехури всеки път, когато някой от призраците проникваше и излизаше от тялото й. Бях сигурна, че вътрешностите й са станали на каша от това. Виждайки какво бяха направили с охранителите й, разбрах, че ако са искали, те са можели да я убият. Фактът, че все тя още бе жива, подсказваше, че целта на отмъщението им бе много по-зловеща от обикновена смърт.

Боунс вдигна ръка.

— Всички да се отдръпнат! — извика той и измъкна кинжала си.

Хвърлих отчаян поглед към останките на охранителите.

— Ако се приближиш до нея, тези призраци ще те разкъсат на парчета!

Той погали леко бузата ми.

— Не и мен. Не разбираш ли? Менчерес е знаел, че ще се стигне до това. Той го е видял. Затова ме е избрал да сподели силата си с мен. Тя все още ни свързва, така че аз съм единственият, на когото те няма да причинят зло. Усещам го… и тъй като те не могат да наранят Менчерес, не могат да наранят и мен.

Боунс отпусна ръка и тръгна към Патра. Не мисля, че тя изобщо усети присъствието му. Жената явно не чуваше и не виждаше нищо, въпреки че очи й бяха отворени. Кръвта й продължаваше да изтича, а тя бе заобиколена от безмилостните, жадни за мъст останки на мъжете, загинали предната нощ от нейното заклинание.

Когато Боунс се приближи на няколко крачки от нея, една от сивкавите фигури се надигна от тялото й и се хвърли към него. Направих крачка напред, но викът му, който изплющя като камшик, ме спря.

— Назад!

Не бях единствената, която спря. Същото направи и съществото, в чието лице е болка разпознах Тик Ток, поне такъв, какъвто беше преди. Единственото, което бе останало от него, бе една обхваната от ярост сянка. Призракът спря, увисвайки във въздуха на мястото си, въпреки че потръпваше от едва сдържано желание да се нахвърли върху Боунс.

Той от своя страна продължи да върви напред. Неволно сграбчвах дръжките на ножовете си, после ги пусках с безсилие: оръжията ми не можеха да ми помогнат срещу разярени привидения! Другите призраци постепенно престанаха да измъчват Патра и насочиха свирепите си погледи към Боунс. Той отново протегна ръка срещу тях, възпирайки ги.

— Назад!

Боунс произнесе отчетливо думата и аз почувствах във всеки звук излъчващата се от него сила. В отговор призраците взеха да отстъпват при всяка негова крачка. Скоро те напуснаха тялото на Патра, но приклекнаха заплашително на пода близо до мястото, където тя лежеше.

След няколко секунди Патра престана да се мята неистово и безбройните рани по тялото й започнаха да заздравяват. Прекрасните й черни очи взеха да се проясняват от безумния ужас, но след това се ококориха отново, когато видя кой се е надвесил над нея.

— Ти си мъртъв! — възкликна Патра, сякаш самото произнасяне на думите щеше да ги превърне в реалност. Тя понечи да се отдръпне от Боунс, но спря, като видя, че така ще се приближи към дебнещите с тихо ръмжене призраци, и се огледа за помощ.

— Не, скъпа — отвърна мрачно Боунс. — Ти си мъртва.

Погледът на Патра се плъзна по останките на загиналите й охранители, по нас, които стояхме до вратата, стиснали оръжията си в бойна готовност, и по призраците, които образуваха непробиваема преграда зад нея, и по лицето й си пролича, че най-после е осъзнала жестоката истина. Тя наистина бе попаднала в капан. Патра отметна глава назад и нададе яростен вик:

— Проклет да си, Менчерес! Нямаш ли никаква милост?

Удивих се на безочието й. След всичко, което бе направила, очакваше, че Менчерес наистина ще дойде и ще я спаси? Знаейки много добре, че след това ще се опита да го убие при първа възможност?

Боунс я хвана, когато тя понечи да изпълзи настрани. Тя се дръпна, като се помъчи да избие кинжала от ръката му… и точно в този момент Менчерес се показа иззад гърба на Спейд.

Патра замръзна за секунда. Умоляващият й, изпълнен с отчаяние поглед срещна неговия. По лицето на Менчерес се стичаха розови сълзи. Напрегнах се, тъкмо се чудех дали ще трябва да скочим всички върху него, за да му попречим да се намеси, когато той наведе глава.

— Прости ми — прошепна глухо.

Боунс заби кинжала си дълбоко в гърдите на Патра, рязко го завъртя и тялото й застина. Широко отворените й очи останаха приковани върху Менчерес с израз на болка и искрено изумление. Тогава, безмилостна като самото време, смъртта изопна чертите на лицето й. Кожата й взе да губи медния си блясък и когато Боунс пусна тялото й на пода, то вече бе започнало да изсъхва.

Зад нея неизвестно откъде задуха вятър. Под неговия порив двайсет и тримата призрака бавно се разпаднаха, оставяйки след себе си само тънък слой сива прах на пода. От устата на Боунс се изтръгна дълбока въздишка:

— Навярно сега ще можете да почивате в мир, приятели мои. Някой ден ще се срещнем отново.