На ръба на гроба

Глава 28

Чакането бе тягостно за мен. При други обстоятелства щях да се възползвам от тази почивка и да прекарвам повече време насаме с Боунс. Но да оглеждам подозрително всички около мен, когато изляза от спалнята, не беше моята представа за отдих. Знаех, че за Боунс е още по-тежко. Аз поне не бях емоционално обвързана с предателя, който и да беше той.

Сутринта, по време на закуската, Боунс повиши мизата. Докато хрупах пържени филийки, той небрежно спомена на Зиро, че в Рино температурата сигурно е по-приятна в сравнение с тук, в Уистлър, Британска Колумбия. Всички наши заподозрени бяха достатъчно близо, за да чуят.

Що се отнася до Док, той се държеше странно. Няколко пъти го видяхме да се мотае, въоръжен с прословутите си пистолети, близо до коридора, който водеше към килията на Тейт, като дъвчеше незапалена цигара и оглеждаше всичко наоколо с прецизността на хирург. Появяваше се безшумно като сянка зад гърба ми всеки път, когато Боунс го нямаше. Когато Боунс се появеше, Док се изнизваше възпитано, но преднамерено бавно, като гледаше да остане наблизо.

Това ми лазеше по нервите. На Боунс също не му харесваше, но не искаше да се конфронтира с Док или да му покаже, че поведението му го безпокои. Вместо това, той се усмихваше и казваше нещо от сорта: „О, ето и теб, приятелю“ с толкова лек и нехаен тон, че едва се сдържах да не му изръкопляскам. Може би, ако поживеех още няколко века, аз също щях да придобия такива добри актьорски способности.

Тик Ток и Ратлър — другите двама заподозрени — се занимаваха с делата си толкова безгрижно, че мислено ги поставих по-ниско в списъка със заподозрени. Във всеки случай, те сякаш долавяха моята сконфузност от близостта на Док и гледаха да ме избавят от него в малкото случаи, когато Боунс не беше залепен за мен. Отново започнах да нося кинжалите под дрехите си, макар че това не ме успокояваше кой знае колко много. При светкавичната скорост, с която Док боравеше с пистолетите си, щях да съм надупчена с куршуми, преди да успея дори да посегна към някой от ножовете си.

Малко след като спомена за Рино, Боунс слезе долу за сутрешната си порция кръв. Аз се разхождах на верандата. По принцип вампирите мразеха студа, тъй като телата им не можеха да възпроизвеждат топлина като човешките. Менчерес неслучайно бе избрал да се крие през декември в канадските планини. Той знаеше, че неживите обикновено избягват подобни места. По това време на годината Флорида бе пълна с посетители, лишени от пулс. Човек не можеше да направи и крачка, без да се натъкне на вампир.

Ето защо изпитах леко безпокойство, когато зърнах една самотната фигура сред дърветата вляво от мястото, където стоях на веранда. Обаче веднага познах силуета: висок, строен и много опасен. Нещо проблесна и от внезапния студ, който ме прониза, времето навън ми се стори направо топло. Това бе отражение на слънцето по метална повърхност.

Без излишно бързане се обърнах и тръгнах към вратата, като се стараех с всички сили да запазя спокойствие. За един вампир ускореният пулс щеше да прозвучи като вик на уплаха. Докато вървях, се запитах дали бих могла да избегна куршума достатъчно бързо, за да не засегне някой жизненоважен орган. Обаче най-вероятно Док щеше да се цели в главата ми. Защо да се цели някъде другаде?

Вратата се отвори, преди да стигна до нея, и до мен застана Влад, напълно предпазвайки ме с тялото си от евентуален изстрел. Не помня някога да съм се радвала толкова много да го видя.

Благодарих му мислено, без да поглеждам през рамо, както ми се искаше.

— Тук е страшно студено — каза той с иронична усмивка. — Можеш да хванеш смъртоносна простуда.

— Стой далече от Док, Котенце — предупреди ме Боунс веднага щом се уединихме в спалнята си и аз му разказах за случилото се.

— Просто трябва да го хванеш и да го разпиташ — промърморих аз, все още ядосана, че бях допуснала да стана толкова лесна мишена.

— Така е, но изтръгването на истината с изтезания може да отнеме повече време, отколкото да проявим търпение и да изчакаме той сам да се издаде — отвърна Боунс разсъдливо със сдържана заплаха в гласа. — Повярвай ми, ако беше въпрос на предпочитание, знаеш какво бих направил.

О, да, имах много добра представа. А ако въображението ми изневереше, той със сигурност щеше да ми уреди страхотна демонстрация, за да освежи паметта ми. Всеки път, когато излезете от спалнята, на лицето на Боунс се изписваше весело безгрижие, но щом влезеше в нея, тази маска се смъкваше като кожата на змия. Той потърка нервно слепоочието си. Колкото и тежко да бе чакането за мен, за него със сигурност беше още по-тежко.

— Сигурно страшно ти се иска да имаш поне няколко минути тишина и спокойствие — обадих се аз. — Искам да кажа, че никога не можеш да се отпуснеш напълно, нали? Или чуваш всеки шум в тази къща, или глупостите, които се въртят в главата ми.

Боунс се усмихна с лека горчивина.

— Не се притеснявай, любима. Неотдавна прекарах доста време в пълна тишина. Не беше толкова приятно, ако питаш мен.

Той седна на стола с висока облегалка, който бе до леглото. Тапицерия от червено кадифе, махагоново дърво със златни инкрустации, истински шедьовър, може би от епохата на Луи XVIII.

Боунс изглеждаше напълно в унисон с него — беше също толкова красив и изящен.

Седнах на пода и положих глава на коленете му.

— Вината не е твоя — казах меко, но достатъчно високо, за да чуе и гласа, и мислите ми.

Той въздъхна:

— А тогава на кого е, Котенце?

Каквото ида се канех да отговоря, мигновено изчезна от ума ми, когато Боунс рязко ме събори на килима и ме покри с тялото си. Не, това не беше от порив на страст, а защото изневиделица изтрещя изстрел.

С един скок той ме отнесе в банята, каза рязко: „Стой тук!“ и изчезна. Необходима ми бе минута да се отърся от изненадата, преди да пренебрегна заповедта му и да го последвам. Нямаше начин да седя на ръба на ваната и да се надявам, че всичко ще мине добре. Док използваше само сребърни куршуми, а те бяха също толкова опасни за Боунс, колкото и за мен.

За да не губя време да слизам по стълбите, скочих на най-долната от трите площадки и се шурнах заедно с другите в посоката, откъдето идваше шумът. Чуха се още изстрели, твърде бързи, за да успея да ги преброя, а последвалият вик ме накара да подскоча и направо да полетя напред. Гърмежите идваха от подземната тъмница, а гласът принадлежеше на Тейт.

Профучах край другите вампири, които тичаха по тесния коридор, и връхлетях през изкъртената врата, като се хвърлих върху мъжа, който тъкмо замахваше с кинжал. От силата на сблъсъка, двамата се врязахме в стената и се разхвърчаха бетонни отломки. Без да мисля, забих един от моите сребърни кинжали във фигурата, която се опитваше да се измъкне. Нямах време да се чудя къде я прободох или защо, по дяволите, това не беше Док, когото Боунс рязко беше сграбчил. Също толкова рязко и аз бях издърпана за краката от пробитата в стената дупка.

Над паникьосаните викове на Тейт „Кат! Кат!“ чух спокойния глас на Влад.

— Хванал си не когото трябва, Боунс, и дължиш живота си на Кат.

— Котенце, добре ли си?

Като видях как Боунс бе стиснал Док, отговорът излетя от ума ми. Или може би това се дължеше на замайването от удара на главата ми в твърдата бетонна стена. Избърсах капките кръв от челото си и се подпрях на ръката на Спейд, за да се изправя на крака. Малката стая бе пълна с хора.

— Добре съм — успях да промърморя. — Той щеше да те наръга с нож.

— Не, Док се канеше да стреля повторно в Ратлър, нали, приятелю? — Попита Боунс бавно с почти ласкав тон, като в същото време затягаше хватката си. Трепнах и инстинктивно изпънах гръб. Док не можеше да направи това, тъй като неговият бе извит на обратно. Боунс го бе препънал като сандвич.

— Боунс! — Решителният ми тон го накара да вдигне очи. — Ратлър се канеше да те прониже.

— Тя е права — каза Тейт, като започна да се дърпа от оковите си. — Той прободе Анет. Тя добре ли е?

— При мен е — извика Менчерес от коридора. — Зиро, иди да доведеш някой човек. Тя се нуждае от кръв. Стой неподвижно, Анет. Иначе болката ще е много силна…

През всеобщия шум до нас долетя ниският й, изпълнен с болка глас. Думите и бяха накъсани, но прозвучаха ясно, когато всички се смълчаха.

— Криспин… беше Ратлър… ох, боже, колко боли… Док го простреля… когато той ме намушка… този проклет кинжал не излезе ли вече, Менчерес, не смея да погледна…

Боунс пусна Док. Влад стискаше Ратлър в смъртоносна прегръдка, като с едната си ръка държеше сребърния кинжал, който бях забила в гърдите му съвсем близо до сърцето. Боунс разбута хората, изпълнили тясното пространство, излезе в коридора и коленичи до сгърченото тяло на Анет.

— Не се движи, скъпа — каза той с успокояващ глас, сякаш говореше на дете. — Ето, усещаш ли ръката ми? Острието почти излезе, стискай силно…

С внимателни и прецизни движения Менчерес започна да измъква изкривения сребърен кинжал от гърдите на Анет. Дори лазер не би бил по-прецизен. Причината за неговата предпазливост беше очевидна — острието бе забито право в сърцето й и всяко непредпазливо движение щеше да доведе до нейната смърт. Затаих дъх, докато излезе и последният сантиметър от кинжала, защото въпреки всичко се възхищавах на Анет. Когато бе измъкнато цялото острие, тя простена от болка и седна. Отдъхнах си. Изглежда го направиха и всички останали, даже и тези, които не дишаха.

Зиро се върна, като носеше под мишница един ококорен юноша. Боунс се отмести, за да направи място на младежа, и в следващия миг Анет захапа врата му. Ръката й все още бе обвита около кръста на Боунс и той я поднесе към устните си, преди да я пусне и да се изправи с мрачно изражение на лицето.

Док също се изправи, междувременно гръбнакът му се бе излекувал. Той отиде до Анет, точно когато тя се отдръпна от младежа и облиза последната капка кръв от устните си. Зиро подхвана момчето, което залитна. Надявах се, че в къщата разполагаха с достатъчно таблетки с желязо.

Док се протегна и гърбът му шумно изпука.

— Мисля, че и последният прешлен се намести. Боунс, друг път не си играй на ортопед с мен. В крайна сметка, аз съм единственият професионален медик в тази стая.

— Ти си бил само един обикновен зъболекар, и то доста калпав, доколкото съм чувал. Обаче без съмнение си най-бързият стрелец, когото съм виждал, в която и да е епоха, и ще ти бъда благодарен до края на живота си. — След това Боунс се обърна към Влад. — Измъкни кинжала от гърдите на Ратлър, щом жена ми се отдалечи достатъчно от него. — А на Спейд просто каза: — Освободи Тейт.

Разнесе се звън на метал, докато Спейд сваляше оковите. Щом се оказа свободен, Тейт се протегна, както бе направил и Док, но доста по-тромаво поради дългия престой в неудобно положение.

— Нали ви казах, че не съм аз.

— Знаех, че ме подозираше — каза Док. — Извинявай, ако съм те притеснил тази сутрин, Кат, но Ратлър те дебнеше, застанал отстрани на къщата. Той разбра, че съм го видял, и реши да направи отчаян ход. Проследих го и стигнах тук точно когато намушка Анет. Куршумите ми поне му попречиха да я довърши.

Боунс сложи ръка на рамото му.

— Изведи Анет оттук и още веднъж приеми огромната ми благодарност.

След като двамата излязоха, Боунс се обърна към Влад с хладна усмивка:

— Какво ще кажеш да запълним овакантеното място на стената?

Бившият княз му отвърна със същата усмивка и двамата оковаха Ратлър с оковите, на които преди това висеше Тейт.

— Сигурно си гладен — казах на Тейт, който веднага след освобождаването си бе дошъл при мен. — Повярвай ми, тук има солидни запаси от храна. Помоли някой да ти ги покаже.

Тейт разтърка китките си, сякаш още усещаше врязаните в тях белезници.

— Мога да почакам. Главата ти кърви.

— Аз ще се погрижа за нея.

Приключил е оковаването на Ратлър, Боунс дойде при мен и притисна устни към раната на челото ми.

— Можеше да си спукаш главата с този удар в стената, да не говорим за риска да бъдеш простреляна. Упорита си като магаре. Добре че поне упорството ти е добре защитено от дебел череп. Още ли не съм ти благодарил за безразсъдното пренебрегване на нареждането ми да стоиш горе?

— Не — отвърнах с лека усмивка.

Боунс ме накара да седна и измъкна един кинжал от колана на панталоните си.

— Ще го направя. Обещавам.

Той сряза дланта си и я притисна към раната на главата ми. Почти веднага усетих изтръпването, съпровождащо заздравяването на раната. Като ме целуна леко, Боунс се отдръпна от мен и се обърна към вампира, който бе причинил цялата суматоха.

— Защо?

В тона, с който бе зададен въпросът, се долавяше едновременно заплаха за разплата и болка от предателството. Ратлър сведе очи.

Спейд му нанесе такъв силен удар с лакът в гърдите, че половината му ръка потъна в гръдния кош.

— Зададоха ти въпрос, Уолтър!

Уолтър, известен още като Ратлър, изпъшка от болка, а Боунс сложи ръка върху рамото на Спейд.

— Всичко е наред, приятелю. Първо ще му дадем възможност да си признае, без да проливаме кръв.

После се обърна сурово към Ратлър:

— Знаеш какво те чака. Колкото и да се мислиш за смел, в крайна сметка всички се пречупват. Така че или ще ни разкажеш подробно точно кога, защо и как си се свързал с Патра и ще запазиш всичките си крайници и кожата върху тях… или ще ти ги откъснем и ще повтаряме тази операция толкова често, колкото те израстват.

За първи път подобна жестока закана не ме изпълни с никакво състрадание. Тъкмо обратното, едва се сдържах да не се нахвърля върху Ратлър и да го разкъсам на парчета за мое собствено удовлетворение.

— За пари ли го направи? — изсъсках аз. — За златото и славата, които тя обеща? Толкова ли си алчен?

— Парите изобщо не ме интересуват. — Не беше ясно на мен ли го каза или на Боунс, защото погледна и двама ни. — Направих го от любов.

— От любов? — повторих невярващо. — Влюбен си в Патра? Тогава си не само абсолютен задник, но и пълен глупак.

— Не в Патра. Във Вивиан.

— Патра уби Вивиан, защо би… — започна Боунс, но внезапно млъкна. Той поклати глава и издаде смразяващ звук, който трудно можеше да мине за смях. — А, разбирам. Значи през цялото това време? Преди няколко месеца ми каза, че Вивиан е убита. Скърбих заедно с теб, негоднико, а през цялото време ти си чакал подходящ момент!

Тогава ми просветна. Спомних си експлозията в къщата на Менчерес, причинена от вампири, които се бяха превърнали в ходещи бомби, за да спасят близките си, отвлечени от Патра. Изглежда Патра бе направила същото и с Ратлър, залавяйки любимата му, за да го принуди да предаде Боунс. Каква гадина беше тази жена! Намразих я още повече, ако изобщо бе възможно.

— Откъде знаеш, че Вивиан е още жива? — попита Боунс.

На лицето на Ратлър се изписа повече болка, отколкото след удара с лакът на Спейд.

— Патра ми се обажда всяка седмица и… ми позволявала чуя стоновете на Вивиан.

Боунс ядно закрачи напред-назад из стаята.

— Аз й казах само за влака — продължи Ратлър. — Нямам нищо общо с нападенията над жена ти. Отначало възнамерявах да отвлека Кат и да заплаша, че ще я убия, освен ако не се самоубиеш пред очите ми, но Док ме видя и разбрах, че той ще ме застреля, преди да успея да се добера до нея. Затова дойдох тук, където държахте единствения друг вампир, заради когото Жътваря би се изложил на опасност, но се провалих. Знам, че ще ме накажеш за назидание, но все пак искам да те помоля за едно…

— Осмеляваш се да ме молиш за нещо? — рязко го прекъсна Боунс.

— Не моля за снизхождение. Знам, че ще постъпиш с мен както с онзи, другия, но преди да го направиш… Боунс, господарю мой, моля те да ми простиш.

Боунс спря да крачи. Настъпи тягостна тишина. После той застана пред Ратлър.

— През 1867 година двамата с теб се сприятелихме. Пет години по-късно те превърнах във вампир и какво ти казах тогава? Кое е най-лошото нещо, което би могъл да извърши един вампир?

Ратлър извърна очи.

— Да предаде своя господар.

— Точно така. В очите на нашия народ ти извърши най-тежкото престъпление и въпреки това ме молиш за прошка. Знаеш ли какво ще отвърна на това Уолтър Таненбаум?

Боунс сякаш застина и това трябваше да ми послужи като предупредителен знак. Но вероятно заради последиците от блъскането на главата ми в бетона реагирах по-бавно или пък той се движеше прекалено бързо, така че изпревари дори Спейд и Влад, които се опитаха да го спрат.

— Получаваш я.

Кинжалът, с който преди малко бе срязал дланта си, все още бе в ръката му. Още преди да изрече тези думи, Боунс го заби в сърцето на Ратлър и рязко го завъртя.

Докато аз напразно се опитвах да дръпна ръката му сред виковете на протест, които нададоха всички присъстващи, очите им се срещнаха за части от секундата и мога да се закълна, че видях на устните на Ратлър да трепва усмивка. В следващия миг тя угасна. Тялото му се отпусна и кожата му започна да изсъхва буквално пред очите ми.

— Защо, Боунс?

Аз зададох първа въпроса, който звучеше в главите на всички в стаята. Той се обърна към мен.

— Защото щях да направя същото, ако бях на негово място, така че му простих.

В настъпилата неловка тишина отново прозвуча моят глас:

— Но не и аз.

Единствено болката в гласа му ме възпря да се разкрещя. Вместо това, също като него, запазих ледено спокойствие.

— Чух онази кучка да се смее, когато ми каза, че си мъртъв. Видях лицето й, когато ми заяви, че за смъртта ти съм виновна аз. Не заслужавам ли право на отмъщение? Нима причинената ми болка е по-малка от тази на Ратлър? Постъпката ти може и да е милосърдна, Боунс, но е неправилна. Ти ме научи на това. Независимо колко му съчувстваш, не трябваше да го убиваш. Аз ти оставих Макс, а ти трябваше да ми дадеш Ратлър.

След тези думи напуснах малката стая и всички вампири се отдръпнаха да ми направят път.