На ръба на гроба

Глава 22

Менчерес не направи никакъв коментар, когато по-късно се появих заедно с Влад. Ако се досещаше за току-що разигралата се драма, не спомена нищо. Майка ми и Дениз бяха пристигнали. Бях видяла самолета им да кръжи в небето, докато се спусках от скалата към гората.

Като наближихме къщата, отвътре се разнесе пронизителен писък. Менчерес затвори очи и поклати глава. Той стоеше навън, очаквайки моето завръщане.

— Току-що им казаха за смъртта на Боунс — поясни Менчерес.

— Искаше да говориш с мен.

Той премигна изненадано от овладяния ми тон.

— Мислех, че първо ще искаш да видиш майка си.

— Не, да поговорим сега.

Влад учтиво се поклони.

— Ще ви оставя да говорите насаме — каза той и влезе в къщата.

Менчерес ми хвърли преценяващ поглед, с какъвто го гледах и аз. Никой от нас не помръдна. Най-накрая той наруши мълчанието:

— Използвах силата си, за да открия тялото на Боунс. Зърнах го за миг: тялото бе изсъхнало като в състояние на истинска смърт и гърдите му бяха пронизани с кинжал.

Тази картина се заби в мозъка ми като артилерийски снаряд. Положих неимоверни усилия да не се разпищя истерично, както току-що бе направила Анет. Забих нокти в дланите си, докато безмилостно потисках мъката си.

— Знаеш ли къде е той? — Ако не друго, поне можех да докарам тялото му у дома.

— Не. Веднага след това видението изчезна. Мисля, че Патра използва блокираща магия. Тя и преди е прибягвала до нея, за да не открия местоположението й. Ще пробвам пак, разбира се.

— Благодаря ти.

Това бе първата любезна дума, която му казвах искрено. Менчерес не се усмихна, но напрегнатото изражение на лицето му се посмекчи.

— Това е мой дълг, а и аз искам да се простя с Боунс както заслужава.

След тези думи двамата дълго мълчахме. Най-накрая Менчерес отново заговори:

— Докато беше жив, Боунс остави разпореждане, с което завеща всичко на теб. Сега ти си господар на неговото семейство и съвместно с мен и на моето. Заклех се с кръвта си да спазвам сключения с него съюз, а сега ще се закълна във вярност и на теб, каквото бе желанието му.

Гърлото ми се сви, сякаш в него бе заседнала буца, но и нея преглътнах заедно с другите емоции — не можех да си позволя да се разчувствам. Така че само кимнах.

— Ако той е искал това от мен, ще го направя.

Едва тогава Менчерес се усмихна.

— Той щеше да се гордее с теб, Кат.

Устните ми трепнаха в отчаян опит да се усмихна.

— Това е единственото, което ми дава сили да продължа напред.

От къщата се чу шум от счупване на нещо. Изправих гръб.

— Има ли нещо друго? Трябва да видя Анет. Явно се чувства зле като мен.

— Другото може да почака. Върви. Погрижи се за хората му.

Независимо от ревността, от яда ми към нея, задето се бе опитала да развали отношенията ни с Боунс, и завистта за годините, които бе прекарала с него, при вида на Анет изпитах желание да я утеша. Тя бе единствената тук, която знаеше точно как се чувствам.

— Ела при мен, Анет.

Измъкнах я от ръцете на Иън и Спейд. Двамата я държаха, както за да я утешат, така и за да й попречат да счупи още нещо. На пода около нея се виждаха отломки от няколко счупени предмета. От очите й се стичаха розови сълзи, които й придава ужасен вид.

— Пусни ме — изкрещя тя на Спейд. — Не разбираш ли, че не искам да живея без Криспин?

О, колко добре я разбирах. Обаче Влад беше прав. Боунс заслужаваше да бъде отмъстено за него и аз трябваше да се погрижа за това отмъщение.

Обхванах с две ръце лицето на Анет.

— Ще продължиш да живееш, защото го дължиш на Боунс. Патра се надява, че смъртта му ще сложи край на проблемите й, но ние ще й покажем, че е допуснала най-голямата грешка в живота си. Хайде, Анет. Нека Боунс се гордее, че преди много векове те е превърнал във вампир, а враговете му да изпитват ужасен страх.

Тъмнорозовите сълзи продължаваха да се стичат по бузите на Анет, но тя стисна решително устни. Пред очите ми изкривеното й от скръб лице възвърна хладнокръвното изражение на жената, която се бе опитала да разруши връзката ми с Боунс, когато за пръв път се срещнахме.

Тя избърса бузите си и се изправи.

Те ще умрат, обещах й с очи.

Бъди сигурна, че ще е така, отвърнаха нейните.

После Анет буквално ме слиса, като падна на едно коляно и сведе глава.

— Криспин ми каза, че ако нещо се случи с него, ти ще оглавиш семейството, така че тук и сега, аз ти се заклевам във вярност.

Не очаквах подобно нещо. След това останалите членове от семейството на Боунс последваха примера й и даже Тейт подви коляно.

Спейд застанало мен, но не коленичи, защото беше господар на свое собствено семейство. Той сведе глава и целуна годежния ми пръстен.

— В памет на моя приятел, който щеше да очаква същото от мен, заставам на твоя страна, Кат.

Исках да кажа нещо на всички тези хора, но гърлото ми се сви. Родни промърмори същите думи и целуна блестящия червен камък. За мое изумление Иън последва примера му. Забих нокти в дланите си, борейки се със сълзите, които ме задушаваха. Да не си посмяла да заплачеш! — смъмрих се аз. — Да не си посмяла!

След като всички вампири ми засвидетелстваха верността си, се прокашлях и казах:

— Благодаря ви. Заклевам се да бъда достойна за вашето доверие. Както каза Спейд, Боунс щеше да очаква именно това. Менчерес?

Той наклони леко глава.

— Да?

— Какво следва?

— В скоро време ще съберем всички, които се подчиняваха на Боунс, за да признаят официално твоето водачество. След това целта си остава същата — ние сме във война.

— Защо в скоро време? Има ли задължителен период на изчакване?

Менчерес сбърчи чело.

— Не, но имайки предвид тази внезапна трагедия, ще се нуждаеш от време…

— Глупости. Няма да ми стане по-весело, така че нека приключим с това. Смъртта на Боунс ще бъде шок за хората му и колкото по-дълго те са в състояние на несигурност, толкова по-силна ще е Патра. Колко скоро може да бъде свикано това събрание?

Менчерес изглеждаше изненадан. Не му обърнах внимание и тупнах с крак, за да подсиля думите си.

— Е?

— Утре вечер. Ще уведомя водачите.

— Тогава ще е утре вечер.

Въпросът бе какво, за бога, щях да правя дотогава?

След неколкократното споменаване от няколко души, че не съм мигнала през изминалата нощ, се качих в една от спалните на горния етаж само за да не ги слушам. Но щом се проснах на леглото и почувствах зейналата празнота до мен, се отказах да спя и вместо това влязох да се изкъпя. Седях във ваната два часа, взирайки се в нищото.

Когато излязох от банята, Менчерес ме чакаше на вратата.

— Имам нещо за теб — каза той и ми подаде древна на вид квадратна кутия от резбовано дърво.

— Какво е това?

— Боунс ми я даде преди няколко месеца да я пазя за теб, в случай че нещо се случи с него.

— Остави я на леглото — казах прегракнало. Страхувах се да я взема, защото ръцете ми внезапно бяха започнали да треперят. — И си върви.

Той направи както го помолих и аз останах сама в стаята заедно с кутията. Необходими ми бяха повече от двайсет минути, преди да събера смелост да я отворя, а после се разплаках.

От вътрешната страна на капака бяха прикрепени две снимки. Първата бе направена миналото лято. На нея двамата с Боунс седяхме на люлката на нашата веранда, лицето му бе в профил, тъй като ми шепнеше нещо. Каквото и да бе то, бе ме накарало да се усмихна.

На втората снимка лежах гола на една страна върху смачканите чаршафи в нашето легло, прегърнала с една ръка възглавницата. Устата ми беше леко отворена, а изражението на лицето ми бе едновременно сънливо и чувствено. Едната ми гърда бе напълно открита, а втората едва се показваше изпод чаршафа, също като червеникавите къдрави косъмчета между краката ми. Смутена от гледката, оставих снимката и едва тогава забелязах написаното на гърба й. „Направих тази снимка една сутрин. Изглеждаше толкова прекрасна, че не можах да устоя. Дори и сега се усмихвам, представяйки си как се изчервяваш, докато я гледаш“.

При вида на познатия елегантен почерк от устата ми се изтръгна приглушен стон. Не можех да понеса това. Мъката бе толкова силна, че започнах да се задъхвам.

Най-отгоре в кутийката имаше сгъната бележка, на която пишеше: „На моята любима съпруга“.

Буквите се размазаха пред очите ми, които се напълниха с парещи сълзи.

Дълбоко в себе си чувствах, че ако прочета тази бележка, крехкото ми емоционално равновесие ще се наруши и ще полудея. Затворих кутията и я пъхнах под леглото. Трябваше да се заема с нещо, да бъда постоянно ангажирана. С отчаяна решителност нахлузих първия попаднал ми чифт панталони и една блуза, без дори да погледна дали си подхождат, и излязох тичешком от стаята.

Като влязох в избата, Док вдигна глава. Въртеше в ръцете си два барабанни револвера. Повечето вампири си падаха по кинжали, мечове или други архаични оръжия, но Док бе маниак на тема пистолети. Той никога не ходеше без тях.

— Жътварю — поздрави ме Док.

— На колко години си?

Ако бе изненадан от неочаквания ми въпрос, изобщо не го показа. Въпреки че се бяхме виждали от време на време през изминалата седмица, не бяхме разговаряли много.

— На сто и шейсет, в това число и годините, преди да стана вампир. — Имаше приятен южняшки акцент, от който речта му изглеждаше по-изискана. За миг се запитах дали приживе е бил търговец.

Док ми подаде единия револвер.

— Искаш ли да я пробваш?

Бих тичала като подгонена сърна около шейсет километра в гората, два часа се бях упражнявала сама в бой с меч и бях размишлявала повече, отколкото бе полезно за мен. Пистолет? Защо не?

— Пистолетите ти от женски род ли са? — попитах, като взех оръжието. При този вид, за да стреляш, трябваше да изтеглиш ударника. Аз обикновено използвах полуавтоматични или автоматични пистолети в зависимост от ситуацията.

— Да, защото аргументите на жената са винаги най-смъртоносни, Кат.

Черен хумор. При други обстоятелства щях да оценя шегата. Повъртях револвера в ръцете си, после светкавично дръпнах ударника и се прицелих. Може кинжалите да бяха любимото ми оръжие, но това не означаваше, че съм аматьор с огнестрелното оръжие.

— Много добре — отбеляза той. — От другата страна на тази стена има само гола земя. Как си със стрелбата?

Вместо отговор изстрелях в светкавична последователност шестте патрона от барабана в посочената зона. Док погледна с усмивка триъгълника, образуван от дупките. Не можах да отвърна на усмивката му — съмнявах се, че някога на лицето ми отново ще се появи подобно изражение.

— Дай ми още патрони и ще си напиша името — казах равнодушно. — А ти как се справяш?

Той взе оръжието и го зареди. След това завъртя двата револвера в ръцете си със скорост, която не можах да проследя с поглед, удари ги в земята, така че отскочиха нагоре, улови ги във въздуха, като ги чукна един в друг, пусна ги зад гърба си и ги улови между краката си. Целият този спектакъл бе съпроводен от оглушителни изстрели. Док пъхна пистолетите обратно в ръцете ми, още преди да заглъхне последният гърмеж.

— Какво ще кажеш?

Погледнах стената, която се издигаше на трийсет метра от нас, и схванах шегата му. Използвайки моя триъгълник, като бе добавил още дупки, Док бе изписал името ми. Това бе много впечатляващо, като се имаше предвид, че го бе направил, докато изпълняваше всички тези зашеметяващи трикове.

— Ще бъдеш находка за моя екип — отвърнах най-накрая. — Моите момчета ще са във възторг от уменията ти.

— Взаимоотношенията ми със закона са дълги и заплетени — каза иронично Док. — Затова предпочитам да стоя по-далече от него.

— Как стана така, че Боунс те превърна във вампир?

Лицето на Док стана сериозно.

— Не беше той. Боунс е мой господар. Анет ме превърна.

Охо. Погледнах го, стараейки се да го преценя от женска гледна точка. Забелязах стройната му фигура, привлекателното лице, светлокафявите очи и сресаната назад кестенява коса. Да, изглеждаше напълно от типа мъже, които Анет харесваше.

— Ясно.

— Не е това, което си помисли. През осемнайсети век попаднах на четирима мъже, които бяха обградили една жена зад кръчмата. Застрелях двама от тях, а другите двама избягаха. Тогава нямах представа, че не съм защитил жената, а просто съм я лишил от обилна вечеря. Обаче Анет не забрави заблудената ми рицарска постъпка. Години по-късно, когато се оказах на прага на смъртта, тя ме намери и ми предложи алтернатива. И аз приех предложението й.

Това толкова ми напомни за начина, по който постъпваше Боунс — никога да не забравя една добрина, — че се обърнах, премигвайки, за да сдържа сълзите си. Очевидно Анет следваше същите принципи.

— Не принадлежиш към семейството на Боунс. Ти самият вече си мастер вампир, така че не си зависим и от Анет — разсъждавах на глас. — Тогава защо си тук?

Док ме погледна сериозно със светлокафявите си очи.

— По същата причина като теб. Защото не забравям дълговете си.