На ръба на гроба

Глава 20

Много заведения бяха затворени в коледния ден. Ресторанти. Барове. Клубове. Молове. Но киното работеше и бе особено оживено.

Прожекцията в осемнайсет часа на романтична комедия с участието на двама известни холивудски актьори се очертаваше да бъде интересна. За щастие луксозната зала разполагаше с балкон за зрителите, който даде възможност на неживите да покажат своите умения да летят.

Влад Цепеш излетя от мястото си на първия ред, сякаш бе вдигнат с невидими въжета. Силуетът му се открои на фона на широкия екран. Той разпери ръце и обходи с изумрудено зеления си поглед вдигнатите към него шокирани лица на зрителите.

— Не трябваше да идваш, Жътварю.

Боунс го бе нарекъл циркаджия. В този момент трябваше да се съглася с него. Дори дългата черна коса на Влад се развяваше около него, сякаш духана от невидим бриз. Потиснах усмивката си и се изправих, като държах готов за стрелба арбалет.

— Време е да умреш, кръвопиецо! — Добре де, звучеше малко клиширано, но щом той залагаше на драматизма, трябваше да съм в тон с него.

— Какво, по дяволите…?

Човекът до мен още не бе довършил изречението си, когато изстрелях една след друга четири стрели. Влад се извъртя във въздуха, избягвайки стрелите. Те се забиха в екрана, където в този момент показваха в близък план лицето на главната героиня.

Някой изпищя. „Най-после — помислих си. — Боже, гърлото му ли трябва да прережа, за да предизвикам паника? Хората днес бяха толкова преситени от зрелища.“

Влад полетя към мен с широко зинала уста, от която стърчаха кучешките му зъби. При тази гледка един от посетителите изкрещя:

— Вампир!

— Спасявайте се! — извиках, събаряйки няколко души, за да избегна нападението на Влад. Той сграбчи края на якето ми и ме запрати към отсрещната стена на залата, в която се блъснах с всичка сила. Това зрелищно хвърляне ми изкара дъха и аз изпъшках, докато се навеждах, за да избегна юмрука му.

— Така ли ще играем? Добре. Харесвам грубата игра.

Отвърнах на удара му, като го блъснах толкова силно в близката стена, че тя хлътна. Парчета от мазилката и бетона се посипаха по зрителите, които още не бяха излезли от киносалона. Когато Влад отново се хвърли към мен, го ударих с глава с такава сила, че си разцепих челото. Ударът го отхвърли назад, позволявайки ми да забия два кинжала в гърдите му. От главата ми потече кръв, което предизвика нови викове и писъци, когато лампите в салона светнаха и сега двамата се виждахме съвсем ясно.

Без да обръща внимание на кинжалите в гърдите си, Влад ме придърпа към себе си и облиза кръвта от челото ми.

— Сега няма да боли — прошепна той.

— Преиграваш — отвърнах аз.

В този момент прозвуча изстрел, който ни накара да се обърнем смаяно към дъното на салона. Там стоеше мъж, по чиито дрехи имаше полепнали пуканки, който бе насочил към нас пистолет, канейки се да стреля отново. Тейт, който също беше в салона, му нанесе такъв силен удар в главата, че се притесних, че му е причинил трайни увреждания. Стрелецът се строполи на земята.

— Американци — промърмори Влад сред писъците на останалите в залата зрители. — В тази страна всеки втори човек е въоръжен. Добре че точността му се оказа толкова мизерна, колкото и разсъдъка му.

— Хайде да приключваме. Нали си падаш по ефектния финал?

— О, Кат, караш ме да направя нещо, което никога досега не съм правил. — Той се засмя, изрита ме достатъчно силно, за да ми счупи глезените, и ме хвърли върху седалките, тапицирани с изкуствено кадифе. Те се счупиха под мен, но все пак успях да скоча на крака, трепереща от болка, ала с решително изражение. Влад се хвърли към мен, но аз отскочих и той срещна празния въздух вместо тялото ми.

— Ами сега? Ще се предадеш ли?

Той се претърколи, измъкна кинжалите от гърдите си, сякаш бяха трески, и насочи блестящите си зелени очи към последните зрители, които се блъскаха един в друг, за да стигнат до изхода.

— Нищо не може да ме накара да отстъпя.

Празните седалки около него внезапно избухнаха в пламъци. Премигнах изненадано. Тейт също изглеждаше шокиран. Устните на Влад се извиха в усмивка и той махна с ръце към огъня. Пламъците угаснаха, сякаш някой бе духнал свещи.

— Ти владееш пирокинеза? — възкликнах аз. — Впечатляващо.

— Също като теб.

В киносалона най-сетне не остана нито един зрител, освен онези, които лежаха в безсъзнание.

— А апаратната, младежо? — подхвърли Влад на Тейт.

Тейт скочи към малкото прозорче и рязко дръпна камерата, така че тя запуши изцяло отвора, скривайки залата от погледа на някой, достатъчно глупав да стои там и да зяпа към нас.

— А сега да се заемем с глезените ти. — Изоставил войнственото си държание, Влад тръгна към мен. — Разрешаваш ли?

Той протегна едната си ръка и погледна към кинжалите ми. Разбрах какво има предвид. Щеше да бъде грубо и глупаво да откажа, тъй като, ако куцах след него, едва ли щях да изглеждам внушително. Като кимнах утвърдително, срязах дланта му, притиснах я към устата си и отпих една голяма глътка.

Влад ме наблюдаваше със същата лека усмивка.

— Не харесваш вкуса на кръвта, нали?

— Не. Ами… да, така е.

Сигурно прочете останалата част от отговора в мислите ми, защото каза насмешливо:

— Свикнала си с тази на Боунс, нали? Той наистина се оказа по-умен, отколкото го мислех, като се обвърза с теб чрез кръвта си. Това значително намалява шанса на съперника му.

— Той няма съперник — отвърнах, поглеждайки косо към Тейт.

— Точно тук грешиш. Не говорех за презрения ти ухажор. — Той кимна пренебрежително към Тейт, който веднага настръхна. — Имах предвид себе си. Ще ме накараш да завиждам на Боунс — мъжа, когото изобщо не уважавам. Какво унижение!

Самосъжалението му ме накара да се усмихна. Този път Тейт го изгледа направо кръвнишки.

— Ще го преживееш, Влад. След две седмици даже ще съжаляваш, че си ме срещнал.

— Може би. Е, сега ще излезем ли за финалния поклон?

Тропнах с крака, за да се уверя, че глезените ми са наред, и посочих към изхода.

— След вас, господине.

— … пред киното на „Монтроуз Авеню“, където ужасени зрители разказват невероятна история. Хю, можеш ли да насочиш камерата вдясно, за да покажеш пожарникарите? Свидетелите разказват за изстрели, пламъци, както и за странни свръхестествени случки в тази иначе спокойна коледна вечер… Хей, вие, да, вие, госпожице, може ли да ни кажете какво се случи вътре?

— Той летеше! — каза задъхано разтреперана русокоса девойка, като грабна микрофона на репортерката. — Мисля, че имаше крила или нещо такова… после тя стреля по него и киното се запали. О, боже, помислих си, че ще умра!

— Добре, явно имаме объркан свидетел. Да видим с кой друг можем да поговорим.

Репортерката се опита да подходи професионално, но когато посегна да вземе микрофона от русокосата девойка, тя отказа да го пусне.

— Госпожице, върнете ми го. Сигурна съм, че ще искате да говорите с властите…

— Ето я там — изпищя момичето, сочейки към мен. — Това е тя. Жената, която стреля срещу онова нещо. Тя ще ви каже, че не съм луда.

Репортерката се втурна напред, а операторът насочи към мен големия черен обектив. Погледнах за миг право в камерата, преди да се отправя бързо към микробуса, съпроводена от силна охрана. Това бе предаване на живо и се излъчваше в цялата страна. Здравей, Патра. Виждаш ли ме? Намирам се в единия край на континента, а информаторът, с когото би трябвало да се срещнеш, е на другия. Ти никога не би очаквала, че Боунс може да се отдели от мен в коледната вечер, за да свърши някаква друга работа, нали?

— ФБР, никой да не приближава! — изрева Тейт, като изблъска настрани репортерката. Той закри обектива на камерата, прекъсвайки всякакви опити за допълнителни снимки на мен или охраната ми. В крайна сметка, на нас ни бе необходим само един кадър, иначе Патра можеше да забележи, че Боунс не е до мен.

Истеричната свидетелка продължи да крещи, докато не бе отведена от местната полиция. Дали това щеше да свърши работа, или не, скоро щяхме да разберем. Купър, който играеше ролята на информатор, трябваше да се срещне с човек на Патра след един час. Ако имахме късмет, тя щеше да повярва, че двамата с Боунс се намираме в Лос Анджелис.

Тейт скочи в микробуса и затръшна вратата след себе си. Влад седеше до мен, Тик Ток и Зиро също бяха заели местата си. Тейт нареди на Док — шофьорът ни тази вечер — да потегли и седна срещу мен.

— Добре, Кат. Ако някой се мотае наоколо, ще види обичайния отряд за елиминиране и цялото началство. Няма никакво основание да си помисли, че Боунс не е с теб. Радвам се, че се махаме от тук, няма смисъл да те превръщаме в мишена.

— Всичко мина много добре — казах, подрусвайки се на седалката, когато микробусът потегли. Щяхме да сменим колата два пъти, а останалата част от пътя да изминем по въздуха. Боунс бе категоричен за това. — Надявам се, че и при него нещата ще минат без засечки.

Тейт стисна устни и не отвърна нищо.

— Кога ще позвъниш на господаря? — попита Зиро.

Винаги се нервирах, когато той го наричаше така. Зиро рядко се обръщаше към Боунс по друг начин, независимо колко често той го бе молил да не го прави. Светлосивите очи на Зиро ме гледаха очаквателно.

— Няма да му звъня. Той ще ми се обади, когато всичко приключи. Може да е след два часа, а може и по-късно.

Стомахът ми се сви от притеснение. Трябваше сериозно да се взема в ръце, за да не грабна мобилния си телефон и да проваля операцията с една пламенна, но безполезна молба да бъде предпазлив.

— Дотогава ще сме на половината път до къщата на Менчерес. — Влад изпъна крака напред. — Това също е добре, защото огладнях.

— Всички ще се почувстваме по-добре, когато пристигнем при него в Колорадо — казах аз. — Влад ще получи желаната вечеря, Тейт ще види Анет, а аз — Боунс по някое време преди полунощ. Поне ще прекараме заедно няколко минути на Коледа. Може би.

Боже, колко ми се искаше да съм в нашия дом само с Боунс, а не натикана в микробус и заобиколена от вампири на път за една от многото къщи на Менчерес. Животът бе такъв. Можеш да си правиш планове, но не можеш да му диктуваш условията.

— Док — почуках по металната каросерия. — Натисни газта, ако обичаш.

При първото бучене от приближаващ се хеликоптер скочих от стола си и погледнах към часовника. Единайсет часа и петдесет и една минути колорадско време. Боже, Боунс едва успя!

Без да си направя труда да си наметна палто, излязох, облечена с тънкия си пуловер, и треперих през цялото време, докато хеликоптерът се приземяваше. Снежният вихър, вдиган от перките, рошеше косата ми и я мяташе в лицето ми. Перките забавиха въртенето си, страничната врата се отвори и от нея слязоха Спейд, Родни и Иън.

— Някой да ми даде железни окови, че ми дойде до гуша да седя върху този негодник — извика Иън. Кестенявата му коса се развяваше също като моята.

Трима от вампирите на Менчерес побързаха да изпълнят молбата му. Половин дузина от другите отидоха да помогнат на Спейд, Родни и Иън да обуздаят борещия се и ругаещ пленник.

— Ангелче, извикай съпруга си и го накарай да ни помогне — подвикна Иън. — Къде е този лентяй…?

Той млъкна, като видя изражението на лицето ми. После спря и нанесе жесток удар на непознатия вампир, когото мъкнеха като багаж.

— Къде е другият хеликоптер? Ние се забавихме, така че Криспин трябваше да е вече тук.

Иън никога не бе говорил толкова нервно. Като на забавен кадър, вдигнах мобилния телефон, който стисках в ръката си. Не бях го пускала през последните няколко часа, чакайки Боунс да ми се обади. С безчувствени пръсти набрах десетте цифри и зачаках отново, този път за да чуя сигнала за звънене.

Менчерес дойде и застанало мен, но аз не го погледнах. Можех само да гледам като хипнотизирана перките на хеликоптера. Сърцето ми биеше толкова силно, че едва чувах звука на телефона.

Едно… две… три… четири…

Моля те, Боже. Моля те, ще направя всичко, което поискаш. Нека той да е добре. Нека той да е добре.

Пет… шест… седем…

Трябва да се обади, трябва!

Осем… девет… десет…

Чу се щракване, а после някакъв фонов шум. Без да чакам повече, изкрещях името му.

— Боунс! Къде си? — Не чувах гласа му, а само странични звуци. — Чуваш ли ме? — извиках по-високо. Може би връзката беше лоша.

— Ссслушам…

Разнеслото се съскане прониза цялото ми тяло и ме вледени повече от вихрещия се около мен сняг. Гласът не беше мъжки и имаше изразен близкоизточен акцент.

— Кой. Се. Обажда?

Всяка дума се откъртваше като стон от гърдите ми. Видях, че Спейд хвана ръцете ми, но не почувствах докосването му.

Жената отсреща се изсмя тихо и злобно. Нейният глас е по-дълбок, отколкото си го бях представяла. Какво друго бях сгрешила? И защо седях на земята?

Ако тя бе казала нещо друго, освен следващите й четири думи, не го чух. Помня, че закрещях, че Менчерес грабна телефона от ръката ми, че Спейд ме задърпа към къщата, но аз яростно се борех да остана навън. Очите ми бяха все така приковани във все по-бавно въртящите се перки на хеликоптера, сякаш те можеха магически да променят всичко. Те не бива да спират. — Тази мисъл се загнезди в мозъка ми. — Ако спрат, Боунс никога няма да слезе от хеликоптера. Някой да включи двигателя! Включете двигателя!

Никой не го направи. Перките се завъртяха бавно за последен път и спряха, докато Спейд насила ме натика в къщата. Тогава нещо избухна в мен. Болката не можеше да се опише с думи, а в главата ми кънтеше единствено подигравателният жесток въпрос на Патра: „Неговата вдовица ли е?“