На ръба на гроба

Глава 31

Около трийсет секунди държах Боунс в прегръдките си, чувствах как той целува косата ми, как ръцете му притискат гърба ми и бях истински щастлива. След това чух онзи звук — приглушен стон, който достигна до мен сред виковете на ликуващите вампири. Но този стон отекна във всяка клетка на тялото ми, което бе напълно обяснимо.

— Мамо!

Втурнах се през хола към задната част на къщата, сякаш ме дръпнаха с въже. Боунс ме следваше по петите, но не бе толкова бърз като мен, не и този път. Паднах на колене, когато я видях просната в скута на Дениз, която притискаше с ръце корема й. До тях лежеше зомби — сега само купчина пръст, — а майка ми бе неподвижна и бледа като смъртник.

— Не!

Викът се изтръгна от устата ми, докато вече действах, без да се замислям: измъкнах един от моите кинжали, срязах китката си, повдигнах главата й и притиснах раната до устните й. Острието бе стигнало до костта, така че червена течност бликаше и се изливаше в устата й.

Майка ми се закашля, пое малка глътка и върху устните й се появиха мехурчета въздух. Натиснах брадичката й надолу и я принудих да преглътне отново.

Дениз едновременно плачеше и се молеше. Боунс я избута настрани, за да се наведе над майка ми. Той взе кинжала, който бях използвала, и също сряза китката си, като я държеше над устата й, а на мен ми нареди да започна сърдечен масаж, за да ускоря разнасянето на кръвта му из цялото й тяло.

Подчиних се, заслепена от сълзите, и взех да притискам и отпускам гърдите й. Сърцето й бе спряло да бие точно когато Боунс й бе дал да пие от кръвта му. Отново и отново притисках гърдите й, докато Боунс й правеше дишане уста в уста.

— Това чудовище се втурна в стаята — задъхвайки се от ридания, разказваше Дениз, която също бе ранена на няколко места. — То скочи върху нея. Опитах се да го издърпам, но то бе много силно… Хайде, Джъстайна, не се предавай!

Плачът на приятелката ми бе толкова силен, че в първия момент не долових тихото туптене под дланите си. После майка ми се закашля и аз се отпуснах, а от очите ми рукнаха сълзи.

— Гадно… животно… махни се… от мен — хрипливо каза тя на Боунс.

Избухнах в смях, Боунс изсумтя и се отдръпна от нея, като сряза отново дланта си и я притисна до разреза на китката ми.

— Привет, Джъстайна. Изглежда ние с теб сме неразделни.

Дениз също се засмя, после избърса очите си и се огледа.

— Къде е Ранди? Той не е ли с вас?

Усмивката ми угасна. Едва сега забелязах, че Ранди не е в стаята с всички останали. Гледката на майка ми, кървяща до смърт, ми бе попречила да забележа това по-рано. Погледнах към Боунс, който се намръщи угрижено и скочи на крака.

— Защо да е с нас? — попита той рязко Дениз. — Ранди трябваше да стои тук.

Дениз се изправи с пребледняло лице.

— Искаше да помогне за намирането на предмета, използван от Патра за заклинанието. Каза, че няма да излиза от къщата. Тръгна преди двайсет минути…

Боунс се обърна и се втурна през вратата на стаята. Отидох при Дениз и хванах ръцете й. Независимо от голямата загуба на кръв, моите бяха по-топли от нейните.

— Ти остани тук — казах й. — Ще го намерим.

Светлокафявите очи на приятелката ми срещнаха моите и решимостта, която прочетох в тях, ме накара да отстъпя крачка назад.

— За нищо на света — заяви тя и ме блъсна настрана.

Не се опитах да я спра. Чувствах се замаяна, след като възбудата от битката бе взела да отслабва. Майка ми седна и се взря изумено в кръвта по разкъсаните на корема й дрехи, където допреди малко зееше смъртоносната рана.

— Мамо… — започнах аз.

— Не се притеснявай за мен — прекъсна ме тя. — Върви след Дениз.

Погледнах я благодарно и тръгнах през развалините, движейки се доста по-бавно, отколкото преди. Не бе изминала и минута, когато чух високия и пронизителен писък на Дениз. Хукнах натам, без да обръщам внимание на танцуващите пред очите ми черни петна.

Боунс бе коленичил на пода в кухнята и притискаше Дениз в обятията си. До тях се виждаше купчина от окървавени останки, примесени с пръст.

— О, боже! — прошепнах съкрушено.

— Съживи го! — изкрещя Дениз, удряйки с юмруци по гърба на Боунс. — Съживи го! Съживи го! Съживи го!

Но това бе невъзможно. Майки ми още се бореше за живота си, когато й дадохме от нашата кръв, така че лечебните свойства можеха да подействат. Тялото на Ранди бе разкъсано и покрито от пръстта, която до неотдавна е била зомбито или зомбитата, които са го нападнали.

— Той е мъртъв, скъпа — отвърна Боунс, извръщайки главата й, така че да не гледа ужасните останки на съпруга си. — Много, много съжалявам.

Не мисля, че Дениз изобщо го чу. Тя продължи да крещи и да ридае, удряйки с юмруци по гърдите му. Отидох при нея, опитвайки се напразно да я утеша, макар че не можех да направя нищо, за да облекча болката й.

Спейд влезе в кухнята с мрачно изражение и коленичи на пода до нас.

— Криспин, ще изведа Дениз от тук. Ти трябва да отведеш Кат и останалите на безопасно място. Нямаме много време.

Боунс кимна мълчаливо. Спейд взе нежно Дениз от ръцете му и я изнесе от кухнята.

Всички бойци, които още се държаха на крака, започнаха да събират оцелелите и мъртвите за спешна евакуация. Трябваше да напуснем колкото се може по-бързо това място, преди Патра да дойде да ни довърши.

Боунс ме взе на ръце и аз не запротестирах с аргумента, че мога да вървя. Честно казано, изобщо не бях сигурна в това. Докато той си проправяше път между изпочупените мебели в къщата, с изненада видях, че телевизорът още работи.

— Три… две… едно… Честита нова година! — поздрави Дик Кларк и моментално се разнесоха виковете на празнуващите, гърмежът на фойерверките и началните акорди на песента „Доброто старо време“. Изглеждаше невъзможно да се е случило толкова много само за два часа.

Пред очите ми притъмня, навярно от загубата на кръв, защото когато отново ги отворих, вече бяхме на поляната. Върху снега, който сега имаше особен цвят, сред купчините пръст лежаха разпръснати тела. Загиналите вампири и гули се бяха превърнали в изсъхнали скелети. Усетих прилив на радост, като видях Тейт да обикаля наоколо, и се помолих Хуан и Дейв също да са живи.

Иън бе коленичил на земята. Човек лесно можеше да го различи от останалите дори и в гръб заради кестенявата му коса. Раменете му се тресяха.

Боунс ме остави да стъпя на земята и бързо тръгна напред. Менчерес го пресрещна с мрачно лице.

— Колко са? — попита той с хриплив глас. Погледът му се плъзна към няколко от изсъхналите тела.

— Още не знаем.

Боунс коленичило Иън.

— Иън, приятелю, трябва да ги вземем и да тръгваме. Никой от тях не би искал да бъдем избити, оплаквайки телата им, защото не сме имали сили да продължим да живеем. Тази нощ Патра и без това погуби твърде много от нас, не трябва да й позволяваме да погуби още.

Погледът ми отново се замъгли, но успях да видя как тримата се заеха да събират останките на някогашните им другари.