На ръба на гроба

Глава 10

Параноичен както обикновено, Боунс се опасяваше, че някой от гостите може да е тайнственият покровител на Макс и не се отделяше от мен. Аз нямах нищо против, поради две причини. Първо, можеше да е прав. Тук гъмжеше от неживи и никой не знаеше колко от тях наистина бяха съюзници. Другата причина бе проста — усещах трептенето на новопридобитата му енергия като ласка по кожата си.

Обаче, когато в залата се появиха голи мъже и жени, които се смесиха с гостите, направо се заковах на място. Явно чул неизречения ми въпрос или досещайки се по изражението на лицето ми, Боунс се засмя:

— Това са ордьоврите, Котенце. Виждаш ли как блести кожата им? Това се дължи на специалната смес — нещо като сос, с който са намазани. Забеляза ли, че някои от тях имат допълнителни ръце? Това не са вродени аномалии, а деликатеси, оформени като крайници и залепени за тях. Гулите също трябва да ядат.

С изумление видях как една от ходещите „закуски“ седна в скута на вампир, предлагайки шията си. В същото време един гул спокойно загриза стърчащата от тялото й фалшива четвърта ръка. Ама че гадост!

— Това са най-отвратителните ордьоври, които съм виждала. Как са се съгласили тези хора на това? Да не са откачили?

Боунс отвърна развеселено:

— Не съвсем. Те са доброволци, скъпа. Някои от тях са хора, принадлежащи на Менчерес или на мен, а другите бих нарекъл фенове поради липса на по-точна дума. Хора, които вярват в съществуването на вампирите и гулите и се надяват, че някой добър нежив ще ги хареса достатъчно, за да ги превърне. Понякога това се случва, разбира се. Иначе нямаше да се стичат на тълпи при нас. Някои от тях предлагат и нещо повече от кръвта си, но това е техен избор. Не го изисквам от тях.

О, значи бяха едновременно вечеря и забавление. Как се бе променил животът ми. Бях домакин на соаре „чукане с вечеря“ в чест на съюзяването на Боунс с един супер могъщ вампир. Какво следваше? Участие в масовата оргия?

Боунс хвана ръката ми.

— Да се измъкнем за малко — прошепна той, като ме поведе към една от съседните стаи. Когато минахме покрай един висок до тавана библиотечен шкаф, преди изобщо да се усетя, Боунс натисна някакъв незабележим лост и ние се озовахме в тъмен тесен коридор.

— Таен тунел? — попитах шеговито. — Също като в исторически роман.

Той се усмихна.

— Ето ни тук. Най-после насаме.

Бяхме в малко помещение без прозорци и мебели. Имаше само люк на тавана с размери метър на метър.

— Люкът води към таванското помещение, а оттам към покрива — обясни Боунс. — Бърз начин да се измъкнеш в случай на нужда. Освен това, стаята има дебели бетонни звукоизолирани стени.

Това означаваше, че можем да говорим, без да бъдем подслушвани.

— Вече можеш да четеш мислите ми — прошепнах аз. — Боже, Боунс, това страшно ме обърква.

— Бих могъл да ти обещая, че няма да чета мислите ти, но ще бъде лъжа. Ти си ми много скъпа, за да мога напълно да се изолирам от тях, пък и не знам дали бих го направил, даже и да можех. Искам да знам всичко за теб, Котенце, и това, което ми казваш, и онова, което се опитваш да премълчиш.

Беше безсмислено да споря по този въпрос. Ако аз самата бях надарена с такава способност, също нямаше да се сдържа да я използвам. Менчерес бе казал, че силата на Боунс ще нарасне, но не бе споменал, че заедно с това той може да придобие и нови способности. Запитах се какво ли друго щеше да бъде различно.

— Зрението и слухът ми са по-остри — отговори ми Боунс. — И естествено се чувствам значително по-силен. Колкото до другите различия, ще трябва да почакаме и да разберем.

— Все още не знам какво да мисля за това — промърморих аз. Беше странно да получавам отговори на въпросите си, преди още да съм ги задала.

Боунс се вгледа в лицето ми.

— Аз не съм се променил, любима. Само получих нови способности. Вярваш ли ми?

Сигурно бе чул отговора, преди да го кажа на глас, но все пак го направих.

— Да.

Преди да се върнем на празненството, Боунс ми даде да пийна малко от неговата кръв, за да компенсирам онази, който той бе изпил от мен. Тази глътка ми подейства така, сякаш бях изпила шишенце кофеинови таблетки. Дон ще направи задно салто, като получи седмичната ми кръвна проба за колекцията си — помислих си иронично.

Тейт стоеше в срещуположния край на залата. Когато погледите ни се срещнаха, той потърка два пъти носа си. Напрегнах се — това бе старият ни сигнал за неприятности. В следващата секунда той се обърна, така че никой не забеляза размяната на знаци.

Сега бе моментът новопридобитите телепатични способности на Боунс да влязат в действие. Нещо се подготвя, Тейт е силно разтревожен. Ако имаш начин да блокираш това място, сега е моментът да го направиш.

Като ме държеше плътно до себе си, Боунс мина през тълпата и стигна до Менчерес. Двамата не размениха нито дума. Навярно старият вампир вече бе чул безмълвното ми предупреждение, защото кимна веднъж и направи знак на най-близко стоящия охранител.

Точно тогава се развихри адът.

Един вампир, който вървеше към нас, се взриви. Просто се разлетя на късове обгорена плът. След него се втурнаха още трима камикадзета.

Боунс ме метна като футболна топка през залата към тичащия насреща ни Тейт. Точно навреме. Експлозията на вампирите самоубийци направо ме оглуши. Тейт ме хвана, прикривайки ме с тялото си като щит срещу внезапната атака на човешки и неживи „бомби“, които сякаш бяха навсякъде около нас. Две от нашите живи закуски избухнаха като фойерверки, оплисквайки с кръв всички около тях, които бяха имали късмета да оцелеят. Тейт започна да си проправя път през тълпата, а аз надничах през рамото му и ритайки, закрещях:

— Пусни ме, дявол да те вземе!

— Нищо не разбираш — процеди Тейт, цапардоса ме с лакът по главата и за кратко ме зашемети. Въпреки това продължих да се боря с него, докато той упорито си проправяше път през тълпата към единия изход. Всички изходи бяха охранявани от вампири, които принадлежаха на Боунс или Менчерес и ни пуснаха да минем по команда на Боунс. Като чух гласа му, си отдъхнах с облекчение. Слава богу, той беше жив.

Тейт затисна с ръка устата ми и не ме пусна, даже като го ухапах. Това бе най-голямата щета, която можех да му нанеса от позицията, в която се намирах — метната като чувал на рамото му. Той спря да тича чак когато се озовахме на моравата отвън.

— Пусни ми ръката, защото трябва да се върна вътре — изръмжа Тейт, като ме стовари на земята.

Отворих уста и закрещях:

— Какво ти става, по дяволите? Мислиш ли, че просто ще стоя тук, докато вътре се взривяват хора?

— Там е заложена бомба, Кат. Всеки момент къщата ще избухне.

Замълчах за секунда, шокирана, после понечих да се втурна към сградата.

С един удар Тейт ме повали на земята.

— Нямам време да ти обяснявам — сопна ми се той. — Но ще изкарам всички навън, даже и твоя любим вампир. Ако видиш Талисман, залови го. Той е замесен. Охранявай периметъра, Кат.

Тейт хукна към къщата, а аз останах, чудейки се дали да го последвам, или не. Всичко в мен крещеше да се върна вътре и да кажа на Боунс за бомбата. Ами ако Тейт не стигнеше при него навреме? Продължавах да го предупреждавам наум, но сред целия този хаос не знаех дали ще ме чуе.

Колебанията ми се изпариха, когато видях три фигури да се измъкват крадешком през покрива. О, ето ги плъховете, които се опитват да напуснат кораба!

Посрещнах ги още във въздуха, докато скачаха на земята, като ги запратих в стената. Преди да блъсна телата им, разполагах с частица от секундата да ги разгледам и да реша кого да пробода. Всеки от двамата по-нисши вампири получи по един кинжал в сърцето, а главата на Талисман разбих в каменната стена, което не го уби, а само го зашемети.

Когато се съвзе яростно започна да щрака с челюсти. Талисман беше мастер вампир и нямаше намерение да се предава без бой. Вкопчени един в друг, ние се затъркаляхме върху тревата. Скоро тялото ми бе покрито със следи от зъбите му, които обаче не бяха успели да откъснат парчета плът. Той се укроти чак когато забих ножа си в сърцето му и го натиснах леко със злобна усмивка.

— Ако мръднеш, ще се превърнеш в сушено месо, задник. Ако бях на твое място, щях да мирувам.

Обаче той не ме послуша.

— Няма да се оставя да бъда задържан като баща ти — каза Талисман и потвърди думите си, като се притисна към мен, пронизвайки докрай сърцето си, и застина.

— Мамка му! — изругах и го отхвърлих настрани.

Нямаше време да се ядосвам заради самоубийството му. В този момент вратите на къщата се отвориха и съпровождани от охранителите от вътре, от тях се изсипаха тълпи от вампири и гули. Бяха толкова много, че приличаха на мравки, напускащи мравуняка си. Обаче Боунс не беше сред тях.

Затова пък видях Анет и я сграбчих за ръката.

— Къде е Боунс? Защо не излиза? Той знае, нали?

Не казах думата „бомба“, защото не исках да предизвикам паника сред тези, които не знаеха. Самата Анет изглеждаше съсипана, загубила обичайното си хладнокръвие.

— Той е още вътре. Не иска да излезе, докато не изведе всичките си хора и не открие кои са организаторите.

— О, напротив, ще излезе — изръмжах аз.

Анет стисна ръката ми и не я пусна.

— Криспин каза да се погрижа да стоиш навън — настоя тя, дърпайки ме назад.

Като оставим всичко друго настрана, изпитах истинска наслада от следващия си ход. Не говори добре за мен, но е истина. Завъртях се и й нанесох такъв силен удар, че тя се строполи на земята и си спука черепа. От практична гледна точка това беше добре, тъй като нямаше да може да ме възпре. Хей, нищо лично.

Втурнах се към къщата, като едва не се сблъсках със Спейд.

— Дори не си и помисляй да ме спреш — предупредих го, като размахах два от кинжалите си, за да подкрепя заплахата си.

Той едва погледна оръжията ми.

— Трябва да дойдеш с мен, за да измъкнем Криспин. Тейт също е вътре. По мои изчисления разполагаме с по-малко от четири минути.

Четири минути! Вампирите можеха да преживеят много неща, но не и тялото им да бъде разкъсано на парчета. Страхът ми вдъхна безразсъдна смелост и аз се втурнах с всички сили в къщата, следвана от Спейд.

Бяхме стигнали до пустеещото преддверие, когато той внезапно ме нападна. Оглеждах всички ъгли за евентуална опасност и не очаквах удар от този, който бе до мен. Спейд изненадващо стовари юмрука си върху главата ми и аз загубих съзнание. Спомням си само, че тъкмо отправях преценяващ поглед към коридора и в следващия миг пред очите ми избухнаха искри, а после всичко потъна в мрак.

Когато отворих очи, двамата лежахме на моравата на стотина метра от къщата. Спейд продължаваше да ме държи здраво. Дори краката му притискаха колената ми към земята.

— Лъжлив кучи син! — казах хрипливо, докато безуспешно се мъчех да се откопча от него.

Спейд ми отвърна с мрачна усмивка и ме стисна още по-здраво.

— Съжалявам, ангелче, но Криспин ще ме убие, ако ти се случи нещо.

Вниманието ми бе привлечено от движение на покрива. Тъй като Спейд наполовина лежеше върху мен, не можех да видя какво или кой беше там.

— Това не е ли той? — попитах отчаяно.

Спейд извъртя глава.

— Не съм…

Избухналата експлозия прекъсна думите му и озари небето толкова ярко, сякаш самият Бог бе натиснал копчето на детонатора. Изкрещях и яростно се помъчих да се освободя, но Спейд ме прикри с тялото си. Лицето ми бе притиснато в тревата, докато около нас падаха с трясък отломки от къщата, които се сипеха върху ливадата като истински библейски жулел. Димът ме задушаваше, макар че носът ми бе забит в земята.

Спейд не се мръдна от мен в продължение на няколко минути въпреки хрипливите заплахи, които му отправях. Позволи ми да седна чак когато грохотът от падащите предмети секна, но дори и тогава не ме пусна.

Вампирите и гулите, които безцелно сновяха наоколо, не бяха изкрещели при вида на избухналата в нощта експлозия. Те изглеждаха смутени, но не и паникьосани.

— Чарлс, би ли ми помогнал?

Внезапно Боунс се появи сред виещия се над нас дим. Толкова се зарадвах, като чух гласа му, че едва не се разплаках. Целият беше покрит със сажди, изгорелите му дрехи висяха на парцали, а косата му бе опърлена на места. Той държеше в ръцете си трима вампири. Като се приземи, Боунс ги пусна на тревата.

— Задръж тези двамата. Проклети негодници — каза той, като изрита единия. Третият вампир седна и тръсна глава, сякаш да я проясни.

Това беше Тейт. Слава богу, той също беше жив. Спейд пусна ръката ми, когато Боунс коленичи до мен, и аз го притиснах в обятията си.

— Толкова се радвам, че си добре… По дяволите, никога повече не казвай на приятелите си да ме държат настрана!

Боунс се засмя.

— Може ли да говорим за това по-късно, Котенце? Все пак ни чака още доста работа.

После се отдръпна от мен и ме огледа.

— Какво се е случило с теб? Изглеждаш като сдъвкана и изплюта.

Боунс взе един от кинжалите ми и сряза дланта си. Отпих от кръвта му и почувствах, че болката в главата ми намаля.

— Хуан и Купър добре ли са? — попитах, като се мъчех да ги видя сред тълпата.

— Чувам ги — обади се Тейт. — При тях всичко е наред.

Боунс втренчено го изгледа.

— Как разбра какво ще се случи?

Очите на Тейт заискриха в зелено.

— Докато ти и Кат бяхте изчезнали някъде, до мен се приближи онзи боклук Талисман. Каза ми, че е чул за чувствата ми към Кат и ми предложи възможност да я имам само за себе си. Единственото, което трябвало да направя, е да се постарая ти да останеш в къщата, когато телата започнат да експлодират. Талисман бе сигурен, че ще поискаш Кат да бъде колкото се може по-далече от живите бомби, така че аз трябваше да я изведа навън, а после да се погрижа за собствената си безопасност. В крайна сметка ти загиваш, а самотният Жътвар търси утеха. Трябва да призная, че предложението изглеждаше доста съблазнително.

— Ти никога не би направил такова нещо, Тейт — възкликнах аз. — Ти си много добър човек.

Той се засмя, но в гласа му прозвуча тъжна ирония:

— Не бъди толкова сигурна. Вероятно по-късно ще съжалявам за това.

Боунс го изгледа продължително. Аз си замълчах и не отбелязах на глас другото очевидно нещо — независимо от цялата си неприязън към Тейт, Боунс не го бе оставил да умре в къщата, а го беше сграбчил и измъкнал навън. Тъй като Тейт не можеше да се придвижва във въздуха, без Боунс той щеше да изгори. По благородството си двамата си приличаха много повече, отколкото някога биха си признали.

Но както бе отбелязал Боунс преди малко, сега ни чакаше много неотложна работа. Като например двамата нещастни вампири, които лежаха на петнайсетина метра от нас. Изгледах ги с присвити очи. Те действително се бяха опитали да взривят мъжа, когото обичам. Колко глупаво от тяхна страна.