На ръба на гроба

Глава 21

Седях до Спейд, мъка разкъсваше душата ми като побесняло чудовище, което със зъби и нокти се опитва да излезе на свобода. Но само попитах Спейд:

— Какво се случи?

По лицето му се стичаха розови сълзи.

— Купър чакаше на гарата. След около десет минути видяхме Анубус да се промъква към него с няколко мастер вампири. Искахме Анубус жив, така че двамата с Иън го заловихме, докато Родни и Криспин се заеха с останалите. Един от негодниците успя да избяга и Криспин каза на Родни да остане с нас, а той хукна да догони и убие онази отрепка. Трябваше да се срещнем с него тук. Смятахме, че ще ни изпревари, тъй като не му се налагаше да минава по обиколни маршрути заради беснеещ пленник. Съжалявам, ангелче. Толкова много съжалявам.

Менчерес влезе в стаята и приливът на враждебност, който изпитах, ме накара леко да се зачудя. Защо съм ядосана на него? Всичко бе по моя вина.

— Тук не е безопасно — съобщи той. — Патра може да е узнала от Боунс нашето местонахождение, затова трябва да напуснем тази къща.

— Възможно ли е да е излъгала? — Хващах се като удавник за сламка, но давещият се е готов да сграбчи всичко.

Менчерес ме погледна и независимо че бе съвсем за кратко, долових в погледа му съчувствие.

— Познавам я достатъчно добре, за да разбера кога лъже. Този път не излъга.

Приготвихме се за тръгване много бързо. Ранди, Дениз, Анет и майка ми пътуваха към нас, когато Спейд им позвъни и промени маршрута им. Той не им каза защо, за което му бях благодарна. Не можех да понеса мисълта за случилото си, камо ли да го чуя изречено на глас.

— … всички мои хора да тръгнат незабавно, няма да поемаме никакви рискове — заяви Менчерес по телефона, преди да го хвърли на земята и да го счупи на парчета.

Един вампир се спусна към него, за да му подаде друг мобилен.

— Номерът е нов — каза слугата, като му се поклони, а после странно защо — и на мен. Не му обърнах внимание. Можеше да изсъхне в краката ми и пак щеше да ми е все едно. В момента просто се бях оставила да ме ръководят другите.

Напуснахме къщата със същия хеликоптер, с който бяха долетели Иън, Спейд, Купър и Родни. Очите ми бяха сухи, втренчени в нищото. Където и да гледах, виждах единствено пустота.

Хеликоптерът рязко се издигна във въздуха. Тейт се обади на Дон, разказа му какво се е случило и го посъветва да евакуира базата. Отговорът на чичо ми бе заглушен от рева на мотора и собствената ми апатия. Вече нищо не ме интересуваше. Сърцето ми бе разбито.

— Кат — каза тихо Тейт, като затвори телефона, и ме прегърна през рамо. — Дон каза…

Той млъкна и погледна глуповато към гърдите си. Кинжалът, който бях измъкнала от палтото си, бе забит на два пръста от сърцето му. Усмихнах се, имайки чувството, че лицето ми се напука като глинен съд, който е изсъхнал твърде бързо.

— Това беше предупреждение. Следващия път няма да е така. Да не си въобразяваш, че можеш просто да заемеш мястото на Боунс? Ако още веднъж ме пипнеш, ще те убия, Тейт.

Говорех напълно сериозно. Ако сега имаше човек, по-щастлив от Патра, това беше Тейт. Той бе намразил Боунс от мига, в който го бе срещнал, да не говорим, че се бе опитал да го застреля. Проклета да съм, ако му позволя да ме приласкава като някой домашен любимец и с това да опозоря паметта на Боунс. Ако си мислеше, че след смъртта на Боунс има шанс да ме спечели, жестоко се лъжеше.

Тейт безмълвно измъкна кинжала от гърдите си. Избърса острието му в панталоните си и ми го подаде.

— Когато ти потрябвам, ще бъда на твое разположение — рече той, стана и отиде в задната част на хеликоптера.

През останалите два часа на полета до Канада никой не пророни и дума.

Приземихме се на една заскрежена поляна на сто метра от къща, заобиколена от гъста гора. Беше много студено или може би на мен така ми се струваше. Бях забравила какво е чувството за топлина.

— Кат, трябва да поговорим — каза Менчерес, като ми подаде ръка да сляза, но аз не се възползвах от жеста му и скочих сама от хеликоптера.

— По кое време ще пристигнат Дениз и майка ми?

Той скръсти ръце пред гърдите си, без да обръща внимание на острия вятър.

— Призори. Ще купят продукти по пътя.

— Онова, за което искаш да говорим, може ли да почака?

Все още успявах да прикривам емоциите си, но това нямаше да е задълго. Защитата ми можеше да рухне всеки момент и не исках това да стане пред свидетели.

Менчерес кимна утвърдително.

— Разбира се, ще поговорим после. Преди това ще те настаня.

— Не се притеснявай. След два часа ще съмне и дотогава няма да заспя. Просто искам да остана сама. Няма нужда да ти казвам, че това е най-лошият ден в живота ми.

Тръгнах към дърветата.

— Къде отиваш? — извика след мен Менчерес.

— Трудно е да останеш сам при всички тези вампири, които сноват наоколо. Предполагам, че считаш това място за безопасно, щом ни доведе тук, така че ще се поразходя.

Зад гърба ми се разнесоха куп промърморени възражения. В отговор им показах среден пръст и продължих да вървя.

На места боровете растяха на гъсто. Съдейки по следите в снега, местността беше обитавана от много животински видове, но в този час на нощта цареше тишина.

Докато вървях, се върнах към спомена за първата ни среща с Боунс, как светлината се отразяваше в косата му, докато седеше приведен край една маса в клуба. Как го закарах на брега на езерото, преструвайки се, че искам да го съблазня. Как се събудих окована в една пещера, а Боунс ми се надсмиваше, като имитираше птичето Туити. Спомних си изражението му, когато за пръв път видя очите ми да блестят в зелено и осъзна, че съм казала истината за произхода ми. Самодоволната му усмивка, след като го предизвиках да се бием до смърт. Първата ни целувка. Първия път, когато се любихме. И как ми се усмихна, когато за пръв път му казах, че го обичам…

Бързите ми крачки ме отведоха на много километри от поляната. Когато видях скалите, започнах да се катеря, без да се замислям защо. Съдейки по ниското положение на луната, до зазоряване оставаха около четирийсет минути. Скоро след това щяха да пристигнат Дениз и майка ми. Не исках да ги видя. Не исках да виждам никого.

Катерих се в продължение на двайсет минути, преди да открия една издатина, достатъчно широка, за да седна на нея. Порив на вятъра ме накара да потрия зиморничаво ръце и червеният диамант привлече погледа ми. Годежният ми пръстен за сватба, която никога нямаше да се състои.

Изправих се и погледнах отвъд края на издатината. Скалите отдолу ме привличаха като магнит и не ми изглеждаха нито далечни, нито страшни. След миг затворих очи и почувствах, че правя крачка напред. А след това още една.

— Сигурно ти е тежко.

Чувайки гласа, отворих очи. Влад седеше на една издатина на около десетина метра под мен и ме гледаше.

— Да, тежко ми, защото мъжът, когото обичам, е мъртъв. Колко проницателно от твоя страна, че го забеляза.

Влад се изправи.

— О, нямах предвид това. Исках да кажа, че сигурно ти е трудно да решиш коя си. Никога не ми се е налагало да се боря с това. След като станах вампир, не съм се връщал към човешката си същност. А ти се събуждаш всяка сутрин и откриваш, че си човек. Така че, както казах, сигурно ти е трудно.

По дяволите, какви ги плещеше той?

— Казах, че искам да остана сама, Влад. Махай се от тук.

— Ти не си дошла за това, Катрин.

— Не ме наричай така — казах по навик, после тръснах глава. Какво значение имаше сега как ме нарича?

Той ме погледна презрително.

— И защо не? В края на тази издатина стои Катрин Кроуфийлд, а не Кат или Червенокосият жътвар. Катрин няма задължения, няма отговорности и е решила да последва съпруга си в гроба. В крайна сметка явно си избрала човешката си същност. Колко интересно.

— Не се каня да направя това — отвърнах рязко, но веднага млъкнах.

Наистина ли бе така? Бях излязла да се разходя в лютия студ, бях се покатерила на тази скала и стоях на ръба на издатината със затворени очи. При падането от тази височина вероятно щях да се потроша цялата, така че нямаше да има никакъв шанс да бъда превърната в гул или нещо друго. Кого заблуждавах? Знаех точно какво правя, още щом слязох от хеликоптера, макар че отказвах да го призная, поне досега.

Можеш да го направиш — помислих си. — Дон ще се грижи за майка ти, екипът ще се справи с операциите, предвождан от двама вампири и един гул, Дениз има Ранди… Не е като преди, когато изостави Боунс и имаше хора, които разчитаха на теб. Можеш да отидеш при него. Готова си.

— Готова ли си, Катрин? — попита язвително Влад, прочел мислите ми, използвайки отново това име.

— Майната ти, Дракула — изругах аз. — Нищо чудно, че Боунс не те харесваше. На мен също ми лазиш по нервите.

— Ние не се харесвахме, но се уважавахме. Дали Боунс би искал да направиш това? Дали той щеше да постъпи по същия начин, ако ти беше убита?

Не.

Отговорът дойде, без да е нужно да го обмислям. Знаех какво щеше да направи Боунс, ако се бе оказал в същото положение. Ако Макс ме беше убил, той щеше да е съкрушен като мен сега, но тъй като беше вампир, не би си и помислил за самоубийство. Не, не и докато не откриеше всеки виновник за моята смърт и не го накараше скъпо да си плати за това. Едва след като отмъстеше, Боунс можеше да помисли за собствената си смърт. Такива бяха вампирите.

Но Влад беше прав. Аз имах извинение — бях наполовина човек. Можех да се потопя в човешката се същност и да скоча от тази скала в обятията на Боунс в отвъдния свят. Но вампирите не разполагаха с такъв лукс. Ако бях вампир, нямаше да имам друг избор, освен да сляза от тази скала и да се заема с кървава разплата, независимо дали сърцето ми бе разбито, или не. А ако бях човек, можех просто да скоча в пропастта.

Влад ме гледаше преценяващо с безмилостните си очи, докато следеше вътрешната ми борба.

— Е, каква си ти?

Още от шестнайсетгодишна, след като майка ми ми разказа за баща ми, ме измъчваше същият въпрос. Струваше ми се, че ударите на сърцето ми се подиграваха. Всеки дъх, който си поемах, бе присмех над мен. Да, имах много прилики с човек и жадувах за спокойствието, което щеше да ми донесе това падане в небитието, където ме очакваше Боунс. Боже, как го исках! Но аз не бях човек. Не бях такава от деня, в който съм се родила, и точно сега не можех да се преструвам, че съм човек.

— Е? — повтори настойчиво Влад.

Хвърлих един последен, изпълнен с копнеж поглед към скалистата урва, преди да срещна очите му.

— Аз съм вампир — казах и се отдалечих от ръба на издатината.