На ръба на гроба

Глава 7

Обидата не ме напусна през останалата част от деня. Останах в стаята си, не желаейки да говоря с никого, особено с Боунс. Той също не се интересуваше от мен, дори не се качи горе.

Но когато се стъмни, ми омръзнала се цупя. Взех си още един душ и слязох на долния етаж. Родни бе приготвил вечеря. Бог знае откъде беше взел пържоли, сигурно бе изпратил някой до магазина.

Дон, който седеше на масата с майка ми, ме посрещна с невесела усмивка.

— Тъкмо обсъждахме да наемем Родни да готви за екипа. Мисля, че това ще подобри ефективността с трийсет процента.

Изхъмках в отговор, забелязвайки Боунс да стои на верандата.

— А може би и повече. Като стана дума за екипа, къде е новата база?

— В Тенеси, в старото бомбоубежище, което преди използваше ЦРУ. Като направим лек козметичен ремонт, можем да се преместим и след седмица-две отново да сме на линия. Подземно съоръжение би било най-безопасното място за нас.

— Съгласна съм. Кога потегляш натам?

— По-късно тази вечер. — Той кимна на майка ми. — Там ще има място и за теб. За всеки случай преместихме и Дениз и Ранди, тъй като Макс може да е открил къде живеят.

— Боже, даже не бях помислила за това! — възкликнах, като мислено се нарекох идиотка. Как можах да забравя за безопасността на моята най-добра приятелка и съпруга й?

Дон въздъхна.

— Ти и без това си имаше други грижи. След като бе измъчвана и едва не бе убита, това е нормално.

Родни постави по едно блюдо пред мен и пред майка ми. Едва не припаднах, когато тя започна да яде, вместо да го запрати по него. Дали на някой от вампирите му бе омръзнало нейното мрънкане и не я бе ухапал леко, за да подобри настроението й?

Майка ми срещна слисания ми поглед.

— Видях какво сложи в яденето — каза тя оправдавайки се.

Вместо да се обиди, Родни просто се засмя.

— Добър апетит, Джъстайна.

Едва откъснах очи от невероятната гледка — майка ми ядеше храна, приготвена от гул.

— Дон, щом ще ходиш по-късно в новата база, ще дойда с теб.

До този момент Боунс крачеше напред-назад на верандата и говореше по телефона. След моите думи внезапно спря.

Дон многозначително погледна през прозореца, преди да срещне погледа ми.

— Сигурна ли си, че е разумно?

— Освен ако не ме уволниш, днес отивам там, за да се срещна с моя екип — прекъснах го аз. — Те имат нужда от мен. — Тъй като напоследък Боунс явно не се нуждаеше от мен.

Не обърнах внимание на промърморената ругатня, която се чу отвън. Дон разпери ръце.

— Разбира се, че няма да те уволня. Сигурен съм, че момчетата ще се радват да те видят.

— Зиро, Тик Ток, Ратлър, вие ще я придружите — каза Боунс. Той не си направи труда да влезе или да повиши тон. При техния слух, това не бе необходимо.

— А как преместихте Тейт в новата база? — попитах, без да коментирам наложения ми ескорт. Транспортирането на жаден за кръв млад вампир сигурно е било трудно.

Дон смутено се прокашля.

— По единствения възможен начин — с капсулата.

Ченето ми увисна от изненада.

— Но той е можел да умре!

Лицето на чичо ми стана мрачно.

— Идеята беше на Тейт. Знаеше, че иначе ще представлява голяма опасност за екипа. Пристигна жив и здрав и сега отново е под грижите на Анет и Дейв. Тя каза, че вече е постигнал напредък в контролирането на глада си.

Не бе изминал и ден, откакто Тейт бе превърнат във вампир.

— Брей!

Боунс влезе в кухнята. Съсредоточих се върху яденето си, без да вдигам поглед. Като приключих, измих чинията, сложих я на сушилника и тръгнах към стаята си.

— Изчакай за минутка, Котенце — каза Боунс. Спрях по средата на стълбите. Той протегна към мен ръка, в която нещо проблесна на светлината на лампите. — Не си ли го искаш обратно?

Погледнах към лявата си ръка и изпитах срам. Бях забравила за пръстена си. Господи, време бе да се взема в ръце. Първо не се сетих за безопасността на Дениз и Ранди, после бях напълно забравила, че Макс ми бе откраднал годежния пръстен. Това с мъченията и едва разминалата ми се смърт не можеше да оправдае всичките ми грешки. Нищо чудно, че Боунс се отнасяше с мен като с глупаво малко момиче — аз се държах като такова.

— Благодаря ти — отвърнах, като го погледнах в очите. — Разбира се, че си го искам обратно.

Независимо колко разстроена бях заради това, че тази вечер не ме вземаше със себе си, гневът ми нямаше да трае вечно. Щях да направя всичко възможно да убедя Боунс, че не може да ме третира като някоя отчаяна госпожичка, но нямаше да се откажа от връзката ни нито сега, нито в бъдеще.

Той леко се усмихна.

— Радвам се да го чуя.

После тръгна нагоре по стълбите. Протегнах ръка, но вместо да ми подаде пръстена, Боунс го сложи на пръста ми. Хладният допир на кожата му, познатите тръпки от енергията му… заради всичко това изпитах огромното желание да се хвърля в обятията му и да забравя за целия свят.

Обаче, освен нас и нашите чувства, имаше толкова неотложни дела. Кой би предположил, че влюбването ми във вампир ще се окаже най-лесната част от връзката ни? Спомних си как смятах принадлежността му към света на неживите за непреодолима пречка за съвместния ни живот. Сега знаех, че залозите са много по-високи.

— Сега ще тръгвам, Котенце. Дон ще ми каже къде мога да те намеря и когато всичко приключи, ще дойда да те взема.

Измъкнах леко дланта си от неговата.

— Кога ще е това?

— Малко преди зазоряване.

Още нямаше осем часа. Явно бе планирал дълго парти за Макс.

— Аха — бе единственото, което успях да кажа.

Той бавно си пое въздух. Може би преценяваше чувствата ми по аромата ми.

— Обичам те — каза най-накрая и тръгна, без да изчака отговора ми.

Беше почти на най-долното стъпало, когато аз прошепнах:

— И аз те обичам.

Огледах бегло вътрешността на новата база.

— Уютно е за бомбоубежище.

— Тук ще бъде много по-трудно някой да ни наблюдава — отбеляза Дон. — Отвън прилича на частно летище, а подземните нива са доста обширни. Ще оборудваме мястото всеки ден по малко, докато не бъде напълно завършено.

— На мен и така ми харесва.

Ратлър, Зиро и Тик Ток също се оглеждаха с любопитство. Чичо ми се бе съгласил да ме придружат без особен ентусиазъм, но знаеше много добре, че е безсмислено да спори с Боунс. Родни, Купър и майка ми бяха отишли с Боунс на зловещия му излет, а Хуан бе дошъл с пас, така че също оглеждаше обекта.

— Къде са хората от екипа? — поинтересувах се аз.

— На четвъртото подземно ниво. Заети са с преместването на оборудването за бягане с препятствия в новата тренировъчна зала.

Преглътнах мъчително. Толкова много работа за невероятно кратко време и всичко бе по моя вина. В крайна сметка именно моят баща убиец бе открил местоположението на старата ни база.

— Ще сляза долу. Идваш ли?

Дон поклати отрицателно глава.

— Не. Ще проверя как върви превозването, за да се уверя, че всичко върви по график.

Оставих го да си върши работата и се отправих към асансьорите, като се ориентирах по табелите. Хуан и тримата ми неживи охранители ме последваха.

Следващите два часа прекарах с моите хора, вдигайки и премествайки най-различни уреди, като се опитвах да създам някакъв ред. Точно тук присъствието на тримата ми бодигардове се оказа много полезно, тъй като, ако поискаха, те можеха да вдигнат на гръб дори автомобил. Натоварихме ги с пренасянето на много тежките предмети, но те не се оплакваха, макар да бях сигурна, че не са си представили точно това, когато им бе казано да ми пазят гърба. Тъкмо завършвах тестването на платформата за спускане, когато Дон влезе в залата. Той ми махна да отида при него със странно изражение на лицето.

— Какво се е случило? — попитах, като веднага погледнах мобилния си телефон да не съм пропуснала някое обаждане.

— Нищо. Ела за малко в кабинета ми. Има нещо, което… трябва да видиш.

— Защо всички си мислят, че е готино да се правят на тайнствени? — подхвърлих.

Дон не ми отговори, той просто тръгна, оставяйки ме да го догоня. Моите охранители зарязаха това, което правеха, и ме последваха. Жалко, че и момчетата от екипа ми не бяха толкова изпълнителни.

Все още си мърморех, когато стигнахме до кабинета на Дон. Вратата бе затворена, аз я отворих със замах и замръзнах на място.

Пред мен стоеше Тейт. Тъмносините му очи със зелен оттенък ме гледаха с едва доловима тъга. Машинално погледнах часовника си. Преди няколко минути бе ударило полунощ — бе изтекло само едно денонощие от превръщането му.

— Той овладя глада си достатъчно, за да бъде пускан за кратко навън — обади се Анет, която стоеше зад него. — Това наистина е забележително.

Докато ме гледаше, от очите на Тейт потекоха розови сълзи.

— Никога няма да си го простя, Кат. Именно аз предложих да използваме Белинда като примамка и заради това ти едва не си загинала. Ужасно съжалявам.

Докоснах лицето му и изтрих сълзите.

— Вината не е твоя, Тейт. Никой не би могъл да предвиди какво ще се случи.

Той хвана ръката ми.

— Чух, че Макс те е хванал и исках да се уверя, че си добре.

Тейт ме сграбчи и ме притисна толкова силно в обятията си, че сигурно щяха да ми излязат синини. Вероятно не си даваше сметка, тъй като не бе имал достатъчно време да свикне с новата си сила.

Отблъснах го леко.

— Тейт, стискаш ме прекалено силно.

Той ме пусна толкова бързо, че залитнах.

— О, боже, нищо не правя както трябва!

Забелязах, че тримата ми неживи охранители се приближиха плътно до мен. Енергията им се завихри във въздуха като снежна вихрушка и усетих, че Снежко, Брикета и Каубоя са готови да нападнат.

— Спокойно, момчета — казах им аз.

— Не трябва да стоиш толкова близо до новосъздаден вампир — отвърна Ратлър. — Опасно е.

Очите на Тейт заискриха в зелено.

— Кои са тези, по дяволите?

— Проява на загрижеността на Боунс към моята безопасност. Ще стоят неотлъчно до мен, докато той не дойде малко по-късно.

Анет вирна любопитно брадичка.

— Криспин тази вечер ли ще се заеме с Макс?

— Да, и реши, че няма да понеса гледката на най-садистичните му изяви. За сметка на това взе със себе си Купър и майка ми. Сигурно ги смята за по-издръжливи от мен.

— Или по-точно казано, не го интересува какво си мислят те за него — вметна Анет.

— Не съм изненадана, че вземаш неговата страна — подигравателно отвърнах аз.

Русокосият Зиро направи крачка към Тейт. Забелязах маневрата му и ядосано въздъхнах:

— Обявявам на всеослушание: той няма да ме захапе, така че се отдръпнете.

— Външността и ароматът ти го възбуждат — спокойно отбеляза Зиро. — Той е превърнат съвсем скоро, за да може дълго да сдържа глада си при такива дразнители.

Погледнах към Тейт. Очите му блестяха като изумруди и ако можех да видя аурата му, тя сигурно щеше да изпуска искри. О, може би Снежко имаше право.

— Никога няма да я нараня — изръмжа Тейт.

Дон, който досега бе мълчал, се обади:

— Тогава се върни в килията си и го докажи.

Тейт се извърна рязко към него, преди да успее да се овладее. Пое си дълбоко дъх и го изпусна през ноздрите си.

— Прав си. Всички тук, които имат пулс, започват да миришат наистина вкусно. Добре. Обратно в килията.

Той мина забързано край мен, като отново си пое дълбоко дъх.

— Ухаеш на мед и сметана, Кат. Ще душа цяла нощ, за да доловя твоето ухание по кожата си.

О, мамка му. Защо трябваше да казва това?

Ръката на Тик Ток се стрелна към кинжала на колана му. Зиро застана пред мен, като едва не ме настъпи. Ратлър само поклати глава.

— Момче, ако продължаваш да говориш така, ще умреш за втори път.

Тейт го изгледа студено.

— Сега наистина вече ме е страх. — Като каза това, той излезе и се отправи към асансьора, за да слезе на най-долното ниво, където се намираше клетката му.

Аз се прокашлях и заявих:

— Е, поне преодоляхме неловкото положение.

Анет сви устни.

— Преди да се присъединя към Тейт, може ли да разменим няколко думи?

Свих рамене.

— Разбира се. За какво става дума?

Тя погледна останалите.

— На четири очи.

— Както кажеш. Да отидем в новия ми кабинет.

Тримата ми зъбати охранители не се опитаха да ни последват. Предполагам, защото не смятаха Анет за заплаха. Едва ли предполагаха, че между нея и мен имаше повече поводи за разногласие, отколкото е всеки друг тук.

Затворих вратата на кабинета си повече за някакво илюзорно уединение, отколкото с мисълта, че тя ще попречи на неживите да ни чуват.

— Е, за какво става дума?

Анет се настани на единия от двата стола в стаята.

— Криспин има основание да те държи настрани от това зрелище, Кат. Въпреки че очевидно си му сърдита за това.

Завъртях изразително очи.

— Не започвай и ти.

Тя се втренчи в мен.

— Бях четиринайсетгодишна, когато ме принудиха да се омъжа за най-подлия и противен мъж, когото бях срещала. На третата нощ Абът извика една от камериерките да се присъедини към нас в леглото. Аз отказах и той ме наби. След това не смеех да възразявам, когато довеждаше някоя жена в постелята ни. След няколко години една графиня, лейди Женевиев, ни покани в имението си, докато съпругът й бе зает в кралския двор. Тя упои Абът и когато той задряма, ми каза, че има изненада за мен. На вратата се почука и в стаята влезе млад мъж. Сещаш ли се кой бе той?

— Трябва ли да слушам това? — прекъснах я аз. — Макар по принцип да е интересно, не искам да слушам спомените ти за секса, който си правила с Боунс.

Анет махна с ръка.

— Точно там е въпросът. Разбираш ли, Криспин и аз бяхме притиснати от обстоятелствата. В онези дни разводът бе възможен само за кралете, а жената се възприемаше единствено като машина от плът и кръв за създаване на потомство. Признавам, че не знам от кого бях забременяла, защото спях и с Криспин, и с Абът. Но когато дойде време да родя, Абът отказа да извика акушерка. Бебето бе разположено седалищно, аз едва не умрях от загуба на кръв, а първородният ми син се оплете в пъпната връв и се задуши.

Раздразнението ми се стопи. Даже след повече от две столетия в гласа на Анет се долавяше болка.

— Съжалявам — казах аз и бях искрена.

Тя кимна и продължи разказа си:

— След раждането на мъртвото дете лежах болна месеци наред и останах безплодна. Криспин се промъкваше тайно, за да се грижи за мен, докато оздравея. Скоро след това той бе арестуван за кражба. Лейди Женевиев ми уреди частна среща със съдията. Убедих го да не праща Криспин на бесилото, а на каторга в колониите в Ню Саут Уелс. Това бе единственият начин да се отплатя ма Криспин за добрината му.

— Благодаря ти.

Никога досега не й го бях казвала, но сега просто й го дължах. Да, двете с Анет имахме разногласия, но без нея, а като се замисля, и без Иън, Боунс нямаше да преживее осемнайсети век.

— Изминаха деветнайсет нещастни години. Една вечер на вратата на спалнята ни се почука. Абът я отвори и в следващия миг полетя назад във въздуха. Неканеният гост отметна качулката си и пред мен стоеше Криспин, който изглеждаше все така млад като последния път, когато го бях видяла. Той ми каза, че не ме е забравил, пито страданията, които бях преживяла. След това потроши всички кости на Абът. Като го уби, Криспин ми показа в какво се е превърнал и ми даде право на избор. След смъртта на съпруга ми можех да наследя цялото му имущество и да прекарам остатъка от живота си в двора. Но за мен това означаваше просто да сменя една клетка с друга, така че избрах втората възможност. Криспин ме превърна във вампир и оттогава ме закриля.

Анет замълча, за да изтрие една сълза.

— А сега стигнахме до най-важното. Ти си силна, Кат, но не си жестока. И Криспин не е такъв, освен ако не е вбесен или принуден от обстоятелствата, както е в случая. Ти щеше да бъдеш потресена от видяното, но той е длъжен да направи необходимото. Криспин вини себе си и отчасти е прав. Вампирите уважават само този, от когото се страхуват. Милосърдието смятат за слабост. Така че обичай го достатъчно, за да приемеш това, дори ако трябва да пожертваш гордостта си.

Тя се изправи. Независимо, че бе прекарала целия ден затворена с Тейт, изглеждаше все така безупречно елегантна, сякаш току-що бе излязла от салон за красота.

— Съвсем ме обърка — казах накрая. — Защо се мъчиш да изгладиш нещата между мен и Боунс? Не много отдавна ти направи всичко възможно да ни разделиш.

Анет спря на половината път към вратата.

— Защото го обичам. Въпреки че вече не мога да бъда с него, искам да е щастлив.

Тя излезе, но на мен ми бяха нужни още няколко минути да се съвзема, за да я последвам. Нещата бяха много по-прости, когато изпитвах към нея само омраза, а не когато имаше основание, в което трябваше да се вслушам.