Изпепелена

ШЕСТА ГЛАВА Стиви Рей

- Не знам. но ще бъда до теб през цялото време. А сега -той прошепна тези думи с глас, изпълнен с напрежение - не гледай назад, просто ела с мен и бягагУ.

Това беше един от малкото случаи, в които не спорих с него. Не го разпитвах. Просто направих точно каквото ми каза. Хванах се здраво за Хийт и побягнах.

- Стиви Рей. това никак не ми се струва добра идея - каза Далас, докато подтичваше след нея.

- Няма да се бавя, обещавам. - Тя стигна до паркинга и се огледа за колата на Зоуи. - А, ето къде е. Тя винаги си оставя ключовете вътре, понеже вратите и без това не се заключват.

Стиви Рей мушна главата си в колата и нададе доволен вик, като откри ключовете на таблото.

Сериозно, предпочитам да дойдеш е мен на събранието и да разкажеш на вампирите какво смяташ да правиш, дори да са неща, които не би казала на мен. Послушай ги, дори да си напълно сигурна какво правиш.

- Е, точно там е проблемът. Не съм много убедена какво правя. И, Далас, бъди сигурен, че не бих споделила на група вампири нищо, което не бих казала първо на теб.

Той потърка лицето си с ръце:

- Преди го знаех, но напоследък се държиш доста странно.

Тя сложи ръка на рамото му.

- Просто имам чувството, че има нещо, което мога да направя, за да помогна на Зоуи, но не мога да го направя, докато седя затворена в онази стая с група вампири. Трябва да

съм навън. Стиви Рей разпери ръце и посочи земята около тях. - Трябва да използвам елемента си, за да помисля. Изглежда, има нещо, което пропускам, но засега не успявам да го осъзная. Искам да използвам земята.

Не можеш ли да го направиш оттук? Има доста хубава земя и в границите на училището.

Стиви Рей се усмихна. Не обичаше да лъже Далас, затова си каза, че това не е точно лъжа. Тя наистина отиваше да разбере дали има начин да помогне на Зоуи и нямаше как да направи това в училището.

- Тук твърде много неща ме разсейват.

- Добре, виж какво. Наясно съм, че не мога да те спра, но трябва да ми обещаеш нещо. Иначе ще се наложи да се правя на задник, за да те спра.

Стиви Рей се ококори и този път не се налагаше да се преструва, че се смее:

- Ще се опиташ да ми нариташ задника ли, Далас?

- Е, и двамата отлично знаем, че просто ще се опитам, но няма да успея. Точно тук идва моментът, че ще се направя на задник.

- Какво искаш да обещая? попита тя с усмивка,

- Че няма да се връщаш в депото. Те едва не те убиха. Сега изглеждаш напълно възстановена, но все пак те едва не те убиха. Вчера. Трябва да ми обещаеш, че няма да се връщаш там и да се срещаш с тях.

- Обещавам - каза тя честно. - Не смятам да ходя там. Казах ти. искам просто да помисля за начин, по който да помогна на Зоуи. А разправиите с тези хлапета определено няма да ми помогнат.

- Заклеваш ли се?

- Заклевам се.

Той въздъхна с облекчение:

- Добре. А сега какво да кажа на вампирите? Къде отиваш?

- Кажи им точно каквото ти казах. Искам да съм насаме със земята. Ще се опитам да открия нещо важно и не мога да го направя тук.

- Добре, ще им кажа. Сигурно ще побеснеят.

- Е, ще се върна съвсем скоро - каза тя и влезе в колата на Зоуи. И не се тревожи, ще внимавам.

Колата тъкмо запали, когато Далас почука на прозореца. Стиви Рей се показа с въздишка на досада.

- За малко да забравя да ти кажа. Дочух как някои от учениците си говореха, докато те чаках. Навсякъде в интернет се говори само за това, че душата на Зоуи не е единствената, която се е пръснала във Венеция.

Какво, по дяволите, трябва да означава това, Далас?

- Неферет довлякла Калона на Висшия Съвет. Буквално. Тялото му било там, но душата - не.

- Благодаря ти, Далас, трябва да тръгвам каза тя и без да дочака отговор, подкара колата към улицата извън границите на училището.

На „Утика“ зави рязко надясно и тръгна към музея „Гилгрийз“.

Душата на Калона също липсвала.

Стиви Рей нито за миг не допусна, че е потънал в скръб до такава степен, че безсмъртната му душа да се пръсне.

- Не е това - промърмори си тя, докато караше по тъмната и тиха улица на Тулса. - Той е тръгнал след нея,

В мига, в който го изрече на глас, разбра, че е права.

Е, и какво би могла да направи по въпроса?

Нямаше никаква представа. Не знаеше нищо за безсмъртните, нито за пръсването на душите. Тя самата беше умряла веднъж, но не съвсем. И не помнеше душата й да е ходила някъде. Хваната в клопка... Беше черно, студено и тихо, исках да крещя, да крещя... Стиви Рей потръпна и прогони мислите си. Не си спомняше много от ужасното „мъртво“ време. А и не искаше. Но пък познаваше някого, който разбираше много от безсмъртни същества, в частност от Калона и света на духовете. Според бабата на Зи Репхайм не е бил нищо по-различно от дух, докато Неферет не е освободила гнусния му баща.

- Репхайм обезателно ще знае нещо. А аз трябва да го науча - каза тя решително и стисна здраво кормилото.

Ако се наложеше, тя щеше да използва силата на тяхното Обвързване, силата на елемента си и всяка частица от тялото си, за да получи информацията. Без да обръща внимание на болката, ужаса и вината, които тази мисъл я караше да изпитва, тя натисна педала на газта и стигна до музея.

Не се налагаше да мисли къде да го намери, Просто знаеше. Входната врата на основната сграда вече беше разбита и тя се промъкна в мрачната и студена сграда, следвайки невидимите следи, които той бе оставил. Не се налагаше да поглежда към вратата на балкона, за да разбере, че той е навън. Тя просто знаеше това. Винаги знам къде е, помисли си тя мрачно.

Той не се обърна веднага към нея и тя се почувства доволна от това. Имаше нужда от малко време, за да се подготви за гледката.

Е, все пак дойде - каза той, без да се обръща.

Гласът ,wv... този човешки глас. Порази я отново, както първия път, когато го чу.

- Ти ме повика - каза тя, опитвайки се да запази тона си хладнокръвен и да задържи под контрол гнева, който изпитваше към ужасния му баща.

Той се обърна и погледите им се срещнаха.

Изглежда изтощен, беше първата й мисъл. Ръката л/у отново кърви.

Тя все още изпитва болка, беше неговата първа мисъл. И е изпълнена с гняв.

Гледаха се един друг мълчаливо, никой не искаше да изрече пръв мислите си на глас.

- Какво се е случило? - попита той най-после.

- Откъде знаеш, че нешо се е случило? - отвърна тя остро.

Той се поколеба, преди да отвърне, като очевидно избираше думите си внимателно:

- Знам го от теб.

- Говориш безсмислици. Репхайм. - Гласът, с който изрече името му, отекна във въздуха около тях и нощта се

обагри със спомена за блещукащата червена мъгла, която той изпрати, за да я утеши.

- Така е, защото нищо не разбирам от тези неща - каза той е дълбок и нежен глас. - Не разбирам нищо ог това Обвързване, ще трябва да ми обясниш.

Стиви Рей усети, че се изчервява.

Той казва истината, осъзна тя. Нашето Обвързване з/г дава възможност да научава разни неща за мен! А и как би могъл да го разбере, като и аз едва го разбирам.

- Значи казваш, че си разбрал, че нещо се е случило, понеже си го усетил от мен?

- Почувствал, а не усетил поправи я той. Чувствам болката ти. Не точно както преди, първия път. когато пи от мен. Тогава цялото ти тяло гореше от болка. А тази вечер бе някак емоционално, не физическо.

Тя го гледаше с изумление:

- Да, емоционално е. И все още ме боли.

- Разкажи ми какво се е случило.

Вместо отговор, тя го попита:

- Защо ме повика тук?

- Ти изпитваше болка. Можех да го усетя много ясно. -Той замълча, смутен от това. което казва. - Исках това да спре, така че ти пратих сила, която да те успокои, и те повиках при мен.

- Защо го направи? Каква беше гази червена мъгла?

Отговори на въпроса ми и аз ще отговоря на твоя.

- Добре. Това, което се случи, е, че твоят баща уби Хийт, момчето, което бе консорт на Зоуи. Тя е видяла това и не е успяла да го спре, така че душата й се е пръснала.

Репхайм продължаваше да се взира в нея така, че Стиви Рей усети как погледът му преминава през тялото й и се насочва директно към душата й. Не можеше да отмести поглед и колкото по-дълго се гледаха, толкова по-трудно й ставаше да задържи гнева си. Очите му бяха толкова човешки. Единствено цветът им беше странен, но за Стиви Рей червеното в тях не бе толкова чуждо, колкото би тряб-

и лиги ин А

вало. Даже беше стряскащо познато и близко, неотдавна изпълваше и нейните собствени очи.

- Нямаш ли какво да кажеш за това? - извика тя и отмести поглед от него.

- Има оше. Какво е това, което не ми казваш?

Концентрирайки се върху гнева си, тя отново го погледна

в очите.

- Душата на твоя баща също се е пръснала.

Репхайм примига и ужас премина през червените му очи:

Не го вярвам.

- Аз също, но Неферет е занесла безжизненото му тяло пред Висшия Съвет и определено те са се вързали на историята. Знаеш ли какво си мисля? - Тя изобщо не почака да й отговори, а директно продължи, извисявайки гневно глас. - Мисля, че Калона е последвал Зоуи в Отвъдното, защото е тотално обсебен от нея.

Стиви Рей посегна с ръка и избърса сълзите, които се стичаха по бузите й.

- Това е невъзможно. - Репхайм звучеше почти толкова разстроен, колкото и тя. Баща ми не може да се завърне в Отвъдното. Този свяг е абсолютно забранен за него.

Е, очевидно е намерил начин да заобиколи забраната.

- Намерил е начин да заобиколи забраната на Богинята, която лично го е прогонила? Как би могъл да го направи?

- Никс го е изритала от Отвъдното? - възкликна Стиви Рей.

Изборът беше на баща ми. Той бе един от воините на Никс. Техният Обет беше прекъснат, когато той слезе на земята.

- О, Боже мой! Калона е бил на страната на Никс?

Без сама да осъзнава какво прави, Стиви Рей пристъпи крачка напред към Репхайм.

- Да, защитавал я е от Мрака.

Той отмести поглед и се взря в нощта.

- Какво се е случило, защо е бил прогонен?

- Той не обича да говори за това. Знам само, че случилото се го е изпълнило с гняв, който гори от векове.

- И така си бил създаден ти, от този гняв.

Погледите им отново се срещнаха.

-Да.

- И ти ли си изпълнен с него? С този гняв и мрак? - не успя да се въздържи тя и попита.

Нямаше ли да знаеш, ако бях? Точно както аз знам за болката ти. Нали това значи Обвързването?

- Е, това е доста сложно. Виж, за теб всичко това е малко ново, докато аз съм вампир. За един консорт е много по-лесно да усети чувствата на своя вампир, отколкото обратното. Това, което мога да получа от теб, е...

- Силата ми прекъсна я той. Не звучеше ядосано, а просто уморено и безнадеждно. - Получила си силата ми на безсмъртен.

- Мамка му! Затова се възстанових толкова бързо.

- Да, точно затова пък аз не успявам.

Стиви Рей примига от изненада.

- Представям си, сигурно се чувстваш ужасно. Изглеждаш доста зле.

А ти изглеждаш здрава и отново цяла.

- Здрава съм, но няма да бъда цяла, докато не намеря начин да помогна на Зоуи. Тя е най-добрата ми приятелка, Репхайм. Не мога да допусна да умре.

- А той ми е баща. Аз също не мога да допусна да умре.

Те се гледаха един друг в опит да открият смисъл в случващото се между тях. То ги теглеше един към друг, въпреки болката и гнева, които разделяха световете им.

- Какво ще кажеш за следното: ще ти вземем нещо за ядене, а аз ще се опитам отново да превържа крилото ти. Няма да е много забавно за никой от двама ни. После ще помислим какво ще правим със Зоуи и баща ти. Ти би трябвало да знаеш нещо. Не мога да усещам емоциите ти така, както ти усещаш моите, но ще разбера, ако ме лъжеш. Също така съм напълно сигурна, че мога да те открия където и да си. Така че ако решиш да ме лъжеш за нещо и да прецакаш

Зоуи, давам ти думата си, че ще се изправя срещу теб с цялата сила на елемента си. плюс силата на твоята кръв.

- Не смятам да те лъжа - тихо каза той.

- Добре. Нека да влезем в музея и да потърсим кухнята.

Стиви Рей напусна балкона и гарванът-демон я последва,

сякаш беше свързан с нея чрез невидима, но неразрушима верига.

- С тази сила би могла да имаш всичко, което пожелаеш на този свят - каза Репхайм между две хапки от огромния сандвич, който тя му направи от неща, намерени в хладилника на ресторанта.

- Не, не точно. Искам да кажа ясно. че мога да повлияя на един уморен и скапан от работа нощен пазач да забрави, че ни е видял, но не мога, как да кажа, да завладея света или нещо такова.

- Това е доста добра способност.

Не, по-скоро е отговорност, която не искам да поемам. Виж. не искам хората да правят, каквото ги накарам. Просто не е правилно. Не и ако съм на страната на Никс.

- Зашото богинята ги не вярва, че е редно да даде на творенията си обектите на техните желания?

Стиви Рей го изгледа за момент и завъртя една къдрица около пръста си. Запита се дали той не се шегува с нея, но червените му очи показваха, че е напълно сериозен. Тя си пое дълбоко дъх и обясни:

- Защото Никс вярва, че всеки трябва да има свободна воля и когато аз обърквам мислите на някой човек, като му въздействам, му отнемам свободния избор. А това просто не е правилно.

- Наистина ли мислиш, че всеки на този свят би трябвало да има свободен избор?

- Да. Затова съм тук и говоря с теб. Зоуи ми даде тази възможност. И сега, за да й върна услугата, трябва да й помогна.

- Ти ми спаси живота, надявайки се, че ще избера път. различен от този на баща ми.

Стиви Рей се изненада, че той го каза толкова спокойно, но не попита кое е предизвикало честността му.

- Да, казах ти го, когато затворих тунела след теб и те оставих да си тръгнеш, вместо да те предам на приятелите си. Ти сам се разпореждаш с живота си сега. Не си задължен нито на баща си, нито на някой друг. - Тя замълча за миг, а после каза останалото на един дъх. - А и ти вече започна да вървиш по друг път, когато ме спаси на покрива.

- Неизплатеният дълг е нещо много опасно и не бих искал да го нося дълго. Беше напълно логично да изчистя сметките помежду ни.

Да, това ми стана ясно, но какво ще кажеш за днес?

- Днес?

Изпрати ми силата си. за да ме успокои, и ме повика при себе си. Щом притежаваш такава сила. защо не я използва, за да прекъснеш Обвързването? Това би прекратило и твоята болка.

Той спря да се храни и аления! му поглед срещна нейния.

Не ме изкарвай такъв, какъвто не еъм. Прекарал съм векове сред мрака. Със злото сме близки приятели. Свързан съм с баща си. Той е изпълнен с гняв, който би могъл да изпепели този свят, и ако се завърне, моята съдба е да застана до него. Виж ме такъв, какъвто съм наистина, Стиви Рей. Аз съм създание от кошмарите, сътворено чрез насилие и ярост. Движа се сред живите, но съм различен от тях. Нито безсмъртен, нито човек, нито звяр.

Думите му отекнаха във вените на Стиви Рей. Тя знаеше, че той бе напълно откровен с нея. Но в него имаше още нещо, не беше само тази машина от гняв и злоба. Знаеше го. защото го виждаше с очите си.

- Е, Репхайм, да приемем, че може и да си прав.

- Което значи, че също т&ш може и да греша ли?

- Просто го казвам - отвърна тя и вдигна рамене.

Без да отвърне нищо, той поклати глава и се върна към яденето. Тя се усмихна и продължи да си прави сандвич с пуешко.