Изпепелена

ДВАЙСЕТ И ОСМА ГЛАВА Калона

- Ще те обичам вечно. Зо.

После се обърна и се отдалечи от единствената си истинска любов.

Въздухът пред него се разтвори като завеса и той пристъпи от един свят в друг.

Напълно разбита, Зоуи се залюля към кедровото дърво. Безмълвна като мъртвец, със сълзи, стичащи се по лицето й, тя продължи да обикаля в кръг.

Калона не знаеше откога е във владенията на Никс.

Първоначално почувства неописуем удар, с който Мракът, обуздан от Неферет, го издърпа внезапно от тялото му. Телесно и духовно той не осъзнаваше нищо, освен страхопочитанието и ужаса от това да се върне в Нейното владение.

Не беше забравил красотата на това място. Магията и очарованието на Отвъдното.

Но той беше различен, когато неговият дом беше тук.

Беше воин на Светлината, защитаваше Никс срещу всичко, което Мракът може да направи, за да застраши баланса в света и да донесе зло, болка, себичност и отчаяние, от които черпеше силите си.

От безброй векове Калона защитаваше богинята срещу всичко, освен срещу себе си.

Ирония на съдбата е, че Мракът беше използвал именно любов, за да го провали.

Още по-голяма ирония е, че веднъж паднал. Светлината също използва любов, за да го хване в плен.

Запита се дали е възможно любовта да му причини нещо по-лошо от това, което досега му е донесла.

Не обичаше Неферет. Използва я, за да се освободи от земния си затвор, а после, за да му го върне, тя го използва за своите цели.

А дали обичаше Зоуи?

Не би искал да е причината за нейното унищожение, но чувството за вина не беше любов. Съжалението също не беше любов. Тези емоции не бяха достатъчно силни, за да пожелае да пожертва свободата си заради нея.

Придвижваше се внимателно из владенията на богинята и прочисти ума си от мислите за любов и клопки, за да може да се фокусира върху задачата си.

Първата стъпка беше да открие Зоуи.

Втората бе да се увери, че тя няма да може да се завърне на земята и така той да изпълни обета, който даде на Неферет, и да освободи тялото си.

Откриването на Зоуи не беше никак трудно. Трябваше просто да се концентрира, а Мракът насочи душата му право към нея.

Момчето, което уби, също беше там. Беше му странно да го гледа как я успокоява, опитва се да й вдъхне увереност и някак инстинктивно да я поведе към свещената гора на богинята. Това място беше толкова чисто, че докато съществува балансът между Мрака и Светлината, никакво зло не може да проникне вътре.

Калона познаваше добре тази гора. Именно в нея за пръв път осъзна любовта си към Никс. Преди ужасния миг, в който избра да я напусне, тук беше единственото място, където намираше малко покой.

Опита се да влезе отново, за да последва Зоуи и Хийт и да изпълни обета си пред Неферет, но не успя да премине бариерата. Опитът го остави без дъх и му напомни твърде добре за начина, по който се чувстваше, пленен в земята.

Този път магията на земната стихия просто го отхвърли, без да го пленява.

Беше прекадено обвързан е Мрака, за да бъде допуснат до тази гора.

Калона очакваше Никс да се появи до него всеки момент. Да го обвини, че влиза като натрапник, и отново да го прогони от владенията си.

Но това не се случи. Явно Неферет беше права. Ако Никс бе забранила на тялото и на душата му да пристъпват в този свят, на мига самият Еребус щеше да се изправи пред него и с всичките си правомощия на неин воин да го изрита оттук.

Така че на Калона му бе разрешена тази свобода, този скапан избор, даден му от богинята, да може да се завърне и да зърне това, което най-силно желае, но да не може да го получи.

Познатият гняв се разгоря в него.

Видя Зоуи и момчето. Не му беше трудно да се досети, че ако просто положи усилия да ги задържи в гората достатъчно дълго, ше е изпълнил задачата си.

Зоуи малко по малко се изпаряваше. Превръщаше се в Каоиник Ши и като такава, нямаше начин да се завърне в тялото си.

Той изпита неприятно, болезнено чувство, че тя ще се превърне в създание, пленено между двата свята, без душа, нито живо, нито мъртво, неспособно да намери покой.

Чувства отново! Дали някога ще се освободи от това? Да. Трябва да има начин. Вероятно Неферет беше права. Вероятно ще се случи, ако се отърве от Зоуи. Тогава ще бъде свободен от всички чувства, които тя провокираше у него - вина, страст и тъга от загубата й.

Макар да си каза това наум, Калона знаеше, че няма да се отърве от тези чувства, ако я остави да се скита тук като сянка. Вината от това ще го преследва вечно.

Калона размишляваше над това, докато наблюдаваше от външната страна на гората как Хийт се опитваше да успокои Зоуи, макар спокойствието да бе непостижимо за нея.

Той я обича, а и тя него. Калона се изненада, че не изпита нито гняв, нито ревност при тази мисъл. Ако животът й не се бе обърнал така, тя щеше да прекара един невинен, земен, щастлив човешки живот с това момче.

Изведнъж Калона осъзна как едновременно би могъл да се отърве от Зоуи и да изпълни обета си към Неферет.

Тя би могла да остане тук с момчето, а това ще я направи щастлива и ще потуши напълно чувството му за вина заради нейната смърт. Ще бъде тук, във владенията на Никс, заедно с детската си любов, а Калона ще се върне на земята свободен от връзката си с нея. На практика за нея ще бъде добре да остане, осъзна той. Няма да познае отново земните болка и тревога. Това изглеждаше напълно задоволително решение.

Калона изхвърли от ума си мисълта какво би било за него да изгуби единственото момиче, което в цели два живота му напомня за невъзможната му любов към богинята и го кара да изпитва чувства.

Вместо това той се концентрира върху момчето. Хийт беше ключът. Неговата смърт причини пръсването на душата й и заради него тя не можеше да събере душата си в едно. Глупав човек! Не осъзнава ли, че само той може да я освободи от чувството за вина и дай помогне да събере душата си?

Не, разбира се, че не го осъзнава. Той беше просто момче. При това не от най-проницателните. Някой трябва да му помогне, за да осъзнае ролята си.

Но момчето беше в гората, а Калона нямаше как да влезе там. Затова той обикаляше и наблюдаваше, докато момчето изпадна в ярост и той използва нишка от тази бурна емоция, за да му прошепне, да го насочи към правилния път.

Доволен, Калона се оттегли към края на гората в очакване. Момчето щеше да помогне на Зоуи да събере душата си, но тя не би го напуснала, не й ако той е пътят, по който тя е постигнала единство. Единствено въпрос на време е, докато земното й тяло загине без душа.

Тогава той би могъл да се завърне в тялото си и обетът му към Неферет ще е изпълнен. А после, помисли си Калона със зловеща усмивка, ще се погрижа Тси Сгили никога повече да няма контрол върху мен.

Старк

Старк видя как Хийт пристъпи от един свят в друг. За миг не можеше да се помръдне, дори за да отиде при Зоуи.

Оказа се прав, Хийт наистина беше по-смел от него. Старк се наведе леко и прошепна:

- Бъди с Хийт, Никс. И нека някак отново да се срещнат със Зоуи. - Устните му се разтеглиха в усмивка и той добави: - Дори това да ми причини големи проблеми в бъдеще.

После вдигна глава, забърса очите си и излезе иззад скалата, като се насочи към Зоуи с бърза крачка.

Тя изглеждаше наистина зле. Косата й се развяваше от вятъра, който като че ли й нашепваше нещо, докато крачеше в кръг. Без да вижда все още Старк, тя вдигна ръка, за да отметне косата от лицето си, и той забеляза, че е започнала да става прозрачна.

Буквално изчезваше малко по малко.

- Зоуи, аз съм.

Звукът от гласа му й подейства като токов удар. Тя подскочи и се завъртя към него.

- Хийт!

- Не. Аз съм, Старк. Аз... съжалявам за Хийт измърмори той и се почувства глупаво, но не знаеше какво друго да каже.

- Той си отиде.

Тя погледна с празен поглед към мястото, където Хийт стоеше точно преди да изчезне, а после започна да обикаля в кръг. Очите й попаднаха на Старк.

Тя го разпозна и се олюля за миг, спря и обви ръце около себе си.

Старк! - Зоуи не спираше да клати глава. - Не, не и ти, не!

Той се досети какво си е помислила и моментално се доближи до нея, придърпа вдървеното й тяло в прегръдките си и я притисна силно.

Не съм мъртъв. - Той изрече думите бавно и внимателно, като я гледаше в очите. - Разбираш ли, Зоуи? Аз съм

тук, но тялото ми е добре. То е в реалния свят, заедно с твоето. Никой от нас двама ни не е мъртъв.

За миг тя почти се усмихна. Отпусна се в ръцете му и се остави да я задържи на едно място.

Толкова ми липсваше - промърмори тя.

После се отдръпна леко и го разгледа внимателно.

- Ти си моят воин.

- Да, аз съм твоят воин. И винаги ще бъда.

С лека въздишка тя започна отново да крачи.

Той тръгна с нея, без да е напълно сигурен как да спечели доверието на тази призрачна и странна версия на Зоуи. Спомни си, че Хийт й говореше сякаш е съвсем нормална, така че без да обръща внимание на обърканите й думи и че не може да спре на едно място, той взе ръката й, сякаш са тръгнали на обикновена разходка в гората.

Тук е много хубаво.

- Предполага се да е спокойно.

- Според мен е така.

- Не, не и за мен. Никога повече няма да мога да намеря покой. Загубих тази част от себе си.

Той стисна ръката й:

- Точно затова съм тук. Ще те защитавам, за да събереш частите на пръснатата си душа в едно, а после ще се върнем вкъщи.

Тя не го погледна.

- Не мога. Върни се без мен. Аз трябва да остана тук и да чакам Хийт.

- Зоуи, Хийт няма да се върне тук. Той се върна към живота. Ще бъде прероден. Ще се появи отново, но в реалния свят.

- Не може да е там. Той е мъртъв.

Добре, виж сега. И аз не съм много добър в обясненията за неща с Отвъдното и т.н., но от това, което разбрах, Хийт си тръгна, за да може душата му да се прероди в следващ живот. Така ще можете да се срещнете пак, Зоуи.

Тя спря и се загледа в него, после поклати глава и закрачи отново.

Старк стисна устни, за да не изрече това, което го разкъсваше вътрешно - че не го обичаше достатъчно, че тя би събрала душата си, за да бъде с Хийт, но не и с него.

Старк мислено разтърси себе си за раменете. Тук не ставаше дума само за любов. Знаеше го още когато Сеорас го попита дали би рискувал живота си за Зоуи, дори да знае, че ще я загуби.

Ще остана с нея, беше отвърнал Старк.

Като неин воин, да, но не и като неин любим, отвърна му Сеорас.

Може би не като неин любим.

Старк се загледа отново в Зоуи. Тя беше напълно разбита. Татуировките й ги нямаше. Душата й беше разкъсана. Тя губеше себе си. Все още виждаше добротата и силата й, но тя вече не беше същата като преди. Но дори и с разбита душа, тя бе неговата кралица, неговата банн ри ши.

Но знай, че няма връщане назад, защото такъв е законът. Забрави за воинската ярост, злоба, предубеждение и мъст. Само твоята непоколебима вяра в честта може да ти бъде награда. Няма гаранция, че ще получиш любов, щастие или облага.

Старк беше неин бранител, независимо от всичко. Беше свързан с нея с връзка, много по-силна от всяка любов - честта.

Зоуи, трябва да се върнеш. Не заради Хийт, не заради мен. Трябва да се върнеш, защото така е правилно.

- Не мога. Не е останало достатъчно от мен.

- Затова имаш нужда от помощ. Твоят бранител е тук. Той целуна пръстите й и й се усмихна. Изведнъж си спомни нещо. - Афродита ме накара да запомня едно стихотворение за теб. Написано е от Крамиша. Те със Стиви Рей смятат, че е нещо като указание, което може да ти бъде от помощ.

- Афродита... Крамиша... Стиви Рей... - прошепна Зоуи колебливо, сякаш едва сега си спомня тези имена. - Те са мои приятелки.

- Да, точно така. - Старк отново стисна ръката й. Стори му се, че може да мине през нея. - И така, ето го стихотворението:

Меч с две остриета

С едната страна унищожава

А с другата освобождава

Аз съм твоят гордиев възел

Ще ме разплетеш ли или ще ме унищожиш?

Следвай истината и ще ме намериш по вода

Пречисти ме с огън

Никога вече не ме заравяй под земята

Въздухът ще ти прошепне

Онова, което духът вече знае,

Че дори разбито,

Всичко е възможно,

Ако вярваш.

И тогава и двамата ще бъдем свободни.

Когато Старк приключи да рецитира, тя спря за миг, кол-кото да го погледне в очите, и каза:

- Но в това няма никакъв смисъл.

После започна да крачи отново, но той стисна здраво ръката й и я задържа:

- Напротив, има. То се отнася за теб и Калона. Той трябва да направи нещо, за да се освободи оттук. Помниш ли, че двамата сте свързани? .

- Не, вече не сме — каза тя бързо. - Той развали тази връзка, когато счупи врата на Хийт.

Адски се надявам да е така, помисли си Старк, но на глас каза:

- Да, но част от това пророчество вече се е сбъднало. Ти се придържаше към истината и го намери по вода. Следващата част казва, че трябва да го пречистиш през огън. Какво според теб значи това?

- Не знам! - извика Зоуи. Макар да виждаше, че това я ядосва, Старк се зарадва да види оживление в бледото й лице. - Калона не е тук. Няма и огън. Не знам какво може да значи!

Старк продължаваше да държи здраво ръката й.

- Калона е тук. Той дойде след теб. Просто не може да влезе в гората. - А после, без никаква рационална мисъл, той изрече следващите думи, сякаш дойдоха директно от сърцето, а не от ума му, — Огънят ме доведе тук. Поне усещането беше точно като за огън.

Зоуи го погледна и с най-обикновен тон изрече думите, които промениха хода на живота му:

- В такъв случай стихотворението сигурно се отнася за теб и Калона, а не за мен и Калона.

- Какво имаш предвид с това? Как така за мен и Калона?

- Ти също дойде във Венеция. Знаеше истината за чудовищната същност на Калона още преди аз да го разбера. Минал си през огън, за да дойдеш тук. Следващият ред сигурно значи нещо за теб, ако се замислиш над него.

- Двойно заострен меч... - каза той. Шотландският меч беше двойно заострен. С него той унищожаваше и освобождаваше. Знаеше истината за Калона, когато го последва във Венеция заедно със Зоуи. Огнената болка от раните, нанесени му от Сеорас, го доведе тук, на място, което му напомняше за земята, макар да се намираше в Отвъдното. А Зоуи беше пленена тук и трябваше да бъде освободена. Той последва това, което духът му знаеше за честта, за да завърши успешно мисията си.

- О, мамка му! Изведнъж парченцата от пъзела започнаха да се подреждат. - Права си, стихотворението се отнася за мен.

- Хубаво, значи ти показва как да бъдеш свободен - каза Зоуи.

- Не, Зи, показва ми как да освободя и двама ни. Мен и Калона.

Загрижените й очи се спряха върху него за миг, преди да се стрелнат бързо встрани.

Да освободиш Калона? Не разбирам.

А аз разбрах - каза той мрачно, като си спомни за смъртоносния удар, който нанесе на Другия, за да го освободи.

- Има много начини да бъдеш свободен. - Той я дръпна за ръката и я обърна към себе си. — Аз вярвам в теб, Зоуи. Дори и с пръсната душа, ти все още носиш моя обет. Ще те защитавам и докато притежавам някаква чест, няма да допусна да ти се случи нищо. Вярвам, че всичко е възможно. Това значи да си бранител - преди всичко чест.

Той вдигна ръката й и я целуна, а после я поведе директно към края на гората.

- Не. Не. Не можем да излизаме оттук каза Зоуи.

- Точно там трябва да отидем, Зи. Всичко ще е наред, вярваш ли ми?

Старк продължи да върви, докато гората започна да се разрежда.

- Дали ти вярвам? Не. Тук не става дума за доверие. Старк, не можем да излезем оттук. Никога. Там има лоши неща. Той е навън.

Зоуи дърпаше ръката си силно, опитвайки се да смени посоката.

- Зи, ще ти кажа някои неща много бързо. Знам, че концентрацията ти е нарушена, но трябва да ме изслушаш. — Той почти я влачеше след себе си към края на гората. - Аз вече не съм ти просто воин, аз съм твой бранител. А това значи огромна промяна за нас двамата. Най-важната част от нея е, че съм свързан с теб по много по-силен начин - чрез честта си. Не мога да допусна да ти се случи нещо. Не мога да ти кажа каква е промяната за теб. - Краят на гората се показа пред тях. Старк спря и следвайки вътрешния си импулс, застана на коляно пред кралицата си. Но вярвам, че сто процента си способна да се справиш. Зоуи, ти си моята Аса, мо банн ри, моята кралица. Трябва да събереш душата си в едно, иначе никой от нас няма да се измъкне оттук.

- Старк, плашиш ме.

Той се изправи на крака. Целуна ръцете й, после челото и накрая каза:

- Е, Зи, само гледай, защото едва сега започвам. - Той й отправи типичната си наперена усмивка. - Каквото и да стане, поне успях да стигна дотук. Ако се върнем, ще можем да кажем на надутите пуяци от Висшия Съвет: „Казахме ли ви!“.

После той размести клоните на две дървета и излезе извън границата на гората.

Зоуи остана вътре, но задържа клоните разтворени, за да вижда Старк.

- Старк, върни се!

- Не мога, Зи, има нещо, за което трябва да се погрижа.

- Какво? Не разбирам.

Трябва да наритам задника на един безсмъртен. За теб, за мен и за Хийт.

- Но ти не можеш да победиш Калона!

- Сигурно си права, Зи. Но ти можеш. Вярвам в това.

Старк разпери ръце и извика към небето:

Хайде, Калона! Знам, че си тук! Ела да се пребориш с мен. Само така ще се увериш, че Зоуи няма никога да се завърне, защото докато съм жив, ще се боря за нея!

Небето над него започна да посивява. Мрачни нишки като черен пушек се плъзгаха надолу и постепенно придобиха форма. Най-напред се появиха крилете му. Огромни, черни и разперени, те закриха златистия блясък на божественото слънце. После се появи и тялото на Калона. По-масивно, по-силно и по-опасно, отколкото Старк си го спомняше.

Докато кръжеше над него, Калона се усмихна:

- Значи си ти, момче. Пожертвал си се, за да я последваш тук. Работата ми е приключена. Твоята смърт я пленява тук като в капан. Всичко стана по-лесно, отколкото си го представях.

-Грешиш, задник такъв. Аз не съм мъртъв. Жив съм и ще си остана такъв. Както и Зоуи.

Калона присви злобно очи:

- Зоуи няма да напусне Отвъдното.

Отново грешиш и аз съм тук, за да ти го докажа.

- Старк! Върни се обратно! - изкрещя Зоуи от вътрешността на гората.

Калона се обърна към нея. Звучеше тъжен, почти сърцераздирателен:

За нея щеше да е много по-лесно, ако беше оставил човека да изпълни волята ми.

- Точно това ти е проблемът, Калона. Страдаш от божествен комплекс. Само защото си безсмъртен не значи, че ще се разпореждаш тук. А в конкретния случай си в голяма грешка.

Бавно, Калона върна погледа си към Старк. Кехлибарените му очи бяха изпълнени с гняв:

Ти си този, който греши, момче.

- Не съм момче - отвърна Старк със същия тон.

- За мен винаги ще си момче. Незначителен, слаб, смъртен.

- Което значи, че грешиш за трети път. Смъртен не значи слаб. Ела тук да ти го докажа.

- Добре. Нека болката, която това ще причини на Зоуи, да тежи на твоята душа, не на моята.

- Именно, понеже нямаш навика да носиш отговорност за лайната, които забъркваш!

Както Старк предполагаше, тези думи го изкараха от равновесие:

- Не си позволявай да говориш за миналото ми! изрева той.

Калона протегна ръка, от гърчещите се нишки Мрак извади копие, което проблесна зловещо, и скочи на земята.

Вместо да се приземи точно пред Старк, масивните му криле го понесоха напред и надолу, разрязвайки земята в перфектна окръжност около Старк. Под краката му земята потрепери и се разпадна, сякаш адът се отвори под него. Старк започна да пропада надолу.

Падна на дъното и останал без дъх, се опита да се изправи, но зрението му бе замъглено. Над него се разнесе ироничен смях.

- Някакво малко, слабо момче се опитва да си играе с мен. Това дори не е забавно - каза Калона.

Арогантен. Той е по-арогантен дори отколкото аз бях преди.

С мисълта за това, което е бил преди, но вече е превъзмогнал, Старк си пое дълбоко въздух. Зрението му се проясни точно навреме, за да види ярката светкавица, която прониза мрака между Калона и него. Шотландският меч се появи забит в земята.

Старк стисна дръжката и почувства мигновено топлината и пулса на собственото си сърце, щом мечът запя в тон с кръвта му.

Погледна Калона и забеляза изненадата в кехлибарените му очи.

- Казах ти, вече не съм момче.

Старк се хвърли напред без колебание, стискайки меча с двете си ръце, идеално концентриран в геометричните линии на поражение, които се сливаха над тялото на Калона.