Изпепелена

ТРИНАЙСЕТА ГЛАВА Репхайм

Преди Стиви Рей да успее да отвърне каквото и да било, звярът започна да я приближава. Нишки от мрак се плъзнаха през пушека и се насочиха към нея. Докоснаха я - бяха като ледени остриета, разрязващи плътта й.

Без да осъзнава какво прави, тя успя да изкрещи само

една дума:

Репхааайм!

Репхайм осъзна, че чистият мрак се е материализирал. Стоеше на балкона, ядеше ябълка, взираше се в ясното нощно небе и се опитваше да игнорира досадното присъствие на призрака на едно човешко дете, който бе развил неуместен интерес към него.

- Хайде де, кажи ми! Много ли е приятно да летиш'/ попита призракът това, за което Репхайм мислеше може би за стотен път. - Изглежда ми много приятно. Никога не ми се е случвало, но според мен да си имаш собствени криле е много по-хубаво, отколкото да летиш на самолет.

Репхайм въздъхна. Това дете говореше дори повече от Стиви Рей, което пък бе впечатляващо. Дразнещо, но впечатляващо. Не можеше да реши дали ако продължи да не му обръща внимание, момичето ще се махне, или по-добрс да измисли нещо друго. Може би трябваше да се допита до Стиви Рей какво да прави с този призрак, което пък насочи мисълта му към Червената.

- Опасно ли е да се лети? Искам да кажа, със собствени криле. Предполагам, че да, понеже гледам, че си ранен и мога да се обзаложа, че е защото си летял и...

Момичето продължаваше да дърдори, когато изведнъж структурата на света се промени. В първия момент той

изпита познато чувство и за част от секундата повярва, че баща му се е върнал.

Тихо! изкрещя на момичето.

Той се изправи и се завъртя, очите му пламнаха в червено насред мрака, който го обгръщаше, с неописуемата надежда. че ще мерне черните гарванови криле на своя баща.

Детето изписука уплашено, отдръпна се от него и ишез-на.

Репхайм не й обърна никакво внимание. Беше прекадено заег с мисли и преизпълнен с емоции.

Най-напред осъзна с абсолютна сигурност, че това не е баща му. Да, Калона беше могъщ и обвързан с Мрака, но усещането от присъствието му в този свят беше различно. Репхайм можеше да го усети в реакцията на скритите дълбоко в земята зли духове, които днешният модерен свят на изкуствени светлини и електроника напълно беше забравил. Но Репхайм не ги бе забравил и от дълбините на нощните сенки той усети вибрации, които го объркаха.

Кой би могъл да е толкова могъщ, че да разбуди злите духове?

Изведнъж го удари страхът на Стиви Рей. Първичността на нейния пълен ужас се смеси с възторга на злите духове и това го насочи към правилния отговор.

- О. богове! Самият Мрак е пристъпил пределите на този

свят! ^

Още преди да вземе решение какво да прави, Репхайм вече действаше. Блъсна вратата така, че тя се разби с трясък.

Нямаше никаква идея къде да отиде.

Погълна го още една вълна от ужас. Усети го заедно с нея и знаеше, че Стиви Рей е вцепенена от страх. Страшна мисъл го осени за миг: Да не би Стиви Рей да е призовала Мрака? Как би могла? Защо би го направила?

Отговорът на най-важния от трите въпроса се появи мигновено. Стиви Рей би направила почти всичко, за което вяр-яа, че би помогнало на Зоуи да се върне.

Сърцето му заби лудо, а кръвта му пулсираше бясно във вените. Къде ли е тя? В Дома на нощта?

Не. със сигурност не е там. Ако би тръгнала да призовава Мрака някъде, това със сигурност няма да е в училище, посветено на Светлината.

Защо не дойде при мен? - извика той в яда си. - Аз познавам Мрака, а ти не!

Но докато го казваше, осъзна, че не е прав. Стиви Рей също се бе докосвала до Мрака, когато е умирала. Той не я познаваше тогава, но познаваше Старк и сам бе видял Мрака, обгръщащ го в смъртта, до възкресяването на момчето.

Но Стиви Рей е избрала Светлината помисли си гой. - А тя винаги подценява покварата на Мрака.

Това, че съм жив, го доказва.

Стиви Рей се нуждаеше от него, отчаяно.

Къде си? - промърмори той.

Не усети нищо друго освен неспокойното раздвижване на злите духове.

Дали да не използва някой от тях, за да го заведат при Мрака? Не, сам отхвърли идеята си той. Злите духове могат да го открият, единствено ако Мракът ги призове. А той трябваше да открие...

РЕПХАААЙМ'

Писъкът на Стиви Рей отекна зловещо около него. Гласът й беше изпълнен с болка и отчаяние. Този Звук се заби право в сърцето му. Знаеше, че очите му светят в червено. Искаше да разкъсва и унищожава. Мъглата от алена ярост започна да го обгръща изкусително. Ако й се поддадеше напълно, би се превърнал повече в звяр, отколкото в човек и този необичаен и неприятен страх, който изпитваше за нея, щеше да изчезне, задушен оз инстинкта му и от ненужното насилие, с което би могъл да се утеши, ако започне да напада безпомощни хора в тъмното. За миг това ще му помогне. За миг ще спре да чувства.

И защо да не се отдаде на яростта, която толкова пъти е изпитвал в живота си? Беше лесно, познато и сигурно.

Ако се поддаде, това ще е краят на връзката ми с нея. От тази мисъл го побиха тръпки. Червената мъгла, която го обграждаше, започна да избледнява.

- Не! - извика той и човечността в гласа му взе надмошие над звяра в него. - Ако я оставя на Мрака, тя ще загине.

Репхайм си пое дълбоко дъх. Трябваше да се успокои. Трябваше да помисли. Червената мъгла продължаваше да се разсейва и мисълта му отново се проясни. Трябва да използвам връзката .между нас и кръвта ни.

Репхайм се застави да се успокои и вдиша от нощта. Знаеше какво трябва да направи. Пое си отново дълбоко дъх и започна:

- Призовавам силата на духа на древните безсмъртни, която ми принадлежи по рождение.

Репхайм се замисли за изтощението, което това призоваване би причинило на раненото му тяло, но като почерпи сили от сенките, с изненада усети бушуваща енергия. Светът около него изглеждаше пропит с първична, древна сила. Усети лошо предчувствие, но той я използва, за да канализира енергията, изпълнена с безсмъртната кръв, течаща във вените му. Кръвта, която сега споделяше със Стиви Рей. Тя го изпълни, тялото му беше погълнато от тази толкова свирепа енергия и той падна на колене.

Осъзна, че се е случило нещо необикновено, когато за-беляза, че може да движи и двете си ръце свободно, макар едната да бе счупена и привързана към гърдите му.

Репхайм остана така - на колене, треперещ и стиснал

двете си ръце.

- Още! - изсъска той. - Ела при мен!

Тъмната енергия нахлу в него отново като хладна ярост, която той се бореше да удържи. Репхайм знаеше, че това е нещо по-различно от всичко, което беше изпитвал преди при призоваването на силите, наследени от баша му, но той не бе някой наперен младеж. Дълго беше търгувал със сенките и силите, които изпълваха нощта. Протягайки се към гях, гарванът-демон получи енергия като от дълбока

зимна нощ. После разпери ръце и в съшия миг се отвориха и крилете му.

Вече и двете бяха здрави.

-Да!

Викът му, изпълнен с радост, накара сенките да се гърчат и да треперят в екстаз.

Отново беше цял! Крилото му бе напълно излекувано!

Репхайм се изправи на крака. С разперените си криле приличаше досущ на величествена статуя на бог, внезапно слязъл на земята. Тялото му вибрираше от сила и той продължи призоваването. Въздухът припламна в алено, сякаш го обграждаше фосфоресцираща, кървава мъгла. Преизпълнен с поетата сила на Мрака, гласът на Репхайм проехтя в нощта:

- Чрез безсмъртната мощ на моя баща, Калона, чиято кръв съм наследил, заповядвам на тази сила, която притежавам в негово име, да ме заведе при Червената. Тази, която вкуси от кръвта ми, с която се Обвързах и на която дължа живота си. Заповядвам ти, заведи ме при Стиви Рей!

Мъглата за миг се раздвижи, после се отмести и се разгъна пред него като воал от червена коприна. Бърз и уверен, Репхайм полетя към небето, право към призования Мрак.

Откри я недалеч от музея, в парка, заобиколена от дим и смърт. Той се спусна тихо от небето и се запита как хората в къщите наоколо могат да са толкова невежи относно гова. което се случва извън измамната сигурност на домовете им.

Облакът от черен дим беше най-концентриран в сърцето на парка. Репхайм можеше спокойно да различи върховете на клоните на огромния дъб, под който в момента властваше хаосът. Той се доближи бавно до него, крилете му все още бяха широко разперени, усещаха въздуха и му помагаха да се движи напълно безшумно, дори по земята.

Новакът не го забеляза изобщо. Но, както Репхайм осъзна, момчето не би забелязало и нашествие на цяла армия. Цялото му внимание беше фокусирано в размахването на дълъг и остър нож през облак от тъмнина, който изглеждаше като обграден с огромна стена.

Репхайм не беше новак. Разбираше Мрака много по-добре.

Заобиколи момчето и без да бъде видян, застана пред кръга от най-северната му страна. Не беше сигурен дали инстинктът или Стиви Рей го води натам, но изведнъж осъзна, че може би беше едно и също.

Той се спря и с едно неохотно движение сви крилете си и ги притисна плътно към тялото. После вдигна ръка и заговори нежно на алената мъгла, която все още беше под негова команда:

- Прикрий ме. И ме пусни да вляза.

Репхайм протегна ръка към пулсиращата енергия и е щракване на пръстите разпръсна мъглата върху тялото си.

Беше подготвен за болката. Знаеше, че безсмъртните сили му се подчиняват, но това никога не става без съответната цена. Много често тя се състоеше в болка. Този път тя избухна в новоизлекуваното му тяло като лава, но той й се зарадва, защото това означаваше, че желанието му е изпълнено.

Нямаше начин да бъде подготвен за това, което щеше да открие в кръга. Репхайм просто се концентрира и пристъпи напред, обвит с наследената от баща му мощ. Вратата от мрак се отвори пред него.

Пристъпвайки в кръга, той беше потопен в миризмата на кръвта на Стиви Рей, както и в съкрушителния аромат на смърт и гнилоч.

- Моля те, спри! Не издържам повече! Убий ме, ако това е, което искаш, просто не ме докосвай повече!

Не можеше да я види, но тя звучеше напълно съкрушена. Без да се бави, той гребна малко от обгръщащата го червена мъгла.

- Иди при нея, дай й сила - прошепна той заповедта си.

Чу я да простенва и беше почти сигурен, че извика името

му. А после пред него се откри гледка, която никога нямаше да забрави, дори да живееше вечно като баща си.

Стиви Рей стоеше в средата на кръга. Нишки, изтъкани от чист мрак, се увиваха около краката й. Където я докоснеха, разрязваха кожата й. Дънките й бяха целите на парцали. От разкъсаната й плът течеше кръв. В този момент поредната нишка се стрелна от чистия мрак право към нея и се уви около талията й, а кожата й веднага започна да кърви. Тя извика от болка и отпусна глава. Тогава Репхайм съзря забелените й очи.

В момента, в който видя това, той знаеше, че е застанал пред самия Мрак. Сумтейки, бикът раздираше земята с копитата си. Беше застанал срешу Сгиви Рей в самия център, от който изригваше всичкият пушек. Като лунна светлина в гробница, бялата козина на бика изглеждаше като самата смърт. Изведнъж се нахвърли върху момичето. Беше толкова масивен, че трябваше да наведе огромната си глава, за да достигне с език раната, от която искаше да пие.

Писъкът на Стиви Рей отекна във вика на Репхайм:

-Не!

Бикът се спря и обърна поглед към гарвана-демон:

- Тази нощ започва да става все по-интересна.

Гласът проехтя в ума му. Репхайм се опита да обуздае

страха си, когато бикът направи две крачки към него. разтърсвайки земята.

- Усещам Мрака в теб.

Да - отвърна той, заглушавайки звука от лудото биене на сърцето си. Доста дълго живях в Мрак.

- В такъв случай е странно, че не те познавам. - Бикът подуши въздуха пред Репхайм, - Макар да усещам баща ти.

- Благодарение на силата на неговата кръв успях да пробия завесата ти и да вляза тук.

Той издържа на погледа на бика, макар да мислеше за Стиви Рей. която лежеше на метри от него. кървяща и безпомощна.

- Така ли? Според мен лъжеш, птицечовеко.

Макар тонът му да не се промени. Репхайм усети гнева на бика.

Опита се да запати спокойствие и загреба малко от червената мъгла, която обгръщаше тялото му. Вдигна ръка, сякаш я предлагаше на бика:

- Това ми помогна да вляза през димната завеса. Тази сила е моя по наследство, имам я от безсмъртната кръв на баща си, Калона.

- Вярно е, че във вените ти тече кръв на безсмъртен. Но силата; която обгръща тялото ти, е взета от мен.

По гърба на Репхайм преминаха тръпки. Той бавно наведе глава е уважение и признание.

- В такъв случай ти благодаря, понеже не съм призовавал твоите сили. Обърнах се само към тези. които ми принадлежат по наследство.

- Чувам истината в думите ти, сине на Калона, но защо си използвал тази безсмъртна сила. за да дойдеш точно сега в моя кръг? Каква работа имате ти или баша ти с Мрака?

Репхайм външно остана напълно спокоен, но умът му препускаше. До този момент той винаги беше черпил сили от наследството си на безсмъртен и от уменията на гарвана. от който е създаден. Но тази нощ, изправяйки се лице в лице с Мрака, преизпълнен със сила, която не беше негова, той осъзна, че макар тя да му бе помогнала да открие Стиви Рей, той нямаше да успее да я спаси, използвайки Мрака, независимо дали черпи сили от бика. или от баща си. Дори инстинктите на гарвана не биха му помогнали срещу звяра пред него. Нито една от тези сили не би могла да срази бика - това въплъщение на Мрака.

Така че Репхайм избра да почерпи сили от единственото, което му остава. Човечността, предадена му от тялото на мъртвата му майка. Отвърна на бика като човек с такава първична откровеност, която можеше да разбие сърцето му.

- Тук съм, защото и тя е тук. А тя ми принадлежи.

Репхайм не отмести поглед от очите на бика, само кимна

с глава по посока на Стиви Рей:

- Усещам миризмата и върху теб. - Бикът се приближи към него с още една крачка, разлюлявайки земята отново. Може и да ти принадлежи, но тя имаше дързостта да ме призове. Тази вампирка потърси моята помощ и аз се отзовах. Както знаеш, сега трябва да плати цената. Напусни веднага, птицечовеко, и ще ти подаря живота.

- Върви си, Репхайм, - Гласът й беше слаб, но когато най-после погледна към нея, видя, че погледът й беше решителен. - Сега не е като на покрива. Не можеш да ме спасиш от това. Просто си върви.

Трябваше да си тръгне. Знаеше го. Само преди няколко дни не можеше дори да си представи свят, в който ще застане лице в лице със самия Мрак в опит да спаси някакъв вампир. В опит да спаси който и да било друг, освен себе си или баща си. Сега се загледа в топлите сини очи на Стиви Рей и това, което откри, беше цял един нов свят. Свят, в който това странно, малко момиче, означаваше сърце, душа и истина.

Моля те. Не му позволявай да нарани и теб - каза тя.

И тези думи, тези самоотвержени, искрени и безкористни думи го накараха да вземе своето решение.

- Казах, че тя ми принадлежи. Усещаш я в мен и знаеш, че е вярно. Така че аз мога да платя дълга й.

- Не! - извика Стиви Рей.

- Добре си помисли, преди дами отправяш такива предложения, сине на Калона. Аз няма да я убия. Дългът й е само кръвен, не жизнен. Ще ти я върна, евентуално, когато и се насладя до насита.

Думите на бика отвратиха Репхайм. Представи си го как се храни от нея като пиявица. Как ближе разкъсаната й кожа и опитва солената й кръв. Тяхната кръв, смесена, понеже са Обвързани.

- Вземи моята кръв. вместо нейната. Аз ще изплатя дълга й - каза той.

- Същият си като баща си! И ти като него избираш да се бориш за същество, което никога няма да ти даде

това, което най-силно желаеш. Ио така да бъде. Приемат предложението ти да изплатиш дълга й вместо нея. Освободете я! - заповяда бикът.

Острите като бръснач нишки се отдръпнаха от тялото на Стиви Рей и сякаш само те я държаха на крака. Тя се строполи върху подгизналата от кръв земя.

Преди да може да й помогне, една нишка, подобна на кобра, се плъзна към него и със свръхестествена бързина се уви около глезена му.

Гарванът-демон не изохка, макар да му се искаше. Вместо това той напрегна сили да се концентрира, въпреки болката, и извика на Стиви Рей:

Връщай се в Дома на нощта!

Видя как тя се опитва да стане, но се подхлъзна на собствената си кръв и падна отново. Погледите им се срещнаха, той се наклони към нея и разпери криле, за да й помогне да стане, решен да се отскубне от нишката и да изнесе Стиви Рей от кръга.

Но тогава още една нишка се стрелна към него и се уви около бицепса на току-що излекуваната му ръка, като разряза плътта му на няколко сантиметра в дълбочина. Последва я още една и той не можеше да спре да крещи в агонията си, когато нишката се обви около крилете му и раздра плътта на гърба му, приковавайки го към земята.

Репхайм! - извика Стиви Рей.

Той не виждаше бика, но усещаше земята да трепери, значи съществото го приближаваше. Завъртя глава и през болката, която замъгляваше ума му. видя как Стиви Рей се опитваше да допълзи до него. Искаше да я спре. да направи нещо, което да я накара да побегне, но когато езикът на бика докосна раната на крака му, той осъзна, че тя всъщност не идва при него. Беше застанала на колене, притисната към земята. Ръцете й трепереха, тялото й все още кървеше, но лицето й възвръщаше цвета си. Тя черпи сили от земята, осъзна той с огромно облекчение. Така щеше да стане достатъчно силна, за да излезе от кръга.

- Бях забравил сладостта на безсмъртната кръв. Кръвта на вампирите съдържа много малка частица от нея. Мисля, че няма да ти се наситя лесно, сине па Калона. А и си почерпил сили от Мрака тази вечер, така че имаш голял f дълг за изплащане.

Репхайм не искаше да поглежда към съществото. Притиснат към земята от режещите нишки, той завъртя главата си така, че да вижда Стиви Рей. Концентрира се върху нея, а бикът се надвеси над него и започна да пие от кървящите му криле.

Агония, каквато никога преди не беше изпитвал, разтърси тялото му. Не искаше да крещи, не искаше да се гърчи от болка. Но нямаше контрол върху себе си. Очите на Стиви Рей бяха единственото, което го задържаше в съзнание.

Стиви Рей се изправи е вдигната ръка и Репхайм си помисли, че халюцинира, защото тя изглеждаше толкова силна, могъща и много, много ядосана. Държеше нещо в ръка - дълъг сноп треви, от който се носеше пушек.

- Направих го преди, ще го направя и сега.

Гласът на Стиви Рей дойде някак отдалеч, но прозвуча силно и решително. Репхайм се зачуди защо бикът не я вижда и не я спира, но той беше толкова зает да се наслаждава на раздиращата болка, която причиняваше, че Репхайм бързо откри отговора. Бикът не приемаше Стиви Рей за заплаха, а и беше твърде опиянен от кръвта на безсмъртния. Нека да продължи да взема от мен, за да може тя да избяга, помоли се мислено Репхайм на който бог имаше желание да го чуе.

- Кръгът ми не е нарушен - каза Стиви Рей ясно и бързо. - Репхайм и този отвратителен бик дойдоха, защото аз ги призовах. Така че със силата на земята, сега призовавам другия бик. Онзи, който е във вечна битка с този тук. Ще платя всяка цена, която поиска, за да прогони това нещо от моя гарван-демон!

Репхайм усети как съществото над него спря, когато лъч светлина проби черния пушек пред Стиви Рей. Той видя как очите й се разшириха и тя се усмихна, а после се разсмя:

- Да! - извика тя радостно. - Ще платя цената ти. Толкова си черен и красив!

Белият бик изръмжа. Нишките се отдръпнаха от Репхайм и се плъзнаха към Стиви Рей. Той отвори уста, за да изкрещи някакво предупреждение, но Стиви Рей стъпи право в лъча от светлина. Чу се гръм, блесна ослепителна светкавица. От центъра на ярката експлозия изскочи друг огромен бик, толкова черен, колкото първият беше бял. Но чернотата на това създание не беше като нишките, които се плъзгаха към него. Козината му беше по-скоро като нощно небе, изпълнено със сиянието на диамантени звезди. Дълбоки, мистериозни и красиви.

За миг погледът на черния бик се спря върху Репхайм и той ахна. Никога не бе виждал такава доброта в живота си, дори не беше подозирал, че е възможно да съществува.

- Не позволявай да се окаже, че е направила грешен избор - каза черният бик. Гласът му беше също така мощен и отекваше в ума на Репхайм, но беше изпълнен със състрадание. - Защото независимо дали си струваш или не, тя вече ми плати цената.

Черният бик сведе глава и предизвика белия, изблъск-вайки го от тялото на Репхайм. Последва оглушителен трясък, а настъпилата след това тишина беше дълбока и не по-малко оглушителна.

Черните нишки изчезнаха като роса на лятно слънце. Стиви Рей беше паднала на колене и изведнъж пушекът се разнесе и новакът връхлетя в кръга, с нож в ръка.

- Отдръпни се, Стиви Рей! Сега ше убия тази гадина!

Стиви Рей докосна земята и прошепна:

- Земя, препъни го. Силно.

Зад рамото й Репхайм видя как земята се надига точно пред краката на момчето и жилавият новак падна по очи.

- Можеш ли да летиш? - прошепна тя.

Така мисля - промърмори Репхайм.

- Тогава се връщай в музея. Ще дойда при теб по-късно.

Той се поколеба. Не искаше да се разделят толкова скоро, след като преминаха заедно през това изпитание. Дали наистина вече е добре, или Мракът е взел твърде много от нея?

- Добре съм, заклевам се - отвърна тя, след като прочете мислите му. - Сега върви.

Репхайм се изправи. Хвърли й последен поглед, разпери криле и понесе изнуреното си тяло към небето.