Изпепелена

ДВАЙСЕТ И СЕДМА ГЛАВА

Хийт

Зоуи ставаше все по-зле. Просто не беше честно. Сякаш си нямаше достатъчно гадости на главата така или иначе. А сега се случи и това с пръсването на душата й и тя започна да се изплъзва. От него и от всичко. В началото беше малко по малко. Сега вече набираше скорост като лавина. Колкото по-навътре в гората навлизаха, пазейки се от това, което ги дебнеше навън (вероятно Калона), тя започна да се променя все по-бързо. И той не можеше да направи абсолютно нищо. Тя не би го послушала. Изобщо не би се спряла на едно място. Буквално.

Виждаше я пред себе си. Макар почти да бягаше между дърветата по зеления мъхест килим, не беше достатъчно бърз за нея. Тя вървеше все по-напред и по-напред, понякога прошепваше думи, носещи се във въздуха наоколо, понякога плачеше тихо, но никога не спираше, винаги беше в движение.

Струваше му се, че я вижда как се изпарява.

Трябваше да направи нещо. Той беше наясно, че всичко това се случваше, зашото душата й не беше цяла. Опита се да говори с нея, опита се да я убеди да събере парчетата от личността си и да се върне в тялото си. Не беше съвсем наясно с цялата тази история с Отвъдното, но колкото повече време беше тук, толкова повече неща научаваше, без някой да му ги казва. Те сами изникваха в ума му.

Боже, колко беше странно да мисли за себе си като за мъртъв. Но не беше страшно или ужасно, защото не се чувстваше мъртъв. Чувстваше се като самия себе си, само че на друго място. Хийт се почеса по главата. Мамка му, много беше трудно да го осмисли, но не беше никак трудно да осъзнае, че Зоуи не беше мъртва и мястото й не бе тук.

Хийт въздъхна. Понякога и той имаше чувството, че мястото му не е тук. Не че не му харесваше. Но Зоуи не беше никак добре, а те не можеха да напуснат гората, без Калона или който и да е там да ги подгони, а може би дори да ги убие отново. Ако това е възможно. Но като изключим тези неща, тук щеше да е добре.

Но просто добре.

Сякаш духът му търсеше нещо друго. Нещо, което не можеше да намери тук.

- Просто си мъртъв от прекалено скоро, това е.

Хийт подскочи изненадано. Зоуи стоеше пред него, движейки се напред-назад, а очите й бяха потънали в скръб.

- Зо, мила, изкарваш ми акъла, като изскачаш така неочаквано пред мен. - Той се опита да обърне всичко на шега. - Сякаш ти си призракът, а не аз.

- Извинявай... извинявай... - промърмори тя и започна да се движи в кръг около него. - Просто те ми казаха, че не си щастлив, защото си мъртъв отскоро.

- Кои са те?

- Останалите, които са нещо като мен - каза тя и махна с ръка към вътрешността на гората.

Хийт пристъпи по-близо до нея, за да вървят успоредно един до друг.

- Мила, не помниш ли, че вече говорихме за тях. Те са частици от теб. Затова се чувстваш толкова объркана сега. Следващия път като говорите, кажи им да се върнат обратно в теб. Така нещата ще се оправят.

Очите й бяха огромни и блуждаещи.

Не, не мога.

- Но защо?

Зоуи избухна в сълзи:

Не мога, Хийт. Мина твърде много време. Не мога да събера душата си. Не си спомням много неща, не мога да се концентрирам. Единственото нещо, което знам със сигурност, е, че си го заслужавам.

- Не е вярно!

Хийт отново пристъпи към нея, хвана я за раменете и я принуди да го послуша. В този момент с периферното си зрение забеляза златиста панделка, която отклони вниманието му от Зоуи.

Този миг беше достатъчен за нея, за да се раздвижи отново.

Трябва да вървя! - проплака тя. Не мога да спирам, Хийт. Това е единственото, което мога да правя.

Преди да успее да я спре, тя му се изплъзна и бледото й тяло се понесе като перце на вятъра навътре в горичката.

- Ах, мамка му.

Той тръгна след Зоуи. Тя трябваше да го изслуша. Трябваше да й помогне. Изведнъж спря на място. Проблемът беше, че всъщност не знаеше как да й помогне.

-Нямам представа какво да направя! - извика той и блъсна с юмрук кората на едно покрито с мъх дърво. Не знам какво да направя! — Хийт блъсна дървото още веднъж, без да обръща внимание на болката. Не! Знам! Какво! Да! Направя!

На всяка дума той удряше дървото отново и отново, до-като кожата му се разкъса и миризмата на собствената му кръв се разнесе около него.

Изведнъж някаква сянка закри слънцето. Изтривайки кървящата си ръка в мъха, той вдигна поглед.

Мрак. Криле. Попиваха светлината на богинята.

С разтуптяно сърце Хийт се наведе и сви юмруците си пред гърдите в отбранителна позиция. Но атака не последва.

Това, което последва, бяха прошепнати мисли, които сякаш се процеждаха от сенките наоколо и потъваха в кръвта му.

Тя ще остане тук с теб завинаги, но първо трябва да е цяла.

Хийт примига от изненада:

- Кой е там?

Използвай ума си, нищожен човеко.

- Добре, така мисля да направя - каза той и се загледа в реещата се сянка.

Дали беше Калона? Не можеше да види добре през клоните.

Кажи й да събере частите от душата си в едно и тя ще се съгласи да остане тук, в свещената гора, с теб.

- Това го разбрах. Само не знам как може да го направи.

Отговорът е във връзката й с теб.

- Нашата връзка? Но аз не знам как...

Изведнъж Хийт осъзна, че всъщност знаеше как да използва връзката им. Трябваше просто Зоуи да го изслуша, а той винаги е успявал да го направи дори когато се държеше като пълен идиот, пиеше, пушеше трева и правеше простотии в училище, а тя се опитваше да го зареже. Винаги е успявал да спаси положението и да останат заедно.

Хийт се усмихна доволно. Това беше! Забравил за крилатия Мрак, той хукна след Зоуи и светлината на богинята се разля отново върху гората. Тяхната връзка беше ключът. Тя бяха заедно, независимо от всичко, което се случваше в живота им. Връзката все още си я имаше. Тя доведе Зоуи при него дори след смъртта му. Именно нея ще използва. Щом Зоуи осъзнае, че могат да са заедно и че ще й е хубаво с него тук, тя ще събере душата си. А после, срещу каквото и да трябва да се изправят, ще го направят заедно. Не би трябвало да е толкова трудно. Неговата Зо беше голяма работа.

Той се затича още по-бързо след нея, но някакъв шепот

го спря:

- Хийт!

- Какво, по дяволите...?

- Насам!

Той се обърна, видя златистата лента, заплетена в корените на самодивско дърво, и примига от изненада, когато момчето се показа.

- Старк! Какво, по...

Ш-т! Зоуи не трябва да знае, че съм тук.

Хийт се доближи до дървото.

- Какво, по дяволите, правиш тук? - Без да даде на Старк възможност да отвърне, той продължи. - А, мамка му! И ти си мъртъв, така ли? Зоуи никога няма да го преживее!

- Говори по-тихо! Не, не съм мъртъв. Дойдох да защитавам Зоуи, за да може да се върне обратно в тялото си, където й е мястото. - Старк замълча за миг, а после добави.

- Знаеш, че си мъртъв, нали? _и

- Човече, не може да бъде! Мъртъв ли съм? - каза Хиит иронично. - Добре, че дойде да ме осветлиш. Направо не знам какво щях да правя без теб.

А знаеш ли, че душата на Зоуи се е пръснала?

Преди Хийт да успее да отговори нещо, двамата видяха Зоуи да се приближава и Старк се скри зад дървото. Хийт тръгна напред да я пресрещне и прикри Старк с тяло.

- Ти не ме последва този път. Винаги ме следваш.

Тялото й се тресеше напред-назад, докато се опитваше да

стои на едно място.

- Идвам, Зо. Знаеш, че никога няма да те изоставя. Просто си много по-бърза от мен.

- Значи не ме изоставяш?

Хийт докосна бузата й и му стана неприятно, че тя изглеждаше толкова слаба и несигурна. Напълно нетипично за нея.

- Не, не те изоставям. Върви напред, аз ще те стигна.

Тя се поколеба и му стана ясно, че възнамерява отново да започне онези влудяващи обиколки около него, от които му се завиваше свят, а и щеше да се доближи прекалено до мястото, където се криеше Старк.

Хей, може би ще ти е приятно да се движиш бързо. Защо не потичаш нататък, а после да се върнеш пак тук? Ако нямаш нищо против, аз ще поостана малко, за да си почина.

- Извинявай.... извинявай... Забравих, че се нуждаеш от почивка, забравих...

Тя се понесе бързо напред, а Хийт извика след нея:

- Не се отдалечавай прекалено. И не забравяй да се върнеш.

- Няма. Не мога да те забравя - отвърна тя и без да го поглежда, изчезна в сенките.

Старк се показа иззад дървото. Гласът му беше изпълнен с ужас:

Мамка му, по-зле е, отколкото предполагах.

Хийт кимна мрачно:

Да, знам. Пръсването на душата тотално я е объркало. Не може да спре да се движи, не може да мисли. С нея става нещо. Нещо много, много лошо.

Все още загледан след нея, Старк каза:

- На Висшия Съвет споменаха, че точно това ще се случи с нея. Ще се превърне в Каоиник Ши. Не мъртва, но не и жива, ще се скита в света на духовете без душа. Това вече започва да се случва и ще става все по-лошо. Никога няма да може да намери покой, никога.

- Значи трябва да й помогнем да събере душата си. Мисля, че мога да го направя. И, приятелче, не че искам да съм гаден, но не виждам с какво ще си й от полза. Ако искаш да свършиш нещо, излез навън и наритай задника на онази гад, дето ни държи тук като в капан. Ти се справи с него, аз ще се оправя със Зоуи.

Хийт тръгна да се отдалечава, но Старк го задържа:

- Да, можеш да й помогнеш да събере душата си, като й кажеш, че ще останете тук заедно, но ако го направиш, ще видиш сметката на всички, които Зоуи обича в реалния свят.

Хийт се обърна и погледна решително Старк:

- Не е много яко да ми говориш такива неща. Просто я остави. Знам, че я обичаш, но честно ти казвам, ти я познаваш едва отскоро. Аз съм с нея от години. Разбирам, че ще ти липсва, но ще й бъде много добре тук с мен. Ще бъде щастлива.

- Не става дума за любов. Става дума за правилно решение. Давам ти думата си на бранител, че казвам истината. Ако Зоуи не се върне в тялото си, светът, какъвто го познаваме аз и ти, ще бъде унищожен.

- Какви са тези бранителски глупости?

Старк си пое дълбоко дъх:

- Става дума за чест.

Нещо в гласа на Старк накара Хийт да погледне на него с други очи. Момчето се беше променило. Изглеждаше някак по-едър, по-зрял, не така наперен. Изглеждаше тъжен. Много тъжен.

- Виждам, че ми казваш истината.

Старк кимна:

- Афродита имаше видение. Видя как помагаш на Зоуи да събере душата си. Успя, като й обеща да останеш с нея тук. Така че тя не се превърна в Каоиник Ши. Остана тук с теб. Завинаги. Но без Зоуи, нямаше кой да спре Неферет и

Калона. ^

- И те превземат света — довърши вместо него Хийт.

- Да, превземат света потвърди Старк.

Хийт го погледна в очите:

- И ще трябва да я изоставя.

Няма да бъде сама. Аз съм неин воин, неин бранител. Давам ти думата си, че ще се погрижа тя винаги да е защитена.

Хийт кимна и отмести поглед от Старк, опитвайки се да овладее емоциите си. Искаше му се да побегне, да настигне Зоуи и да се увери, че тя ще остане с него тук завинаги. Но после погледът му се върна отново на Старк и осъзна с абсолютна сигурност, че Зоуи би била нещастна, ако приятелите й загинат. Това чувство би било по-силно от любовта й към него, по-силно от любовта й към когото и да било. И ако наистина я обича, ще трябва да я остави.

Струваше му се, че ще повърне, но се постара да се стегне и да звучи колкото се може по-нормално:

- Как ще й помогнеш да събере душата си след като си тръгна?

- Не можеш ли да й кажеш, че ще останете заедно и след това да си тръгнеш?

Хийт изсумтя:

- Приятел, няма да съм груб с теб, понеже не си мъртъв и не си много наясно с душите и т.н., но няма начин Зоуи да събере душата си, ако я излъжа. Просто няма как да стане.

- Добре, добре. Предполагам, че си прав. - Старк прокара ръка през косата си. - В такъв случай не знам как бих могъл да го направя, но ще го направя. Налага се. Ако ти си достатъчно силен, че да я напуснеш, значи аз ще съм достатъчно силен, за да намеря начин да я върна.

- Добре, имай предвид нещо. Зоуи не обича разни прия-телчета да я спасяват. Тя обича сама да се грижи за себе си. В най-добрия случай трябва просто да се отдръпнеш и да я оставиш да свърши работата.

- Ще го запомня - кимна тържествено Старк.

- Добре. Хайде да тръгваме.

Двамата тръгнаха към мястото, където Зоуи изчезна в сенките.

Ще се скрия, докато се сбогувате. Не искам да ме вижда, преди да си тръгнеш,

Хийт не се престраши да каже нищо, защото гласът му можеше да го издаде. Така че просто кимна.

- Разкажи ми за това, което спомена - страшното, което ви държи тук вътре.

Хийт се закашля:

- В началото си помислих, че е Калона, но странното нешо, което се случи днес, ме кара да мисля, че не е той. Останах е впечатление, че онова нещо отвън се опитва да ми помогне да спася Зоуи.

- Но да останете тук, нали?

- Да, именно. Това беше основната идея.

- Значи Калона ти каза как да направиш така, че Зоуи никога да не напусне Отвъдното и никога да не се върне в тялото си - каза Старк. - Затова е изпратен тук.

- И почти успя да го постигне, като ме използва. Шибан задник. Сякаш не му е достатъчно, че ме уби! - Хийт погледна Старк в очите. Значи затова си тук. Искам да кажа, за да ме накараш да се разкарам, а после да нариташ задника на Калона, за да може Зоуи наистина да се върне обратно с теб.

- Да, точно затова съм тук.

- Успех с наритването на безсмъртния задник, приятел.

- Мислих за това и единственото, което трябва да правя, е да го държа настрана от Зи достатъчно дълго, за да събере душата си. После ще може да се върне обратно в тялото си, където Калона не може да я нарани. Или поне точно сега не може.

- Не. Извинявай, че обърквам плановете ти, но ако е само за това, Зоуи не се нуждае от защитата ти.

Старк го погледна въпросително.

- Много е просто. Зоуи е в безопасност в тази гора. Гадната твар не може да влезе тук. Има нещо специално около това място. Сякаш цялата магия на земята произтича оттук. Все едно е някаква Суперземя. Не го ли усещаш?

- да, Суперземята е готино място, където да се скриеш. Усещам особена сила тук от самото начало. Затова и знаех, че тя ще избере да остане с теб.

- Само че докато е тук, тя не може да се върне в тялото си. Така че отново ти пожелавам успех срещу Калона. Гадният задник ме уби. Надявам се ти да се справиш по-добре. И ако успееш, наритай го и заради мен, и заради Зоуи.

Ще го направя. И, Хийт, искам да ти кажа нещо... аз не бих могъл да направя това, което.ти правиш. Не бих бил толкова смел, за да я напусна.

Хийт го погледна в очите и сви рамене:

- Да, защото я обичам повече, отколкото ти.

- Постъпваш правилно. Това ти прави голяма чест - каза Старк.

- Трябва да знаеш, че в положението, в което се намирам, честта не значи абсолютно нищо. Любовта ми към Зо е това, което ме движи. Винаги е било така и винаги ще бъде.

Те вървяха мълчаливо известно време, вглъбени в своите мисли, и следваха Зоуи, а думите на Хийт Любовта ми към Зо е това, което ме движи. Винаги е било така и винаги ще бъде, се въртяха в главата на Старк, докато е изненада не установи, че го е разбрал. Не че това направи нещата по-лесни, но поне поносими.

Откриха я в малко сечище навътре в гората. Обикаляше в кръг около висок кедър, който изглеждаше поразително красив, но доста не на място около останалите дървета в широколистната гора. Миризмата му изпълваше въздуха наоколо. Двамата се приближиха внимателно, така че Зоуи да не може да ги види. Старк кимна към няколко скали с човешки ръст, покрити с мъх, зад които мислеше да се скрие, а Хийт спря и подуши въздуха.

Много странно - прошепна той. - Чудя се какво прави този кедър тук.

- Кедър? Ето какво било каза Старк.

-Да. Има един огромен кедър между старата къща на Зоуи и моята. Изглежда почти като този и мирише по същия начин.

- Бабата на Зоуи е казала да запалят кедрови клонки около тялото ми, докато съм тук, в Отвъдното. Афродита ги

донесе в чантата си. Запалиха ги точно преди душата ми да се отдели. - Изведнъж той погледна Хийт. - Дървото е знак. Означава, че следваме правилния път.

Хийт отвърна на погледа, но не каза нищо дълго време.

- Надявам се това да е добър знак, но трябва да знаеш, че той не прави нещата за мен по-лесни ни най-малко.

- Да, ясно ми е.

- Така ли? Защото съм на път да изоставя единственото момиче, което някога съм обичал, макар да знам, че тя се нуждае от мен.

- Какво очакваш да ти кажа, Хийт? Че не искам да се налага да i?o правиш? Така е. Че предпочитам да не беше мъртъв и душата на Зоуи да беше цяла и единственият ми проблем да е как да се преборя с ревността си към теб и онзи задник Ерик?

- Няма нужда да ревнуваш от Ерик. Зо никога няма да бъде с тип, който се държи собственически с нея. Нека този

тип момчета да не те тревожат. „

- Ако си я върна жива и цяла, няма да допусна никои

мъж да ме тревожи повече - каза Старк.

- Когато - заяви Хийт тържествено. Старк го погледна въпросително. - Когато си я върнеш жива и цяла. Не „ако“. Няма да я изоставя, ако не си сигурен в това, което пра- Да така е, прав си. Когато си я върна. Сигурен съм, че

постъпвам правилно. И двамата постъпваме правилно. За съжаление при всички случаи Зоуи ще бъде наранена.

- Да, така е - отвърна Хийт и погледна към нея. - Но нищо не е толкова лошо, колкото това, което й се случва в момента.

Хийт се приведе напред и се удари последователно по двете рамена, както правеше, преди да излезе на терена по време на мач. После си пое дълбоко въздух и вдигна глава,

за да погледна Старк за последно.

- Направи всичко възможно тя да е убедена, че не искам да плаче и да страда за мен. Напомни й, че е много непривлекателна, когато плаче и подсмърча.

- Непременно.

- А като стана дума за това, най-добре си вземи носни кърпички. Не преувеличавам. Зоуи наистина много под-смърча, като се разплаче.

- Добре, ще се погрижа.

Хийт протегна ръката си към Старк:

- Грижи се за нея.

Старк стисна здраво предмишницата му в типичния вам-пирски поздрав:

- Като воин на воин ти давам дума.

- Добре, понеже ще ти държа сметка за това обещание, когато се видим следващия път.

Хийт пусна ръката на Старк, пое си отново дъх и пристъпи напред. Опита се да не мисли за това, което ще последва.

Загледа се в Зоуи и в сянката, която беше останала от нея. Замисли се за момичето, което обичаше от дете. Пред очите му се сменяха картини, виждаше неравната подстрижка, която сама си беше направила в четвърти клас. Усмихна се при спомена за детските им години в началното училище, когато коленете й бяха вечно ожулени. А после едно лято той замина със семейството си на почивка, остави я непохватна кльощавелка, а като се върна, видя, че се е превърнала в млада богиня. Неговата млада богиня.

- Хей, Зо - каза той и пристъпи към нея.

- Хийт! Тъкмо се чудех къде си. Аз... реших да спра тук, за да можеш да ме настигнеш. Липсваше ми.

- Много си бърза, Зо. Бързах колкото можах, но чак сега те настигам.

Той я хвана за ръка и забеляза, че кожата й е плашещо хладна.

Как се чувстваш, мила?

- Не знам. Някак ми е странно. Замаяна съм. Знаеш ли какво ми е, Хийт?

- Да, мила, знам. - Той спря, но задържа ръката й, така че да я принуди и тя да спре. - Душата ти се е пръснала. Ние сме в Отвъдното, Зо, спомняш ли си?

Огромните й тъмни очи го погледнаха и за миг тя изглеждаше като преди.

- Да, сега си спомням и мога да ти кажа, че е ужасно като

кравешко ако! ^

Очите му се замъглиха от сълзи, но той примига и се

усмихна.

- Толкова си права! Но знам как да оправим нещата.

- Наистина ли? Това е чудесно, но може ли да ги оправиш, докато аз... се разхождам, понеже просто не мога да стоя на едно място.

Вместо да я пусне, Хийт сложи ръце на раменете й и я притисна към себе си, като я застави да го погледне в очите.

- Трябва да събереш всички части от душата си и после да се върнеш в тялото си. В реалния свят. Трябва да го направиш за приятелите си. За Старк, за баба ти. Зо, дори заради мен трябва да го направиш.

Тялото й трепереше, но той забеляза как тя прави усилие да се задържи на едно място.

_ Не и без теб, Хийт. Не искам да се връщам в реалния

свят без теб.

- Знам, мила - каза той нежно. - Но понякога се налага да правим неща, които не искаме. Както аз сега. Не искам да те изоставям, но е време да тръгвам.

Очите й станаха огромни и тя хвана ръцете му със своите.

- Не можеш да ме оставиш, Хийт! Ако си тръгнеш, аз ще умра.

Не, мила. Ще се случи точно обратното. Ще събереш душата си и ще живееш.

- Не, не, не! Не можеш да ме изоставиш. - Зоуи се разплака. - Не мога да съм тук без теб.

- Точно това се опитвам да ти кажа и аз, Зо. Ако не съм тук, ти ще се върнеш там, където ти е мястото, и ще сложиш край на това жалко, призрачно съществуване, което водиш в момента.

- Добре... не. Не. Ще събера душата си. Само остани тук. Остани с мен. Всичко ще е наред, ще видиш. Обещавам, Хийт.

Той знаеше, че тя ще му каже нещо такова, затова беше готов е отговора си, но това не попречи на сърцето му да се разбие.

- Не става дума за мен и теб, Зо. Става дума за това, което трябва да направя. Време ми е да напусна този свят.

За какво говориш, Хийт? Не те разбирам - изхлипа тя.

- Знам, че не го разбираш, мила. Аз също не го разбирам напълно, но го чувствам - като каза това, го обзе усещането, че постъпва правилно, а това го успокои и болката в сърцето му стана почти поносима. Умрях твърде бързо. Искам живота си, Зо. Искам да имам избор.

- Съжалявам, Хийт, вината беше моя. Не мога да ти върна живота.

- Никой не може, Зо. Но ако си тръгна, ще мога да имам друг живот. Ако остана, все едно никога не съм живял, нито пък ти.

Зоуи спря да подсмърча, но сълзите продължаваха да се стичат от очите й, мокреха бузите й и падаха надолу, сякаш беше излязла в дъждовен ден.

- Не мога. Не мога да продължа без теб.

Хийт я потупа леко и се насили да се усмихне:

Да, можеш. Щом аз мога, значи и ти можеш. Защото всеки знае, че ти си по-умна и по-силна от мен. Винаги си била.

- Не, Хийт - прошепна тя.

- Искам да запомниш нещо, Зо. То е много важно и ще има смисъл, когато събереш душата си отново. Ще си тръгна оттук, за да получа шанс за друг живот. Ти ще бъдеш могъща и известна Висша Жрица. Което значи, че ще живееш милион години. Пак ще се срещнем. Може и след сто години. В следващия ми живот. Обещавам ти, Зоуи Редбърд, отново ще бъдем заедно.

Хийт я придърпа в обятията си и я целуна - опита се да й покаже, че любовта му е безгранична. Когато най-сетне се реши да я откъсне от себе си, му се стори, че в ужасения й поглед видя разбиране.