ШЕСТНАЙСЕТА ГЛАВА Зоуи

Хийт се размърда и измърмори нещо за проспиване на футболната тренировка. Аз го погледнах и задържах дъха си, докато обикалях в кръг около него.

В крайна сметка не можех да го събудя и да му кажа, че е мъртъв и никога повече няма да играе футбол.

Опитах се да съм максимално тиха, но не можех да стоя на едно място. Този път дори не се преструвах, че лежа до него. Не можех да се преборя с това, просто не можех да стоя мирно. Трябваше да се движа.

Бяхме във вътрешността на същата горичка, в която се бяхме скрили преди. Кога преди? Не можех съвсем ясно да си спомня, но гъстите треви и скалите наоколо изглеждаха добре. И мъхът по тях. Особено мъхът. Беше навсякъде, дебел, нежен и пухкав.

Изведнъж почувствах, че краката ми са боси, и се радвах на мекия и приятен допир на зеления, жив килим.

Жив?

Въздъхнах.

Не. Предполагам, че тук нищо не е истински живо, но бях забравила за това.

Дърветата образуваха нещо като балдахин с листата и клоните си, така че слънчевата светлина едва проникваше

и правеше въздуха топъл, но без да е твърде горещо. По небето премина облак, който ме накара да погледна нагоре. Изтръпнах.

Мракът... u

Примигах от изненада. Спомних си. Затова с Хийт се бяхме скрили тук. Той ни преследваше, но не успя да навлезе в горичката след нас.

Потръпнах отново.

Нямах представа какво беше това същество. Усещах плътен мрак, неясен полъх на нещо мъртво, с рога и криле. С Хийт не останахме да видим повече. Задъхани от ужас, побягнахме с всички сили, затова и той сега спеше толкова дълбоко. Отново. Аз също трябваше да поспя.

Но не бях в състояние да се спра. И вместо това крачех^

Ужасно трудно ми беше с тази разбъркана памет. А най-лошото бе, че много добре осъзнавах липсите в спомените си. Човек би си казал, че ако имаш празни петна в паметта, не би могъл да го разбереш, защото така и така не помниш. Но аз знаех, макар едва сега да си спомних за страшилището, което ни преследваше. Но имаше и неща от миналото, за които ми липсваха спомени.

Не помнех как изглежда майка ми.

Не помнех какъв е цветът на очите ми.

Не помнех защо вече не можех да се доверя на Стиви

Рей.

А нещата, които помнех, бяха още по-потискащи. Помнех всяка секунда от умирането на Стиви Рей. Помнех, че баща ми ни изостави, когато бях на две, и повече никога не се върна. Помнех, че се бях доверила на Калона и че толкова жестоко сбърках в преценката си.

Стомахът ме сви и почувствах как ми прилошава, затова продължих да се движа все по-навътре в горичката.

Как можах да оставя Калона да ме заблуди така? Проявих се като невероятен идиот.

И това костваше живота на Хийт.

Умът ми отскочи от тази мисъл. Вината бе толкова силна, толкова ужасна.

Хванах сянка с периферното си зрение. Завъртях се и застанах лице в лице с нея. Виждала съм я и преди, в сънищата и виденията си.

- Здравей, Ая казах нежно.

- Зоуи - отвърна тя и кимна за поздрав.

Гласът й звучеше досущ като моя, само че беше изпълнен с тъга, която оцветяваше всяка нейна дума.

Йоверих се на Калона заради теб - казах, зпитала си състрадание към него заради мен - поправи ме тя. - Когато загуби мен, загуби и състраданието.

- Това не е вярно - отвърнах. - Аз все още съм състрадателна. Грижа ме е за Хийт.

- Дали? Затова ли го държиш тук, с теб, вместо да го пуснеш да си отиде?

- Хийт не иска да си отива извиках и като затворих уста, осъзнах колко гневно звуча.

Ая поклати глава и дългата й, черна коса, заигра около кръста й:

- Не си спряла да мислиш за това, което Хийт би поискал. За това, което някой друг, освен теб, би поискал. И няма да спреш, докато не ме повикаш обратно при себе си.

- Не искам да се връщаш при мен. Заради теб се случи това.

- Не, Зоуи, не е заради мен. Всичко това се случи заради серия от избори, направени от различни хора. Не всичко е свързано с теб - каза Ая и като поклати тъжно глава, изчезна.

- Много лесно се спаси - промърморих и започнах да крача отново, дори по-неспокойно отпреди.

Когато долових друга сянка е периферното си зрение, се обърнах, за да кажа на Ая да си тръгва веднъж завинаги, но останах шокирана. Гледах сама себе си. Е, всъщност беше една деветгодишна версия на мен самата, която видях съвсем в началото, заедно с другите фигури, преди да бъдат разпръснати от това, което ни преследваше с Хийт.

- Здрасти - казах.

- O, имаме цици! - възкликна детето и се загледа в гърдите ми. - Много съм доволна, че имаме цици. Най-после.

- Да, и аз това си помислих. Най-после,

Иска ми се да са малко по-големи.

Момичето не спираше да ме зяпа и така ме изнерви, че скръстих ръце пред гърдите си. Всичко това бе много странно, загцото в крайна сметка тя беше аз.

- Но все пак можеше и да е по-лошо - продължи тя. -Например да са като на Беки Епъл, хи-хи.

Гласът й бе изпълнен с радост и това ме накара да се усмихна, но само за секунда. Сякаш ми беше невероятно трудно да устоя на радостта, която тя разпръскваше. ^

- Беки Рийни Епъл, можеш ли да си представиш, че майка й я е кръстила така - каза детето и се разсмя.

- Да, горкото дете - усмихнах се отново, а после потърках лицето си с ръце и се зачудих какво ме прави толкова необяснимо тъжна.

- Понеже не съм с теб вече - каза детето. Аз съм твоята радост. Без мен вече няма да можеш да си щастлива.

Погледнах я и разбрах, че и тя като Ая ми казваше истината.

Хийт отново промърмори насън и обърнах поглед към него. Изглеждаше толкова силен, млад и нормален, но всъщност никога повече нямаше да излезе на футболното игрище. Никога нямаше да се ожени. Никога нямаше да стане татко. Откъснах поглед от него и отново погледнах моята деветгодишна версия:

- Не мисля, че заслужавам да бъда щастлива отново.

- Много съжалявам за теб, Зоуи - каза тя и изчезна. Почувствах се някак замаяна и объркана, затова продължих да крача.

Следващата част от душата ми се изправи и застана точно пред мен. Изобщо не си приличахме. Беше много висока. Имаше буйна, дълга и червена коса. Преди да я погледна в очите, не виждах никаква прилика между нас. Но тя имаше моите очи. Беше поредното парче от душата ми, познавах я.

- Е, ти пък коя част от мене си? - попитах уморено. - И какво ще загубя, ако не те повикам обратно?

- Можеш да ме наричаш Бриджит. Без мен ще ти липсва сила.

Въздъхнах:

- В момента съм прекадено уморена, за да бъда силна. Какво ще кажеш да си поговорим пак, като подремна?

- Ти май не схващаш - поклати глава Бриджит надменно. - Без нас няма да можеш да си подремнеш. Няма да можеш да се оправиш, няма да можеш да починеш. Без нас ще ставаш все по-непълна, докато съвсем отплаваш.

Опитах се да се фокусирам, въпреки ужасната болка в слепоочията:

- Но ще отплавам с Хийт.

- Да, може би.

- А ако събера всички ви обратно в себе си, ще трябва да го напусна.

- Да, така е.

- Но не мога. Не мога да се върна в реалния свят без него.

- В такъв случай е теб е свършено.

И без повече приказки Бриджит изчезна.

Краката ми се подкосиха и поседнах на зеления мъх. Осъзнах, че плача, едва когато сълзите ми започнаха да капят по дънките. Не знам колко време съм стояла така, потънала в скръб, объркана и слаба, но някакъв звук разпръска мъглата около мислите ми. Криле, плясък, сблъсък с вятъра, полет, търсене.

- Хайде, Зо, трябва да влезем по-навътре в горичката.

Вдигнах поглед и видях Хийт да пристъпва зад мен.

Вината е моя - казах аз.

- Не, не е така. Но какво значение има чия е вината? Станалото станало. Не може да се върнем назад.

- Не мога да те изоставя, Хийт - изхлипах.

Той отметна нежно косата от лицето ми и ми подаде още една носна кърпичка:

- Знам, че не можеш.

Звукът от огромни криле ставаше по-силен. Клоните на дърветата зад нас се разлюляха.

- Зо, нека да говорим за това по-късно, става ли? Точно сега трябва да бягаме.

Той ме дръпна за ръката и ме изправи на крака, а после ме поведе по-навътре в гората, където сенките бяха по-тъмни, а дърветата изглеждаха направо древни.

Оставих го да ме дърпа. Беше някак си по-лесно, откол-кото да се движа сама.

- Той е, нали? - попитах равнодушно.

- Той? - попита Хийт.

- Калона. - Тази дума сякаш раздвижи въздуха около нас. - Дошъл е за мен.

Хийт ме изгледа остро и извика:

- Не, аз няма да му позволя да се добере до теб!

Стиви Рей

- Не, аз няма да му позволя да се добере до теб! - извика Дракона.

Както и всички останали на съвещанието, Стиви Рей погледна Майстора на меча, който изглеждаше сякаш е пред спукване на основен кръвоносен съд.

- Кого имаш предвид? попита Стиви Рей.

- Онзи гарван-демон, който уби моята съпруга! Затова не може да излизаш сама, преди да проследим и унищожим това създание.

Стиви Рей се опита да игнорира ужасното чувство, което изпита при думите на Дракона, и адската вина да вижда в очите му неописуемата скръб от разбитото му сърце. Тя знаеше, че макар да е спасил живота й два пъти, Репхайм е отговорен за смъртта на Анастасия Ланкорд.

Той се промени. Сега той е различен, помисли си тя, като й се искаше да може да изрече мислите си гласно, без това да разруши света около тях.

Но не можеше да разкаже на Дракона за Репхайм. Не можеше даразкаже на никого, така че отново започна да се оплитай лъжи:

Все пак не сме сигурни кой точно гарван-демон беше в парка. Искам да кажа, че пропусна да ми се представи.

- Мисля, че беше главният - Pen... нещо си - каза Далас,

а Стиви Рей го стрелна с поглед.

- Репхайм — каза Дракона и гласът му прозвуча като самата смърт.

Да, точно този. Беше огромен, точно както го описахте, а очите му изглеждаха съвсем човешки. Освен това в него имаше нещо специфично. Очевидно беше, че се мисли за голяма работа.

Стиви Рей потисна желанието си да запуши с ръка устата на Далас. А защо не и носа му. Ако се задуши, със сигурност ще млъкне.

- Далас, и без това не знаем кой е бил гарванът-демон. Разбирам защо Дракона е загрижен, но все пак аз мислех да ида само до бенедиктинското абатство, за да поговоря е бабата на Зоуи за случилото се. Няма да се скитам сама в дивата пустош.

Но Дракона има право - каза Ленобия. Ерик и проф. Пентесилея кимнаха. Несъгласието им по отношение на Неферет и Калона засега бе оставено настрана. Този гарван-демон се е появил при теб, докато си общувала със земята.

- Не е много коректно да се каже, че Стиви Рей е общувала със земята - намеси се Дракона. - Както тя ни обясни, имала е разговор със силите на доброто и злото. И това, че това създание се е появило точно след призоваването на Мрака, не може да е просто съвпадение.

- Но той не ме нападна, той просто...

Дракона вдигна ръка, за да й даде знак да замълчи:

- Без съмнение е бил привлечен от Мрака, който тогава се е обърнал към един от своите, както злото често прави. Не можеш да си сигурна, че съществото не те преследва.

- Също така не можем да сме сигурни, че над Тулса има само един гарван-демон каза Ленобия.

Стиви Рей беше на път да се паникъоса. Какво щеше да стане, ако всички откачат при мисълта за група гарвани-демони в небето над Тулса? Ще стане съвсем невъзможно за нея да излиза и да вижда Репхайм.

- Отивам до абатството да се видя с баба Редбърд - заяви тя решително. - И не мисля, че там кръжат тълпи от гарвани-демони. Мисля, че един от тях някак си е изостанал от групата си и се е появил в парка, защото е бил привлечен от Мрака. А аз съм адски сигурна, че повече няма да призовавам бикове, така че не виждам защо птицата ще тръгне да ме преследва.

- Не подценявай опасността — каза Дракона с печален глас.

Няма. Но също така няма да й позволя да ме превърне в затворник. Не мисля, че и останалите трябва да се страхуват толкова. Разбира се, че трябва да бъдем предпазливи, но не можем да допуснем страхът и злото да контролират живота ни.

- Стиви Рей е права - каза Ленобия. Даже мисля, че трябва да започнем нормални занятия в училището и да включим и червените новаци в клас.

Крамиша, която дотогава стоеше тихо от лявата страна на Стиви Рей, изсумтя леко, а Далас въздъхна. Стиви Рей се

усмихна и заяви:

- Всъщност това е чудесна идея.

- Не мисля, че трябва да съобщаваме нещо за състоянието на Зоуи - каза Ерик. - Поне докато не се случи нещо по- ...окончателно.

- Тя няма да умре - заяви Стиви Рей.

Аз не искам да умира! — отвърна Ерик, който изглеждаше много потиснат от тази мисъл. Но при всичко, което се случва тук напоследък, включително атаката на гарвана-демон, последното нещо, което ни е необходимо, е да разпалваме клюки.

Не мисля, че трябва и да го премълчаваме - каза Стиви

Рей.

- Какво ще кажете да се съгласим на следния компромис - предложи Ленобия. - Ще отговаряте на въпроси, свързани със Зоуи, ако някой ви попита, като се придържате към истината - че всички ние работим усилено, за да й помогнем да се върне от Отвъдното.

И ще предупредим официално всички ученици да бъдат максимално предпазливи и бдителни и да ни съобщават за всичко необичайно, което чуят или видят - добави Дракона. \

- Това предложение звучи добре - съгласи се Пентеси-лея.

- Така да бъде, на мен също ми звучи добре - каза Стиви Рей. После се поколеба за миг и попита: - Хм, просто се чудех, аз в кой клас трябва да бъда?

- И аз се чудех същото - добави Крамиша.

- И аз - обади се Далас.

- Ще се върнете в класовете, в които сте били, преди да напуснете каза Ленобия нежно и им се усмихна, сякаш това с „напускането“ бе някаква непредвидена ваканция, вместо непредизвестена смърт. Но заради начина, по който го каза, всичко това прозвуча съвсем нормално.

После се обърна към Стиви Рей:

- Вампирите сами избират своя път на развитие и областта, която искат да изучават. Не в клас с останалите новаци, а в средата на възрастни вампири, които са експерти в своите области. Ти избрала ли си с какво искаш да се занимаваш?

Макар всички да се бяха взрели в нея е очакване, Стиви Рей изобщо не се поколеба в отговора си:

Никс. Искам да уча за Висша Жрица. Искам да стана такава, защото съм го заслужила, а не защото съм единственият червен вампир в цялата вселена.

Но ние нямаме Висша Жрица, която би могла да те обучава. Не и откакто Неферет отпътува - каза Пентесилея и стрелна Ленобия с поглед.

- В такъв случай предполагам, че сама ще се обучавам, докато не си върнем Висшата Жрица обратно. - Стиви Рей погледна Пентесилея в очите и добави: - И нямам предвид Неферет. А сега мисля да отида до абатството, както вече казах. Като се върна, ще им съобщя да се готвят за часове от утре.

Всички започнаха да излизат от залата, когато Дракона я придърпа настрана:

- Искам да ми обещаеш, че ще бъдеш внимателна каза той Имаш сили и способности на границата на възможното, но не си безсмъртна, Стийи Рей. Не забравяй това.

- Ще бъда внимателна, обещавам.

- Аз ще отида с нея каза Крамиша. - Ще хвърлям по едно око на небето за разни птицеподобни. Притежавам дарбата да крещя смъртоносно. Ако само се покаже някой от тях, ще се постарая целият свят да научи.

Дракона кимна, но не изглеждаше особено убеден. Стиви Рей изпита истинско облекчение, когато Ленобия го повика и започна да си говори с него за часовете му по фехтовка. Имаше идея да ги направи задължителни за всички ученици.

Стиви Рей се изниза от стаята и започна да се чуди как да се отърве от Крамиша, която се бе лепнала за нея. Точно тогава и Далас се присъедини към тях:

- Може ли да поговорим за миг, преди да тръгнеш!

- Ще те чакам в колата на Зоуи - каза Крамиша. - И не, няма да се отървеш от мен.

Стиви Рей я изгледа как се отдалечава по коридора и след това неохотно се обърна към Далас. ^

- Може ли да влезем вътре? - попита той.

- Да, но трябва да тръгвам след малко.

Без да казва нищо, Далас отвори вратата пред нея и двамата пристъпиха в хладната и мрачна стая, в която се носеше миризма на книги и полирани дървени мебели. ^

- С теб няма да сме заедно повече, нали? - каза той набързо.

- Моля? Няма да сме заедно? Какво искаш да кажеш/

Той скръсти ръце пред гърдите си изглеждаше много сконфузено:

- Имам предвид, че бяхме нещо като гаджета. Ти беше приятелката ми. Но вече не искаш да си такава и аз го разбирам. Права си, че не можах да направя абсолютно нищо, за да те защитя от онова птицеподобно. Искам само да знаеш, че няма да се превърна в някой задник заради това, че се разделяме. Все още ще съм до теб, момиче, защото ти винаги Lite си моята Висша Жрица.

- Аз не ибкам да късаме! - изстреля Стиви Рей.

- Не искаш ли?

-Не.

Наистина не искаше. Изведнъж се замисли за него, за сърцето и добротата, която го изпълваше, и беше очевидно, че мисълта да го загуби никак не й хареса.

- Далас, извинявай, че се държах така. Бях ранена и не на себе си, но не съм искала да те засегна. Аз самата не можех да изляза от проклетия кръг, така че нямаше начин нито ти, нито който и да било друг да влезеше при мен.

Той я стрелна с поглед:

- Но гарванът влезе някак си.

Ами да, както ти каза, той е на страната на Мрака отвърна тя, макар че начинът, по който Далас спомена Репхайм, й подейства като студен душ.

- Има много същества на страната на Мрака наоколо -каза Далас. - И голяма част от тях като че ли все налитат на теб. Така че бъди предпазлива, става ли? - Той се протегна и отметна руса къдрица от лицето й. - Няма да го понеса, ако нещо ти се случи. - Той отпусна ръка на рамото й и с палец нежно я докосна по врата.

Ще внимавам - каза тя нежно.

- Значи наистина не искаш да късаме?

Тя поклати глава.

- Чудесно, защото аз също не искам.

Далас се наведе и я придърпа към себе си. Устните им се срещнаха в нерешителна целувка. Тя поиска да се отпусне и разтопи в ръцете му. Той определено се целуваше добре, а и на нея й харесваше. Харесваше й вкусът му. Той знаеше, че тя обича да я масажира по гърба, така че когато я обгърна с ръце, те се плъзнаха под блузата й, но не за да я награби за циците, както повечето момчета биха направили. Вместо това той започна да разтрива с нежни движения долната част на гърба й, като я притискаше все повече към себе си и задълбочи целувката.

Стиви Рей му отвърна. Чувстваше се добре с него. Забрави за всичко, забрави дори за миг за Репхайм и дълга, който трябваше да плати заради него.

Тя се отдръпна внезапно от Далас. И двамата бяха останали без дъх.

- Трябва да тръгвам, забрави ли?

Стиви Рей се усмихна в опит да не звучи толкова неловко, колкото се чувстваше.

- Всъщност бях забравил - каза той и се усмихна нежно, като отмести отново русата къдрица от челото й. - Хайде, ще те изпратя до колата.

Чувстваше се отчасти предател, отчасти лъжец и отчасти обречен затворник. Стиви Рей го остави да я хване за ръка и да я поведе към колата, сякаш наистина биха могли да са гаджета отново.

Загрузка...