Изпепелена

ДВАЙСЕТ И ШЕСТА ГЛАВА Старк

Очите на Сеорас се затвориха, сякаш тези думи го нараниха, но когато ги отвори, каза просто:

- Добре, жено, както искаш. - После постави свободната си ръка на челото на Старк. Чуй ме, момче, трябва да се върнеш.

Старк залитна назад, инстинктивно вдигайки меча си, така че случайността и рефлексите му бяха тези, които отклониха смъртоносния удар на Другия, който беше самият той и все пак не напълно.

- Защо го правиш? - извика Старк.

- Казах ти вече. Единственият начин да минеш оттук е да ме победиш, а аз не искам да умирам.

Двамата воини се въртяха в кръг бавно и внимателно.

- За какво, по дяволите, говориш? Ти си аз. Ако аз мога да вляза вътре, как така ще умираш?

- Аз съм част от теб. Онази, не много добрата част. Или пък ти си част от мен. Добрата ми половина. И дори ми е гадно да го казвам. Не се дръж като шибан глупак. Не е като да не знаеш за мен. Спомни си, преди да се вречеш на онази добродушна кучка. С теб се знаем много добре.

Старк се загледа в червеното на очите и суровото изражение на лицето пред него. Усмивката я имаше, но напе-реността му беше станала жестока и правеше чертите му близки и чужди едновременно.

- Ти си лошото в мен.

- Лошо? Зависи на коя страна си, нали така? А от тази страна, на която съм аз в момента, хич не ми изглежда да

съм много ЛОШ - засмя се Другият. - Лош е дума, която изобщо не може да опише целия ми потенциал. Лошото е лукс. Светът ми е изпълнен с неща, които са отвъд въображението ти.

Старк започна да клати глава в желанието си да отрече това, което чува, и концентрацията му пропадна. Другият нападна отново и успя да го рани повторно по ръката.

Старк вдигна меча си, изненадан, че не усеща болка.

- Не боли много, нали? Засега поне. Така е, защото мечът ми е прекадено остър, за да причинява болка. Но погледни, ти кървиш. Сериозно. Скоро няма да можеш да вдигнеш този меч изобщо. И тогава ще бъде свършено с теб. Ще ме лишиш от себе си веднъж завинаги. Или може би ще си поиграем. Какво ще кажеш да те одера жив, да те кълцам парче по парче, докато не се строполиш в краката ми като окървавена плячка?

С периферното си зрение Старк успя да види топлината, която се отделяше от двете му кървави рани, нанесени от Другия. Той беше прав. Скоро всичко щеше да приключи.

Трябваше да се бие. И то сега. Ако още веднъж се поколебаеше и продължеше само да се защитава, определено щеше да умре. „

Инстинктивно Старк тръгна напред, нападайки огледалното си изображение, но той с лекота успя да блокира всяка атака. А после като кобра нападна отново, промушвайки меча си през защитата на Старк, и нанесе удар по бедрото му.

- Не можеш да ме победиш. Знам всичките ти движения. Аз съм всичко, което ти не си. Тази тъпотия с добротата те е направила слаб. Затова и не можеш да защитиш Зоуи.

Любовта те е направила слаб. ^

- Не! Любовта ми към Зоуи е най-доброто, което съм

имал в живота си.

Е, поне знаеш, че ще е и последното, можеш да си... Старк се върна в тялото си. Отвори очи и видя Сеорас надвесен над него.

- Не! Трябва да се върна! - извика той. Чувстваше сякаш тялото му гори. Болката беше неописуема. Първият му инстинкт бе да се размърда.

- Не, момко, не трябва да се движиш каза Сеорас.

Дишаше накъсано и полагаше невероятни усилия да остане неподвижен.

- Върнете ме обратно - настоя той. Трябва да се върна обратно.

-Старк, слушай ме. - Афродита се надвеси над него. - Ключът е в Хийт. Трябва да откриеш него, преди да намериш Зоуи. Кажи му да се оттегли. Той трябва да остави Зоуи, иначе тя никога няма да се върне тук.

- Какво? Афродита?

Тя хвана ръката му и се надвеси плътно над него. Той успя да види ясно кървавите й очи и го удари прозрението, че е имала видение.

- Повярвай ми. Намери Хийт. Той трябва да си тръгне. Ако не го направиш, няма кой да спре Неферет и Калона. Това ще е краят за всички нас.

Ако ще се връща, трябва да го направи сега - каза Сеорас.

- Върни го - каза Сгиат.

Ярките цветове около Старк започнаха да посивяват и той започна да се връща обратно.

- Чакай! Кажи ми нещо. Как... как да се преборя със себе си? - едва успя да изпъшка той.

О, това е лесно. Воинът в теб трябва да умре, за да даде началото на шаман.

Старк не разбра дали думите на Сеорас бяха отговор на въпроса му, или се появиха от собствените му спомени, но нямаше време да мисли за това. За по-малко от секунда бранителят вдигна острието и го прекара близо до клепачите на Старк. След миг отново беше лице в лице със себе си, сякаш никъде не бе ходил. Макар и малко дезориентиран, заради последната рана, нанесена му от Сеорас, Старк осъзна, че се движи по-бързо, умът му започна да схваща и вече се защитаваше по-лесно. Сякаш последният разрез бе разкрил геометрична закономерност от линии на поражение към сърцето на Другия, която Старк досега не бе познавал, и може би затова и Другият не я познаваше. Ако беше така, то Старк имаше някакъв шанс, макар и доста минимален.

- Мога да правя това цял ден. А ти не. Мамка му, колко лесен съм бил за побеждаване.

Червенооката версия на Старк се засмя арогантно.

В този момент Старк нападна, следвайки линията, която болката и необходимостта му разкриха, и докосна с острието си ръката на Другия.

- Мамка му! Явно все нещо можеш. Не го очаквах.

- Да, това е един от проблемите ти. Много си арогантен.

Старк забеляза колебанието, което премина през очите на огледалния му образ, и изведнъж го обзе прозрение. Тази мисъл беше толкова естествена, че докато вдигаше меча си в защита, зърна линиите на поражение през цялото му тяло.

- Не, не ти си арогантен. А аз.

Изведнъж огледалният образ започна да се размива, Старк осъзна, че е на прав път, и настъпи.

- Аз също съм егоистичен. Така убих ментора си. Бях прекадено себичен, за да допусна някой да ме победи.

- Не! - изкрещя червеноокият Старк. - Не беше ти, аз бях.

Виждайки пролуката, Старк нападна отново.

- Грешиш и много добре го знаеш. Ти си лошото в мен, но все още си част от мен. Един воин не би могъл да го признае, но шаманът в мен започва да го разбира.

Докато говореше, Старк продължаваше да настъпва неуморно.

Ние сме арогантни. Понякога сме гадни. Имаме много сприхав нрав и когато сме раздразнени, си изливаме някъде злобата. „

Думите на Старк сякаш засегнаха нещо в Другия и той отвърна на удара с почти невъзможна скорост, нападайки Старк с изумителни умения и всепоглъщащо желание за мъст.

О. Богиньо! Дано голямата ми уста да не е оплескала пак нещата.

Докато се защитаваше, Старк осъзна, че реагира твърде предсказуемо, твърде рационално. Единственият начин да победи Другия беше да направи нещо, което той изобщо нямаше да очаква.

Трябва да му дам възможност да ме убие.

Когато той нападна, Старк осъзна, че това е шансът му. Престори се, че се оставя открит отляво. Без да се замисля, Другият се хвана в клопката и нападна така, че за миг остана по-уязвим от Старк. Той използва грешката му и с ярост, на каквато не предполагаше, че е способен, удари черепа на Другия с дръжката на меча си.

Другият падна на колене. Пъшкайки, той едва държеше меча си.

А сега ме убий, влез в Отвъдното и намери момичето.

- Не. Сега те приемам, защото независимо колко съм мъдър или колко добър съм успял да стана, ти винаги ще си част от мен.

Червените очи на Другия срещнаха кафявите на Старк. Той изпусна меча си и с едно бързо движение се хвърли напред, нанизвайки се на меча на Старк, така че дръжката достигна до гърдите му. Другият падна близо до Старк.

Стомахът го сви. Себе си! Беше убил себе си! Поклати глава и осъзна ужасната действителност.

- Не! - заплака той. - Аз...

Червеноокият Старк се усмихна многозначително и през окървавените си устни прошепна:

Ще се видим отново, воине. По-скоро, отколкото предполагаш.

Старк го положи върху коленете му и извади меча си от гърдите му.

Времето спря, когато божествената светлина от владенията на Никс огря меча, който проблесна е кървавото си, но все пак красиво острие и заслепи Старк, точно както последната рана, която му нанесе Сеорас, замъгли зрението му. И сякаш в един кратък миг древният бранител застана зад тях и тримата се загледаха в проблясващото острие на меча.

Сеорас заговори, без да отмества очите си от дръжката:

Да, за теб е наречен бранителският меч, момче, изкован в гореща кръв, използван само в защита на честта, вдигнат от мъж, избран да пази една Аса, бани ри, кралица. Острието му е обточено до такава острота, която срязва без болка, и Бранителят, който носи това острие, ще удря без жалост, страх и благост онези, които искат да осквернят великото ни потекло.

Старк взе меча като хипнотизиран и остави светлината да заиграе в скъпоценните камъни по дръжката му.

- Петте кристала съставляват непрекъснатия пулс на би-ещото сърце на бранителя, ако той е избран да защитава честта по-напред от живота. - Сеорас замълча и най-после откъсна поглед от меча. — Ти ли си този воин, момчето ми? Ще бъдеш ли истински бранител?

- Искам да бъда - отвърна Старк, опитвайки се да застави меча да бие в едно със сърцето му.

- Значи трябва винаги да постъпваш с чест и да пращаш враговете си на по-добро място. Ако можеш да правиш това като бранител, а не като момче, ако имаш чиста кръв, душа и ум, ще откриеш най-големия ужас в лекотата, с която приемаш и изпълняваш този вечен дълг. Но знай, че няма връщане назад, защото такъв е законът. Забрави за воинската ярост, злоба, предубеждение и мъст. Само твоята непоколебима вяра в честта може да ти бъде награда. Няма гаранция, че ще получиш любов, щастие или облага. Ние не оставяме нищо след себе си. — В очите на Сеорас Старк видя безгранично примирение. — Ще носиш дълга си вечно. Сега знаеш истината. Решавай, синко.

Образът на Сеорас изчезна и времето започна отново да тече. Другият беше на колене пред него и го гледаше с очи, пълни със страх и примирение.

Умри с чест. Когато Старк изрече тези думи наум, дръжката на меча му запулсира в ритъма на собственото му сърце. Той хвана дръжката с двете си ръце, за да се наслади на усещането.

Изведнъж тежестта на острието сякаш оживя и изпълни Старк с невероятна и изненадваща сила. Без колебание и емоция той изписа дъгата на лунния сърп с финалния си удар, забивайки острието в Другия, разсичайки го надве.

Тялото изчезна с дълбока въздишка.

Ехото от бруталното му действие отекна в него с пълна сила. Изпусна меча и падна на колене.

- Богиньо! Как е възможно да съм воин на честта след това, което направих?

Старк се строполи задъхан на земята. Погледна раните си, като очакваше да види разкъсана плът и много, много кръв. Но нямаше нищо такова. По тялото му нямаше нито една рана. Единствената кръв, която видя, беше попила в земята зад него. Единствената рана, която му остана, беше споменът за това, което току-що направи.

Сякаш се движеше сама, ръката му отново хвана меча. При спомена за смъртоносната рана, която току-що нанесе, тя потрепна, но той стисна здраво меча, търсейки успокоение в отекващия ритъм на сърцето си.

- Аз съм Бранител прошепна той.

А с думите дойде и приемането на истината и пълното й осъзнаване. Не ставаше дума за убиването на лошата половина от него, а за контролирането й. Това трябва да може един истински бранител. Той не отрича жестокостта, но умее да я владее с чест.

Старк наведе глава и я подпря на меча си.

- Зоуи, кралице моя, бани ри ши, реших да приема и да следвам пътя на честта. Това е единственият начин да бъда воина, от който се нуждаеш. Заклевам се пред теб.

След като Старк положи своя обет, портата, зад която започваха владенията на Никс, изчезна, заедно с меча. Старк остана сам, обезоръжен и паднал на колене пред дървото на желанията.

Той се изправи на крака и веднага се запъти към гората. Единствената му мисъл беше, че трябва да я намери. Неговата кралица, неговата Зоуи.

Но колкото повече наближаваше гората, толкова повече забавяше крачка и накрая спря.

Не. Отново грешеше. ^

Не Зоуи трябваше да намери първо, а Хийт. Колкото и досадна да е Афродита, той знаеше, че виденията й са истински. А какво, по дяволите, му беше казала тя? Нещо за Хийт, който трябва да се махне, за да може Зоуи да се върне. Старк се замисли. Колкото и болезнено да беше за него, разбираше, че видяното от Афродита е истина. Зоуи е с Хийт, откакто се помни. Видя го да умира, това пръсна душата и. Ако можеше да се възстанови и да остане тук с него...

Старк се огледа и както когато се свърза с меча си, започна да вижда.

Владенията на Никс бяха невероятни. Гората започваше точно пред него, но той усещаше колко просторна е тя. И че този свят се простира далеч отвъд нея. С чисто сърце си призна, че тук може да намери покой за душата си. Въпреки всичко, пред което беше минал, за да стигне дотук, и макар да знаеше, че мисията му далеч не е приключила, Старк искаше да навлезе в гората и да се потопи в мира и спокойствието, които тя излъчваше. Като добавим към това и присъствието на Зоуи, той беше готов да остане тук цяла вечност.

Така че, да, ако Зоуи и Хийт се съберат тук, тя би избрала да остане. Старк потърка с ръка челото си. Колкото и да му беше трудно да го признае, а тази мисъл буквално разбиваше сърцето му, Зоуи обичаше Хийт повече, отколкото

обичаше самия него. ^

Старк потрепна. Любовта на Зоуи към Хийт нямаше значение! Тя трябва да се върне, поне видението на Афродита показваше това. И ако Хийт не беше въвлечен в това, той лесно би я убедил да се върне. Такава беше тя, загрижена много повече за приятелите си, отколкото за самата себе

си.

Точно затова се налагаше Хийт да я изостави.

Трябваше да го намери и да го убеди да напусне единственото момиче, което някога е обичал. Завинаги.

Мамка му.

Невъзможно.

Но също толкова невъзможно беше да се пребори и със самия себе си и да приеме всичко, което това водеше след себе си.

Така че мисли, по дяволите! Мисли като бранител, а не като глупав хлапак.

Ще намери Зоуи. Правил го е и преди. А като я открие, Хийт ще е с нея.

Погледът му попадна върху дървото на желанията. Това тук беше много по-голямо от онова в Скай, а парцалчетата, завързани за масивните му клони, променяха цвета и дължината си, развявани от топлия ветрец.

Дървото на желанията приемаше мечти и желания за любов.

А той обичаше Зоуи.

Старк затвори очи и се замисли колко много я обича и колко му липсва.

Времето минаваше... минути, може би часове. Не се случваше нищо. Не усещаше и най-дребния намек за това къде може да се намира тя. Изобщо не успяваше да я усети.

Не можеш да се предадеш. Мисли като бранител.

И така, любовта не можеше да го заведе при Зоуи. Тогава какво? Какво беше по-силно от любовта?

Той примига от изненада, защото знаеше отговора. Той му беше даден едновременно с титлата бранител.

- За бранителя честта е по-силна от любовта - каза той на глас.

Едва го изрече и точно над него от дървото на желанията се провеси златиста лента. Тя хвърляше металически отблясъци и напомни на Старк за гривната, която Сеорас носеше на китката си. Лентата се отвърза от дървото и се понесе навътре в гората. Без да се колебае, Старк я последва.