Изпепелена (П. С. Каст) читать бесплатно онлайн полную версию книги

ТРИЙСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА Стиви Рей

- Откъде, по дяволите, придоби този ирландски акцент?

- Ирландски? Ти глуха ли си, жено? - изръмжа той, а аз се намръщих. Смехът му изпълни гората. Шотландски, Зи, не ирландски. Съвсем скоро ще разбереш откъде съм го придобил.

Слънцето залезе и Стиви Рей отвори очи. В първия момент беше безкрайно объркана. Бе тъмно и студено. Усещаше земята около себе си, която я обгръщаше и предпазваше. Нещо леко се раздвижи до нея и тя завъртя глава. В пълния мрак едва успя да различи огромна черна купчина, която малко по малко придоби очертанията на крило с тяло под него.

Репхайм.

Изведнъж си спомни всичко - червените, Далас и Репхайм. Най-вече него.

- Останал си тук с мен?

Той отвори очи и тя се ококори от изумление. Блещукащият им червен цвят беше изчезнал и сега бяха с ръждивокафяв цвят, повече кехлибарен, отколкото червен.

- Да. По-уязвима си, когато слънцето е в небето.

Стори й се, че той звучи нервен, сякаш се оправдава, затова му се усмихна:

- Благодаря, макар че е малко странно да ме гледаш, до-като спя,

- Не съм те гледал!

Каза го толкова бързо, че очевидно лъжеше. Отвори уста, за да му каже, че няма нищо против и че всичко е наред, но

не е нужно да го прави през цялото време, когато телефонът й звънна със сигнала за гласова поща.

- Голям шум вдигаше тази джаджа. Много пъти - каза й той.

- Мамка му. Не чувам нищо, когато спя. - Тя неохотно посегна да вземе телефона. - Явно трябва да го прослу-шам.

Тя го погледна и забеляза, че батерията е почти изхабена. Въздъхна. Загледа се в дисплея и възкликна:

Мама му, шест пропуснати повиквания. Едно от Лено-бия и пет от Афродита. Притеснено, тя избра да прослуша първо съобщението от Ленобия. Пусна го на високоговорител и погледна Репхайм. - И ти трябва да го чуеш, може би ще говорят и за теб.

Но тонът на Ленобия не звучеше ни най-малко в стил „О, Боже, ти си с гарван-демон, а аз трябва да те заловя!“. По-скоро беше съвсем спокоен:

- Стиви Рей, обади ми се, когато се събудиш. Крамиша каза, че не е много сигурна къде си, макар да си на сигурно място, след като Далас е избягал. Ще дойда веднага да те взема. - Тя понижи леко глас и продължи. - Крамиша ми каза какво се е случило с останалите червени. Помолих се на Никс за душите им. Бъди благословена, Стиви Рей.

Колко мило от нейна страна - каза Стиви Рей.

- Далас не е при тях явно.

Не отвърна тя. - Определено не е. Освен пропуснати обаждания от Афродита, има и едно съобщение. Надявам се да няма някакви лоши новини.

- Ох, мамка му, вдигни шибания си телефон! Или си се закопала в ковчега си? Боже, тези часови разлики ще ме побъркат! Както и да е, ето новините: Зоуи още е зеленчук, Старк е накълцан като наденгща, за да търчи след нея. Това е добрата новина. Лошата е най-последното ми видение, което включва и теб. едно готино индианско момче и най-големия гадняр от всички гарвани-демони -Репхайм. Трябва да поговорим, защото имам едно такова предчувствие, което е меко казано ЛОШО. Така че вземи скапания телефон и ми се обади. Ако спя, ще се събудя и ще ти отговоря.

- Не се учудвам, че затвори, без да каже чао - обади се Стиви Рей, защото не искаше да стои в едно помещение с носещото се във въздуха най-големия гадняр от всички гарвани-демони - Репхайм.

Прибра телефона в джоба си и тръгна по стълбите. Не се налагаше да поглежда назад, за да разбере, че Рехпайм я следва.

Нощта беше хладна, точно на границата на студеното. Стиви Рей съчувстваше на хората в домовете около музея и се зарадва да види, че част от тях вече имаха ток. Но в следващият миг осъзна, че вече могат да я забележат, и реши да не излиза от имението.

- Никой не ни гледа. Полицията сега се занимава с хората. Тук е последното място, на което биха дошли.

Стиви Рей кимна и като излезе от входа, се насочи към фонтана в градината.

- Твоите скоро ще разберат за мен - каза Репхайм.

- Някои вече знаят - отвърна тя и докосна с ръка върха на фонтана. Една висулка се отчупи и падна във водата.

- Какво мислиш да правиш? - попита Репхайм и застана зад нея.

Двамата се загледаха в мрачната вода на фонтана, сякаш можеха в нея да открият отговора.

- Мисля, че въпросът е по-скоро ти какво мислиш да правиш каза най-после Стиви Рей.

- Какво искаш да направя?

Репхайм, не можеш да отговаряш на въпроса ми с въпрос.

- Ти го направи.

- Репхайм, стига. Кажи ми какво мислиш да правиш с... с нас?

Тя се загледа в променените му очи и й се прииска да можеше по-лесно да ги разгадае. Отне му толкова време да

й отговори, че тя вече не очакваше отговор и отчаянието беше започнало да я измъчва. Трябваше да се върне в Дома на нощта. Трябваше да постави всичко под контрол, преди Далас да се е появил и да е оплескал нещата.

- Бих останал с теб.

Стиви Рей не успя да осмисли веднага тези толкова ис-крени думи. Просто го погледна въпросително, неспособна да схване добре това, което току-що чу. Постепенно го проумя и изпита неочакван прилив на щастие.

- Ще си имаме големи проблеми - каза тя. Но аз също искам да останеш с мен.

- Те ще се опитат да ме убият. Трябва да го имаш предвид.

- Няма да им позволя!

Стиви Рей хвана ръката му. Бавно, много бавно, пръстите им се преплетоха и той леко я придърпа към себе си.

Няма да им позволя - повтори тя.

Не го погледна. Просто държеше ръката му и се наслаждаваше на краткия им момент заедно. Опита се да не мисли прекалено много. Да не разпитва. Просто гледаше в спокойната, тъмна вода на фонтана, в която се отразяваше луната. Аз съм момиче, което по някакъв начин е успяло да се обвърже с човечността в един звяр. А на глас каза само: Привързана съм към теб, Репхайм.

- И аз към теб, Стиви Рей - каза той без колебание.

Като каза това, водата трепна и се появиха вълнички, сякаш самата Никс раздвижи повърхността с дъха си. Изведнъж отраженията им се промениха. Във водата се виждаше как Стиви Рей държи за ръка висок, мускулест индианец. Той имаше дълга, гъста коса, черна като гарвановите пера, и сплетена на плитка. Беше гол до кръста и невероятно го-тин.

Стиви Рей притаи дъх, притеснена, че ако мръдне, отражението може да се промени. Но не успя да се въздържи да се усмихне и да възкликне:

- Ау, колко си красив.

Момчето в отражението примига няколко пъти, сякаш не е сигурен дали вижда ясно, а после каза с гласа на Репхайм:

- Да, но нямам криле.

Сърцето на Стиви Рей се разхлопа от вълнение. Искаше й се да каже нещо проницателно, умно или поне малко романтично. Но не намери точните думи.

- Така е, но си висок и имаш такива готини пера в косата.

Момчето в отражението вдигна ръка и опипа косата си:

- Те са нищо в сравнение с крилете.

- Е, така е, но пък ще ти е по-лесно да обличаш дрехи.

Той се засмя и учудено докосна лицето си.

- Нежно е — каза той. — Човешкото лице е толкова нежно.

- Да, така се — отвърна Стиви Рей, напълно поразена от това, което виждаше в отражението.

Много бавно Репхайм посегна от своето към нейното лице. Ръката му докосна кожата й нежно и внимателно. Прокара пръсти по бузите й и после докосна устните. Тя не успя да въздържи кикота си:

- Просто не мога да повярвам колко си красив!

Отражението на Репхайм също се засмя:

- Ти си красива - едва прошепна той,

-Така ли мислиш? Наистина? - възкликна тя и сърцето й щеше да изхвръкне.

- Наистина. Дори не мога да ти опиша колко. Не мога да ти кажа как се чувствам в действителност.

- Сега можеш.

- Така е. За пръв път усещам...

Репхайм не успя да довърши мисълта си. Отражението на момчето във водата изчезна. На негово място от спокойната вода се надигна Мрак и оформи постепенно гарванови криле, а после и човешка фигура.

Татко!

Не се налагаше да казва нищо друго. Стиви Рей осъзна какво се е случило. Издърпа ръката си от неговата. Той я задържа само за част от секундата и бързо я пусна. Закри с крило фонтана, така че да не вижда какво има в отражението, и я погледна:

- Завърнал се е в тялото си. Усещам го.

Стиви Рей не смееше да каже нищо, само кимна:

Не е тук, далеч е. Сигурно в Италия.

Репхайм говореше бързо. Стиви Рей отстъпи крачка назад. без да може да продума.

- Усещам го някак различен. Нещо се е променило. -Изведнъж той сякаш прочете мислите й и погледите им се срещнаха. - Стиви Рей, какво ще правим?

Тя ахна. Усети как силата на елемента й се завихри около нея и я изпълни с чувство за радостно завръщане у дома. Студеният пейзаж на Тулса потрепна и изведнъж тя бе обградена от поразителни дървета, зеленина и плътен мек мъх. Картината се фокусира и Стиви Рей видя Зоуи и Старк, които се смееха прегърнати.

- Зоуи! - извика тя и картината изчезна, като остави само радостта, че най-добрата й приятелка отново е жива. С усмивка тя се хвърли на врата на Репхайм. - Зоуи е жива!

Той я притисна към себе си, но само за част от секундата, а после и двамата си спомниха истината и едновременно отстъпиха назад.

Баща ми се завърна.

- Както и Зоуи.

Това означава, че не можем да бъдем заедно - каза той.

Стиви Рей се почувства зле.

- Не, Репхайм. Означава това само ако така го чувстваш.

- Погледни ме! - извика той. - Аз не съм момчето от отражението. Аз съм звяр. Не ти подхождам.

Не това казва сърцето ти! - изкрещя тя в отговор.

Раменете му се отпуснаха и той отмести поглед:

- Да, Стиви Рей, но сърцето ми никога не е било от значение.

Тя пристъпи към него и погледите им се срещнаха. С ужасно отчаяние тя забеляза, че очите му отново блестят в червено.

- Е, когато решиш, че сърцето ти е от значение за теб поне толкова, колкото за мен, ела да ме намериш. Няма да е трудно. Просто го последвай.

Без колебание тя го прегърна силно. Не обърна внимание, че той не отвърна на прегръдката й. Вместо това му прошепна:

- Ще ми липсваш.

А после си тръгна.

Когато слизаше по „Гилгрийз Роуд“, вятърът й донесе шепота на Репхайм:

И ти ще ми липсваш...

Зоуи

- Много е красиво - казах аз, гледайки дървото, обсипано с парчета плат. - Как го нарече?

- Дърво на желанията отвърна Старк.

- Виж тази лента колко е блестяща - посочих тънката златна панделка, която се появи изведнъж.

За разлика от останалите тя не беше свързана с друга. Просто се носеше свободно надолу, докато падна точно над нас.

Старк се пресегна и я взе. После ми я подаде, за да мога и аз да докосна искрящата й мекота.

- Чрез нея успях да те намеря в гората.

- Наистина ли? Изглежда като златна нишка.

- Да, на мен също ми напомни за злато.

- И ти я последва, за да ме намериш?

-Да.

- Добре тогава. Нека сега да видим дали ще проработи повторно.

- Само ми кажи какво да направя. Ще се подчиня безпрекословно.

Очите му проблясваха закачливо и той ми се поклони.

- Престани да си играеш, това е сериозно.

- О, Зи, не виждаш ли? Не че не го смятам за сериозно, просто напълно ти се доверявам. Знам, че ще ме вземеш със себе си. Вярвам ти, мо банн ри.

- Научил си цял куп странни думи, докато ме нямаше.

- О, само почакай, оше нищо не си чула засмя се той самодоволно.

- Знаеш ли какво, момче? Омръзна ми да чакам.

Привързах единия край на златистата лента около кръста

му. Другия стиснах здраво в ръка.

- Затвори очи - казах му. Той без колебание ми се подчини. Вдигнах се на пръсти да го целуна. До скоро, бранителю мой.

После се отдръпнах от дървото на желанията, от гората на Никс и от цялата магия на мистичните земи. Обърнах се към зеещия мрак, който сякаш се простираше до безкрая. Разперих ръце и казах:

-Дух, ела при мен.

Последният от петте елемента и този, който винаги чувствах най-близък, ме изпълни със силата си, а излекуваната ми душа триумфира с радост, сила и надежда.

- А сега, моля те, заведи ме у дома!

Докато го казвах, се хвърлих в мрака.

Мислех, че ще е като да скочиш от висока скала в морето, но нямаше нищо общо. Беше много по-нежно, по-меко. По-скоро сякаш се возиш на асансьор в някой небостъргач. Изведнъж вече знаех, че съм се върнала.

Не отворих очи веднага. Първо исках да се концентрирам, да пробудя всяко от сетивата си. Усетих, че лежа върху нещо твърдо и хладно. Поех си дълбоко дъх и с изненада усетих миризмата на кедъра, който растеше на ъгъла в старата ни квартира. Едва дочувах сподавен шепот, но изведнъж Афродита извика:

- О, по дяволите, Зи, отвори си очите най-после! Знам, че си тук!

- Хей, да не си изпълзяла от катуна? Нужно ли е да викаш така?

- Катун? Не мисля, че е редно да ме обиждаш, а за мен това определено е обида - каза Афродита. После се усмихна, придърпа ме към себе си и ме прегърна така силно, че сто процента после щеше отрича да го е правила. - Ти наистина се върна! И не си, хм, умствено увредена, нали?

- Да, върнах се. И не съм по-увредена, отколкото си бях преди.

Зад нея се появи Дарий. Очите му подозрително проблеснаха, когато ми отправи поздрава с юмрук на сърцето.

Добре дошла отново, Жрице.

- Здравей, Дарий.

Усмихнах се и му подадох ръка, за да ми помогне да се изправя. Краката ми бяха някак странно омекнали, така че стиснах здраво ръката му, когато усетих стаята да се завърта около мен.

- Трябва й храна и вода - каза някакъв супер властен глас.

- Веднага, Ваше височество - отвърна някой.

Примигах, за да проясня зрението си, и какво да видя!

- Ау, трон! Не може да бъде!

Красивата жена, седнала на него, ми се усмихна приветливо:

- Добре дошла, млада кралице.

- Млада кралице? - отвърнах през смях.

Но като хвърлих общ поглед на залата, смехът ми се стопи, а желанието да разпитвам какво беше това за кралицата буквално се изпари.

Видях Старк. Лежеше на огромен камък. До него имаше някакъв мъж. Държеше острие над гърдите му, които вече бяха облени в кръв и покрити с рани.

- Не! Спри! - извиках, отдръпнах се от Дарий и тръгнах към мъжа.

По-бързо, отколкото допусках, че някой може да се движи, кралицата се озова между мен и воина. Сложи ръка на рамото ми и ми зададе въпрос със спокоен глас:

- Какво ти каза Старк?

Опитах се да мисля въпреки гледката на окървавеното тяло на своя воин бранител.

Моят бранител...

- Значи така Старк се е озовал в Отвъдното! Този воин... Той му помага.

Да - каза кралицата. Той помага на Старк. Но сега мисията му е завършена. Като негова кралица е твоя отговорност да го върнеш обратно.

Отворих уста, за да я попитам как да го направя, но я затворих, преди да съм казала каквото и да било. Зашото знаех. Беше мое задължение да помогна на бранителя си да се завърне.

Тя сигурно го е видяла в очите ми, защото просто се поклони и отстъпи назад.

Приближих се до мъжа и видях потта, която се стичаше по мускулестото му тяло. Беше изцяло фокусиран в Старк. Сякаш не чуваше и не виждаше нищо друго в стаята. Той вдигна ножа, явно за да нанесе поредния удар, а светлината на факлите се отрази в златната гривна на китката му. Сега разбрах откъде се е взела златната нишка, която е дала насока на Старк как да ме намери, а сега щеше да му помогне да си тръгне. Изпитах силна симпатия към стария воин. Докоснах ръката му нежно и казах:

- Бранителю, можеш вече да спреш. Време е той да се завърне.

Ръката му моментално спря. По тялото му премина тръпка и като отвори очи, забелязах, че зениците му са разширени.

- Вече можеш да спреш - повторих аз нежно. - И много ти благодаря, че помогна на Старк да дойде при мен.

Той примига и очите му се проясниха. Гласът му бе дрезгав и едва не се разсмях, като разпознах шотландския акцент, който Старк имитираше:

- Добре, жено, както пожелаеш.

После се отдръпна. Знаех, че кралицата го е прегърнала, и чувах как му говори нещо. Знаех, че в залата има и други воини. Знаех, че там са Афродита и Дарий, но не обърнах внимание на нито един от тях.

За мен Старк беше единственият в стаята. Единственият, който имаше значение.

Приближих се до окървавеното му тяло. Този път усетих миризмата и тя определено ми въздейства. Сладка и опияняваща, направо ми потече слюнка. Но не трябваше да мисля за това. Сега не бе моментът да се разконцентрирам от кръвта на Старк и желанието, което изпитвах към нея.

Вдигнах ръка.

- Вода, ела при мен.

Когато меката влага на елемента ме обгърна, махнах с ръка към окървавеното тяло на Старк:

- Отмий кръвта от него.

Водата ми се подчини. Над Старк се спусна нежен дъжд, който изми кръвта от гърдите му, стече се по камъка, следвайки орнаментите, и изпълни двата жлеба от двете страни на камъка.

Рога. помислих си аз. Приличат ми на два огромни рога.

Когато водата изми всичко, ми направи впечатление, че рогата не са бели, а блещукат в красиво мистично черно, което ми напомняше за нощното небе.

Но нямах време да се дивя над магията, която усетих в тях. Доближих се до Старк. Тялото му вече бе чисто. Раните не кървяха, макар да бяха червени и отворени. Изведнъж осъзнах какво виждам и притаих дъх. По гърдите на Старк разрезите бяха образували стрели. Изцяло изрисувани с триъгълен връх и пера. Перфектно си подхождаха със счупената стрела на гърдите му.

Сложих ръка на белега, появил се в мига, когато той спаси живота ми. По-точно първия път, когато го направи. С изненада забелязах, че все още стискам златната нишка. Вдигнах нежно ръката на Старк и завързах края й за китката му. Изведнъж тя стана по-твърда, по-плътна и заприлича досущ на гривната на воина, само че тази бе украсена със стрели, една от които счупена.

- Благодаря ти, богиньо - прошепнах аз. - Благодаря ти за всичко.

После сложих ръка върху сърцето на Старк и се наведох. Миг преди да притисна устните си към неговите, прошепнах:

- Върни се при своята кралица, бранителю. Всичко свърши.

Клепачите му трепнаха и се отвориха. В този момент чух как звънкият глас на Никс изпълни съзнанието ми:

Не. дъще. Не е свършило. Това е едва началото...

BURNED: The House of Night Book 7

P, C. Cast, Kristin Cast

п.с.

Изпепелена

П. С. Каст, Кристин Каст

Превод от английски език Първо издание

СОФТПРЕС