Изпепелена

ПЕТА ГЛАВА Зоуи

- Зоуи, трябва да се събудиш. Моля те! Събуди се и кажи нещо.

Гласът на момчето беше много приятен. Знаех, че е го-тин, още преди да отворя очи. Когато го направих, се засмях, защото се оказах права. Както би казала моята НДП Кайла, той беше „сладур в божествен сос“. М-м-м. Макар че главата ми бе леко замаяна, почувствах топлина и щастие. Усмивката ми стана дяволита.

- Будна съм. А ти кой си?

Зоуи, престани с тези игрички. Не е смешно.

Момчето се намръщи и изведнъж осъзнах, че лежа в скута му. Веднага се изправих и се отдръпнах бързо от него. Искам да кажа, да, той беше прекрасен, но да лежа у него по този начин ми бе доста неловко.

- Аз... не съм казала, че е смешно.

На красивото му лице се изписа ужас.

- Зо, да не би да ми казваш, че не знаеш кой съм?

- Добре, виж сега. Знаеш, че не се сещам кой си. Въпреки че, изглежда, ти ме познаваш.

- А знаеш ли ти коя си?

Примигах изненадано:

Що за глупав въпрос? Разбира се, че знам. Аз съм Зоуи.

Добре, че беше хубавец, защото явно не беше от най-умните.

- И знаеш ли къде си?

Гласът му беше нежен, почти колеблив.

Огледах се. Стояхме на поляна с мека трева, а наблизо имаше езерце, което изглеждаше като огледално в тази красива, слънчева сутрин.

Слънце?

Не може да има слънце.

Не, нещо не беше наред.

Преглътнах тежко и погледнах момчето в кафявите му очи:

- Кажи ми името си.

- Хийт. Аз съм Хийт. Познаваш ме, Зо. Винаги си ме познавала.

Да, познавах го.

Мигове от спомени, свързани с него, проблеснаха през съзнанието ми, като избрани кадри от кинолента. В трети клас сме. Хийт ми казва, че окълцаната ми коса изглежда страхотно. Шести клас, Хийт ме спасява от гигантски паяк. Осми клас, Хийт ме целува за пръв път след края на мача. Хийт започва да пие прекадено много и ме вбесява... С Хийт се Обвързваме... После го правим отново... Виждам как Хийт...

- О, Богиньо!

Спомените ми се навързаха и изведнъж си спомних всичко. Спомних си.

- Зо, - той ме придърпа отново в обятията си. - Всичко е наред. Всичко ще бъде наред.

-Как така ще бъде наред'? - заподсмърчах аз. Ти си мъртъв!

- Но, скъпа, просто така се случи. Дори не бях уплашен, а и не ме боля много.

Той ме прегърна бавно и ме потупа по гърба, като говореше с нежния си, познат глас.

- Но аз си спомням! Спомням си! - Не можех да спра риданията си въпреки съпътстващата ги отблъскваща еополи-вост. - Калона те уби. Видях го с очите си. О, Хийт, опитах се да го спра. Наистина направих каквото можах.

Ш-ш-т. Тихо, скъпа. Знам, че се опита. Но нямаше какво повече да направиш. Извиках те и ти дойде. Справи се добре, Зоуи. А сега трябва да се върнеш обратно и да се изправиш срещу него и Неферет, Тя е убила онези двамата в училището ти. Учителката по актьорство и другия.

Лорън Блейк?

Ужасът пресуши сълзите ми и аз забърсах лицето си.

Хийт, както винаги, извади пакетче носни кърпи от джоба си. Изгледах го изненадано за миг, а после и двамата избухнахме в смях.

- Донесъл си носните кърпички в Отвъдното? Не мога да повярвам.

Той ме изгледа обидено:

Ей, не са използвани. Или поне не особено.

Поклатих глава и взех кърпичката.

- Издухай си носа. Винаги сополясваш, като се разплачеш, затова и нося кърпички.

-О, я стига! Не плача чак толкова много - възразих аз, забравяйки за миг, че той беше мъртъв.

- Да, но когато се разплачеш, сополясваш порядъчно, така че се налага да съм подготвен.

Изгледах го отново, а реалността ме блъсна челно.

- А какво ще стане с мен, когато няма да си там, за да ми дадеш кърпичка? - От гърлото ми се изтръгна ридание. -И... и когато няма кой да ми напомни какво е дом, какво е любов? Какво е да си човек?

Отново се бях разциврила.

О, Зо. Ще се справиш и сама с това. Имаш много време. Ти си голяма работа, вамгшрска Висша Жрица си. Не помниш ли?

- Не искам да съм такава - отвърнах му съвсем честно. -Искам да съм просто Зоуи и да остана тук с теб.

Това е само една част от теб. Но има и друга част. която иска да пораснеш.

Той говореше твърде зряло и мъдро - не приличаше на себе си.

- Не.

Като казах това, забелязах с периферното си зрение някакво леко движение - нещо черно се плъзна и излезе от полезрението ми. Стомахът ме сви и ми се стори, че мярнах острата форма на рога.

Зо, не можеш да промениш миналото.

Не казах, отместих поглед от Хийт и се взрях в това. което допреди малко бе красива и ярка поляна до прекрасно езеро. Този път определено забелязах сенки и фигури, къде-то преди малко имаше само слънчева светлина и пеперуди.

Мракът в тези сенки ме изплаши, но фигурите в него ме привличаха. В мрака проблеснаха очи и успях да разгледам един чифт по-добре. Изведнъж осъзнах, че ги познавам. Напомняха ми на някого...

- Там има някой, когото познавам.

Хийт хвана главата ми с ръце и ме застави да откъсна поглед от сенките и да го погледна.

Не мисля, че е добра идея да се взираш нататък. Трябва просто да се върнеш обратно и да се стегнеш здраво или да направиш някой от твоите супер специални магически номера и да се върнеш в реалния свят. към който принадлежиш.

- Без теб?

- Без мен. Аз съм мъртъв каза той нежно и ме потупа по бузата. На докосване си беше съвсем жив. - Моето място е тук. Предполагам, че това е само първата стъпка, а после ше се отправя към мястото, към което вече принадлежа. Но ти си жива и гвоего място не е тук.

Издърпах лицето си от ръцете му и заклатих глава като луда толкова рязко, че косата ми се развя.

- Не! Няма да се върна без теб.

Друга сянка привлече погледа ми от мрачната, виеща се мъгла, която ни обграждаше, и съм почти сигурна, че видях отново да проблясват заострени рога. Изведнъж мъглата се вдигна, сянката прие по-човешка форма и занаднича към мен от мрака.

- Познавам те — прошепнах на очите, които изглеждаха досущ като моите, само дето бяха по-възрастни и тъжни, много по-тъжни.

После друга сянка зае нейното място. Нейните очи също срещнаха моите, само че този път не бяха тъжни. Бяха ус-михнати и сини, но това не ги правеше по-малко познати.

Ти... - прошепнах аз, опитвайки се да се измъкна от ръцете на Хийт, който ме притискаше плътно до тялото си.

- Не гледай. Просто се съвземи и си върви, Зо.

Но аз не можех да не гледам. Изпитвах непреодолимо желание. Забелязах още един чифт познати очи и този път осъзнаването ми даде сили и се отдръпнах от Хийт.

- По дяволите! Хийт. виж там. Това съм аз!

Така беше. Другата „аз“ замръзна на място, когато погледите ни се срещнаха. Изглеждаше на около девет години и мигаше насреща ми в безмълвен ужас.

- Зоуи, погледни ме. - Хийт ме стисна за раменете толкова силно, че щяха да ми останат синини, и рязко ме обърна към себе си. - Трябва да се махаш оттук.

- Но това съм аз като дете.

- Мисля, че всички те си ти. Части от теб. Нещо се е случило с душата ти, Зоуи. Трябва да се махаш оттук, за да се оправиш.

Изведнъж се почувствах замаяна и потънах в ръцете му. Не знам как го разбрах, но бях сигурна. Думите, които казах, бяха толкова истина, колкото и смъртта му.

- Не мога да си тръгна, Хийт. Не и преди всички тези части от душата ми да се съединят отново. А просто не знам как да го направя, просто не знам.

Хийт притисна челото си към моето.

- Е, Зоуи, опасявам се, че ще трябва да използваш този досаден майчински глас, с който ми говориш, когато съм прекалил с пиенето, и да им кажеш... де да знам, да спрат с глупостите и да се върнат обратно при теб, където им е мястото.

Той прозвуча толкова като мен самата, че почти ми стана смешно. Почти.

- Но ако събера душата си отново, ще трябва да си тръгна. Чувствам го, Хийт прошепнах.

- Ако не събереш душата си, никога няма да можеш да си тръгнеш, защото ще умреш. Аз също го чувствам, Зоуи.

Вгледах се в топлите му, познати очи:

-Дали ше е толкова лошо? Искам да кажа, това място изглежда доста по-добро, отколкото бъркотията, която ме чака в реалния свят.

- Не, Зоуи. - Хийт вече звучеше ядосан. Тук никак не е хубаво. Не и за теб.

- Е, може би защото все още съм жива.

Преглътнах тежко и осъзнах, че звучи страховито да го казвам на глас.

- Мисля, че не е само това.

Хийт вече не гледаше към мен. Взираше се в нещо над рамото ми с ококорени очи. Обърнах се. Гърчещите се фигури, които изглеждаха странни и незавършени мои версии, се плъзгаха навън и навътре в мъглата, шепнещи нервно.

И тогава проблесна светлина, която се превърна в чифт огромни, заострени рога, и с ужасен плясък нещо се спусна в същия край на поляната. Тези духове, призраци, непълни парчета от моята душа започнаха да пищят, дикато се пръснаха и изчезнаха.

S3

- Какво се случи току-що? - попитах Хийт, опитвайки се неуспешно да скрия ужаса, който изпитвах,

Хийт хвана ръката ми и я стисна здраво: