Изпепелена

ТРИЙСЕТТА ГЛАВА Зоуи

- Зоуи, Какво се случи? - попита Старк и се опита да изправи потрошеното си тяло.

- Ш-т, всичко е наред. Калона си тръгна. В безопасност сме.

Погледите ни се срещнаха и напрежението в него изчезна. Той се отпусна в скута ми.

- Ти отново си цяла, душата ти вече не е пръсната.

- Да, така е. - Докоснах нежно бузата му на едно от малкото места, което не беше наранено. - Този път ти изглеждаш пръснат.

- Не, Зи. Докато с теб всичко е наред, и аз ще съм добре.

Той се закашля и от огромната рана на гърдите му изхвърча кръв. Затвори очи и лицето му се изкриви в агония.

О, богиньо, ранен е толкова тежко!

Положих усилия да говоря спокойно:

- Добре, чудесно, но не изглеждаш много добре. Така че какво ще кажеш да се връщаме в телата си? Те ни очакват с нетърпение, нали?

Той отново потръпна от болка. Дишаше плитко и болезнено.

- Ти трябва да се връщаш — каза той. — Аз ще те последвам, след като си почина малко.

Обзе ме паника:

- 0, не, няма да те оставя тук. Просто ми кажи какво да направя, за да те върна обратно.

Той примига няколко пъти и после устните му се разтеглиха в типичната му наперена усмивка:

Аз всъщност не знам точно как да се върна.

- Не знаеш? Старк, питам сериозно.

- Сериозен съм. Нямам ни най-малка представа.

- Как се добра дотук?

- Чрез болка.

Изсумтях:

- Е, поне няма да е трудно да намерим обратния път. Поне болка имаш, колкото искаш.

Да, но при тялото ми има древен воин, който се грижи да го държи на границата между живота и смъртта. Не знам как да му кажа, че е станало време да се събудя. Ти как ще се върнеш?

Дори не се бях замисляла затова. Отговорът беше толкова естествен, колкото дишането:

- Ще последвам духа си. Той ще ме заведе там. където принадлежа. В тялото ми.

- Направи го. Той замълча за миг, защото го обзе поредната вълна нетърпима болка. И след като си почина малко, аз ще направя същото.

- Не, ти нямаш връзка с елемента дух, както аз. При теб няма да се получи.

- Хубаво е, че все още имаш връзка с елементите си. Питах се дали ще е така, след като татуировките ти изчезнаха.

- Изчезнали са?

Огледах ръцете си и забелязах, че нямах никакви татуировки. Всички ли са изчезнали? Дори онези по лицето ми?

Остана само полумесецът отвърна той. После отново се сгърчи от непоносимата болка. Затвори очи и продължи. - Ти тръгни и се прибери. Аз някак ще се оправя. Когато не съм толкова уморен. Не се тревожи. Няма да те изоставя.

- О, по дяволите. Няма да загубя още един с такова абстрактно обяснение от рода на „ще се видим отново някога“. Това вече не работи.

Той отвори очи.

- Тогава ми кажи какво да направя, кралице моя. И ще го направя.

Игнорирах тази част с кралицата. Чух го да ме нарича така и по-рано, когато говореше с Калона. Зачудих се дали е било преди или след като безсмъртният започна да блъска главата му, но после се фокусирах върху репликата „ще го направя“. Значи ще направи каквото му кажа... Но какво, по дяволите, да му кажа да направи?

Погледнах го отново. Беше толкова тежко ранен, много по-зле, отколкото когато едва не се уби със собствената си стрела.

Но тогава се възстанови много бързо. Налагаше му се, защото аз също бях ранена.

Спомних си цялата лекция, която Дарий ми изнесе, когато поисках да дам на Старк да пие от мен, за да се излекува по-бързо. Каза, че връзката между воина и Жрицата е толкова силна, че понякога той може да усеща чувствата й. Загледах се в нараненото му лице. Дарий каза, че един воин може да получи много от своята жрица. А чрез кръвта й би могъл да получи директно енергия.

А Старк сега се нуждаеше точно от това. Енергия, за да се завърне в тялото си.

Този път няма да му се наложи да се оправи сам, а, слава на богинята, аз не бях ранена.

Хей, знам какво трябва да направиш.

Очите му се отвориха и видях в тях ужасна болка.

Кажи ми. Ако съм в състояние, ще го направя.

Усмихнах се:

- Искам да пиеш от мен.

Изглеждаше изненадан и през ужасната болка отново се появи наперената му усмивка:

О, това ли искаш? Сега? Когато тялото ми е съвсем извън строя? Яко.

Не бъди такъв. Точно защото тялото ти е извън строя, затова искам да го направиш.

- Щях да ти променя мнението, ако бях здрав - ухили се

той самодоволно.

Поклатих глава и завъртях очи с досада:

- Ако беше здрав, щях да те напляскам.

Опитах се да го наместя колкото се може по-нежно.

- Извинявай, извинявай, ако те заболя - казах аз, след като той изохка.

Легнах до него и се опитах да го придърпам към себе си, за да поема колкото се може повече от неговата болка.

- Добре, сега ми помогни да се завъртя на по-добрата си страна.

По-добрата страна? Не знаех дали да се засмея, или да избухна в сълзи. Помогнах му да се обърне на страната, от която нямаше счупено рамо, и застанахме е лице един към друг. Присламчих се малко по-близо до него. Зачудих се дали да не порежа ръката си и да му дам да пие от нея, за да му е по-лесно.

- Не. Не така. Ела по-близо до мен, Зи. Болката е без значение. - Той замълча за миг, а после добави - Овен ако не искаш от моята кръв. Искаш ли я?

- От кръвта ти? - Осъзнах какво ми казва и примигах от изненада. - Дори не я забелязах. - Виждайки кривото му изражение, бързо се поправих. — Искам да кажа, забелязах. че си целият окървавен, но не я подушвам. - Учудено докоснах с пръст кръвта от устните му. - Не изпитвам жажда, определено.

- Сигурно защото тук са само душите ни.

Мислиш ли? Тогава дали ще стане изобщо нещо, ако пиеш от мен?

Погледите ни се срещнаха.

- Ще стане, Зи. Връзката ни е отвъд физическото. Ние сме свързани чрез душите си.

- Добре, надявам се да е така - казах и се почувствах

малко нервна.

Единственият, когото бих допуснала да пие от мен, беше Хийт. Моят Хийт. Отпратих мислите си за него и сравнението със Старк, но не можех да отрека един очевиден аспект на случващото се. Да дадеш на момче да пие от теб си има и сексуална страна. Приятно е. Даже много. Така е замислено да бъде.

Но стомахът ми се свиваше нервно.

- Хей, просто се отпусни и доближи врата си до мен.

Хвърлих поглед на потрошеното тяло на Старк.

Разбирам, че си нервна, но предвид колко съм ранен, не би трябвало да се притесняваш от нищо. Изведнъж изражението му се промени. Или не си точно нервна. Да не би да си размислила?

- Не - казах аз бързо. Аз не си променям мнението. Не бих си променила мнението и за теб, Старк. Никога.

Доближих се до него, колкото се може по-внимателно. Отметнах косата си и доближих врата си до устните му, очаквайки с напрежение захапването.

Но той ме изненада. Вместо острите му зъби усетих топлината на устните му, които целуваха нежно врата ми.

Успокой се, кралице моя.

От дъха му ме побиха тръпки. Колко ли време беше минало, откакто някой ме бе докосвал? В реалния свят сигурно са минали само дни, но тук, в Отвъдното, сякаш бяха векове.

Старк ме целуна отново. Езикът му докосна кожата ми и той изстена. Според мен този път не беше от болка. Без да се колебае повече, зъбите му се врязаха в кожата ми. Заболя ме, но в момента, в който устните му се затвориха около раната, болката бе заменена с удоволствие и то такова, че беше мой ред да застена.

Искаше ми се да протегна ръка към него и да притисна тялото си в неговото, но се въздържах, за да не му причиня болка.

Твърде скоро устните му се отделиха от кожата ми. Гласът му вече звучеше доста по-добре:

- Знаеш ли кога за пръв път осъзнах, че ти принадлежа?

Дъхът му докосваше нежно кожата ми и от това ме побиха тръпки.

Кога? попитах задъхано.

- Когато се срещнахме в клиниката в Дома на Нощта, още преди да мина през Промяната. Помниш ли?

Помня - Разбира се, че помнех. Бях гола и заплашвах, че ще му наритам задника с помощта на елементите, докато стоях между него и Дарий.

Устните му отново се доближиха до кожата ми.

- Изглеждаше като кралица-воин, изпълнена е божествен гняв. Мисля, че някъде тогава осъзнах, че винаги ще ти принадлежа, защото ти ме достигна въпреки всичкия Мрак, с който бях обгърнат.

Старк, прошепнах, погълната от чувствата си към него. - Този път ти ме достигна. Благодаря ти. Благодаря ти, че ме последва.

Без да казва нищо, устните му бяха отново върху кожата ми и този път пи от мен доста по-продължително.

Отново първоначалната болка бе заменена с удоволствие. Затворих очи и се концентрирах върху силната горещина, която препускаше през тялото ми. Не можех да се въздържа и да не го докосна, да прокарам ръка през кръста му и да усетя мускулите по гърба му. Исках още, исках го по-близо до себе си.

Той се отдръпна от мен, очите му бяха потъмнели от страст.

Е, Зоуи, попита той задъхано. - Съгласна ли си да ми дадеш нещо повече от кръвта си? Приемаш ли обета ми за твой бранител?

Погледнах го внимателно. В очите му имаше нещо, което не бях виждала досега. Момчето, което ме изостави във Венеция, ядосано от ревност и обида, вече го нямаше. Мъжът, заел неговото място, беше повече от вампир, повече от воин. Макар да лежеше ранен в ръцете ми. можех да усетя силата му - здрава, сигурна, благородна.

- Бранител? - казах и учудено докоснах лицето му. -Значи в такъв си се Променил?

- Да, ако приемеш обета ми - каза той, без да премества погледа си от мен. - Без съгласието на кралицата си бранителят е нищо.

Но аз не съм истинска кралица.

Наранените устни не попречиха на наперената му усмивка:

Ти си моята кралица и всеки, който смята друго, може да излезе насреща ми.

Усмихнах му се:

- Вече приех обета ти като мой воин.

Напереността му за миг изчезна:

- Това е различно, Зоуи. Това е много повече. Може да промени напълно нещата между нас.

Докоснах лицето му отново. Не разбирах напълно за какво ме моли, но ми беше ясно, че иска от мен нещо повече, и бях наясно, че каквото и да кажа сега, то ще има отражение върху нас до края на живота ни. Богиньо, насочи ме към верните думи, помолих се аз мислено.

Джеймс Старк, от днес аз те приемам за свой бранител, също така приемам и всички последици от това.

Той се обърна и целуна ръката ми.

- Ще ти служа с цялата си чест, с цената на живота си, завинаги, Зоуи. Моя Аса, мо банн ри, моя кралице.

Обетът му отекна в мен и го почувствах почти физически. Старк бе прав. Беше по-различно от това, което се случи между нас, когато ми даваше воинския си обет. Този път сякаш ми поверяваше частица от себе си и знаех, че без мен той никога не би могъл да бъде отново цял.

Отговорността ме изплаши почти толкова, колкото ме и подсили. Нагласих отново врата си пред устата му.

- Вземи още от мен, Старк. Нека те излекувам напълно.

Той изпъшка и устата му докосна кожата ми. Захапа ме

по-дълбоко и изведнъж се случи нещо удивително. Силата на елемента въздух се надигна в мен и се вля в Старк. Той потръпна и аз осъзнах, че е от силното удоволствие, което го изпълни, щом въздухът го докосна с енергията си. Усетих някакъв познат гъдел по кожата на лицето си, който стигна до скулите, и в ума ми проблесна картина е лика на Деймиън, който крещеше от радост. Ахнах от изумление. Не се налагаше да питам. Не ми трябваше огледало. Знаех, че първата от татуировките ми се е завърнала.

Веднага след въздуха се появи и огънят. Топлината му се простря отвъд мен и достигна Старк, изпълни го, даде му сили, така че да може да вдигне ръката си и да ме придърпа по-близо, като пиеше по-интензивно.

По гърба ми плъзна усещане, че и втората ми татуировка се завръща, а с ума си видях как Шоуни се смее и пляска с ръце победоносно.

Последва водата, която ни заля, изпълни ни и ни понесе в кръг. Затворих очи и споделих магическия момент със Старк. Потрепнах от удоволствие, когато усетих, че и третата ми татуировка се завръща. Видях как Ерин се засмя и извика радостно:

- Да! Зи се завръща при нас!

След това дойде земята и със Старк сякаш станахме част от гората. Познахме удоволствието, което ни достави силата, която се спотаяваше в корените на дърветата под земята. Старк ме притисна към себе си по-силно. Намести ме така, че се озова над мен, като ме обгърна с ръце. Знаех, че раните вече не го болят, защото усещах съвсем ясно какво изпитва. Дланите ми горяха от докосването на богинята и четвъртата ми татуировка се завърна. Странно, но не получих ясна визия на Стиви Рей, когато нейният елемент се завърна в мен. Само я почувствах, но някак далечна, сякаш бе отвъд, където не можех да разпростра силата си.

Най-после с пращене при мен се завърна и духът. Вече не просто усещах какво изпитва Старк, а сякаш бяхме свързани. Не чрез телата си, а чрез душите. Те заблестяха заедно със сила, която би заглушила всякаква физическа страст. Тогава и последната ми татуировка се завърна.

Със стенание Старк откъсна устните си от мен и зарови лице във врата ми. Цялото му тяло трепереше, а дишането му беше толкова ускорено, сякаш бе пробягал цял маратон. Докосна с език раната, която направи на врата ми, и разбрах, че я затваря. Посегнах с ръка да погаля косата му и с изненада установих, че кръвта и раните вече ги няма.

Той се изправи и ме погледна.

Богиньо, той е прекрасен! Само преди няколко минути бе смъртно ранен, пребит, окървавен и толкова разбит, че едва можеше да се помръдне. Сега излъчваше енергия, здраве и сила.

- Това е най-невероятното нещо, което някога ми се е случвало каза той. Очите му се разшириха. Татуировките ти!

Той докосна лицето ми е благоговение. Завъртях се леко, така че пръстите му да могат да проследят и останалите знаци, покриващи отново раменете и гърба ми. После вдигнах ръка, за да притисне дланта си към моята и да докосне сапфирените символи по нея.

Всички са си на мястото отново казах аз. Елементите ми ги върнаха.

Старк поклати поразено глава:

- Усетих го. Не знаех какво точно се случва, но го усетих заедно с теб. - Той ме придърпа отново в обятията си. Усетих всичко едновременно с теб, кралице моя.

Преди да го целуна, отвърнах:

- Сега аз съм част от теб, бранителю мой.

Старк ме целуна продължително, а после ме прегърна силно, сякаш се страхуваше да не се изпаря от ръцете му.

Задържа ме така, докато плачех за Хийт, а той ми разказа колко е бил смел и как е направил своя избор да се оттегли.

Нямаше нужда да ми го казва. Аз знаех колко смел е Хийт, както знаех, че именно по смелостта му ще го позная отново един ден. По смелостта и любовта му. Вечната му любов към мен.

Като се успокоих, забърсах очи и Старк ми помогна да се изправя на крака.

- Готов ли си да се прибираме вече? - попитах.

- О, да. Да се прибираме ми звучи чудесно. Но, Зи, как ще стигна дотам?

- Като ми се довериш - отвърнах аз със самодоволна усмивка.

- Е, тогава значи ще е лесно, нали? - каза той с много странно произношение.