Изпепелена

ОСЕМНАЙСЕТА ГЛАВА Репхайм

Като отвори очи, Репхайм видя Стиви Рей да клечи до гнездото му и да го изучава с поглед толкова концентрирано, че между веждите й се бе образувала бразда, от която червеният й полумесец изглеждаше странно разкривен. Русите й къдрици бяха разпилени около лицето й и това й придаваше вид на момиченце. Той изведнъж се отдръпна назад, осъзнавайки колко млада е тя всъщност. И независимо от могъщия елемент, който можеше да управлява, той потръпна от мисълта колко уязвима я прави младостта й.

- Хей, буден ли си? - попита тя.

- Защо ме гледаш така? - каза той с подчертано груб глас, подразнен, че беше достатъчно само да я види, за да започне да се тревожи за безопасността й.

- Ами, опитвам се да разбера колко близо си до умирането този път.

- Баща ми е безсмъртен. Не е лесно да бъда убит.

Той се застави да стане, без да гримасничи от болка.

- Да, знам ги тези неща за баща ти, безсмъртната ти кръв и т.н., но Мракът пи от теб. И то доста. А това не може да е без значение. И за да бъда честна, изглеждаш зле.

- А ти не - каза той. - Мракът пи и от теб.

Не съм толкова пострадала, защото ти се появи като Ватман и ме спаси, преди гадният бик да ми направи нещо кой знае какво. После имах Светлината на своя страна, което беше много яко между другото. А и безсмъртната ти кръв ми действа като енергийна напитка.

- Не съм прилеп - каза той, понеже това бе единственото нещо, което успя да схване от думите й.

- Не те сравнявам с прилеп, казах, че беше като Ватман. Това е един супергерой.

- Аз и герой не съм.

Е, за мен си бил вече два пъти.

Репхайм не знаеше какво да отвърне на това. Слушаше как Стиви Рей го нарича герой и изпитваше необяснимо вътрешно въодушевление, което правеше болката му по-поносима.

Е, хайде. Нека да видим дали не мога да ти върна услугата. Отново.

Тя се изправи и му протегна ръката си,

- Не мисля, че бих могъл да ям точно сега. Малко вода ще ми дойде добре. Вече изпих всичката, която преди си бях донесъл.

- Няма да те водя в кухнята. Поне не и сега. Ще ходим навън. При дърветата. Добре, ако трябва да съм по-конкретна, отиваме при онова огромно дърво до старата беседка в двора.

- Защо?

- Вече ти казах. Ти ми помогна. Мисля, че и аз мога да ти помогна, но трябва да съм близо до земята, а знам, че и дърветата имат огромна мощ. Използвала съм я преди. Предполагам това е причината, поради която успях да призова онова нещо.

Тя потръпна, спомняйки си ясно за призоваването на Мрака, и Репхайм напълно я разбираше. Ако тялото не го болеше толкова, и той би потръпнал.

Но го болеше. Меко казано. Кръвта му пареше. С всеки удар на сърцето пулсираща болка преминаваше през цялото му тяло, а мястото, където се съединяваха крилете му, точно откъдето бикът беше пил, пламтеше в агония.

А тя си мислеше, че някакво дърво може да оправи това. което Мракът му е причинил?

- Мисля, че ще остана тук. Почивката ще ми се отрази добре. Както и водата. Ако искаш да направиш нещо за мен, донеси ми водата, за която те помолих.

-Не.

Стиви Рей се протегна надолу и със сила, която винаги го изумяваше, го издърпа на крака. Задържа го изправен, докато стаята се въртеше около него, и той не можеше да запази равновесие. За миг си помисли, че ще припадне като някое немощно момиче.

За щастие това не се случи и той отвори очи без страх, че ще стане за смях. Погледна към Стиви Рей. Тя все още държеше ръцете му.

Не се отдръпна от мен с отвращение. Не го направи и първия ден.

- Защо ме докосваш без страх? - чу се да я пита той, преди да успее да спре думите си.

Тя се засмя:

- Репхайм, точно сега не мисля, че би могъл да убиеш и муха. Освен това вече спаси живота ми два пъти, а и сме Обвързани. Определено не се страхувам от теб.

- Може би по-правилният въпрос би трябвало да е защо ме докосваш без отвращение?

Думите му отново изскочиха без разрешение. Почти.

Тя отново сбърчи вежди и той установи, че му харесва да я гледа замислена.

Най-сетне тя вдигна рамене:

- Не мисля, че е възможно един вампир да изпитва отвращение към някого, с когото е Обвързан. Искам да кажа, преди това бях Обвързана с Афродита и макар тя дотогава да ми се струваше много отвратителна... тя и сега си е отвратителна, де, но някак си израстна в очите ми, докато бяхме Обвързани, Нямам предвид в сексуален смисъл, но определено не ми се струваше така гадна вече.

Стиви Рей се ококори, като осъзна какво е казала, и думата „сексуален“, изглежда, продължаваше да витае из стаята.

Тя пусна ръцете му, сякаш я опариха:

- Можеш ли да слезеш додолу сам?

Тонът й прозвуча рязък и отсечен.

- Да, ще вървя след теб. Щом мислиш, че едно дърво наистина може да ми помогне.

Е, няма да отнеме много време да разберем.

Стиви Рей се обърна и тръгна надолу по стълбите.

- О, - започна тя, без да поглежда към него. - Благодаря ти, че ме спаси. Отново. Този път не беше длъжен да го правиш. - Тя се поколеба, сякаш избираше най-подходящите думи. - Той каза, че нямаше намерение да ме убива.

- Има неща, доста по-лоши от смъртта - отвърна Репхайм.

Това, което Мракът е в състояние да ти отнеме, може да

промени душата ти.

- А ти? На теб какво ти отне Мракът? - попита тя, все още без да поглежда към него, и забави крачка, за да му е по-лесно да я следва.

- Не ми е отнел нищо. Просто ме изпълни с болка и после се опи от нея, заедно с кръвта ми.

Те стигнаха до входната врата и Стиви Рей се обърна към него:

- Защото Мракът се опива от болката, а Светлината - от любовта.

От тези думи нещо му прищрака и той я загледа по-внимателно.

Да, осъзна той. Тя крие нещо от мен.

- Каква цена ти поиска Светлината за това, че ме спаси?

Стиви Рей не можа да го погледне в очите отново, от което го обзе паника. Помисли си, че тя изобщо няма намерение да заговори, но в крайна сметка го направи с тон, който звучеше почти ядосано:

-Ти би ли ми разказал за всичко, което белият бик ти причини, докато пиеше от теб, докато се беше надвесил над теб и те измъчваше?

- Не - отвърна той без колебание. - Но другият бик...

- Не - повтори Стиви Рей. Не искам да говоря за това. Нека просто да го забравим и да продължаваме оттук нататък. Е, и да се надяваме, че ще успея да излекувам болката, която Мракът ти е причинил.

Репхайм излезе с нея на заледената поляна, която представляваше жалка гледка, разнебитена по този начин. Едно тъжно и сломено отражение на отминалия й разкош. Той вървеше след нея, опитвайки се да се разсее от ужасната болка, като мислеше каква ли може да е била цената, която Стиви Рей е платила на черния бик. Сигурно е било нещо огромно, щом тя така категорично отказа да говори за това.

Продължаваше да й хвърля по някой поглед крадешком, като си мислеше, че тя не забелязва. Изглеждаше здрава и възстановена от раните, които Мракът й причини. Всъщност изглеждаше силна, цяла и напълно здрава.

Но, както той много добре знаеше, външността понякога лъже.

Нещо не беше наред. Или поне нещо, свързано с цената, която е платила, я караше да се чувства неудобно.

Репхайм бе толкова концентриран в опитите си да я зяпа крадешком, че за малко да налети върху дървото, пред което тя беше спряла.

- Не можеш да ме баламосаш - каза тя и поклати глава. - Хич не те бива да си дискретен, така че престани да ме зяпаш. Добре съм. Боже, по-зле си и от майка ми.

- Обади ли й се?

Стиви Рей се намръщи:

- Да кажем, че не разполагах с кой знае колко много време напоследък. Така че не, не съм й се обадила.

- А трябваше.

- Не възнамерявам да говоря за майка си в момента.

Както искаш.

- А ти не ми дръж този тон.

Какъв тон?

Вместо да му отговори, тя просто си продължи:

- Седни там и стой мирно за малко, за да помисля как точно да ти помогна.

Сякаш за да му демонстрира думите си, тя седна на поляната и кръстоса краката си с гръб към стария кедър, който разпръсваше ароматни иглички навсякъде около тях. Понеже той не помръдна, тя направи нетърпелив жест към пространството до нея:

- Седни - нареди му тя.

И той седна.

- И сега?

Е, дай ми малко време. Не съм напълно сигурна как да го направя.

Той наблюдаваше как тя върти около пръста си една руса къдрица и разтриваше челото си замислено.

- Ще помогне ли, ако ми разкажеш какво стана, след като отпрашихте с онова досадно хлапе?

- Далас не е досаден. Освен това той мислеше, че ме нападаш.

- Добре, че не те нападах наистина.

- И защо?

Въпреки болката тонът й го забавляваше. Тя много добре знаеше, че малкото хлапе не представляваше никаква заплаха за него. Ако Репхайм наистина я нападнеше, немощният младеж нямаше да може да го спре. Но момчето имаше червен полумесец, значи бе едно от нейните хлапета. А Стиви Рей беше безкрайно лоялна. Така че Репхайм просто наведе глава с примирение и каза само:

- Защото щеше да е много неприятно, ако трябваше да се защитавам.

Устните на Стиви Рей се разтеглиха в усмивка:

- Далас наистина си мислеше, че ме защитава от теб.

- Той не ти е нужен - каза Репхайм, без да се замисля.

Стиви Рей го изгледа продължително. Искаше му се да

може да разчете изражението й по-ясно. Видя изненада и може би проблясък на надежда, но също така и страх. В това беше сигурен. Страх от самия него? Не, тя вече му доказа, че не се страхува. Значи страхът е от нещо друго, което той е засегнал с думите си. Не знаеше какво друго да каже, затова просто добави:

Както вече каза, аз не можех дори да полетя. Не бях никаква заплаха за теб.

Стиви Рей примига няколко пъти, сякаш за да отпрати нежелани мисли, и после вдигна рамене:

- Да, но ми беше ужасно трудно да убедя всички в Дома на нощта, че това е било просто някакво странно съвпадение и ти си се спуснал от небето точно когато призовах Мрака. И то не с цел да ме нападнеш. След като разбраха, че в Тулса има гарван-демон, за мен стана ужасно трудно да излизам сама от училище.

- Ще си тръгна.

Думите го накараха да почувства огромна празнина.

- И къде ще отидеш?

- На изток - отвърна той без никакво колебание.

- На изток? Искаш да кажеш във Венеция? Репхайм, баща ти не е в тялото си. Не можеш да му помогнеш, като отидеш при него точно сега. Мисля, че ще си от по-голяма полза, ако останеш тук и ми помогнеш да намерим начин да върнем двамата със Зоуи обратно при нас.

- Ти не искаш да заминавам?

Стиви Рей заби поглед надолу, сякаш изучаваше земята, върху която седяха:

- За един вампир е трудно да бъде далеч от човека, с когото е Обвързан.

- Аз не съм човек.

- Да, но това не ни попречи да се Обвържем, така че според мен правилата важат и в нашия случай.

Тогава ще остана, докато не ме пуснеш да си тръгна.

Тя затвори очи, сякаш думите му я нараниха, и положи усилия да остане на мястото си и да не се пресегне да я успокои и да я докосне.

Да я докосна? Искам да я докосна?

Той скръсти ръце пред гърдите си, като физическо отрицание на шокиращата мисъл.

- Земята - каза той и гласът му звучеше твърде силно в настъпилото неловко мълчание между тях. Тя вдигна въпросителен поглед към него. Призова я, за да препънеш онова момче. Призова я, когато трябваше да избягаш от светлината на покрива. Призова я, когато искаше да затвориш тунела между мен и абатството. Защо сега просто не я призовеш и не й кажеш какво искаш?

- Имаш право! - възкликна тя и нежните й сини очи се разшириха. - Защо го правя толкова трудно? Правила съм това хиляди пъти за най-различни други неща, мога да го направя и сега. Хайде, дай си ръцете.

Тя протегна ръце с дланите нагоре. Беше му много лесно да сложи своите отгоре. Изведнъж осъзна, че с изключение на Стиви Рей никога не беше докосвал човек с друго намерение, освен да го измъчва. А ето че сега докосваше ръцете й нежно и внимателно.

Кожата й бе приятна и топла на допир. Думите й го докоснаха, раздвижиха нещо в него и се наместиха удобно толкова дълбоко, колкото никой не бе достигал.

- Земя, моля те за огромна услуга. Репхайм е много специален за мен. Той страда и не успява да се възстанови. Земя, използвала съм силата ти и преди, за да спася себе си и тези, за които ме е грижа. Този път те моля за помощ, за да помогна на Репхайм. - Погледите им се срещнаха и тя си повтори думите, които той каза на Мрака, когато си мислеше, че тя няма да го чуе. - Виждаш, че той е ранен заради мен. Излекувай го, моля те.

Земята под тях откликна. Стиви Рей ахна и се разтрепе-ри, а Репхайм си помисли, че става нещо странно, и се опита да се отдръпне. Тя стисна още по-здраво ръцете му:

- Не, не ставай! Всичко е наред.

В този момент дланите й започнаха да излъчват топлина към неговите. За миг му напомни на усещането, когато мислеше, че призовава безсмъртните сили на своя баща, а вместо това откликна Мракът и излекува ръката и счупеното му крило. Но много бързо Репхайм разбра, че има съществена разлика между докосването на Мрака и на земята.

Първата сила бе необуздана и поглъщаща, преизпълваща го с енергия. А това, което го изпълни сега, беше като летен ветрец. Присъствието му не бе така властно, както на Мрака. Силата му беше изпълнена със състрадание. Усещането бе някак живо и извисяващо, вместо хладно и агресивно. Беше като балсам за горещата му кръв и успокояваше болката, пулсираща в цялото му тяло. Когато топлината на земята достигна гърба му и огромната рана между крилете му, облекчението беше толкова мигновено, че той притвори очи и въздъхна, щом агонията му се изпари.

Навсякъде около него въздухът бе изпълнен с опияняващата миризма на кедрови иглички и сладостта на лятната трева.

- Помисли си как връщаш енергията обратно в земята -каза Стиви Рей с нежен, но настоятелен глас.

Той понечи да отвори очи и да пусне ръцете й, но тя отново го задържа:

- Не, остани със затворени очи. Остани както си. Просто си представи, че силата на земята е зелена светлина, която идва от пръстта под мен, минава през тялото ми и стига до теб по ръцете ни. Като си го представиш, я върни обратно по същия път.

- Защо? Защо да я оставя да ме напусне? попита Репхайм, без да отваря очи.

- Защото не е твоя, глупчо - чу той смеха в гласа й. — Не можеш да притежаваш тази сила. Тя принадлежи на земята. Можеш само да я използваш за малко и после да я върнеш обратно с благодарност.

Репхайм се канеше да й отвърне, че това е нелепо. Когато получиш сила, не я връщаш обратно. Задържаш я, използваш я и я притежаваш. Почти щеше да го каже, но не успя. Тези думи прозвучаха толкова погрешно в главата му, дока-то земната енергия го изпълваше.

Затова той си представи зелената светлина и мислено я върна обратно към земята, от която произлизаше. И когато тя го напусна, той изрече две думи много тихо:

- Благодаря ти.

И отново беше себе си. Седеше под огромното кедрово дърво върху студената земя и държеше ръцете на Стиви Рей. Отвори очи.

- Сега по-добре ли си? - попита тя.

- Да. Много по-добре.

Той разтвори ръце и този път тя не го задържа.

- Наистина ли? Аз усещах силата и я канализирах към теб, така че предполагам си я усетил и ти. — Тя го погледна преценяващо. - Изглеждаш по-добре. Вече няма болка в очите ти.

Той се изправи, нетърпелив да й покаже, и протегна ръце, разпери огромните си криле, сякаш демонстрираше мускули:

- Виж, мога да направя това без никаква болка.

Тя седеше на земята и го гледаше с толкова странно изражение, че той веднага се наведе и прибра крилете си:

Какво има? - попита той. Какво не е наред?

-Аз... бях забравила, че ти... долетя до парка. Също и обратно. - Тя издаде звук, който трябваше да бъде смях, стига да не звучеше толкова шокирано. Толкова е глупаво. Как можах да забравя такова нещо?

-Предполагам, че си свикнала да ме виждаш ранен -каза той, опитвайки се да разбере защо тя изведнъж така се отдръпва от него.

- Как поправи крилото си?

Със силата на земята.

- Не, не сега. То не беше счупено вече, като дойдохме тук. Болката ти нямаше нищо общо с него.

- Да, излекувах се снощи. Сегашната ми болка се дължеше на мъченията, на които бях подложен от Мрака.

- И как точно ръката и крилото ти се излекуваха снощи?

Репхайм не искаше да й отговори. Тя се взря в него със

своите големи очи, изпълнени е укор, и той усети желание да я излъже. Да й каже, че е станало чудо, което се дължи на безсмъртната му кръв. Но не можеше да я излъже. Не би я излъгал.

Призовах силите, които ми се подчиняват по рождение. Трябваше. Чух те да крещиш името ми.

- Но бикът каза, че си бил изпълнен с неговите сили, а не с тези на баща си.

Усетих, че са различни - кимна той. - Не знаех на какво се дължи. Нито осъзнавах, че черпя сили директно от самия Мрак.

- Значи Мракът те е излекувал.

- Да. А после земята ме излекува от раните, които Мракът ми нанесе.

Е, добре тогава. - Тя се изправи рязко и изтръска дън-ките си. - Вече си по-добре, а аз трябва да тръгвам. Както казах, вече ми е много трудно да се отдалечавам от Дома на нощта, понеже всички са полудели от мисълта, че в околностите броди гарван-демон.

Тя тръгна да си отива и мина с бърза крачка покрай него, а той я хвана за китката.

Стиви Рей се отдръпна.

Ръката му изведнъж увисна във въздуха и той отстъпи крачка назад.

Известно време се гледаха.

- Трябва да тръгвам - каза тя.

- Ще се върнеш ли?

- Налага се! Нали обещах!

Тя изкрещя думите насреща му и той се почувства, сякаш го е зашлевила.

Освобождавам те от обещанието ти - извика й той в отговор, ядосан, че това дребничко момиче може да му причини такива емоции.

Очите й бяха необичайно ярки:

- Не на теб съм го обещала, така че не можеш да ме освободиш.

После тя мина бързо покрай него, като извъртя глава, за да не види лицето й.

- Не се връщай, ако е само защото се налага. Върни се само ако го искаш - извика той след нея.