Изпепелена

ПЪРВА ГЛАВА Репхайм

Ако пия от него, Обвързването мис Репхайм ще се разруши.

Усетил е цялата си същност, че това е вярно.

И тогава какво щеше да стане с дълга, който имаше да плати? Дали можеше да поддържа човечността у него, ако между тях вече няма Обвързване?

Нямаше да научи отговора на този въпрос, защото точно тогава иззад тях, сякаш привлечен от мислите й, Репхайм

извика: ^

- Не ни причинявай това, Стиви Рей!

Когато Репхайм усети гнева й, му се искаше да разбере дали е предизвикан от него. Той нарочно насочи мислите си към нея, допускайки кръвната връзка, която ги свързва, да се заздрави.

Още повече гняв. Той се излъчваше от връзката им и яростта й го изненада, макар също така да усети, че тя се опитва да се удържа.

Не, гневът й не бе свързан с него. Нещо друго я ядосваше. Към някой друг беше насочена агресията й.

Той съжали бедния глупак. Ако беше по-низш, щеше да се изсмее иронично и да каже сбогом на нещастника.

Беше време да премахне Стиви Рей от мислите си.

Продължи да лети, да се наслаждава на нощта с мощните си криле, да се отдава на свободата си.

Сега Стиви Рей не му беше нужна. Той бе възстановен. Силен. Беше отново себе си.

Репхайм не се нуждаеше от Червената. Тя беше просто средство, чрез което той постигна спасението си. Дори реакцията й, като го видя отново здрав, доказва, че връзката им вече трябва да бъде прекратена.

Репхайм намали, защото мислите му неочаквано натежаха. Кацна на хълм, покрит със стари дъбове, и се обърна към посоката, от която бе дошъл.

Защо тя ме отхвърли?

Дали се страхуваше от него? Не звучеше логично. Тя го видя здрав и когато се изправи срещу Мрака в магическия й кръг.

Заради нея се бе изправил срещу самия Мрак!

Той разсеяно се протегна и потърка гърба си на мястото, където се съединяваха крилете му. Кожата му беше нежна на допир. Не беше останала и следа от физическата рана. Стиви Рей го бе излекувала напълно от жестокостта на Мрака.А после му обърна гръб, сякаш виждаше в него чудовище, а не човек.

Но аз не съм човек! Тази мисъл направо избухна в ума му. Тя знаеше какъв съм! Защо ми обърна гръб след всичко, през което минахме/

Поведението й искрено го объркваше. Повика го, когато се бореше за живота си. Когато беше ужасена до краен

предел, тя го повика.

Той се отзова, отиде при нея и я спаси.

Обявих я за своя. „

И тогава, със сълзи на очи, тя избяга от него. Да, той видя сълзите й, но не разбра какво е направил, за да ги причини.

С вик на отчаяние той протегна ръце, сякаш за да се отърве дори от мисълта за нея, а луната освети дланите му. Репхайм притихна. Вгледа се в ръцете си така, сякаш ги вижда за пръв път. Имаше човешки ръце. Тя беше държала ръцете му. Той дори я беше носил с тях, макар и само за кратко, когато я свали от покрива. Кожата му не беше много по-различна от нейната. Бе малко по-тъмна, но не много. Ръцете му бяха силни, мускулести...

За Бога, какво му ставаше? Нямаше никакво значение какви са ръцете му. Тя никога нямаше да бъде истински негова. Как изобщо дори си го беше представял? Това бе отвъд всякаква възможност. Дори отвъд най-смелите му мечти.

Непоискани, думите на Мрака проехтяха в съзнанието му:

- Същият си като баща си! И ти като него избираш да се бориш за същество, което никога няма да ти даде това. което най-силно желаеш.

- Баща ми се бореше за Никс - каза Репхайм на глас. -Тя го отхвърли. И сега аз също избирам жена, която ме отхвърля.

Репхайм се устреми към небето. Искаше да докосне луната, този полумесец, който символизираше богинята, разбила сърцето на неговия баща и довела до събитията, при които е бил създаден. Може би ако успее да докосне луната, богинята ще му даде обяснение, някакъв смислен отговор. Защото Мракът беше прав. Това, което най-силно искам, Стиви Рей не може дами го даде.

Това, което искам най-силно, е... любов.

Репхайм не би могъл да каже гласно тази дума, но дори и така тя прогори съзнанието му. Беше заченат с насилие, примесено със страст, страх и омраза. Най-вече омраза.

Крилете му се движеха в нощното небе и го насочваха все по-нагоре и по-нагоре.

Любовта е нещо невъзможно за него. Не би трябвало изобщо да я иска. Не би трябвало дори да си помисля за нея.

Но го правеше. Откакто Стиви Рей докосна живота му, Репхайм започна да мисли за любовта.

Тя му показа доброта, а той никога преди не бе познавал доброто.

Тя беше нежна с него, превързваше раните му и се грижеше за него. Никога никой преди не се е грижел за него. Състрадание... да, тя донесе състрадание в живота му

Той никога не беше познавал смеха, преди да я срещне.

Загледан в луната, той биеше вятъра е кри ле и мислеше за непрекъснатото й бърборене и за начина, по който очите й блестят дори когато той не разбираше с какво я е развеселил.

Стиви Рей го караше да се смее.

Тя сякаш не се вълнуваше за това, че е могъщ син на непобедим безсмъртен. Стиви Рей се държеше с него така, сякаш бе като всеки друг. Всеки друг нормален смъртен, способен на смях, любов и истински емоции.

Но той също беше способен на истински емоции! Стиви Рей го беше научила да ги изпитва.

Дали това не е бил планът й от самото начало? Когато го освободи при абатството, му каза, че трябва да направи избор. Дали това е имала предвид? Да избере живот, в който има смях, състрадание и дори истинска любов?

Ами баща му? Какво ще стане, ако Репхайм избере този нов живот, а Калона се завърне в този свят?

Може би това беше нещо, за което трябваше да се тревожи едва когато се случи. Ако се случи.

Преди да реши какво точно ще прави, той намали скоростта си. Не можеше да докосне луната. Беше невъзможно точно колкото беше невъзможно и създание като него да получи любов. В този момент той осъзна, че вече не лети на изток. Беше обърнал и се връщаше откъдето дойде. Връщаше се към Тулса.

Опита се да не мисли, докато летеше. Опита се да запази мисълта си чиста. Просто искаше да почувства нощта под крилете си. Да усети хладния и сладък въздух с цялото си тяло. ‘

Но Стиви Рей нахлу в мислите му отново.

Тъгата й го достигна. Репхайм знаеше, че тя плаче. Можеше да усети риданията й, сякаш се случват в неговото собствено тяло.

Той полетя по-бързо. Какво ли я е накарало да плаче? Дали беше разстроена заради него?

Репхайм подмина музея без колебание. Тя не беше там. Усещаше съвсем ясно, че е някъде по на юг.

Изведнъж тъгата на Стиви Рей се промени и отстъпи място на нещо, което в първия момент го обърка и когато осъзна какво е, кръвта му кипна.

Страст! Стиви Рей беше в ръцете на друг.

Репхайм не спря да мисли като същество, принадлежащо на два свята, което не беше нито човек, нито звяр. Не искаше да си мисли, че е роден от насилие и е създаден да не познава друго, освен Мрака и яростта, с които да служи на обзетия си от омраза баща. Репхайм не мислеше изобщо. Той единствено чувстваше. Ако Стиви Рей се отдаде на друг, той щеше да я загуби завинаги.

А ако я загуби, светът му ще се превърне отново в същото тъмно, самотно и безрадостно място, каквото беше, преди да я срещне.

Не можеше да го допусне.

Не се обърна към кръвта на баща си, за да я отведе при нея. Направи точно обратното. Дълбоко в себе си призова образа на миловидната индианска девойка, която не бе заслужила да умре в поток от кръв и болка. Концентрира се върху образа на момичето, за което си представи, че би могло да е неговата майка, и се понесе, като остави инстинктът му да го води.

И той го отведе до депото.

Гледката на това място го отврати. Не само защото си спомни за случката на покрива и колко близо до смъртта бе Стиви Рей тогава. Мразеше това място, защото усещаше присъствието й в него и знаеше, че тя е в ръцете на друг.

Репхайм изтръгна решетката на входа и без колебание се спусна в мазето. Следвайки връзката си с нея, той се вмъкна в познатите тунели. Дишането му ставаше все по-учестено. Кръвта му препускаше във вените и подхранваше гнева и отчаянието му,

Когато най-после я намери, видя момчето, което я беше налегнало с очевидна страст. Какъв глупак. Репхайм би трябвало да го отхвърли от нея. Искаше му се. Гарванът-демон в него искаше да го грабне и да го заблъска в стената, докато го пребие и вече не представлява никаква заплаха.

Човекът в него искаше да заплаче.

Преизпълнен с чувства, които нито можеше да разбере, нито да контролира, той замръзна на място и гледаше с ужас и омраза, но също така и със страст и отчаяние. Докато гледаше как Стиви Рей се приготви да пие от кръвта на момчето, Репхайм осъзна две неща с абсолютна сигурност: първо, това, което правеше, можеше да развали Обвързването им, и второ: той не искаше това да се случи.

Без да осъзнава какво прави, той извика:

Не ни причинявай това, Стиви Рей!

Реакцията на момчето беше по-бърза. Той се изправи и избута голото й тяло зад себе си.

- Разкарай се оттук, гаден изрод!

Момчето зае позиция между него и Стиви Рей.

От гледката на някакъв хлапак, който защитаваше неговата Стиви Рей, го заля вълна от собственическа ярост:

- Изчезни, момче. Не ти е тук мястото!

Репхайм се наведе предпазливо и започна да пристъпва бавно към него.

- Какво по...? - извика Стиви Рей, като клатеше глава, и грабна тениската на Да лае от пода.

Стой зад мен, Стиви Рей. Няма да му позволя да се добере до теб.

Репхайм пристъпи към момчето, следвайки движението му назад, докато то дърпаше Стиви Рей със себе си. Видя как очите й се разшириха, щом най-после го зърна.

- Не! — изкрещя тя. — Не може да си тук!

Думите й го пронизаха.

- Но съм тук!

Гневът му беше отвъд точката на кипене. Момчето продължаваше да отстъпва, придържайки Стиви Рей зад себе си. Някакво блещукащо движение привлече погледа му и той се огледа.

От тавана се спускаше черната мъгла на Мрака.

Репхайм обърна вниманието си пак към Стиви Рей и момчето. Не искаше сега да мисли за Мрака. Не допускаше вероятността белият бик да се е завърнал, за да получи остатъка от дълга си.

- Стой там! - извика момчето.

Невероятно, но той махна с ръка, сякаш Репхайм беше някаква досадна птица, влетяла в нечий дом.

- Махни се веднага! Застанал си между мен и нещо, което ми принадлежи!

Репхайм мразеше чудовищния тон в гласа си, но не можеше да се спре. Проклетото момче изчерпваше търпението му.

- Репхайм, просто си върви. Аз съм добре. Далас не ми прави нищо лошо.

- Да си тръгна? Да те оставя? - думите избухнаха от него. - Как бих могъл?

Не би трябвало да си тук! - изкрещя Стиви Рей и изглеждаше, сякаш всеки момент ще се разплаче.

Как бих могъл да не съм тук? Как може да вярваш, че няма да разбера какво се канеше да направиш?

- Махай се!

-Да избягам? Както ти избяга от мен? Не. Няма да го направя, Стиви Рей. Избрах да не постъпя така.

Момчето беше стигнало до стената. Докато прехвърляше погледа си между Репхайм и Стиви Рей, той опипваше зад себе си за нишки, които да се подават от дупката, издълбана там.

- Вие се познавате. Явно е вярно - каза момчето.

- Естествено, че се познаваме, глупако! - Репхайм изсъска отново, макар да мразеше чудовищния си глас,

- Откъде? - момчето изстреля въпроса си към Стиви Рей.

- Далас, мога да ти обясня

-Добре! - каза Репхайм, сякаш тя отговаряше на него, а не на момчето. Искам да ми обясниш какво се случи днес.

Репхайм - извика тя отчаяно, като местеше поглед тук към него, ту към Далас. - Сега не е моментът.

- Вие се познавате.

Репхайм забеляза промяната в гласа на момчето преди Стиви Рей. Тонът му беше станал злобен и студен. Мракът над тях се сипеше в радостно предчувствие.

- Добре, така е, познаваме се. Но мога да ти обясня. Виж,

той...

- През цялото време си била с него?

През цялото време? - намръщи се тя. Не, просто го намерих, когато беше много пострадал. Не знаех, че...

- През цялото това време се държах с теб, сякаш си някаква кралица! Сякаш си истинска Висша Жрица - извика той.

Тя изглеждаше шокирана и обидена:

- Аз съм истинска Висша Жрица. Но както се опитвам да ти кажа, намерих Репхайм, когато беше жестоко ранен, и просто не можех да го оставя да умре.

Като се възползва от предимството, че вниманието на момчето е напълно погълнато от Стиви Рей, Репхайм се приближи още малко.

Мракът над тях се сгъстяваше.

- Той за малко не те уби в магическия кръг! _

- Той беше този, който ме спаси! - изкрещя Стиви Рей. - Ако не беше дошъл да ми помогне, онзи бял бик щеше да ми види сметката.

Думите й не му направиха никакво впечатление.

- Ти си пазила това нещо в тайна. Лъгала си всички!

- По дяволите, Далас! Просто не знаех какво друго да

направя.

- Ти ме излъга, кучка такава! _u

- Не смей да ми говориш така! - извика Стиви Рей и го

зашлеви. Силно.

Далас залитна една крачка назад.

- Какво, по дяволите, ти е направил?

- Имаш предвид освен че два пъти спаси живота ми ли.

Нищо!

- Напълно е разбъркал главата ти! - извика Далас. Мракът продължаваше да се спуска като мъгла от тавана,

сякаш бе намерил пролука, и ставаше все по-осезаем. Обви

се около Далас, покри главата и раменете му, а постепенно и цялото му тяло. Изглеждаше като овързан от множество черни змии. Но те не разрязаха кожата му. Той дори не усещаше лъщящата тъма, която го покриваше.

- Съвсем добре съм си с главата. Нищо не ми е правил -каза Стиви Рей.

Изведнъж очите й се разшириха, сякаш едва сега забеляза Мрака. Отстъпи крачка назад, за да не я омърси това, което го обвиваше.

- Далас, слушай ме. Мисли. Познаваш ме. Това не е как-вото ти изглежда.

Репхайм видя ясно промяната, която настъпи в Далас. Отдръпването й от него я предизвика, заедно с влиянието на Мрака, който го обгръщаше.

Направил те е гадна кучка и лъжкиня! Трябва някой да ти набие малко акъл в главата, момиче!

Далас посегна, сякаш се кани да я удари.

Репхайм не се поколеба. Скочи и затвори пространството между тях, като го изблъска от Стиви Рей и застана пред нея.

- Не го наранявай! - извика тя и хвана ръката му, за да не направи нещо на момчето. Той просто е откачил. Не би ме наранил наистина.

- Мисля, че го подценяваш каза й той.

- Определено това й е грешката - ухили се самодоволно Далас.

Репхайм не разбра откъде дойде болката. Просто усети бялата й жега. Тялото му се разтресе. Гърбът му се прегъна в агония. Смътно, като през сив воал, той виждаше Далас, очите му светеха в неестествено яркочервено и държеше една от жиците, които се подаваха от стената.

- Репхайм! извика Стиви Рей.

Тя тръгна към него, но после се спря и се насочи към Далас.

Спри! Пусни го! - извика тя на момчето и дръпна ръката му.

Червените му очи я прободоха.

- Мисля да го изпържа. И тогава, какъвто и извратен кон троя да има върху теб, ще е приключил. Ние с теб можем да сме заедно и няма да кажа на никого какво се е случило тук, поне докато си с мен.

Репхайм осъзна, че Мракът вече не обгражда тялото на момчето. Той се беше просмукал в него. Това увеличаваше всички сили, които то притежаваше.

Осъзна също и без съмнение, че Далас възнамерява да го

убие.

- Земя, ела при мен, нуждая се от теб.

Той чу думите на Стиви Рей през замъгленото си съзнание, сякаш тя е свещ, която се опитваше да достигне до него през гъста мъгла. С огромни усилия той концентрира вниманието си върху нея. Погледите им се срещнаха и думите й достигнаха до него, изведнъж ясни, силни и категорични:

- Защити го от Далас, защото Репхайм ми принадлежи.

Тя махна към Репхайм, сякаш му подхвърли нещо. Така

и беше. Зелената светлина достигна тялото му и прекъсна каквото и да бе това, което Далас пращаше по него. Задъхан, той остана на земята свит на кълбо, сякаш искаше да попие каквото е останало от силата на земята.

Далас се обърна към Стиви Рей:

- Ти току-що каза, че това същество ти принадлежи.

Гласът на момчето беше като смърт. Репхайм притисна

тялото си към земята с надеждата тя да го излекува достатъчно, за да достигне Стиви Рей.

- Да, така е. Трудно ми е да го обясня и разбирам, че си ядосан' Но Репхайм ми принадлежи. - Погледът й се откъсна от Далас и погледна него. - А мисля, че колкото и странно да звучи, аз също му принадлежа.

- Не звучи странно, звучи извратено.

Преди Репхайм да успее да се изправи на крака, Далас насочи пръст към нея. Последва оглушителен пукот и Стиви Рей се озова в средата на ярка, зелена светлина. Веждите й бяха смръщени и тя клатеше глава:

-Опита се да ме нараниш? Ти наистина искаше да ме нараниш, Далас?

- Ти избра това същество пред мен! - изкрещя той.

- И правилно съм постъпила!

- Знаеш ли какво, ако това ти е правилното, не искам да имам нищо общо с него. Искам точно обратното!

Още щом произнесе тези думи, Далас извика, изпусна жицата и падна на колене, превивайки се.

- Далас, добре ли си?

Стиви Рей се доближи колебливо до него.

- Стой настрана от него - изръмжа Репхайм, като едва се изправи на крака.

Вместо да продължи към Далас, Стиви Рей се обърна към Репхайм и го подпря на рамото си.

Добре ли си? Изглеждаш ми малко изпържен.

- Изпържен? - противно на всичко, тя пак го накара да се усмихне. - Какво имаш предвид?

- Това - и тя му посочи едно от перата му, което беше поизгоряло. - Малко си хрупкав по краищата.

-Докосваш го! Сигурно се чукаш с него! По дяволите, радвам се, че ни прекъсна, преди да сме го направили. Не ща да съм втори след някакво чудовище!

- Далас, това е просто... започна Стиви Рей, но когато го погледна, думите й секнаха.

- Да, да. Вече не съм някакъв смотан новак.

Чисто нови червени татуировки с формата на удрящи камшици оформяха лицето на Далас. Репхайм си помисли, че притеснително много приличат на нишките на Мрака, с които белият бик го беше привързал. Очите му светеха в яркочервено, а тялото му някак бе наедряло, издуто от новата мощ, която беше придобил.

- О, Боже! - възкликна Стиви Рей. - Ти си се Променил!

И то по много начини!

- Далас, трябва да ме чуеш. Помниш ли Мрака? Видях го да се просмуква в теб. Моля те, опитай се да помислиш. Не позволявай да те превземе.

Да ме превземе? Мен? Как може да казваш това, докато стоиш до подобно същество? По дяволите, повече не смятам да слушам лъжите ти. И ще се постарая никой повече да не ти вярва.

Той изсъска последните си думи, изпълнени с омраза и гняв.

После се изправи и потърси отново жиците, от които извличаше сила преди малко. Стиви Рей придърпа Репхайм към себе си, отдръпна се назад, така че да излезе през вратата, и каза:

- Земя, затвори този изход, моля те.

- Не! - изкрещя Дал ас.

Репхайм видя как той се опита да сграбчи жицата и да я насочи към тях, но в този момент земята пред вратата се срути и затвори изхода, спасявайки ги от гнева на Мрака.

- Можеш ли да вървиш? попита Стиви Рей.

-Да, не съм толкова зле. Или поне вече не. Земята ми помогна да се оправя.

Той сведе поглед към нея. Тя стоеше, обгърната от ръцете му, малка, но горда и могъща.

- Добре тогава. Да се измъкваме оттук - каза тя и се забърза по коридора. - Има друг изход от кухнята. Той ще е вън за нула време, така че трябва да сме си тръгнали дотогава.

- Защо просто не затвори и другия изход?

Тя го погледна видимо подразнена:

Какво, и да го убия? О, не. Той не е толкова лош, Репхайм. Просто откачи, защото Мракът обърка мислите му, а и защото разбра за нас.

За нас...

Репхайм искаше да остане така и да се наслаждава на думата, която ги свързваше, но нямаше как. Не разполагаха с достатъчно време за такива неща.

- Не, Стиви Рей. Мракът не просто обърка мислите му. Далас избра неговата страна.

Той очакваше, че тя ще спори, но не стана така.

-Да, чух го какво каза отвърна тя и наведе тъжно глава.

Изкачиха се тихо по стълбата и тъкмо минаваха през мазето, когато дочуха някакъв звук през открехнатата врата. Тъкмо си помисли, че му звучи познато, когато Стиви Рей ахна:

- Той взе колата!

Тя изтича навън, а Репхайм я следваше по петите.

- Отврат! Какво ще правим сега? - извика Стиви Рей.

Репхайм погледна хоризонта, на който мракът вече отстъпваше място на зората.

- Трябва да се върнеш в тунелите.

- Не мога, Ленобия и останалите ще са тук много скоро, като видят, че не съм се прибрала до изгрев слънце.

- Аз ще си тръгна - каза той. Ще се върна в музея. Тогава ти ще можеш да останеш в тунелите и приятелите ти да те намерят. Ще бъдеш в безопасност.

- Ами ако Далас иде право в Дома на нощта? Ще им разкаже за нас.

Репхайм се поколеба само за миг.

- Тогава направи каквото трябва. Знаеш къде ще бъда.

Той се обърна и се накани да си тръгне.

- Вземи ме с теб.

Думите й го накараха да замръзне. Не се обърна към нея.

- Много скоро слънцето ще изгрее.

Нали си излекуван вече?

-Да.

И си достатъчно силен, за да летиш и да ме носиш? -Да.

- Тогава ме вземи с теб в музея. Надявам се, че там има мазе.

- Ами приятелите ти, останалите новаци?

- Ще се обадя на Крамиша и ще й кажа, че Далас си е загубил ума, че съм в безопасност, но не в тунелите, и че ще й обясня всичко утре.

_ Когато разберат за мен, ще изглежда, сякаш си избрала мен пред тях.

- Това, което избирам, е малко време да помисля как да

се оправя с гадостта, която Далас смята да ми сервира. -След миг продължи с по-мек тон. - Освен ако не искаш да идвам с теб. Можеш да си тръгнеш и да не ти се налага да се разправяш с това, което предстои. ^

- Аз твой консорт ли съм или не? - попита Репхайм, преди да може да се спре.

- Да, ти си мой консорт.

Не осъзнаваше, че е притаил дъх, докато не изпусна силна въздишка на облекчение. После разтвори ръце и ги протегна към нея.

- Тогава би трябвало да дойдеш с мен. Ще се погрижа да си необезпокоявана, докато е ден.

- Благодаря ти - отвърна тя и се намести в ръцете му.

Той я притисна здраво към себе си и полетя в утринното

небе.

Стиви Рей беше права. В имението имаше мазе. Беше с каменни стени и пръстен под, но изглеждаше неочаквано удобно и сухо. С въздишка на облекчение тя се настани на пода, облегна се на каменната стена и извади телефона си. Репхайм остана там, не особено сигурен какво да прави, докато тя се обаждаше на Крамиша.

Далас се побърка... сигурно заради електричеството _Му се е размътил мозъкът...изрита ме от колата на Зи по пътя към Дома на нощта... не, добре съм... сигурно ще се върна утре вечер.

Репхайм се чувстваше като натрапник, затова излезе и я остави да поговори с приятелката си насаме. Върна се на мястото, където бе направил импровизираното си гнездо, и закрачи нервно.

Беше уморен. Въпреки че вече бе напълно излекуван, надбягването с изгрева и носенето на Стиви Рей изчерпаха силите му. Би трябвало да си легне и да поспи, докато не се стъмни. Стиви Рей не би напуснала мазето преди залез.

Тя не би могла да го направи.

През деня е твърде уязвима. Това важи и за останалите червени, така че Далас няма да е заплаха за нея дотогава. Но ако някой човек й налети?

Бавно, той събра одеяла и картонени опаковки, които беше натрупал, и започна да ги носи до мазето. Когато направи последния си тур, навън бе съвсем светло. Стиви Рей беше приключила с телефонния си разговор и се бе свила в ъгъла. Той я зави с одеяло и се настани до нея. Не толкова близо, че да се докосват, но не и толкова далече, така че първото нещо, което види, като се събуди, да е той. Застана между нея и вратата. Ако някой се опита да влезе, трябваше да преодолее първо него, преди да стигне до нея.

Последната му мисъл, преди да заспи, беше, че напълно разбира непрестанната ярост и невъзможността на баща си да намери покой. Ако Стиви Рей го беше отхвърлила сега и го бе отблъснала от себе си, целият му живот завинаги щеше да бъде подчинен на загубата й. Осъзнаването на тази мисъл му причини повече ужас, отколкото перспективата да се изправи отново лице в лице с Мрака.

Не искам да живея в свят, в който тя не е смен. Напълно изтощен от чувствата, които трудно разбираше, той заспа.