Изпепелена

ДВАНАЙСЕТА ГЛАВА Стиви Рей

- Виж, изглежда, сякаш някое супер мощно торнадо е минало през Тулса - каза Далас.

Той гледаше през прозореца, докато Стиви Рей маневрираше между поредните изпопадали клони. Основният път към парка бе блокиран от паднало на улицата дърво, разпо-ловено надве, така че се наложи да паркира до него.

- Поне част от електричеството го възстановяват.

Тя посочи към уличните лампи, обкръжаващи парка, осветяващи ужасната бъркотия от увредени от снега дървета и смазани храсти азалия.

- Не и за тези приятелчета - каза Далас и посочи с брада към най-близките до парка къщи.

Тук-там се виждаше по някоя светлинка да проблясва през прозореца, доказвайки, че някои хора са имали предвидливостта да си купят генератори, преди бурята да удари, но по-голямата част от квартала беше потънала в мрак и тишина.

- Много съжалявам за тях, но затова пък много ми се улеснява животът точно сега - каза Стиви Рей и излезе от колата.

Далас излезе след нея, като държеше голяма, зелена ритуална свещ, сноп сушени треви и кутия кибрит.

- Всички са се сврели надълбоко и няма да ни обърнат никакво внимание.

- Тук определено имаш право, момиче каза Далас и я прегърна нежно.

- Ау, много е приятно да ти казват, че имаш право.

Тя го придърпа за кръста и пъхна ръката си в джоба на дънките му. Той се наведе и я целуна по челото.

- В такъв случай по-често ще ти го казвам.

- Май нещо се опитваш да ме размекнеш - ухили се тя.

- Не знам. Получава ли се?

- Може би.

- Добре.

И двамата се засмяха. Тя го бутна леко с хълбок:

- Нека да идем там до онзи дъб. Изглежда ми подходящо място.

Както кажеш, момиче.

Вървяха бавно към центъра на парка, минаваха покрай повалени дървета и клони, провираха се през снежни преспи, натрупани от ледената буря, като полагаха усилия да не се подхлъзнат. С право бе оставила Далас да дойде с нея. Може би известна част от объркването й по отношение на Репхайм се дължеше именно на това, че бе започнала да страни от приятелите си и твърде силно се концентрираше върху Обвързването. По дяволите, Обвързването й с Афродита също изглеждаше много странно в началото. Може би просто й трябваше повече време или пространство, за да се справи с усещането.

- Хей, виж това - извика Далас и привлече вниманието й. Сочеше в корените на огромен дъб. - Изглежда сякаш дървото е направило кръг за теб.

Да, колко яко! - възкликна тя.

И наистина изгледаше така. Огромното дърво сякаш не бе повлияно от бурята. Беше загубило само върховете на няколко клона. Паднали на земята, те образуваха идеален кръг около дървото.

Далас се поколеба да прекрачи окръжността:

Аз по-добре да остана тук, става ли? Може това наистина да е специален кръг за теб и не искам да го нарушавам.

Стиви Рей го погледна. Далас беше добро момче. Винаги казваше мили неща и й показваше, че я разбира по-добре от всички останали.

- Благодаря ти, много мило от твоя страна, Далас.

Тя се повдигна на пръсти и го целуна.

Ръцете му се стегнаха около нея и той я притисна към

себе си:

- Всичко за моята Висша Жрица.

Дъхът му беше топъл и нежен и Стиви Рей изпита желание да го целуне отново, наслаждавайки се на трепета, който й носеше. Харесваше й, че докосването му пропъждаше от главата й мислите за Репхайм. Беше останала без дъх, когато той с неохота я пусна.

Закашля се леко и се усмихна:

- Внимавай, момиче. Отдавна не се е случвало да останем насаме.

- Да, твърде отдавна - усмихна се тя.

- Ще трябва да поправим това възможно най-скоро, но първо си свърши работата.

- О, да. Работа, работа, работа...

Тя с усмивка взе снопа треви, кибрита и зелената свещ.

- Хей, - извика Далас. - Сега си спомних нещо, което сме учили за тревите. Не трябва ли да използваш нещо друго, преди да ги запалиш? Бях много добър по Заклинания и ритуали, затова съм сигурен, че имаше и още нещо, а не просто да запалиш снопа и да го размахаш.

Стиви Рей разтърка замислено челото си с ръка:

- Не знам. Зоуи го е споменавала като част от ритуалите на индианците. Каза, че привличало положителна енергия, сигурна съм.

-Е. добре. Предполагам, че тя знае най-добре - каза Далас.

-Да, освен това е просто трева, която мирише добре. Искам да кажа, какво толкова може да й има?

- Така е. А и ти имаш връзка със земята. Някаква горяща трева би трябвало да е под твой контрол.

- Да. Е, да започваме.

Стиви Рей прошепна благодарност към елемента си и пристъпи в кръга. Обърна се без колебание на север, точно пред самото дърво. Застана там и затвори очи. Беше разбрала, че най-добрият начин да се свърже със земята, е чрез сетивата. Затова вдиша дълбоко, прочисти ума си от всички объркани мисли, като остави единствено слуха си буден.

Заслуша се в земята. Можеше да чуе как вятърът шумоли в листата и как птиците пееха. Чуваше звуците и шепота на парка, който се подготвяше за една дълга студена нощ.

Когато сетивата й се изпълниха със звуци, Стиви Рей си пое отново дълбоко дъх и си представи богатия и плътен аромат на зрели летни домати. Замисли се за обикновената магия на земята, как от нея се подават малки зелени стръкчета, а отдолу можеш да откриеш хрупкави моркови, изхранени изцяло от нея.

Преизпълнена с изобилието на земята, тя се замисли за нежното докосване на слънчева поляна, покрита с глухарчета, или пък за усещането след пролетен дъжд.

И тогава, като си пое още по-дълбоко дъх, Стиви Рей разтвори душата си за удивителния и магически начин, по който дарбата й я караше да се чувства. Земята бе майка, съветник, сестра и приятел. Земята я обграждаше и дори когато всичко останало изглеждаше напълно объркано, тя можеше да разчита на своя елемент да я утеши и защити.

Стиви Рей отвори очи с усмивка. Обърна се най-напред надясно:

- Въздух, призовавам те в своя кръг.

Въпреки че нямаше жълта свещ или някой, който да представлява въздуха, Стиви Рей знаеше колко е важно да отдаде уважение на всеки един от останалите четири елемента. А ако има късмет, те ще се отзоват на призива й и ще заздравят силата на кръга й. Тя се обърна на юг и продължи:

- Огън, призовавам те в своя кръг.

Като се движеше по часовниковата стрелка, тя се обърна на тапад:

- Вода, призовавам те в своя кръг.

Изведнъж тя се отклони от традиционното призоваване и отстъпи няколко крачки назад към средата на кръга:

- Дух, знам, че това не е прието, но ще се радвам, ако и ти се присъединиш към кръга ми.

Обръщайки се на север, Стиви Рей беше почти сто процента сигурна, че с периферното си зрение мярна тънка сребърна спирала. Тя хвърли доволна усмивка към Далас:

- Мисля, че се получава.

- Естествено, че ще се получи, момиче. Ти имаш голямата дарба на Висша Жрица.

Беше много приятно, че Далас продължаваше да я нарича Висша Жрица, и тя се усмихна. Изпълнена с гордост, тя се загледа на север и запали зелената свещ:

- Земя, знам, че правя неща извън общоприетия ред, но трябва да запазя най-доброто за накрая. Така че сега те моля да дойдеш при мен, както винаги правиш, защото между нас има връзка, която е по-специална дори от светулките, изпълващи парка в лятна нощ. Ела при мен, земя. Моля те, ела при мен.

Земята се подчини като палаво кутре. Преди секунди нощта беше хладна, влажна и парализирана от снежната буря, а сега Стиви Рей усети приятната топлина на типичната за Оклахома лятна нощ и присъствието на нейния елемент взе надмощие над призования кръг.

- Благодаря ги - възкликна тя радостно. - Не мога да ти опиша колко много значи за мен това, че винаги мога да

разчитам на теб. ^

От нея се излъчваше топлина и снегът наоколо, който покриваше тревата, се разпука и разтрогни, а зелените стръкчета изскочиха, освободени от зимния си затвор.

- Добре - каза тя, като запази ума си изпълнен със силата на земята и заговори сякаш на човек. - Трябва да те помоля за нещо важно. Но преди това трябва да запаля тези неща, защото мисля, че ти харесва.

Стиви Рей хвана снопа изсушени ароматни треви и поднесе запалката към него. Духна го леко, така че да започне да пуши. Обърна се към Далас и му се усмихна, като размахваше снопа, докато целият въздух в окръжността не се изпълни със сив пушек и миризма на лято в прерията.

Когато се върна в началото на кръга, тя се обърна отново на север, посоката на нейния елемент:

- Приятелката ми, Зоуи Редбърд, ми каза, че тези аро

матни треви привличат положителна енергия, а сега определено се нуждая от такава. Особено като се има предвид, че именно за Зоуи се моля сега. Знам, че я помниш, тя също има връзка с теб, както и с всичките пет елемента. Тя е много специална и то не само защото ми е приятелка. Специална е, защото... Стиви Рей замълча и изведнъж думите й се отприщиха: Специална е, защото в себе си има

частица от всичко. Струва ми се, че по някакъв начин символизира всеки един от нас. И се нуждаем от нея. Където и да се намира, тя е тежко ранена и има нужда от помощ, за да открие обратния път. А нейният воин, момче на име Старк, трябва да я последва. Той съшо се нуждае от твоята помощ. Иска ми се да ми помогнеш да открия как Старк да спаси Зоуи. Моля те.

Стиви Рей вдигна снопа треви, размаха го и зачака.

Пушекът беше гъст и сладък. Нощта бе необичайно топла, заради присъствието на земята.

Но нищо не се случи.

Стиви Рей беше уверена, че усеща земята, нежна и желаеща да откликне на молбата й.

Но нищо не се случваше.

Абсолютно нищо.

Чудейки се какво още да направи, тя размаха отново снопа и реши да опита още веднъж:

- Е, може би не бях достатъчно конкретна. - Тя се замисли за секунда, опитвайки се да си спомни нещо от разговора си с Афродита. Със силата на земята и с енергията на тези свещени треви призовавам белия бик от древните времена, защото трябва да разбера как Старк може да спаси Зоуи и да я доведе обратно в нашия свят.

Изведнъж снопът пламна в червено. Стиви Рей извика от болка и го хвърли. Черен и плътен пушек се заизвива от него, като змия, изригваща мрак. Тя притисна изгорената си ръка към тялото и заотстъпва.

- Стиви Рей, какво става?

Чуваше как Далас я вика, но когато погледна към него, вече не можеше да го види. Димът беше твърде гъст. Тя се опита да му извика нещо, но не виждаше нищичко. Обърна се към мястото, на което трябваше да стои зелената свеш, но тя също бе обгърната от пушека.

- Не знам какво става - извика тя объркано. - Изведнъж тревата стана много странна и...

Земята под краката й, която до момента беше най-осеза-емата връзка с нейния елемент, започна да се тресе.

- Стиви Рей, трябва да дойдеш тук. Не ми харесва всичкият този пушек.

- Усещаш ли това? - извика тя на Далас. - При теб земята тресе ли се?

- Не, но не мога да те видя и имам лошо предчувствие.

Още преди да го види, тя усети присъствието му. Чувството бе ужасяващо познато и след миг тя осъзна откъде. Напомняше й за момента, когато разбра, че умира. Когато започна да кашля, стисна ръката на Зоуи и каза: Страх ме е, За. Ехото от този ужас я парализира и когато върхът на единия рог се показа и се насочи към нея, бял, остър и опасен, единственото, което можеше да направи, бе да се взира и да клати глава с ужас.

- Стиви Рей, чуваш ли ме?

Гласът на Далас се чуваше сякаш от километри.

Появи се и вторият рог, а след него и главата на бика. Бяла, масивна, с очи толкова черни, като бездънни езера посред нощ.

Помощ! - опита се да извика Стиви Рей, но страхът не позволи на думите да излязат от гърлото й.

- Достатъчно. Идвам да те извадя, дори и да не искаш да нарушавам кръга ти.

Стиви Рей почувства вълните, щом Далас докосна границата на кръга. Също и бикът. Създанието завъртя огромната си глава и от ноздрите му излезе струя зловонен въздух. Нощта потръпна в отговор.

- По дяволите! Стиви Рей, не мога да вляза в този кръг. Затвори го и да се махаме оттук!

- Н-не мога заекна тя със сподавен шепот.

Бикът изглеждаше като кошмар наяве. Дъхът му прерязваше Стиви Рей. Очите му я държаха в плен. Козината му светеше в бяло, обгърната в мрака на нощта, но не беше красива. Блясъкът й беше хладен и безжизнен. Едното му раздвоено копито се вдигна и после се стовари върху земята е такава злоба, че Стиви Рей почувства как болката от тази рана отеква дълбоко в душата й. Откъсна поглед о г очите на бика и погледна към копитата му, а после застина от ужас. Тревата около него бе почерняла и безжизнена. А мястото, където беше наранил земята с копито, кървеше като рана.

- Не! ■- Ужасът й се отприщи и думите й най-сетне успяха да излязат. - Спри! Нараняваш ни!

Взорът на бика направо се заби в очите й. Гласът, който изпълни главата й, беше плътен, мощен и невъобразимо злобен.

- Ти имаше силата да ме призовеш, а това ме впечатли достатъчно, така че реших да отговоря на въпроса ти. Воинът трябва да потърси в кръвта си мост към Острова на жените, а после трябва да се пребори със себе си. за да достигне мястото. Само признаването на едното пред другото ще му позволи да се събере с неговата Жрица. След като се съберат, единствено тя, а не той, ще може да реши дали да се върне или не.

Стиви Рей преглътна страха си и извика:

- Но в това няма никакъв смисъл.

- Неспособността ти да схващаш не ме засяга. Ти ме призова. Лз ти отговорих. Сега трябва да получа

отплатата си. Мина цяла вечност, откакто не съм опитвал сладостта на вампирската кръв. Особено такава, изпълнена с толкова невинност и Светлина.