Елитът на Дерините

Глава девета

— Морган!

— Господи! Дерини!

Неколцина от мъжете се прекръстиха боязливо, а онези, които държаха пленниците се отдръпнаха, но без да ги пускат. В същия момент едното крило на двойната врата се отвори и някакъв монах надникна в стаята. Хвърли бегъл поглед към войниците струпани пред вратите и зяпна от изумление, когато съзря мъжете проснати на пода с разперени ръце, след което побърза да се изнесе заднешком от помещението. Малко след това отново се появи, съпроводен от висок човек във виолетова мантия. Лицето на епископа на Дхаса бе ведро и спокойно, а стоманеносивата коса го обгръщаше като ореол. На гърдите му висеше тежък кръст обсипан със скъпоценни камъни. Той също хвърли бърз погледна стаята и очите му се спряха върху началника на стражата.

— Кои са тези хора — попита тихо Кардиъл. Инкрустираният аметист проблесна, когато епископът се опря на масивната дръжка на вратата. Началникът на стражата преглътна тежко:

— Т-т-тези нарушители, Ваше Превъзходителство, те…

Без повече обяснения той пристъпи към епископа и му подаде двата пръстена с трепереща ръка. Кардиъл пое пръстените и ги разгледа, след което се обърна към двамата пленници Морган и Дънкан отвърнаха на погледа му, без да трепнат. Тогава Кардиъл рязко се обърна назад и каза:

— Денис?

На вратата се показа епископ Арилан, лицето му остана безизразно дори когато разпозна двамата. Кардиъл му показа пръстените, но той не прояви никакъв интерес към тях.

— Отец Маклейн и херцог Аларик — изрече бавно Арилан — Виждам, че най-сетне се добрахте до Дхаса.

Той скръсти ръце на гърдите си като епископският му пръстен хвърляше странни отблясъци наоколо.

— Кажете ми, нашата благословия ли търсите или смъртта ни?

Лицето му бе строго, а тъмните му очи ги гледаха студено, но все пак в изражението му имаше нещо, което Дънкан определи по-скоро като удоволствие, отколкото като гняв — сякаш играеше някаква роля пред наобиколилите ги стражи. Дънкан прочисти гърлото си и се опита да седне, но се отказа, докато Арилан даде знак на стражите да разхлабят хватката си. Дънкан приседна и хвърли кос поглед към Морган, който полагаше отчаяни усилия да се изправи.

— Ваше Превъзходителство, умоляваме ви да простите начина, по който пристигнахме, но огромно бе желанието ни да ви видим. Дойдохме, за да потърсим вашата опека. Ако сме постъпили неправилно сега или преди, то моля да изобличите прегрешенията ни и да ни простите. А ако сме били обвинени несправедливо, то се надяваме да ни предоставите възможност да се защитим.

Стражите шумно си поеха дъх, когато в помещението отново се възцари тишина, но Арилан остана невъзмутим. Погледът му прескачаше от Дънкан на Морган и обратно. После се завъртя и отвори широко двете крила на вратата, обръщайки се към войниците:

— Вкарайте ги вътре и ни оставете сами. Епископ Кардиъл и аз ще ги изслушаме.

— Но Ваше Превъзходителство, тези хора са отлъчени, прокълнати са с вашия декрет. Разрушиха параклиса на Свети Торин, убиха…

— Зная какво са направили — прекъсна го Арилан — и съм наясно с факта, че са отлъчени. А сега направете, както ви наредих. Може да ги вържете, ако това ще ви успокои.

— Тъй вярно, Ваше Превъзходителство.

Войниците ги изправиха грубо на крака, а неколцина донесоха кожени ремъци и завързаха ръцете им. Кардиъл наблюдаваше мълчаливо сцената, докато Арилан стоеше неподвижен до двойната врата. Монахът, който бе отворил вратата се появи безшумно в помещението и придърпа два тежки стола по-далеч от камината. После се обърна към епископите и стражата и се вторачи в Дънкан. Дънкан го погледна и се усмихна, но монахът сведе поглед към пода. Отец Хю Де Бери и Дънкан бяха стари приятели. Само Бог знаеше какво им бе писано в този момент.

Арилан се отправи към единия от столовете и с жест освободи секретаря си и стражата. Отец Хю веднага се насочи към вратата, но войниците все още се колебаеха. Кардиъл, който бе при тях, им разреши да останат отвън и им обеща да ги извика, ако се наложи. Остана на мястото си докато и последният напусна помещението, след което затвори вратите и ги заключи. После зае свободния стол отдясно на Арилан, сключи пръсти и дълго гледа към пленниците. Най-сетне рече:

— Прочее, Дънкан, ти пак се върна при нас. Когато ни напусна и отиде да станеш кралски изповедник загубихме ценен помощник в твое лице. Сега обаче изглежда, че кариерата ти е взела непредвидим обрат.

Дънкан сведе глава, усещайки официалният тон в Арилановото „нас“. Думите му не бяха пряка нападка, но можеха да се тълкуват и така. Трябваше да внимава, докато разбере със сигурност какво цели епископа. Засега в тях се четеше само строгост. Погледна Морган и разбра, че той очаква от него да отговори.

— Съжалявам, ако съм ви разочаровал Ваше Превъзходителство. Надявам се, че ще посрещнете с разбиране обяснението ми. Не смея да се надявам на опрощението ви.

— Това тепърва ще се разбере. Все пак имаме някаква представа за причините, довели ви тук.

Морган се изкашля.

— Останахме с впечатлението, че сте разговаряли с краля, Ваше Превъзходителство, и че той ги е споделил с вас.

— Вярно е — отзова се Арилан — Обаче се надявах вие сами да потвърдите тези причини. Нима не е ваше желанието да изчистите имената си от обвиненията, които Курията ви отправи тази пролет и да искате отмяна на отлъчването ви от църквата?

— Така е, Ваше Превъзходителство — обади се Дънкан и се поклони леко.

Морган проследи движението на братовчед си и го последва.

— Добре. Значи се разбрахме. Смятам, че трябва да чуем поотделно версиите ви за онова, което е станало в параклиса на Света Торин.

Арилан се изправи, обръщайки се към Морган:

— Лорд Аларик, нека оставим епископ Кардиъл и отец Маклейн насаме. Последвайте ме, ако обичате.

Морган хвърли кос поглед към Дънкан и последва Арилан към малката врата в ляво. Озова се в тясно помещение с един-единствен прозорец високо горе. На писалищната маса срещу стената имаше поставка със запалени свещи, пред която бе поставен стол с висока облегалка. Арилан придърпа стола към масата и седна като направи знак на Морган да затвори вратата. Морган се подчини, и се обърна към него с въпросителен поглед. До стената имаше ниска пейка, но епископа не го покани да седне, а и той не се осмели да го направи. Без да дава изява на чувствата си, Морган се подпря на едно коляно и сведе русата си глава към завързаните си китки. Потърси нужните думи и погледна Арилан. Очите им се срещнаха — сиви срещу тъмносини с лек виолетов отблясък, равен срещу равен.

— Официален ли ще бъде разговорът ни, Ваше Превъзходителство?

— Само ако настояваш — отвърна Арилан с лека усмивка — Но подозирам, че не искаш това. Все пак желая да ми дадеш позволението си да обсъдя това, което ще споделиш с мен и с Кардиъл. Не искай от мен дискретност.

— Нека Кардиъл знае. Делата ни не са тайна, а още повече всички знаят, че сме дерини. Но има и други неща, които не бива да стават достояние на тълпата.

— Това е разбираемо. Ами останалите епископи? Какво мога да им кажа, ако го счета за наложително?

Морган сведе очи.

— Все пак ще трябва да разчитам на дискретността ви, Ваше превъзходителство. Търся помирение с всички ви, затова не мога да поставям условия. Кажете им, каквото вие прецените.

— Благодаря.

Настъпи кратко мълчание. Морган разбра, че от него се очаква да започне пръв. Прехапа устни в притеснението си, осъзнавайки колко много неща зависят от думите му в този момент.

— Ще трябва да сте търпелив с мен, Ваше Превъзходителство. Ще ми е трудно. Последният път, когато коленичих, бе пред едного, който беше дал клетва да ме убие. Уорън Де Грей ме хвана в капан под параклиса на Свети Торин и Монсиньор Горони бе с него. Тогава бях принуден да признавам безброй грехове, които не съм извършил.

— Никой не те е карал да идваш тук, Аларик.

— Не.

Арилан замълча за миг, после въздъхна:

— Значи ли това, че твърдиш, че си невинен пред обвиненията на Курията?

Морган поклати глава.

— Не, Ваше Превъзходителство. Боя се, че наистина извършихме повечето от нещата, в които ни обвини Горони. Онова, за което съм дошъл е да обясня защо сторихме всичко това и да ви оставя да присъдите сам дали можехме да постъпим иначе, за да оцелеем в капана, заложен за нас.

— Капан? — Арилан докосна устни с показалците си — Ами добре, разкажи ми за това, Аларик. Разбирам, че са ви приготвили клопка.

Морган вдигна поглед, но разбра, че не бива да го гледа в очите, ако иска да възстанови точно събитията в Свети Торин. Пое дълбоко въздух и сведе очи. Когато заговори, гласът му бе така тих, че Арилан се принуди да се наведе напред, за да чува.

— Възнамерявахме да молим Курията да не издава указ за отлъчването — рече Морган. Очите му се спряха върху кръста, окачен на врата на прелата. — Бяхме убедени, както и в този момент, че указът е несправедлив. Всъщност сам вие и колегите ви в Дхаса стигнахте до такова заключение. Надявахме се, че ако се явим пред Курията ще имаме възможност заедно да обсъдим разногласията си и ако не съумеем да стигнем до помирение, то поне да поемем бремето на гнева ви върху себе си, а не то да падне на целия народ.

Гласът му звучеше глухо, колкото по-близо изплуваше спомена за преживения ужас.

— Пътят ни минаваше през Свети Торин, както на всички друго пътници в тази посока, още повече че и тогава бях в немилост и не можех да вляза официално в Дхаса като херцог на Коруин без разрешението на епископ Кардиъл. Знаех, че той не би се осмелил да ми даде разрешение, тъй като цялата Курия се бе събрала там.

— Преценката ти е била погрешна, но продължавай — прекъсна го Арилан.

Морган преглътна и продължи.

— След като Дънкан влезе в параклиса и се върна, отидох и аз. По средата на вратата, на върха на една игла, имаше мераша. Знаете ли какво е това, Епископе?

— Да.

— Аз… одрасках си ръката и мерашата ме упои. Изгубих съзнание, а когато се свестих бях в ръцете на Уорън Де Грей и поне дузина от хората му. С него бе и Горони. Казаха ми, че епископите са решили да ме предадат на Уорън, стига само да ме хване и че Горони присъства като гаранция на законността на залавянето ми и като изповедник, в случай че реша да се покая от греховете си.

— Искаха да ме изгорят жив, Арилан — прошепна Морган — кладата вече бе приготвена. Нямаха ни най-малко намерение да ме оставят да се защитя. Аз… още не знаех какво са наумили.

Морган преглътна с усилие и отново продължи.

— Накрая Уорън реши, че е крайно време да ме убие. Бях напълно беззащитен. Всеки момент можех да припадна, а как бих могъл да използвам силите си, за да се защитя. И тогава той ми каза, че имам една последна възможност да се спася, ако не живота си, то поне безсмъртната си душа. Разреши ми да се изповядам на Горони. Единствената мисъл, която се въртеше из главата ми в този кошмарен час, бе да печеля време, за да не ме убият преди Дънкан да тръгне да ме търси. И аз…

— И ти коленичи пред Горони — намеси се Арилан.

Морган затвори очи и кимна измъчено:

— И всичко щях да призная само да не ме убият на минутата, щях да си измисля несъществуващи грехове.

— Е, ами разбираемо е — измърмори Арилан — Какво му каза?

Морган поклати глава.

— Нямаше време за каквото и да е. Някой ще да е чул молитвите ми. Дънкан падна през някакъв отвор в тавана и развъртя меча си като косата на самата Смърт.

В съседната стая епископ Томас Кардиъл се бе подпрял на рамката на прозореца, а Дънкан бе коленичил в краката му. Ръцете му бяха събрани като за молитва, но макар и завързан бе успял да се подпре на меката подплата на стола на епископа. Главата му бе леко сведена, но гласът му не трепваше. Сивите очи на Кардиъл гледаха с недоверие докато слушаше разказа на Дънкан.

— Та не съм съвсем сигурен колцина от тях убих — четири, пет предполагам. И раних повечето. Обаче, когато Горони ме нападна с нож, го хванах и го използвах като щит. Изобщо не ми мина през ум, че и той е свещеник. Аларик беше много зле, но успя да прониже един, а аз го прикривах. Горони беше единствената гаранция, че ще се доберем живи до вратата. А същевременно целият параклис бе обхванат в пламъци.

— Значи тогава ти разкри пред другите, че си дерини.

Дънкан кимна бавно.

— Аларик се опита да отвори вратата, но тя бе заключена отвън. Уорън се беше подсигурил. Аларик и по-рано използваше силите си да отваря врати, ето защо знаех, че е възможно. Обаче тогава той не бе на себе си и аз трябваше да направя своя избор. Направих го. Със собствените си сили отворих пътя към спасението ни. Горони видя всичко и взе да крещи. Тогава Уорън почна да вика нещо за богохулство и светотатство. Това беше последното, което чух. Нищо не можеше да се направи за горящия параклис, така че яхнахме конете и избягахме. Мисля, че се спасихме именно благодарение на пожара. Никой не ни преследваше. Ако бяха препуснали след нас със сигурност щяха да ни хванат. Аларик беше много зле.

Той сведе глава и затвори очи опитвайки се да прогони нахлулите спомени. Кардиъл поклати глава в изумлението си.

— Какво стана след това, синко?

Гласът на Морган възвърна обичайната си яснота към края на разказа си, когато отново вдигна поглед към Арилан. Лицето на прелата бе спокойно и замислено, но Морган реши, че открива и някаква следа на заинтригуваност в красивите му черти. Арилан се наведе напред и се вгледа в златния огън, който играеше около епископския му пръстен. Когато отново се изправи, гласът му звучеше делово:

— Аларик, как успяхте да се доберете до Дхаса? От дрехите ви личи, че сте съблекли някои от злочестите монаси на Томас. Не сте ги наранили, нали?

— Не Ваше Превъзходителство. Ще ги откриете приспани с едно от деринските заклинания под главния олтар. Съжалявам, но това ми се видя единствения начин да постигнем целта си, без да използваме груба сила. Уверявам ви, че това няма да има никакви последици за тях.

— Разбирам — рече Арилан. Замислено погледна коленичилия Морган и сключи ръце зад гърба си.

— Не мога да ти дам опрощение, Аларик — продума той.

Морган трепна и понечи да възрази.

— Не, не ме прекъсвай — сряза го Арилан преди още да се е обадил. — Искам да ти кажа, че не мога да ти дам опрощение още сега. В разказа ти има празноти, които трябва да проуча. Но ела, не е време да говорим за подобни неща. Ако Кардиъл и Дънкан са приключили — той мина зад Морган и отвори вратата широко — и както виждам, те са свършили, значи, трябва да се съберем и да обмислим какво ще предприемем по-нататък.

Морган се изправи на крака и погледна Арилан изпитателно. Епископът се обърна и влезе в другата стая. Дънкан седеше на перваза загледан в пода, а Кардиъл се подпираше на съседния прозорец. Той го погледна и понечи да каже нещо, но Арилан поклати глава.

— По-добре да излезем, Томас. Ела. Стражата ще остане при тях.

Щом отвориха вратите, войниците се втурнаха с извадени оръжия. Арилан им даде знак да се наредят покрай стените на стаята. После епископите напуснаха заедно помещението и Морган приседна до братовчед си. Чуваше тихото му дишане, докато се опитваше да се концентрира. Притвори очи. Умът му шепнеше в мъртвата тишина:

„Дано сме постъпили правилно, Дънкан. Добрите ни намерения няма да попречат на Арилан и Кардиъл да подпишат смъртните ни присъди, ако решат да не ни вярват. Как прие нещата Кардиъл?“

„Не зная“, отвърна Дънкан след продължително мълчание. „Наистина не зная“.