Елитът на Дерините

Глава седма

Морган надникна през прозореца на разрушената кула и заразглежда далечното поле. На югоизток можеше да види самотен конник, който бързо се губеше в далечината — Дери препускаше към северните армии. В основата на кулата, два светлокафяви коня с износени, обикновени юзди, гладно пасяха свежата, пролетна трева. Дънкан чакаше долу, до края на разрушеното стълбище, като потупваше с кожения си камшик за езда по единия от калиите си ботуши. Морган се дръпна от прозореца и започна да слиза. Дънкан го погледна:

— Видя ли нещо?

— Само Дери — Аларик с лекота прескочи последните няколко метра от каменни отломки и с тропот се приземи до своя сродник. — Готов ли си да тръгваме?

— Искам първо да ти покажа нещо — каза Маклейн, като замахна с камшика си към развалините зад тях и се отправи натам. — Последния път, когато бяхме тук, ти не беше в състояние да оцениш, това, което ще ти покажа, но мисля, че сега ще се заинтересуваш.

— Имаш предвид разрушения Портал, който си намерил?

— Правилно.

С ръка поставена върху дръжката на меча, Морган внимателно последва Дънкан по натрошената пътека на разрушения параклис. „Свети Неот“ беше процъфтяващо някога манастирско училище, което по времето на своя възход представляваше едно от главните седалища на деринското учение. Но добрите времена бяха свършили с Реставрацията. Манастирът беше разграбен и опожарен, а много от монасите избити. Някои от тях сигурно бяха намерили смъртта си на стъпалата на същия този олтар, покрай който сега преминаваха Морган и Маклейн. Двамата пресякоха централния кораб на параклиса, за да погледнат останките на още едно нещо, което беше изгубено през онези времена.

— Ето го олтара на Свети Камбър, за който ти ми каза — рече Дънкан, като махна към това, което беше останало от мраморната плоча, подаваща се от източната стена. — Сетих се, че Портала не може да е бил поставен на открито дори по времето на Междуцарствието, така че се огледах по-нататък. Оттук.

Дънкан запълзя през малък тунел, който беше издълбан в рушащата се стена. Крепяха го само някои от древните греди, които все още не бяха изгнили напълно. От другата страна на прохода, подът беше засипан с натрошен камънак, но все пак личеше, че помещението е представлявало нещо като вестиарий. Морган изтупа прашните си ръце, докато се изправяше, за да разгледа напукания под и колоните, които все още крепяха по голямата част от тавана. На отсрещната страна той успя да различи останките на почернял от огъня олтар, остатъците от шкафове и сандъци, както и един по-голям шкаф за дрехи, който също се разпадаше. Подът беше покрит с отломки: каменни блокове от рушащите се стени, гниещи парчета дърво, разбити стъкла. По тънкия слой прах, който покриваше всичко, личаха следи от животни.

— Ето тук — обади се Дънкан, като застана пред олтара и клекна. — Гледай, още си личи плочата, която е отбелязвала Портала. Постави ръцете си върху нея и опитай.

— Да опитам ли? — Морган падна на колене до братовчед си и постави ръка на пода, като го погледна въпросително. — И какво трябва да усетя?

— Просто опитай, но внимателно — подкани го Маклейн. — Древните са оставили съобщение.

Аларик повдигна скептично вежди, после освободи разума си и се съсредоточи върху плочата.

Стреснат от силата на контакта, Морган се дръпна неволно и погледна учуден към Дънкан. После постави отново ръката си върху плочата и се заслуша.

Аларик се отдръпна и погледна към братовчед си. Свещеникът изглеждаше тържествено, сините му очи светеха в мрачната стая, но на устните му като че ли всеки момент щеше да заиграе усмивка. Той се изправи и рече, като се оглеждаше тъжно наоколо:

— Той е успял. Сигурно е жертвал за това живота си, но е унищожил Портала за преход. Не е ли странно, как понякога сме принудени да унищожаваме това, което ни е най-скъпо. Ние като раса сме направили това. Виж какво знание е загубено, какво светло наследство е било очернено. Ние сме сянка на това, което сме били някога.

Морган се изправи и успокоително стисна Дънкан за рамото.

— Стига братовчеде. Дерините до голяма степен сами са причинили съдбата си и ти го знаеш. По-добре да тръгваме.

Яркото слънце заблестя над тях, щом напуснаха порутената зала и стигнаха до главния кораб. В лъчите, които проникваха през изпочупените прозорци танцуваха прашинки. В помещението се редуваха осветени и сенчести петна. Двамата точно се канеха да излязат, за да се отправят към конете си, когато въздухът на изхода започна да трепти. Те спряха учудени, а после поразени забелязаха, че пред тях се очертава човешки силует. Появилата се фигура представляваше мъж, облечен в монашеско расо, с качулка на главата. В ръката си той държеше дървен жезъл, а над главата му имаше златен ореол, който беше по-ярък дори от светлината на слънцето. Този образ и Морган, и Маклейн бяха свикнали да свързват със Свети Камбърот Кулди, древния покровител на деринската магия.

— Кхадаса! — изсъска Аларик и от изненада отскочи назад.

— Боже в небесата! — отвърна Дънкан, като се прекръсти.

Фигурата на вратата обаче не само не изчезна, а се приближи към тях. Морган, който не искаше да се сражава със странното същество пред себе си, което и да беше то, отстъпи още крачка назад. След това с вик на изненада отскочи напред, защото рамото му се удари в нещо твърдо и неподатливо, което изстреля към него златна светкавица.

Удареното място пламна и Аларик взе да го разтрива внимателно, докато гледаше към непознатия. Без да сваля очи от натрапника, Дънкан се приближи към своя роднина. Докато двамата гледаха със страхопочитание, непознатият вдигна ръка и смъкна качулката от главата си. Очите му, които едновременно бяха и нежни, и проницателни, имаха сиво-синия цвят на небето отвън. Лицето му изглеждаше древно и в същото време без определена възраст. Ореолът, около посребрялата му глава, блестеше като уловен, слънчев лъч.

— Не тръгвайте отново срещу стражите, защото може да пострадате — проговори мъжът. — Засега не мога да ви пусна да си вървите.

Устните му се движеха, но те възприемаха това, което казваше, по-скоро с ума си, отколкото с ушите си. Морган погледна неспокойно към Маклейн и видя, че братовчед му внимателно наблюдава непознатия с недоверчив израз на лицето. Той се зачуди за момент дали това е мъжът, който Дънкан беше срещнал преди няколко месеца, на пътя за Корът и в момента, в който го помисли, вече знаеше, че именно това е човекът.

Маклейн понечи да заговори, но мъжът вдигна ръка, за да го спре и поклати глава.

— Моля ви, нямаме много време. Дойдох да ви предупредя, че животът ви е в голяма опасност.

Морган не успя да се сдържи и изсумтя с пренебрежение:

— Това не е нещо ново. Като дерини ние сме обречени да си създаваме врагове.

— Врагове, които също са дерини?

Дънкан зяпна, но Аларик само присви внимателно очи:

— Врагове — дерини? Себе си ли имате предвид?

Непознатият се засмя, като че ли отговора му хареса и изглежда леко се отпусна.

— Едва ли точно аз съм вашият враг. Ако бях, щях ли да дойда да ви предупредя?

— Може да си имате свои собствени причини.

Дънкан смушка своя роднина в ребрата и кимна към непознатия:

— А кой сте вие, сър? Приличате на Свети Камбър, но…

— Хайде сега. Камбър от Кулди е мъртъв от два века. Как може аз да съм той?

— Не отговорихте на въпроса на Дънкан — настоя Морган. — Вие Камбър от Кулди ли сте?

Леко развеселен, мъжът поклати глава:

— Не, не съм Камбър от Кулди. Както казах на Дънкан, когато се срещнахме на пътя за Корът, аз съм просто един скромен слуга на Камбър.

Аларик скептично вдигна вежди. Въпреки че непознатият отричаше да е светеца, поведението му не беше на човек, който е скромен слуга на когото и да било. Напротив, от него се излъчваше власт и той правеше впечатление на човек свикнал не да получава, а да дава нареждания. Не, този мъж беше всичко друго, но не и слуга.

— Вие сте един от слугите на Камбър — повтори накрая Морган, без да успее да прикрие както трябва недоверието в гласа си. — Нахално ли ще бъде, ако попитам, кой точно? Вие нямате ли си име?

— Имам много имена — усмихна се мъжът. — Но моля, да не ме притискате. Засега не бих искал да ви лъжа, а истината може да се окаже опасна за всички ни.

— Разбира се, вие сте дерини — предположи Аларик. — Трябва да сте, щом можете да правите всичко това и да идвате и да си отивате по този начин. — Непознатият го гледаше леко развеселен, докато той продължи:

— Но никой не знае, че сте дерини. Вие сте се крил, както правеше Дънкан през всичките тези години. И не искате никой да узнае.

— Щом смятате така.

Морган се намръщи и погледна към Маклейн, когато усети, че мъжът си играе с него. Свещеникът поклати глава и се приближи, за да види по-добре непознатия.

— Тази опасност, за която говорите — каза той. — Тези врагове — дерини, кои са те?

— Съжалявам, но не мога да ви кажа.

— Не можете? — започна Морган.

— Не мога, защото не знам — прекъсна го човекът и вдигна ръка за тишина. — Мога да ви кажа следното: Онези, чиято работа е да знаят това, са убедени, че вие двамата показвате сили на пълни дерини, даже такива, за които самите те не са предполагали.

Морган и Маклейн го гледаха недоверчиво, докато мъжът излезе отново навън и си сложи качулката.

— Както и да е, помнете, че те смятат да проверят това, като ви предизвикат на свещен дуел, за да разберат какви са вашите възможности. — Той се извърна, за да ги огледа още веднъж и завърши: — Помислете върху това, приятели. И внимавайте да не ви намерят, преди да добиете увереност в силите си, каквито и да са те!

След тези думи, мъжът кимна рязко и тръгна към конете, които пасяха наблизо. Животните, изглежда, въобще не го забелязаха. Морган и Маклейн застанаха на изхода и видяха как той вдигна ръка, като за благословия, заобиколи конете и изчезна. Като преглътна една ругатня, Аларик бързо заобиколи конете и нетърпеливо затърси следи от непознатия, но не откри нищо. Дънкан остана дълбоко замислен до вратата, след това излезе и също се доближи до конете.

— Няма да го намериш Аларик — рече той меко. — Така стана и на пътя за Корът преди няколко месеца — погледна към земята и поклати глава. — Никакви следи, никакъв знак, че е бил тук. Може би наистина не е бил.

Морган се изправи, погледна го, след което се насочи към параклиса, за да изследва прага на вратата и прашния под вътре. Дори и да беше имало следи там, техните собствени ботуши ги бяха заличили. А по мократа трева наистина нямаше нищо, което да навежда на мисълта, че оттам е минал човек.

— Врагове — дерини — въздъхна херцогът и тихо застана до братовчед си. — Разбираш ли, какво означава това?

Дънкан кимна:

— Това означава, че има далеч повече дерини, отколкото някога сме мечтали. И то дерини, които знаят какви са и могат да използват своите пълни сили.

— А ние не познаваме никой от тях, освен Келсън и Уенсит от Торънт — промърмори Морган, като прекара ръка през разрошената си от вятъра коса. — В името божие, Дънкан! В какво сме се забъркали?

В какво точно се бяха забъркали щеше да става все по-ясно с напредването на деня.

Няколко часа по-късно Морган и Дънкан се скриха с конете си в буйния гъсталак, около пътя за Дхаса и спряха, за да се ослушат. Брадясали, изцапани, яздещи незабележителни с нищо коне, двамата мъже имаха доста неясен произход и не бяха предизвикали никакви подозрения в пътниците, които срещнаха по доста оживеното шосе. Бяха се разминали със селяни, войници, търговци с товарни кервани и дори с двойка конни пратеници, които носеха герба на самия епископ на Дхаса.

Но никой не ги спря. Сега, когато достигнаха до долината пред Дхаса, пътят опустя за малко. И двамата бяха сериозни, защото помнеха добре, какво се бе случило при последното им появяване по тези места.

Свети Торин беше пазителят на Дхаса. Според обичая тези, които пристигаха в града от юг, както сега Морган и Маклейн, трябваше да спрат и да отдадат почит на пазителя на града, преди да получат разрешение да прекосят езерото, по което се стигаше до вратите на Дхаса. Доскоро, по-точно допреди три месеца, в долината имаше древен параклис, построен от дърво, което растеше в областта. Човек трябваше да влезе в сградата сам и невъоръжен (и с приготвен дар за светията). Набожният пътник получаваше оловна значка за шапката си, която го легитимираше, като изряден поклонник. С нея той вече имаше достъп до малките лодки, които осъществяваха превоза през езерото, до града на дутия бряг. Единствената такса, която се приемаше, беше тази значка, а лодкарите бяха неподкупни. Затова пътниците, които искаха да влязат в града от юг (и да избегнат двудневната езда до северната порта, където входът беше свободен), отдаваха своята почит на Свети Торин. За повечето от тях времето, което спестяваха си струваше една молитва.

Но преди три месеца Морган и Маклейн трябваше да платят много по-скъпо за достъпа до Дхаса, който така и не получиха. В параклиса беше заложен капан за Аларик. На място, където той със сигурност щеше да постави ръката си, имаше игла напоена с мераша, вещество, което замъгляваше разума на дерините.

Морган се убоде и отровата свърши своята работа. Когато дойде в съзнание слаб и объркан, той откри, че е пленник на бунтовника Уорън де Грей и на един от подчинените на архиепископите. Само своевременната намеса на Дънкан го спаси от бавна и ужасна смърт.

Но спасението им също имаше своята цена. В последвалата битка, Маклейн беше принуден да разкрие деринския си произход, като използва магия, която направи възможно бягството им. В бъркотията на земята бяха изпопадали факли, които запалиха помещението и превърнаха старата, дървена сграда в ревящ, огнен ад. Именно пожара, както и някои предишни събития, доведоха до това, че над главите над двамата заехтя тътена на анатемата. Именно тези си грехове се надяваха да изкупят, ако успееха да се доберат до сравнително безопасните за тях покои на епископите.

Дълго време те стояха тихо в храстите, като се ослушваха и душеха въздуха, докато накрая слязоха от конете. Зад хребета пред тях бяха съзрели да се издига дим от лагерни огньове. Като напрегнаха сетивата си, те чуха животински звуци, човешки гласове, усетиха острата миризма на горящо дърво в спокойния и топъл пролетен въздух.

Морган въздъхна примирено и като се усмихна накриво към своя роднина, завърза коня си и започна бавно да се изкачва към върха на хълма. Имаше достатъчно дървета за прикритие, но постепенно те бяха заменени от храсти и висока трева. Последните няколко метра им се наложи да пълзят, като все повече се прилепват до земята. Накрая стигнаха до върха и внимателно надникнаха над ръба.

Долината беше изпълнена с въоръжени мъже. На юг и на изток, докъдето поглед стигаше, се виждаха шатри и палатки, войници, работилници, редици от завързани коне, кошари с животни за провизии. В долината растяха и дървета, но те не скриваха много от погледите на двамата наблюдатели. Пред по-богатите палатки бяха побити знамена, които трептяха и блестяха на слънчевата светлина. Много от гербовете обаче им бяха непознати. Тук-таме се открояваха златисто — виолетови флагове и само благодарение на тях можеше да се разбере, че събраната войска е епископска армия. От състоянието на лагера личеше, че той съществува от доста време, а също така, че никой не се кани да го вдига веднага.

Морган потисна тревожната си въздишка, а Дънкан го докосна по лакътя и направи знак с глава наляво. В далечината се виждаше бившето местонахождение на параклиса на Свети Торин. Едно черно петно, което представляваше бъркотия от овъглени греди и срутени стени, беше всичко, останало от известното някога място за поклонение. Но и там имаше войници, които разчистваха развалините. Вдясно от тях други сечаха дървета и правеха греди. Явно епископите бяха решили да намерят работа поне за част от армията си, докато дойде време да се влезе в бой и бяха наредили да се възстанови „Свети Торин“.

Като поклати глава, Морган запълзя назад, докато стигна безопасно място, където се изправи и тръгна надолу по хълма. Когато стигнаха до относителната безопасност на мястото, където бяха конете им, Аларик сложи ръка върху седлото и се взря внимателно в лицето на Дънкан.

— Е, явно, че не можем да се промъкнем през цялата епископска армия — каза той тихо. — Някакви идеи какво да направим?

Дънкан намръщено си играеше с ремъка на конското стреме.

— Трудно е да се каже. Явно е, че вече не изискват от пътниците да преминават през параклиса, защото той не съществува. Обаче се съмнявам, че пускат всеки, който иска да влезе в Дхаса, просто ей така.

— Хммм. Чудя се… — Морган замислено прокара пръсти през брадата си и се намръщи.

— А какво ще кажеш, ако се опитаме да ги заблудим? — предложи Дънкан след известен размисъл. — В тези дрехи и както сме брадясали, съмнявам се, че някой ще ни разпознае. Видя ли, колко внимание ни обърнаха тази сутрин по пътя. Можем да се опитаме и да откраднем лодка през нощта, ако мислиш, че да пробваме влезем посред бял ден е твърде рисковано.

Морган поклати глава:

— Няма да рискуваме дори толкова. Ние трябва да се доберем до епископите. Ако ни заловят, преди да стигнем до тях и ни се наложи да използваме магия, за да се измъкнем, никога няма да можем да ги убедим в искреността си.

— И какво предлагаш тогава? Да загубим два дни, за да влезем от север? Не мисля, че можем да си го позволим.

— Не, трябва да има и друг начин. Сигурно не знаеш наблизо да има някой Портал за преход? Чудя се, как ли са ги правили древните?

Маклейн изсумтя:

— Аз пък се чудя, защо не можем да летим! Все пак мисля, че докато ни хрумне нещо, трябва да поговорим с някои от местните жители, за да разберем какво точно е положението в долината. Ако стане още по-лошо, винаги можем да се сдобием с друга значка на Свети Торин и да се опитаме да влезем през деня. Ако искаш да знаеш, аз още си пазя моята.

Морган изненадан гледаше как Дънкан извади знака от кесията на кръста си и започна да го прикрепя към шапката си. Аларик наблюдаваше тази операция, като мълчаливо се възхищаваше на предвидливостта на своя роднина и обмисляше предложението му, докато накрая кимна бавно. След няколко минути те тръгнаха към пътя, за да си изберат подходящ информатор.

Не им се наложи да чакат дълго. След като оставиха един керван от товарни животни и охраната му да преминат необезпокоявани, бдението им беше възнаградено с появата на дебел, самоуверен човек, облечен като нисш чиновник. Когато стигна до мястото, където двамата дебнеха, той спря и изтри потното си лице с ръкава на дрехата си. В този момент пътят беше пуст и Дънкан, като хвърли последен поглед към братовчед си, излезе от храстите и се поклони дълбоко.

— Добър ден, господин чиновнико — каза той любезно, като се усмихна пленително и свали шапката си така, че човекът да види знака на Торин. — Бихте ли ми казал, чия е армията в долината?

Внезапната поява на Маклейн стресна мъжа. Очите му се разшириха и той заотстъпва назад, но се натъкна на Морган, който запуши с ръце устата му.

— Спокойно, приятелю — измърмори Аларик и пусна силата си в действие, докато човекът се опитваше да се бори. — Недей да се противиш. Няма да те нараним.

Разтрепераният чиновник се подчини. После очите му се изцъклиха и Морган го помъкна към храстите, за да се махнат от пътя. Когато решиха, че са добре скрити, Дънкан допря леко пръсти до слепоочията на мъжа и започна да изговаря думите, които щяха да го накарат да изпадне в транс. Свещеникът се усмихна тъжно, когато очите на човека се затвориха и той се отпусна в ръцете на Морган. Те го облегнаха на дънера на едно дърво и Аларик клекна усмихнат пред него, докато Маклейн държеше мъжа под контрол.

— Беше толкова лесно — рече Дънкан и погледна със светнали очи. — Почти се чувствам виновен.

— Нека първо чуем, дали може да ни каже нещо полезно, пък после се радвай — отвърна братовчед му и докосна с пръсти челото на чиновника. — Как се казваш, приятелю? Хайде, нищо ти няма. Сега можеш да си отвориш очите.

Човекът погледна към Аларик с леко учудване:

— Ами, аз съм учителят Тиъри, сър… чиновник от домакинството на лорд Мартин от Грейстоук. — В резултат на причинения от Дънкан транс, той ги гледаше с широко отворени, искрени очи, без следа от страх в тях.

— Тези войници в долината на епископ Кардиъл ли са? — попита Маклейн.

— Да, сър. Те са на стан вече два месеца и чакат вест от краля. Говори се, че Негово Величество ще дойде тук, за да бъде освободен от ужасното зло, което го е сполетяло и да получи опрощение.

— Ужасно зло? Какво ужасно зло?

— Деринската магия, сър. Говори се още, че той закриля ужасния херцог Аларик от Коруин и оня еретик братовчед му, свещеника. Всички знаят, че те двамата бяха отлъчени, когато епископите се събраха през април.

— О, да, знаем това — рече Дънкан неспокойно. — Я ми кажи, Тиъри, как се влиза сега в града? Трябва ли още да се отдава почит на Свети Торин?

— О, да, разбира се, сър. Вие носите значка и би трябвало да знаете. Даровете от пилигримите се получават на ливадата до мястото, където беше старият параклис. Тези, които го изгориха тази пролет са ужасни хора. Херцог Ал…

— Кой пази лодките? — нетърпелива го прекъсна Морган. — Може ли да се подкупят лодкарите? Какви са стражите на вълнолома?

— Подкупени ли, сър? Лодкарите на Свети…

— Успокой се, Тиъри — рече Дънкан, като докосна челото на мъжа, за да засили контрола. — Възможно ли е двама човека да прекосят езерото, без да бъдат спрени на вълнолома?

Тиъри се отпусна отново и възвърна предишнния си, спокоен тон:

Не, сър. Стражите имат заповед да проверяват всички пътници и да арестуват тези, които изглеждат подозрителни — той замълча тъжно. — А трябва да призная господа, че вие наистина изглеждате подозрителни.

— Наистина ли? — измърмори Морган под носа си.

— Моля, сър?

— Казах, има ли друг начин да се влезе в Дхаса, освен през езерото.

Тиъри не знаеше, нито пък следващите трима, които Аларик и Дънкан оставиха заспали сред дърветата. За щастие един побелял майстор — обущар се оказа по-полезен и на съдбоносния въпрос започна да огговаря по-различно.

— А, преди имаше и друг път.

— Имаше? — прошепна Дънкан, като се напрегна и погледна братовчед си.

— Да, имаше път през високия проход на север — отвърна мъжът доволно. — Но водата го затвори още по времето, когато бях момче. Така е по-добре. Иначе нечестиви души можеха да влизат в свещения град, без да отдадат почит на нашия закрилник. Това, разбира се, е…

— О, немислимо, разбира се — съгласи се Аларик и се приведе, за да погледне човека в очите. — Къде беше този път, Доукин? Как можем да стигнем до него?

— О, не можете да минете оттам. Казах ви, че е наводнен. Ако искате да влезете в Дхаса, трябва да вземете лодка. Стига да не сте готови да яздите до северните порти.

— Не, ще опитаме стария път — рече леко усмихнат Морган. — Сега, кажи ни къде е.

— Добре — вдигна рамене мъжът. — Връщате се на пътя и вървите около половин миля, докато стигнете до една пътека, която води на север. След няколкостотин метра, тя стига до едно дефиле, което се разклонява на север и на запад. Тръгвате по северното разклонение, западното води до село Гаруод и вече сте на стария път.

— Много ни помогна, Доукин — усмихна се Аларик и кимна на братовчед си.

— А, няма да е за добро — говореше обущарят, докато Маклейн се навеждаше към него. — Пътят е наводнен и вие…

Той млъкна и главата му клюмна. Дънкан го приспа и гората се озвучи от силно хъркане. Усмихнат свещеникът се изправи и погледна мъжа. После внезапно се наведе и свали от дрехите му значката на Свети Торин. Докато вървяха към конете, той я подаде на Морган, който я излъска в ръкава си и я забоде на шапката си. Откраднатият знак заблестя сребристо и весело на слънчевите лъчи, които преминаваха през листата.

— Дънкан, когато следващия път посетим Свети Торин официално, да ми напомниш да кажа специална молитва на благодарност за майстор Доукин.

— Няма проблем — засмя се Маклейн. — Следващия път, когато посетим Свети Торин официално.

Час по-късно двамата конници бяха високо в планините, които отделяха езерото Джашан и Дхаса от хълмистите полета на запад. След като взеха разклонението, за което им беше казал Доукин, те се спуснаха по полегат склон, за да стигнат до една поляна. На нея с наслада пасяха около половин дузина мършави овци и кози. Те не обърнаха особено внимание на натрапниците, като се изключи това, че няколко минути наблюдаваха внимателно конете. Отне известно време, докато намерят продължението на пътя от другата страна на поляната, но накрая успяха и отново потеглиха.

Пътят всъщност представляваше по-скоро пътека и явно се използваше рядко. Свежата зелена трева растеше необезпокоявана. Полски цветя цъфтяха в буйно изобилие на всяко парче земя и от всеки процеп между скалите. Постепенно пътят се влошаваше. Конете все още можеха да се движат без много трудности, но отпред вече долиташе шумът на бързо течаща вода. Морган, който водеше, задъвка замислено устната си, докато се ослушваше и накрая се обърна към Маклейн.

— Чуваш ли?

— Звучи като водопад. Искаш ли да се обзаложим, че…

— Не го казвай — отвърна Аларик. — И аз си мисля за същото.

Шумът от водата се усилваше и когато отминаха поредния завой, те без изненада видяха, че пътят им се препречва от доста внушителен поток. Водопадът отляво се превръщаше в бързо течение пред тях, което изчезваше в гората отдясно, по посока на езерото Джашан. Изглеждаше, като че ли няма път.

— И така, какво си имаме тук — каза Морган, като дръпна юздите и взе да наблюдава потока.

Дънкан спря до него и смутено заразглежда водопада.

— Ако искаш отговор, на това му викат водопад. Имаш ли някакви гениални идеи?

— Не и гениални, страхувам се — Аларик подкара коня си с няколко метра надолу по потока, за да го изучи по-добре. — Колко ли е дълбоко според теб?

— О, десет до петнайсет стъпки. Във всеки случай твърде дълбоко е за нас. Конете в никакъв случай не могат да минат през това течение.

— Сигурно си прав — отвърна Морган. Той спря отново коня си и се извъртя на седлото, за да погледне към водопада.

— Ами ако се качим горе. Смятам, че ще успеем да минем, пък макар и без конете.

— Заслужава си да опитаме.

Като преметна крак през седлото, Дънкан скочи на земята, наметна се с кожената си пелерина и пусна коня си да пасе свободно. Той закрачи към водопада, а Морган последва примера на братовчед си.

Вече бяха изкачили около две трети от скалата, когато Маклейн внезапно спря и подаде ръка на Аларик. На пръв поглед бяха застанали на най-обикновена издатина, но после Дънкан показа на братовчед си какво беше привлякло вниманието му. В скалата имаше дълбок процеп, който се издигаше поне на тридесет стъпки, преди да се изгуби във водната пара образувана от падащата вода. Трябваше да изминат няколко опасни метра, за да могат да надникнат в цепнатината.

Беше тясна не повече от пет стъпки при входа, но краят се губеше в тъмнината. Докъдето се виждаше, стените бяха изцяло покрити с лишеи и мъх, чието кадифено великолепие се нарушаваше на места от непокрити рубини или топази. Дъното на цепнатината беше няколко стъпки по-ниско от нивото, на което се намираха те. Тънка струйка ледена вода извираше от процеп в скалите. Тя беше толкова студена, че във въздуха над нея се образуваше мъгла, щом слънчев лъч успееше да я докосне.

Възхитени, Морган и Маклейн гледаха мълчаливо, като никой не искаше да наруши неземната магия на това място. Накрая Дънкан въздъхна и вълшебството изчезна.

— Как мислиш — прошепна Морган. — Дали не продължава до края?

Братовчед му вдигна рамене и се спусна в процепа, за да види по-отблизо. Той се огледа бързо, поклати глава и се заизкачва обратно. Аларик протегна ръка и го издърпа, но Маклейн все още клатеше глава, когато излезе.

— Продължава само няколко метра. Нека видим как е на върха.

За съжаление и там нещата не стояха по-добре. Бързата вода се пенеше около острите скали и назъбените речни камъни, които изпълваха коритото на потока. Водата не беше дълбока, едва ли достигаше повече от четири стъпки, но течението беше опасно. Една погрешна стъпка и човек можеше да падне и да бъде отнесен към водопада, за да намери смъртта си върху скалите отдолу. По-нагоре по течението положението беше още по-безнадеждно. Реката беше заобиколена от стръмни, почти отвесни брегове, които не позволяваха да се застане до водата, а камо ли да се прекоси. Трябваше да се намери друг път, може би надолу по течението, след водопада.

С разочаровано изражение на лицето Морган започна да се спуска по скалата, а Маклейн се приготви да го последва. В този момент той погледна надолу и замръзна. После протегна ръка и докосна братовчед си по рамото.

— Аларик — прошепна Дънкан, като залегна върху скалата и спря Морган с ръка. — Не мърдай. Погледни зад себе си, но тихо!