Елитът на Дерините

Глава първа

Слънцето залязваше и момчето изплашено стискаше намерената кама. Казваше се Ройстън — Ройстън Ричардсън, точно както баща си. Около него, сред редовете от житни класове, които зрееха по полетата на Дженън Вейл, се вкочаняваха телата на мъртвите. Цареше гробна тишина. Тя се нарушаваше само от крясъците на нощните птици и от далечния вълчи вой, идващ откъм хълмовете на север. Далеч през полето блестяха светлините на града, приканващи живите да получат малко утеха. Твърде много мъже лежаха безжизнени по Дженън Вейл тази вечер. Битката беше жестока и кървава дори и за свикналите на това селяни.

Всичко започна по пладне. Яздещи запотените от лятната топлина коне, с развети, кралски флагове от пурпур и злато, с лъв на тях, конниците на Нигел Халдейн, чичо на момчето крал Келсън, достигнаха покрайнините на селото точно след обяд. Този отряд бе просто предна охрана. Принцът и неговите тридесет войници трябваше само да разузнаят пътя, по който кралската армия се придвижваше на изток към Корът. Корът, бунтовното седалище на местното правителство на Херцогство Коруин бе в ръцете на метежните архиепископи Лорис и Кориган. С подкрепата и помощта на неуморимия, въстанически водач Уорън и неговите последователи, те подготвяха ново преследване на Дерините — една раса от могъщи магьосници, която някога бе управлявала Единадесетте кралства, а после дълго време бе преследвана, и сега се представляваше от херцога на Коруин полудерини — Аларик Морган, когото архиепископите бяха отлъчили преди три месеца, заради деринския му произход.

Принц Нигел се бе опитал да успокои населението на Дженън Вейл. Напомнил им бе, че кралските войници не грабят и не плячкосват собствените си земи и че младият Келсън бе забранил това също като покойния крал Брайън, негов баща и брат на Нигел. Херцог Аларик също не представлявал опасност за Единадесетте кралства, дори архиепископите да твърдели обратното. Вярата, че Дерините са зла раса била глупаво суеверие! Самият Брайън, макар и да не е дерини, вярвал на Морган през целия си живот и ценил деринския лорд дотам, че го провъзгласил за Защитник на краля, въпреки протестите на Кралския съвет. Нямало никакво доказателство Морган, да е предал това доверие.

Хората от Вейл не го слушаха. Разкриването на полудеринския произход на Келсън при коронацията му, макар неизвестен дотогава и на самия него, породи недоверие към кралската династия Халдейн. Това недоверие, не намаляваше от факта, че младият крал оказваше подкрепа на херцог Аларик и неговия братовчед — свещеника Дънкан Маклейн, който също беше дерини. Дори сега се говореше, че Келсън все още ги защитава и че в резултат на това самият той е бил отлъчен. Носеха се слухове, че кралят, омразният херцог Аларик и цялото деринско войнство планират поход към Корът, за да счупят гръбнака на антидеринското движение, като унищожат Лорис, Кориган и любимия Уорън. Та нали самият Уорън бе предсказал това.

Така местните партизани поведоха войниците на Нигел по заобиколен път около Дженън Вейл, като ги залъгваха с обещания за вода и изобилна паша за идващата кралска армия. На зеленото от полузрялата пшеница поле, бунтовниците нападнаха от засада, като сееха смърт и унищожение сред редовете на изненаданите кралски войници. Когато хората на краля най-накрая успяха да се отскубнат и оттеглят със своите ранени, повече от двадесет рицари, въстаници и бойни коне лежаха мъртви или умиращи, а флаговете с лъва се търкаляха стъпкани и опозорени сред зреещото жито.

Ройстън спря за момент с ръка върху дръжката на камата, после притича покрай едно застинало тяло и продължи по тесния коларски път към дома. Беше само на десет години и твърде дребен за възрастта си, но това не му попречи да вземе участие в следобедното плячкосване. Кожената торба на гърба му бе препълнена с храна, парчета от броня и други части от снаряжение, които беше успял да събере от падналите врагове. Дори великолепно гравираната кама и ножницата, окачени на грубия му пояс от върви, бяха взети от седлото на един убит кон. Ройстън съвсем не беше придирчив по отношение на работата, която вършеше — поне не на дневна светлина. Мародерството по бойните полета беше начин на живот за селяните по време на война, а сега, когато бяха въстанали срещу своя херцог и всъщност срещу самия крал, то беше необходимост. Оръжията им бяха малко и некачествени, главно копия, коси, тояги и по някоя кама или меч, събрани в резултат на дейността, на която сега се бе отдал Ройстън. Убитите вражески войници можеха да донесат някои по изтънчени оръжия като бойни брони, шлемове, а понякога дори златни или сребърни монети. Възможностите бяха неограничени. Сега там, където отстъпващите врагове бяха взели техните ранени, и въстаниците бяха отнесли своите, имаше само трупове. Дори и толкова младо момче като Ройстън, не се страхуваше от мъртъвци.

Все пак, той се оглеждаше внимателно, докато ускоряваше крачка, за да заобиколи отдалеч друг вкочаняващ се труп. Както и целия народ на Коруин, Ройстън не беше страхлив, но винаги имаше реална възможност да се натъкне на враг, който да не е умрял. Тази идея съвсем не му се харесваше.

Като че в отговор на мислите му, доста по-наблизо отпреди се чу воят на вълк и Ройстън, който отново се върна в средата на коларския път, започна да си представя, че вижда движение зад всеки храст или ствол на дърво. Дори и да не се страхуваше от мъртвите, имаше по-опасни четириноги хищници, които бродеха из полето с падането на нощта. Тях той не искаше да среща.

Неочаквано Ройстън зърна движение напред, отляво на пътя. Той веднага залегна, като с едната си ръка стискаше оръжието, а с другата зашари по пътя докато намери камък голям колкото юмрука му и го стисна здраво. Беше затаил дъх, като се хвърли на земята и затова, когато проточи врат, за да се вгледа в храстите, гласът му беше дрезгав и треперещ:

— Кой е там? — изграчи той. — Казвай кой си или няма да дойда по-близо!

От храстите се чу шумолене, стон и след това слаб глас:

— Вода… моля ви, някой…

Изпълнен с внимание, Ройстън отпусна торбата на гърба си и измъкна камата от ножницата. Имаше вероятност в храстите да се крие бунтовник и следователно приятел, спасителите можеше да са пропуснали някой, но момчето се страхуваше да не се натъкне на роялист.

Сантиметър по сантиметър, с опънати нерви, готов всеки момент да използва камата или камъка, Ройстън се приближи към храстите. Беше трудно да различи нещо в падащия здрач, но внезапно той разбра, че лежащият в шубрака войник е бунтовник. Нямаше грешка, на стоманеносивия му плащ бе извезан знакът на сокола.

Ръцете на мъжа не помръдваха, под обикновения, войнишки шлем се виждаше, че очите му са затворени. Ройстън се наведе по-близо, за да погледне брадясалото лице и ахна от изненада. Човекът беше познат. Казваше се Малкълм Доналсън и беше най-добрият приятел на брат му.

— Мел! — Момчето като безумно се втурна към храстите, за да се хвърли до мъжа. — Милостиви Боже, Мел, какво е станало с теб? Лошо ли си ударен?

Мъжът, наречен Мел, отвори очи и успя да фокусира лицето над него, след което разкриви черти в измъчена усмивка. После стисна очи за няколко секунди като че ли от ужасна болка, закашля се леко и се опита пак да погледне нагоре.

— Е, момчето ми, намери ме точно навреме. Страхувах се, че до мен ще се добере пръв някой от онези безчестни главорези, за да ме довърши и да ми отнеме меча.

Той потупа по диплите на плаща си и под окървавената дреха изпъкнаха острите очертания на прав меч, с кръстовидна дръжка. Очите на младия Ройстън се ококориха и той повдигна края на наметалото, за да прокара пръст по кървавото острие.

— О, Мел, това е великолепен меч. От някой кралски войник ли го взе?

— Да, момче на дръжката е поставен кралският знак. Лошото е, че един от тях, проклет да е, остави парче желязо в крака ми. Би ли погледнал дали е спряло да кърви? — Той се повдигна на лакти, а момчето се наведе, за да види. — Успях да се превържа с пояса си, преди да припадна за първи път, но… ааа-ах! Внимавай момко, че ще започне да кърви отново.

Плащът, омотан около краката на Мел, беше втвърден от засъхналата по него кръв и момчето едвам успя да се удържи да не припадне, когато го повдигна, за да погледне раната. На дясното си бедро Мел имаше дълбок разрез, който започваше точно над коляното и беше дълъг около шест инча. Импровизираната превръзка, която беше успял да си направи, беше спасила живота му, но отдавна от нея нямаше полза. Сега отново течеше ярка, червена кръв. В настъпващия мрак Ройстън не можеше да бъде сигурен, но му се струваше, че земята около краката на Мел бе подгизнала и оцветена в червено. Независимо от причината, раненият беше загубил много кръв и не можеше да си позволи да губи още. Погледът на Ройстън се замъгли. Той погледна приятеля си и преглътна с усилие.

— Е, момко?

— Още… още ти тече кръв, Мел. Не мисля, че ще спре от само себе си. Трябва да намеря помощ.

Мел легна пак и въздъхна:

— Това не е добре, синко. Не мога да се придвижвам в това състояние, а не мисля, че някой ще се съгласи да дойде до тук щом падне нощта. Неприятностите идват от това парче стомана. Може би ти ще успееш да го извадиш.

— Аз? — Очите на Ройстън се изцъклиха и той затрепери при самата мисъл за това. — Не мога Мел! Дори съвсем леко да разхлабя превръзката ще започнеш да кървиш много силно. Не искам да те убия, заради това, че не знам какво правя.

— Я не спори, момче. Ти…

Мел спря по средата на изречението, а челюстта му увисна от изненада, докато гледаше през рамото на Ройстън. Момчето рязко се извърна и на не повече от двадесет крачки, съзря силуетите на двама конника, които се очертаваха на фона на залязващото слънце. Той се изправи предпазливо и стисна малко по-здраво камата, докато мъжете слизаха от конете. Кои ли бяха те? И откъде, за Бога, бяха дошли?

Не можеше да ги разгледа добре, защото слънцето се намираше точно зад гърбовете им и караше техните стоманени шлемове да блестят като направени от разтопено злато. Все пак виждаше се, че са млади. Когато се приближиха и свалиха шлемовете си, Ройстън забеляза, че са малко по-стари от Мел — със сигурност бяха около тридесетгодишни. Единият беше тъмнокос, а другият рус. Двамата носеха стоманеносиви наметала със знака на сокола и дълги мечове в износени, кожени ножници на кръста. По-светлият от двамата пъхна шлема си подмишница и спря на няколко метра, като внимаваше да държи ръце далеч от оръжията си. Тъмнокосият остана една крачка по-назад, но се усмихна приятелски, като видя реакцията на момчето. Ройстън почти забрави да се страхува.

— Всичко е наред, синко. Няма да те нараним. Трябва ли ви помощ?

За момент Ройстън продължи да ги изучава, но като забеляза сивите наметала, няколкоседмичните им бради и явно приятелското им отношение реши, че ги харесва. Погледна към Мел за потвърждение и видя как раненият леко кимна. По негов сигнал той отстъпи назад и загледа как двамата мъже се приближиха. След моментно колебание коленичи като двамата непознати до ранения. Очите му бяха изпълнени с тревога, какво ли се канят да направят.

— Вие трябва да сте от хората на Уорън — заяви Мел убедено и успя да наподоби нещо като усмивка, докато тъмнокосият остави шлема си и започна да сваля ръкавиците си за езда. — Благодаря ви, че спряхте сега, когато нощта настъпва. Аз съм Мел Доналсън, а той е Ройстън. Това парче стомана ще трябва да се извади, нали?

По-тъмният мъж внимателно разгледа раната на Мел, след което стана и се върна при коня си.

— Там вътре има парче стомана — каза той, докато вадеше кожена торба от джоба на седлото си. — Колкото по-скоро го извадим, толкова по-добре. Ройстън, можеш ли да намериш кон?

— Нямаме кон — прошепна момчето като гледаше с широко отворени очи мъжа, който се връщаше, нарамил мях за вода. — Не… не може ли да го закараме с някой от вашите? Майка ми живее съвсем на близо, кълна се.

Той гледаше тревожно двамата, докато по-тъмният коленичи отново, а русият му отговори:

— Съжалявам, но нямаме време. Не можеш ли да намериш някое магаре? Или муле? А най-добре ще е каруца.

Очите на Ройстън светнаха:

— Да, магаре. Мелничарят Смалф ще ми даде своето. Ще се върна, преди да се е стъмнило.

Той скочи и тръгна, след това спря, за да погледне още веднъж двамата мъже. Очите му с възхищение се спряха на сивите наметала със сокола.

— Вие трябва да сте хора на лорд Уорън — каза той меко. — Обзалагам се, че изпълнявате специална задача за самия лорд и затова не можете да губите време. Познах, нали?

Двамата мъже се спогледаха. По-тъмният застина на мястото си, но русият се усмихна, като се приближи, за да потупа конспираторски рамото на Ройстън и каза тихо:

— Да, страхувам се, че си прав. Не казвай на никого. Просто върви и намери това магаре, а ние ще се погрижим за приятеля ти.

— Мел?

— Върви синко. Всичко ще е наред. Тези мъже са братя. Работят за Уорън. Тичай сега.

— Добре, Мел.

Докато момчето бързаше надолу по пътя, тъмнокосият отвори кожената си торба и започна да мести инструменти и превръзки. Мел опита да се надигне, за да види какво става, но русият леко натисна главата му към земята, преди да е успял да зърне нещо. Усети студена мокрота, когато другият започна да измива съсирената кръв от крака му, а след това лека болка от затягането на турникета. Русият се размърда и както беше коленичил, погледна към небето.

— Трябва ли ти светлина? Мога да запаля огън.

— Направи го — кимна другият. — След малко ще имам нужда от помощта ти. Необходими сме и двамата, за да не умре от кръвотечението.

— Ще видя какво мога да направя.

Русият кимна успокоително на Мел, изправи се и започна да рови из храстите до главата му. Мел се извърна и няколко секунди наблюдаваше мълчаливо, като се чудеше как възнамерява да запали огън тук. След това отново погледна към мъжа, който работеше по крака му. Трепна, когато онзи бръкна в раната и внезапно закачи парчето стомана, след това се закашля слабо и опита да прочисти гърло:

— От речта ви виждам, че сте чужденци тук — започна той предпазливо, като се опитваше да не мисли затова, което тъмнокосият правеше или смяташе да направи. — Отдалеч ли сте дошли, за да помогнете на лорд Уорън?

— Не от много далече — отговори по-тъмният, както си беше наведен над ранения крак. — Последните няколко седмици изпълнявахме специална задача. Връщаме се в Корът.

— Корът? — започна Мел. Забеляза, че русият беше намерил клон, който да го задоволи и сега обвиваше края му със суха трева. Отново се зачуди, как ли смята да го запали.

— Тогава вие отивате право при самия лорд Уорън… ааах…!

Когато Мел извика, тъмнокосият измърмори:

— Съжалявам — тръсна глава и продължи да работи.

Зад ранения блесна светлина, но преди Мел да успее да се извърне огънят вече ярко гореше до него. Русият заби факлата в земята до Мел, след това коленичи и започна да си сваля ръкавиците. Лицето на Доналсън се разкриви от учудване, а очите му се насълзиха от дима.

— Как го направи? Не видях кремък и огниво.

— Значи не си гледал както трябва, приятелю — Мъжът се усмихна и потупа една кесия на кръста си — Ти знаеш ли друг начин? Или мислиш, че съм дерини, който може да призовава небесния огън?

Човекът се усмихна обезоръжаващо, тихо се засмя и Мел се отпусна. Разбира се, че не беше дерини. Никой, който служеше на лорд Уорън, не можеше да принадлежи към тази прокълната раса. Не и когато Уорън се беше заклел да унищожи всички онези, които имаха каквато и да е връзка с магьосничеството. Сигурно беше изпаднал в делириум. Разбира се, че мъжът беше използвал кремък и огниво.

Русият насочи вниманието си към това, което вършеше неговият другар, а Мел се прокле за глупостта си и погледна към небето. Докато мъжете работеха, го обхвана странна летаргия, едно неописуемо успокояващо усещане, че душата му се носи извън тялото. Той чувстваше ровенето в крака си и болката, която то причиняваше, но това беше нещо странично. Просто едно топло, далечно усещане, което беше някак си чуждо. Лениво се зачуди дали не умира.

— Съжалявам, ако ти причиняваме болка — каза русият. Ниският му глас се вряза в мислите на Мел като стоманата в крака му и внезапно той се завърна в действителността. — Опитай се да ни разкажеш, какво се е случило. Това ще ти помогне да не мислиш за болката.

Мел въздъхне и се опита да игнорира мъчителното усещане.

— Добре, ще се опитам. Вие сте били на мисия за лорд Уорън, така че може да не знаете какво се случи тук. — Той потръпна, когато русият кимна с глава.

— Е, днес ние победихме — Доналсън легна отново и погледна към смрачаващото се небе. — Разгромихме тридесет от хората на краля, водени от самия принц Нигел. Убихме около десетина и ранихме самия принц. Но с това нещата няма да свършат. Кралят просто ще прати повече хора и ние ще бъдем наказани, затова че въстанахме срещу него. За всичко е виновен херцог Аларик, проклето да е името му!

— О? — Лицето на русия, макар и брадясало, беше красиво, спокойно и съвсем не изглеждаше заплашително. Въпреки това, Мел почувства как нещо го преряза през стомаха, когато срещна сивите му очи. Той погледна настрани с усилие, като се чудеше, защо се чувства толкова неудобно, когато говори за своя сеньор пред напълно непознат човек. Докато размишляваше, изведнъж откри, че отново гледа в лицето на странника. Какво ли караше очите му да изглеждат толкова… неустоими.

— Всички ли го мразят като теб? — попита меко мъжът.

— Ами, за да бъда напълно честен, никой от нас, тук в Дженън Вейл, не искаше да въстава срещу херцога. — Тези думи изненадаха и самия Мел. — Той си беше съвсем добър, преди да се забърка с тази прокълната деринска магия. Дори имаше свещеници, които го наричаха свой приятел — Доналсън спря за момент и плесна с длан по земята, за да подчертае думите си.

— Но архиепископите казаха, че той е преминал границите на разрешеното дори за един херцог. Миналата зима, двамата с деринския му братовчед осквернили гробницата на Свети Торин — той изсумтя презрително. — Знам човекът, който ще плаче накрая — онзи Маклейн — свещеник пред Бога и свещеник пред дерините едновременно.

— Както и да е, те не смятаха да се оставят Курията да ги съди за греховете им. Когато част от народа на Коруин заяви, че ще застане зад херцога и неговия роднина, дори и да били отлъчени, архиепископите взеха, че анатемосаха целия Коруин. Уорън каза, че единственият начин да спечелим отново благословията им, е да заловим магьосниците и да ги предадем в Корът, а също и да му помогнем да изчисти земята от всички останали Дерини. Това е единственият начин да… Аааах! Внимателно, кракът ми!

Полуприпадналият Мел, смътно осъзна през мъглата на болката, че мъжете напрегнато се бяха навели над крака му. Усещаше топлата кръв, която се стичаше по бедрото му, натиска на превръзката, която един от мъжете му постави, вълната от нова кръв, когато превръзката подгизна, поддаде и трябваше да бъде заменена.

Съзнанието вече го напускаше, заедно с изтичащата кръв, когато усети хладна ръка на челото си и един нисък глас каза:

— Спокойно Мел. Просто се отпусни. Ще бъдеш добре, само трябва да ти помогнем още малко. Отпусни се и заспи. И забрави за всичко това.

Докато тъмнината се спускаше над него, той дочу втория мъж да мърмори неразбираеми думи, усети как нещо топло пропълзя в раната му и го обхвана чувство на спокойствие и уют. Когато отново отвори очи, в ръката си стискаше, окървавено парче метал, а двамата странници прибираха вещите си в кафява, кожена торба. Русият се усмихна успокоително към Мел и повдигна главата му, като допря до устните на ранения манерка с вода. Доналсън отпи автоматично, докато се опитваше да си спомни какво беше станало. Странните сиви очи на русия го гледаха от съвсем близо.

— Аз… аз още съм жив — прошепна Мел смаяно. — Мислех, че съм умрял, наистина — погледна към парчето метал в ръката си. — Това… това е почти като чудо.

— Глупости. Ти просто припадна. Мислиш ли, че можеш да седнеш? Доведоха магарето.

Мъжът отпусна главата му и запуши манерката. Мел осъзна, че наблизо има и други: момчето Ройстън, което държеше окъсаните поводи на дръгливото магаре и слаба, някак крехка жена с грубо изплетен шал на главата си. Това явно беше майката на момчето. Изведнъж се сети, че парчето метал е все още в ръката му и погледна към русия, като избягваше погледа му.

— Не… не знам как да ви благодаря — заекна той. — Вие ми спасихте живота…

— Няма нужда — отговори другият с усмивка, после протегна ръка и помогна на Мел да стане. — Остави превръзката поне една седмица преди да я смениш и внимавай да пазиш раната чиста, докато заздравее. Късметлия си. Не беше толкова зле, колкото изглеждаше.

— Добре — прошепна Мел и тръгна като ударен към магарето със силно накуцване.

Щом стигна до животното, Ройстън се хвърли към него и бързо го прегърна, след което задържа главата на магарето, докато двамата мъже помогнаха на Мел да се качи. Жената стоеше назад, изплашена, без да знае какво е станало, но с възхищение гледаше към наметалата със знака на сокола. Мел се закрепи на раменете на двамата, докато намери удобно положение за крака си, след което се хвана за тънката грива на животното. Доналсън погледна към своите благодетели, които отстъпиха назад, кимна им и махна за сбогом. Парчето метал все още блестеше в стиснатия му юмрук.

— Още веднъж ви благодаря, господа.

— Мислиш ли, че ще се справиш? — попита тъмнокосият.

— Да, освен ако звярът, който яздя, не полудее и не ме хвърли в канавката. Бог да ви благослови, приятели. И предайте на лорд Уорън, щом го видите, че ние сме готови да изпълняваме заповедите му.

— Ще му предам — отвърна русият — Това със сигурност ще направя — промърмори той под нос, докато мъжът, жената, магарето и момчето се загубиха в нощта надолу по пътя.

Когато вече нито се виждаха, нито се чуваха, русият се върна в храстите, където бяха работили и взе факлата. Той я задържа вдигната, докато придружителят му приготви конете, след което я загаси във влажната пръст на пътя. Сивите му очи отново бяха станали сурови.

— Е, какво ще кажеш, Дънкан, престъпих ли границите на разрешеното дори за един херцог, като излекувах този човек? — попита той, докато нетърпеливо намъкваше износените си кожени ръкавици.

Дънкан вдигна рамене, докато му подаваше юздите:

— Кой може да каже? Рискувахме, това не е нещо ново. Той няма да си спомни нищо, което не трябва. Но с народа от провинцията никога не може да си сигурен. И въобще трябва ли да ти казвам това? В края на краищата те са твоя народ, Аларик.

Аларик Антъни Морган, херцог на Коруин, Защитник на краля, а сега отлъчен дерински магьосник, се усмихна, хвана юздите и двамата с Дънкан скочиха на конете.

— Моят народ. Предполагам, че наистина е мой, Господ здраве да му дава. Кажи, братовчеде, наистина ли моите грешки са причина за всичко това? Никога не съм мислил така, но последните няколко седмици чувах това твърдение толкова често, че почти започнах да му вярвам.

Дънкан поклати глава, удари с пети хълбоците на коня и потегли надолу по пътя.

— Ти не си виновен. Никой не е. Ние просто сме удобно извинение за архиепископите да направят това, за което са жадували от години. Сегашните събития са се готвели поколения наред.

— Прав си, разбира се — каза Морган като подкара коня си в тръс, редом до този на братовчед си. — Но това няма да ни помогне, когато даваме обяснения пред Келсън.

— Той разбира — отвърна Дънкан. — По-интересно ще е да видим, как ще приеме информацията, която събрахме през последната седмица и нещо. Не мисля, че той осъзнава степента на недоволство в тази част на кралството.

— Нито пък аз — изсумтя Морган. — Кога, според теб, ще стигнем Дол Шая?

— Следобед — заяви Дънкан. — Готов съм да се обзаложа.

— Така ли? — ухили се лукаво Морган. — Дадено. Сега да вървим.

И така двамата оставиха зад себе си Дженън Вейл, като увеличиха скоростта, щом луната изгря и освети земята. Младите дерински лордове не се тревожеха от мисълта, че може да са разкрили своята самоличност. Дори някой да кажеше на Малкълм Доналсън и Ройстън, че са били в обществото на тази опозорена двойка, те нямаше да повярват. Херцозите и висшите духовници, били те дерини или не, не се разхождаха с триседмични бради и наметала със знака на сокола, маскирани като обикновени въстаници, на служба при лорд Уорън. Това беше просто нечувано.

Нито пък двама наследствени дерини биха се спрели, за да помогнат на ранен бунтовник. Особено на такъв, който само преди няколко часа е убивал и осакатявал кралските рицари. Това също беше нещо невъзможно.

Двамата яздеха все по-бързо, приближавайки се към Дол Шая, мястото на утрешната среща с техния млад, дерински крал.