Елитът на Дерините

Глава двадесет и пета

Когато Келсън бе повикан, палатката гъмжеше от стражи. Морган, Дънкан и Арилан влязоха и всички се смълчаха. Само глухите ридания на Рикенда, отпусната отчаяно в центъра на кръга около пустия Портал, и борбата на Дери да се освободи, нарушаваха тишината. Неколцина правеха жалки опити да успокоят жената, а други се суетяха над изпадналия в безсъзнание Уорън. Дери се дърпаше в ръцете на петима стражи, но опитите му да се измъкне бяха напразни.

Келсън бързо прецени положението и махна на стражите да излязат. Войниците зашепнаха неодобрително, но се подчиниха. Когато излязоха, Келсън и Морган се приближиха до Рикенда. Тя ги погледна и извърна глава.

— Не ме винете, господарю. Кръгът е обсебен от зло. Отвлякоха детето ми и аз не мога да го намеря…

— Отвлекли са Брендан? — прошепна Морган и си спомни как до преди малко бе приспивал детето.

Арилан влезе в кръга и коленичи до Рикенда, изправи я на крака и я предаде в ръцете на Дънкан. Тя закърши отчаяно ръце, а огнената й коса падна като було над лицето й. Морган пристъпи към нея, но Арилан поклати глава и направи знак на Дънкан да я отведе по-далеч от кръга.

— Остави, Аларик, — каза тихо той. — Дънкан ще се погрижи за нея. Ние незабавно трябва да затворим Портала преди Уенсит да го е използвал отново. Не трябваше да го оставям отворен.

— Да ти помогнем ли? — попита Келсън, който гледаше учудено седналия на пода епископ.

— Не, силата ви е нужна за Дери. Застанете отзад, докато направя необходимото.

Когато се отдалечиха, Арилан вдигна поглед за миг и въздъхна, сякаш се успокояваше вътрешно. После се наведе и остави ръцете си да се отпуснат от двете страни на тялото му. Около главата му заблестя искрящо сияние, чиито лъчи отслабваха и се усилваха според ударите на сърцето му. След това се появи ослепителна искра и всичко свърши. Арилан залитна и се подпря на ръце и крака, но преди Морган да му се притече на помощ, той поклати глава.

— Оставете ме. Гледайте Дери — прошепна той мрачно. — Всичко свърши. След малко ще дойда.

Морган изгледа поред Келсън, Рикенда и Дънкан, въздъхна и се приближи към стражите, които държаха Дери. Очите му се вторачиха в Аларик и той размърда вързаните си крака. Без да продума, Морган коленичи до Дери и започна да сваля ръкавиците си.

— Какво видяхте всъщност? — обърна се той към един от войниците, който бе запазил по-голямо самообладание от останалите. — Казаха ни, че Дери е донесъл спящото момче, завито в плащ, в палатката и че лейди Рикенда доброволно го е следвала.

— Така изглеждаше, Ваша Светлост. Те стояха вътре около минута, а аз пазех отвън, когато чух вика й „Дери!“. Когато влязохме, той се беше вкопчил в нея точно там, където седеше епископът. И нещо се случи с момчето. Както си спеше върху кожите, се появи ярка светлина и двама души изскочиха от нея.

Келсън се приближи до войника, за да го чува по-добре и попита:

— Един от хората, които ни повикаха, каза, че това са били Уенсит и графът на Марли. Тях ли видяхте?

— Не съм сигурен за Уенсит, господарю. Но другият може и да беше графът. Виждал съм го само няколко пъти, но…

— Какво стана после? — попита Морган нетърпеливо.

— Лорд Дери издърпа дамата извън кръга, преди да го спрем и изведнъж момчето и двамата мъже изчезнаха. Не мога да го обясня, сър.

— Дори и не се опитвай, — прошепна Морган. Затъкна ръкавиците си в колана и отново погледна към буйстващия Дери. — Той все така ли се държи оттогава?

— Да, сър. Искаше да се върне в кръга. Крещеше да не го затваряме, че трябвало да се върне обратно. Наложи се да му запушим устата, надаваше кански викове.

— Представям си — рече Морган.

Той измери Дери с погледи очите му потъмняха. После отново се обърна към стражите.

— Добре, отпушете му устата, развържете го, но го дръжте здраво. Няма да е лесно.

— Но какво му е? — попита Келсън, докато стражите изпълняваха заповедта. — Морган, сигурен ли си, че е безопасно да го, развържем? Той е получил берсерски пристъп.

— А ние трябва да разберем на какво се дължи това — добави Морган. — Явно се е боял от нещо, трябваше да се сетя още следобеда.

Когато отново се съсредоточи върху Дери, младежът потръпна и стисна очи. Морган докосна челото му и секунди по-късно Дери отвори очи. Сега безумието го бе напуснало. Само фактът, че стражите го държат вързан явно го смущаваше. Когато обърна глава към Морган, в сините му очи се четеше болка и страх Аларик не очакваше да срещне такъв поглед.

— Какво, какво съм направил? — попита тихо Дери.

— Не си ли спомняш?

Младежът поклати глава.

— Нещо… ужасно ли съм скрил? Наранил ли съм някого?

Морган прехапа устни, за да не даде воля на гнева си, загрижен за състоянието на скърбящата жена в другия край на помещението.

— Да, Дери. Помогнал си на Уенсит и Бран Корис да откраднат детето на тази жена. Също си наранил Уорън и си убил един от войниците. Наистина ли не помниш?

Дери поклати глава, в очите му се отразяваше мъката на Морган. Аларик вдигна съчувствено ръка и докосна рамото му, но при допира Дери се изви нагоре, освободи се от стражите и стисна Морган за гърлото.

— Дръжте го! — викна Келсън и се хвърли в краката на Дери докато стражите го прихванаха отстрани.

Хватката на Дери продължи около три секунди. Морган успя да се освободи и го притисна към пода, докато стражите го държаха за ръцете и краката. Дори и тогава младежът продължи да се съпротивлява и да крещи:

— Не! О, Господи, не! Морган, не мога да се спра! Убий ме. Моля ви, убийте ме, преди да…

Морган го удари през устата, нещо изпука и Дери се отпусна в несвяст. Морган се изправи на колене като дишаше тежко и нареди на стражите да не пускат краката на Дери. Келсън погледна загрижено Аларик и отпрати войниците, които се втурнах: в палатката при вика му.

— Боже Господи, какво стана? Добре ли си? — изпъшка той и приглади туниката си. — Той се опита да те убие.

Морган кимна като разтриваше врата си енергично. По кожата избиваха сини петна.

— Зная. Единственото обяснение е, че Уенсит го държи под най-строг контрол и му въздейства многопластово. Ето защо не го открихме следобеда. Неутрализирах повърхностната магия, но тя явно тлее някъде в подсъзнанието му. Трябва или да го освободим, или да го убием. — Морган си пое въздух и се опита да се отпусне. — Когато се съвземе, ще бъдете ли до мен, готови да се включите в битката с това, което го държи във властта си, каквото и да е то?

Келсън кимна мрачно. Аларик се обърна към стражите:

— А вие го дръжте, по дяволите, не мога нищо да направя, ако се мята като риба на сухо и се опитва да ме удуши.

Стражите кимнаха смутено, на лицата им се изписа безпокойство, когато Дери изстена и се размърда. Но преди да се върне в пълно съзнание, Морган бавно доближи ръце до главата му. Очите му се рееха в пространството.

— Чуй ме, Дери — рече той.

Тялото на младежа се сви конвулсивно и той се извъртя така рязко, че за малко стражите да го изпуснат. Морган поклати глава и стисна слепоочията му като насочи цялата си сила към него.

— Всичко е наред, Дери. Сега си в безопасност. Ще те освободим. Отпусни се и ме пусни в съзнанието си, както си правил и преди. Уенсит няма вече да има власт над теб.

Дери отново потрепери, тялото му се сгърчи в ръцете на войниците. После изгуби свяст. Дълго време Морган стоя неподвижен, преди да вдигне глава.

— Добре, Келсън. Последвай ме. А вие го дръжте здраво, докато не ви кажа, че вече е безопасен. Може да вземе да буйства всеки момент без предупреждение.

— Да, Ваша Светлост.

Келсън сложи ръка на рамото на Морган и го последва. В палатката се възцари тишина, смущавана единствено от глухите ридания на лейди Рикенда.

Дънкан погледна към другия край на помещението и забеляза оживлението около притихналия Дери. Арилан бе изтощен от разрушаването на Портала и едва успя да се измъкне извън кръга и да се приближи до Морган и Келсън. Дънкан усети, че сега е времето да извади Рикенда от отчаянието й и да я подтикне да говори за онова, което се бе случило.

— Лейди? — мило рече той.

Жената подсмръкна и преглътна, след което вдигна глава и избърса очите си. Не го погледна.

— Извърших ужасно нещо, отче, — прошепна тя. — Извърших ужасно нещо и не мога дори да моля за прошка, защото бих го направила отново, ако имам възможност.

През ума на Дънкан минаха картините от последните събития и той се замисли върху значението на думите й. Съвсем забрави, че вече не носи свещеническите си задължения.

— Какво е това ужасно нещо, милейди? — попита той. — Не мога да разбера защо се обвинявате за случилото се тук тази нощ. Нали Дери ви е подмамил да дойдете, за да отвлече вас и сина ви?

Рикенда поклати глава.

— Вие не разбирате, отче. Съпругът ми беше един от мъжете, които се появиха в кръга, за да отвлекат детето ми. И аз… аз се опитах да го убия.

— Опитали сте се да го убиете? — повтори Дънкан, учуден как може такова крехко момиче да си мисли, че може да извърши подобно нещо.

— Да, и вероятно щях да успея, ако там не бяха Уенсит и Дери, който ми попречи. Вие сте дерини, отче. Знаете за какво говоря.

— Аз зная… — Дънкан спря като осъзна смисъла на думите й. — Лейди, вие дерини ли сте?

Тя кимна, но не го погледна.

— Бран знае ли?

— Знае — прошепна тя като се осмели да срещне погледа му. — И аз… о, отче, какво от това? Не мога да ви лъжа. Мисля, че се опитах да убия Бран по друга причина. Той… Боже, помогни ми, отче… но аз обичам друг. Обичам вашия братовчед и той ме обича. Все още не съм престъпила брачния обет, поне не на дела. Но ако Аларик убие Бран утре, което е възможно, законът… о, прости ми, отче. Дори не мисля за Бран. Но той е предател. О, какво да правя?

Тя се разрида горчиво и Дънкан я прегърна през рамо. Двамата седнаха на ръба на леглото на Келсън. В другия край на палатката, Морган и кралят все още бяха коленичили до омагьосания Дери, а Арилан гледаше безразлично пред себе си. Дънкан не очакваше помощ от никого. Сам трябваше да изпие чашата до дъно. Докосна леко косата на жената и се опита да подреди обърканите си чувства.

Рикенда и Аларик. Разбира се. Сега всичко идваше по местата си. Сляп е бил да не го забележи по-рано. Познаваше добросъвестността на братовчед си. Все още нищо не се бе случило между двамата. Самата Рикенда се закле, че е останала вярна на брака си. Но Дънкан разбра какви вътрешни угризения чувстваха и двамата, какви терзания, свързани с утрешния ден. Учуди се, че Аларик не е споделил с него, но осъзна, че не е имал време, а дори и да имаше, не би споменал никому такова нещо. Да изгаря от страст по чужда жена бе недопустимо за Аларик Морган.

Мислите му отново се върнаха към свещеническите му обязаности, както и към факта, че бе забравил за момент своето отстраняване. Освен това новината за истинската същност на Рикенда разпали у него конфликта, с който се бе борил тъй дълго. Тя се обърна към него като към свещеник, а същевременно засегна и деринската му кръв. Дали щеше да успее да обедини и двете в себе си? И кой беше той, всъщност?

Добре кръвта му е първа! Роди се и живя с нея близо тридесет години. Фактът, че светът не знаеше за това, нямаше отношение към проблема. Той бе дерини.

Ами свещеничеството? Откакто брат му умря в Кулди, той не бе служил в църква. Но нали Отлъчването бе вече отменено? И все пак къде бе мястото му като свещеник? Възможно ли бе да обедини и двете си страни в едно цяло? Даваха ли древните закони правото да бъде и духовник, и дерини?

Погледна към Арилан и се замисли. Когато взе първото си причастие, разбра, че сърцето го тегли повече от всичко към свещеничеството. Това беше призванието му. А Арилан изглежда нямаше съмнения относно съвместимостта на тези две природи. Наистина Арилан бе крил истината от години, но нима това го бе сломило?

Какво бе казал епископа? Той и Дънкан са първите дерини ръкоположени в свещенически сан от Междуцарствието до сега. Дънкан не се съмняваше, че Арилан вярва в призванието си и се счита за Божи служител. Маклейн винаги бе усещал у него това излъчване на святост, още от първата им среща преди шест години. Не се съмняваше, че ръкополагането му е законно. Защо тогава неговите собствени обети и ръкополагане да са по-малко валидни?

Наведе поглед към Рикенда и я видя да бърше очи. Вече бе спокойна. Но преди да я заговори, тя обърна сините си очи към него и го погледна в лицето.

— Ще се оправя, отче. Зная, че не мога да очаквам опрощение за това, което сторих, но ще чуете ли изповедта ми? Може би ще ми помогнете да остана в мир със самата себе си.

Дънкан сведе поглед и си спомни последното препятствие.

— Забравихте ли, че съм освободен от длъжност, милейди?

— Чичо ми Кардиъл смята, че вие сте си внушили освобождаването си още от Дхаса, понеже Арилан и той не са изтъкнали никаква причина, която да ви попречи да служите.

Дънкан вдигна вежди като осъзна, че това е истина. Арилан подчерта, че не бива да се тревожи по този въпрос, но Дънкан очакваше да получи потвърждението на Кориган, който пръв го бе отстранил от служение. Но сега Кориган загуби властта си и го заточиха в Ретмут. Разбра, че за първи път в живота си, решението е изцяло в негова власт.

— Фактът, че съм дерини нищо ли не значи за вас? — попита той с последно усилие да увери себе си в това, което искаше да направи.

Тя го погледна странно, изпълнена с нетърпение.

— Означава много за мен, отче, защото вие можете да разберете мъката ми по-добре. Но вие питате така, сякаш това е някаква пречка, защото сега всички знаят самоличността ви. Нима възнамерявате да изоставите свещеническото си призвание?

— Разбира се, че не.

— Вие се смятахте за добър свещеник през изминалите години, нали?

Той замълча.

— Да.

Рикенда се усмихна и коленичи.

— Тогава изповядайте ме, отче. Моля ви да изпълните обета си. Дълго време бездействахте.

— Но…

— Отстраняването ви е отменено. Защо се противите? Не е ли това призванието ви?

Дънкан се усмихна смутено и наведе глава, когато тя се прекръсти и събра ръце за молитва. Изведнъж осъзна, че прави онова, за което е роден и че никога няма да се усъмни отново. С нова увереност и спокойствие, той заслуша изповедта на Рикенда.

В другия край на палатката, Морган вдигна глава и въздъхна. Даде знак на стражите да пуснат Дери и да излязат. Момъкът лежеше спокойно пред него, унесен в сън. Аларик приседна на земята и се загледа в малкото късче почернял метал в ръката си. Келсън погледна пръстена и се обърна към Арилан. Никой от тях не гледаше дясната ръка на Дери, нито показалеца, побелял и скован, където бе пръстенът. Да, магията бе премахната, но това им коства много. Морган се опита да сподави прозявката си, но се отказа и се изпъна с удоволствие.

— Сега е добре. Най-после е свободен.

Келсън погледна пръстена в ръката на Морган и потръпна.

— Какво ли е преживял? Ти ми спести по-голямата част от това, Морган, но как ли ще живее занапред със спомена?

— Няма да му се наложи, — поклати глава Аларик. — Позволих си някои волности и изтрих паметта му за случилото се в Есгаир Ду. Част от ужаса ще го преследва до края на дните му, но изтрих най-лошото. След няколко седмици всичко ще се превърне в неясен спомен. И ще съжалява, че е изпуснал утрешното събитие. Вероятно ще спи няколко дни.

— Ако иска, нека вземе моята порция от утрешното участие — измърмори под нос кралят.

— А? — изсумтя Морган, който пропусна да чуе коментара.

— Няма значение, не прилича на един крал да говори така — захили се Келсън. — По-добре да поспим. Милейди?

Той протегна ръка на Рикенда, която бе приключила разговора си с Дънкан.

— Милейди, наистина съжалявам за онова, което стана. Бъдете сигурна, че ще направя всичко, което е по силите ми, за да върна сина ви утре.

— Благодаря ви, господарю.

— Е, хайде, приятели — рече тихо Арилан. — Скоро ще се съмне.