Елитът на Дерините

Глава шестнадесета

Изведнъж Дънкан почувства разкъсваща болка в лявото си рамо и цялото му тяло изтръпна. За един безкраен миг осъзна лудия блясък в очите на Уорън, предупредителния вик на Келсън и Аларик, който го прихвана под мишниците, за да не се свлече на пода.

После Аларик изкрещя на Уорън да се дръпне и онзи сякаш дойде на себе си и се сгърчи от ужас, виждайки какво е направил. После Аларик издърпа острието от рамото му. Никой друг не помръдна от мястото си. Братовчед му се наведе над него и прошепна нещо, което Дънкан не схвана.

— Дънкан? Дънкан, чуваш ли ме? По дяволите, Уорън! Не трябваше да го удряш така силно! Дънкан, аз съм, Аларик. Слушай ме!

Дънкан разбра, че ако се концентрира може да разбира думите само по движението на устните. Премигна и погледна братовчед си занесено и като че мина цяла вечност, преди да успее да кимне слабо. Успя да види дръжката от слонова кост на камата на Уорън. По нея имаше някакви ръждиви петна.

Отново вдигна поглед към Аларик и го обзе пълно спокойствие. Морган докосна леко челото му.

— Тежка е раната, Дънкан — промърмори той. — Ще трябва да ми помогнеш. Опитай се да превъзмогнеш болката. Искам да си в съзнание, защото не съм сигурен, че ще мога да се справя сам.

Дънкан извърна леко глава и прошепна:

— Давай. Ще се държа.

Сивите очи на Морган го гледаха със състрадание. После го привдигна и го остави да се опре на гърдите му. Дънкан се подпря на дясната си ръка, за да го улесни, доколкото е възможно.

— Давай — прошепна отново Дънкан.

Лявата ръка на Морган мина леко над раната. Ударът бе силен и дълбок, защото дори костта бе засегната. Кръвта бликаше на струи, явно някаква артерия беше разкъсана. После Дънкан почувства как ръцете на братовчед му притискат раната и кръвта избива между пръстите. Съзнанието му се докосна до неговото, оттам идваха вълни на спокойствие и сигурност, които отмиваха агонията.

Болката остана някъде назад. Отвори рязко очите си и ги прикова в тези на Аларик. В един миг умовете им се срещнаха и връзката помежду им стана по-здрава от най-силното ръкостискане.

После и двамата затвориха очи като по команда и Дънкан чу в главата си странен напев, който идваше от дълбините на самото му същество. Връзката помежду им стана неразрушима, и покоя, който му носеше бе като вечност. Някаква огромна призрачна ръка го докосна и той почувства нечие трето присъствие над тях, което никога по-рано не бе усещал. После болката изчезна и кръвта спря. Дънкан отвори очи и видя Аларик все така надвесен над него, връзката помежду им се разпадаше. Привдигна се леко и изви глава да погледне рамото си. Морган вдигна изцапаните си с кръв ръце и се усмихна. Раната я нямаше!

Блед белег очертаваше контурите й, но дори и той се различаваше все по-трудно. Огромното количество кръв, което загуби се бе изпарило почти без следа. Вдигна лявата си ръка без всякакво усилие и едва тогава се обърна за пръв път към останалите. Уорън стоеше най-близо — бял като платно и вцепенен от изумление. Келсън и Кардиъл стояха непосредствено зад него, а малко по-встрани бяха хората на Уорън. Дънкан се усмихна уморено и сведе глава.

— Благодаря ти, Аларик — прошепна той.

Морган отвърна на усмивката му и го повдигна да седне.

— Е, Уорън, приемаш ли това, което видя? Трябва да признаеш, че Бог е дал дара на изцерението не само на теб, но и на дерините.

Уорън успя да се откъсне от вцепенението си и поклати глава.

— Не може да бъде. Дерините не могат да лекуват. А ти как лекуваш? Значи това е част от силата ти. И аз, който също мога да лекувам…

Изведнъж се сепна, като осъзна до какъв извод го водят разсъжденията му и пребледня още повече, ако това изобщо бе възможно. Морган забеляза реакцията му и разбра, че е постигнал поне част от целта си. Помогна на Дънкан да се изправи и се обърна към Уорън с усмивка.

— Да, трябва да приемеш и тази възможност, Уорън — каза меко той. — Ако ти го бях казал преди, просто нямаше да ме изслушаш. Сега може би ще си малко по-обективен. Ние смятаме, че ти също си дерини.

— Това не е възможно — прошепна Уорън зашеметено. — Няма как да съм. Нали съм мразил дерините през целия си живот? И знам, че измежду предците ми няма дерини. Невъзможно е.

— Всъщност е напълно възможно — намеси се предпазливо Келсън. — Мнозина от нас до края на живота си не подозират, че са такива, докато не се случи нещо съвсем неочаквано, което да им отвори очите. Може би си чувал как майка ми разбра за деринския си произход? А никой не е допускал, че Джихана Гуинидска има нещо общо с дерините. Тя ги мразеше от дъното на душата си, Уорън, може би дори повече от теб.

— Но как — как може някой да разбере със сигурност? — попита тихо Уорън. — Как да зная дали съм дерини?

Морган се усмихна.

— Джихана разбра като използва сили, които не знаеше, че притежава, но за това я принудиха обстоятелствата. От друга страна има хора, чиито необичайни сили не могат да се обяснят с дерински произход. Единственият сигурен начин е да се прочете съзнанието на другия. Мога да го направя за теб, стига да искаш.

— Да се прочете съзнанието?

— Трябва просто да се отпуснеш и да не мислиш за нищо, а аз ще вляза в ума ти с моя. Не мога да ти обясня как разбирам дали си дерини, щом се свържа с теб, но го разбирам със сигурност. Повярвай ми, че имам тази способност. Ще ми позволиш ли да го направя?

— Да… да влезеш в ума ми? Аз… — Уорън погледна безпомощно към Кардиъл като неволно призна епископската му власт по този начин. — Това позволено ли е, Ваша Светлост? Аз… аз не съм сигурен как да постъпя в такъв случай. Дайте ми съвет, моля ви.

— Вярвам на Морган — рече тихо Кардиъл. — Не зная как го прави, но съм сигурен, че казва истината. И макар и да не съм се докосвал до ума му, смятам, че намеренията му са благородни. Ти трябва да видиш недоразумението, което ни изправи едни срещу други, и да се присъединиш към нас. Гуинид трябва да е единен, за да се вдигне срещу Уенсит от Торънт. Ти със сигурност разбираш това.

— Но да позволя на Морган… — Гласът му трепна, когато се обърна към младия генерал.

— Споделям тревогата ти по този въпрос. Чувствата ми към теб все още носят спомена за враждата ни. Но никой друг, освен мен не може да изпълни тази задача. Келсън има дарбата, но му липсва опита, който аз имам. А се боя, че успя да изтощиш Дънкан докрай с раната, която му нанесе. Предстои ни да направим нещо, изискващо много енергия и не мога да позволя на Дънкан да поеме този риск. Той е изчерпан. Нямаш друг избор, освен мен, стига разбира се да искаш да научиш истината за себе си.

Уорън сведе поглед към краката си и замълча, преди да се обърне към хората си.

— Истината ми кажете — прошепна той — Вярвате ли, че съм дерини? Пол? Оуен?

Пол погледна останалите и пристъпи колебливо напред.

— Аз… аз ще говоря от името на всички ни, милорд, и… що се отнася до нас — ние не знаем какво да мислим.

— Но какво да направя? — изплака жално Уорън.

Пол си размени поглед с мъжете зад него и рече:

— Трябва да научите истината, милорд. Може би сме сбъркали по отношение на дерините. Ако и вие сте такъв, то значи не цялата им раса е зла. Ще ви следваме до Ада и обратно, ако трябва, но… трябва да знаете истината.

Раменете на Уорън увиснаха. Усети, че е загубил и се обърна към Морган с думите:

— Изглежда се налага да приема предложението ти. Последователите ми трябва да знаят кой съм, и признавам, че и аз искам да разбера. Какво трябва да направя?

Морган подаде ризата на Дънкан и обърна стола към камината.

— Не мисли, че си загубил, Уорън — рече той и направи знак на останалите да се отдръпнат, спомняйки си последния път, когато отвори съзнанието си за друг човек. — Просто ще споделим един с друг умовете си, ще работим заедно. Винаги можеш да скъсаш връзката помежду ни, ако се уплашиш и не искаш да продължаваме. Обещавам ти, че няма да посегна на свободната ти воля. Седни тук, ако обичаш.

Уорън преглътна тежко и приседна на ръба на стола с лице към огъня. Морган мина зад него и сложи ръце на рамената му, за да го издърпа да се настани по удобно. Сетне заговори. Гласът му бе тих и успокояващ в осветената от пламъците стая.

— Отпусни се, Уорън. Облегни се и гледай огъня. В това, което ще направим, почти не се използва магия. Отпусни се и гледай огъня. Насочи вниманието си върху докосването на ръцете ми и гласа ми. Нищо не може да те нарани, Уорън, обещавам ти. Отпусни се и ме последвай. Само пламъците се движат покрай нас. Следвай ме.

Гласът на Морган се носеше като песен, утихваше и се люшкаше заедно с огъня. Уорън се отпусна. Отслаби натиска на ръцете си върху раменете му и човекът не трепна. Това бе добър знак. Уорън бавно потъваше в магията на напевния глас и Морган се концентрира върху грифона, който носеше — това бе първата фаза от четенето на едно съзнание. Разшири сетивната си мрежа около Уорън и усети, че човекът е в стадия на лек транс, дишаше дълбоко и очите му почти се затваряха.

Морган внимателно обви слепоочията му с дланите си и пристъпи към директния контакт. Уорън не се възпротиви при първия досег със съзнанието му и Аларик въздъхна облекчено. Наведе се над него и загледа лицето му. Уорън спеше. Проникна в ума му без усилие.

Пет минути по-късно Морган се обърна към Келсън и Дънкан. Очите му ги гледаха сякаш от огромно разстояние.

— Колко е красива подредбата на съзнанието му под плесента на омразата към дерините — прошепна Морган — но съм почти сигурен, че не е дерини. Бихте ли потвърдили?

Келсън и Дънкан се приближиха безмълвно към Уорън и докоснаха челото му едновременно. Миг по-късно се отдръпнаха назад.

— Прав беше. Не е дерини — прошепна Дънкан.

— И все пак умее да изцелява — учуди се Келсън. — Освен това има дарбата да убеждава другите. От всички таланти на дерините тези двата са най-полезни за човек като него, които твърди, че има божествена мисия на земята.

Морган кимна и отново се взря в лицето на Уорън.

— Прав си. Но аз все пак ще му разкрия част от истинската същност на дерините, за да има какво да противопостави на наслоените си предубеждения срещу нас. После ще го събудя.

Отново притвори очи и докосна раменете на Уорън. Онзи трепна и се взря в Морган с учудване.

— Значи… не съм дерини — въздъхна той с изражение на страхопочитание. — Колко странно разочарование изпитвам поради това. Нямах представа, че…

— Но сега разбираш всичко, нали? — попита Морган уморено.

— Просто не знам как съм могъл да бъда така предубеден към вас. И дали наистина Бог ме е избрал за нещо?

— Силата ти иде от другаде, не е свързана с дерините — каза тихо Дънкан. — Може би Бог наистина те е избрал, но погрешно си изтълкувал волята Му за тебе.

Уорън погледна стреснато Дънкан и осъзна, че редом с него е и Келсън, който го изучаваше мрачно. През ума му мина, че не трябва да седи в присъствието на краля и се изправи бързо.

— Ваше Величество, простете ми. Всичко, което ви казах по-рано, всичко що сторих против вас през последните месеци, колко много съм ви огорчил!

— Искам само да си ми верен — рече просто Келсън — Помогни ни да убедим архиепископите в това, което току-що узна, за да тръгнем заедно срещу Уенсит. Ако направиш това, то ще простя на теб и съратниците ти всичко, което сторихте. Нужна ми е помощта ти, Уорън.

— С радост ще ви я дам, Ваше Величество — рече Уорън и падна на колене пред Келсън.

Хората му го последваха с готовност.

Келсън докосна леко рамото му и им направи знак да станат.

— Благодаря ви, господа, но нямаме време за церемонии. Уорън, най-добре ще е да решим как най-бързо да разпространим новината за настъпилата с теб промяна. Какво предлагаш?

Уорън се замисли за миг и кимна.

— Да, имам идея, Ваше Величество. Често съм имал видения за опасности, които предстоят да се случат. Хората ми вярваха на тези видения. Така ще постъпя и сега, ще им кажа, че през нощта ме е посетил ангел и ми е наредил да бъда верен на краля си, за да не падне Гуинид. По-късно ще имаме време да им разкрием цялата истина. Междувременно мълвата ще се разпространи и сутринта ще е по-лесно да обявим присъствието ви в замъка, а това ще е най-силният коз срещу архиепископите. Съгласен ли сте с това?

— Морган? — попита Келсън.

— Уорън, имаш усет за хубава интрига — усмихна се Аларик. — Ще могат ли хората ти да се заемат със задачата веднага?

Бунтовникът кимна.

— Отлично. Когато приключите, ще се срещнем в кулата горе. Междувременно бих искал да се посъветвам с неколцина от офицерите ми. Вярвам, че мога да ги открия в тъмницата долу?

— Уви, прав сте. Там са — призна Уорън.

— Няма значение. Ще ида да ги отключа. Нека се срещнем горе след два часа.

— По-добре след три — намеси се Пол де Джендъс.

Морган сви рамене.

— Късно е. Трябва да побързате. След два часа ще ви чакаме. Съгласни?