Елитът на Дерините

Глава втора

Младият мъж с гарвановочерна коса седна на походния стол и постави между коленете си и ръба на покритото с кадифе легло, обърнат с лицето надолу, продълговат щит. Тънките му пръсти бавно и старателно обвиваха дръжката покрита с кожена лента. Сивите му очи бяха скрити от дълги, тъмни мигли.

Но мисълта на младежа не беше съсредоточена върху това, с което се занимаваше. Нито пък беше заета с красивия и богато изработен герб, скрит под платненото покривало, представляващ блестящият, златен, Кралски лъв на Гуинид, на червен фон. Вниманието му не беше насочено и към безценните килими от Келдиш, върху които беше стъпил с прашните си ботуши, нито пък към покритата със скъпоценни камъни дръжка на правия меч, скрит в проста, кожена ножница и окачена така, че да бъде лесно достигната.

Младият мъж, който седеше в шатрата, близо до Дол Шая, не мислеше за тези неща, защото той беше Келсън Халдейн, синът на покойния крал Брайън. Същият този Келсън, който преди няколко месеца беше навършил четиринадесет години, сега беше крал на Гуинид и владетел на множество по-малки херцогства и баронства. В този момент, той също така беше и един разтревожен млад човек.

Келсън вдигна очи към входа на шатрата и се намръщи. Спуснатото платнище му осигуряваше усамотение, но светлината, която проникваше през процепа между него и земята, беше достатъчна, за да разбере, че денят вече свършваше. Отвън долитаха звуците от ритмичния ход на часовите, които охраняваха шатрата, шумът на копринени флагове, плющящи на вятъра, пръхтенето и тропота на огромните бойни коне под близките дървета, които теглеха завързаните за забити в земята колове въжета. Келсън примирено се върна към своето занимание и няколко минути продължи да работи в тишина, докато внезапно вдигна глава и погледна с очакване, когато платнището на входа беше дръпнато. В палатката влезе млад мъж, облечен в броня и наметнат със синя мантия. Очите на краля светнаха радостно.

— Дери!

Новодошлият се поклони бързо и седна неудобно на ръба на кралското легло. Той беше малко по-стар от Келсън, може би в средата на двадесетте си години, но сините му очи гледаха сурово под гъстата, къдрава, кафява коса. Между грубите му пръсти, висеше тясна кожена лента, която той постави върху щита на Келсън, като кимна леко, докато гледаше работата на момчето.

— Трябваше аз да направя това, Ваше Величество. Поправката на оръжия не е кралска работа.

Келсън сви рамене, стегна здраво кожената връв, извади гравирана със сребро кама и отряза краищата.

— Нямах какво да правя този следобед. Ако вършех това, което се полага на един крал, щях да съм вече в Коруин, да потушавам въстанието на Уорън и да принуждавам архиепископите да прекратят дребнавите си кавги. — Той прекара пръсти по дръжката на щита и с въздишка прибра камата — Но Аларик ми казва да не правя това. Така че аз седя, губя си времето и се опитвам да покажа търпението, което той очаква от мен. — Келсън остави щита върху леглото и отпусна ръце на коленете си. — Опитвам се, също така да не те питам неща, за които не би искал да говориш, но сега това е неизбежно. Кажи, каква цена платихме в Дженън Вейл.

А цената беше висока. От тридесетте, които бяха тръгнали с Нигел преди два дни, се върнаха по-малко от двадесет. Те се добраха до Дол Шая, гневни и изтощени, а някои от завърналите се, не доживяха до вечерта. Дженън Вейл означаваше не само загуба на хора, но и тежък морален удар. Келсън слушаше доклада на Дери и усещаше как неговите четиринадесет години натежават на раменете му.

— По-лошо е, отколкото се страхувах — измърмори той, когато чу и последните страшни подробности за поражението. — Първо архиепископите с тяхната омраза към Дерините, сега и този фанатик Уорън де Грей… а хората го подкрепят, Дери! Дори да спра Уорън и да се спогодя с архиепископите, не мога да победя цялото херцогство.

Шон, лорд Дери поклати глава категорично:

— Мисля, че погрешно преценявате влиянието на Уорън, Ваше Величество. Неговите призиви въздействат, когато той е наблизо и след няколко чудеса хората се събират около него. Но традиционната лоялност към краля е по-стара, а вярвам и по-силна, от магнетизма на един нов пророк, особено ако той призовава към свещена война. Щом Уорън отиде на друго място, целият устрем на селяните изчезва. Неговата фатална грешка е, че избра за свое седалище Корът, където са и архиепископите. Така той на практика изглежда като един от техните последователи.

— Така или иначе, остава проблемът с отлъчването. Нима селяните ще го забравят толкова бързо? — осъмни се Келсън.

Дери се усмихна уверено:

— Според сведенията, бунтовниците в отдалечените райони са лошо въоръжени и слабо организирани, Ваше Величество. Когато им се наложи да се сблъскат с действителността в лицето на Вашата кралска армия, настъпваща срещу тях, те ще се пръснат като пилци.

— Нещо не чух да са се пръснали като пилци при Дженън Вейл — изръмжа Келсън. — Всъщност, все още не мога да разбера, как лошо въоръжените селяни са успели да изненадат патрула. Къде е чичо Нигел? Бих искал да чуя обяснението му за случилото се вчера.

— Опитайте се да бъдете търпелив с него, Ваше Величество — каза Дери като наведе очи с неудобство. — Той помагаше на хирурзите да се погрижат за ранените през цялото време, след като се завърна. Едва преди час успях да го убедя, да остави лекарите да се погрижат за собствените му рани.

— Той е ранен? — очите на краля неочаквано станаха тревожни. — Колко лошо? Защо не ми каза?

— Той ме помоли, Ваше Величество. Не е нещо сериозно. Лявото му рамо е лошо изкълчено, има няколко повърхностни разреза и леки натъртвания. Но той предпочита да беше умрял, вместо да загуби хората си.

Устните на Келсън трепнаха от съжаление и той се усмихна измъчено:

— Знам. Грешката не е негова.

— Моля Ви припомнете му това, Ваше Величество — каза тихо Дери. — Той смята, че е предал доверието Ви.

— Не и Нигел. Никога той.

Младият крал стана, разкърши уморено раменете си в бялата, ленена туника и протегна врат, за да погледне към тавана на шатрата на един метър над него. Правата му черна коса, подстригана по войнишки малко над ушите, беше разрошена и той прекара през нея загорялата си ръка, като се обърна отново към Дери:

— Някакви вести от Трите Армии на север?

Дери стана учтиво:

— Малко, за което да не сте чул. Херцогът на Клейбърн съобщава, че може да задържи подстъпите към каньона Аранъл безкрайно, стига да не го атакуват едновременно и от юг. Негова Светлост смята, че главните сили на Уенсит ще се придвижат на юг през Кардоса. При Аранъл има само символични сили.

Келсън кимна бавно и изтръска няколко парчета кожа от туниката си, докато се придвижваше към ниска, походна маса, затрупана с карти.

— А няма ли вести от херцог Джеърд или Бран Корис?

— Не, Ваше Величество.

Келсън вдигна един пергел, въздъхна и замислено захапа единия край на инструмента.

— Нали не смяташ, че нещо не е както трябва? Представи си, че пролетното топене е свършило по-рано, отколкото очаквахме. От всичко, което знаем, Уенсит може вече да е навлязъл в Истмарч.

— Щяхме да узнаем, Ваше Величество. Поне един куриер щеше да успее да премине.

— Щеше ли? Чудя се.

Няколко минути, кралят изучаваше картата. Сивите му очи се присвиха, докато за стотен път обмисляше различните стратегии. Той разтвори пергела и започна да мери, изчислявайки отново първоначалните цифри, след това отстъпи, за да претегли отново различните възможности. Още веднъж се потвърди това, което вече знаеше.

— Дери. — Той махна на младия лорд да се приближи, като се наведе отново към картите. — Разкажи ми пак, какво каза лорд Перис за този път. — Той проследи с единия край на пергела тънка, криволичеща линия, която с извивки пресичаше западните склонове на планинската верига, разделяща Гуинид и Торънт. — Ако този път стане проходим седмица по-рано, ние бихме могли…

По-нататъшната дискусия беше прекъсната от звука на галопиращ кон, който рязко спря до шатрата и в нея се втурна страж с червено наметало. Мъжът припряно поздрави, докато Келсън разтревожено се обърна, а Дери се напрегна, готов да закриля своя крал, ако е необходимо.

— Ваше Величество, пристигат генерал Морган и отец Маклейн. Току-що преминаха през линията на източните постове.

Келсън извика радостно, захвърли пергела и се втурна към изхода, като едва не помете, изненадания страж. Когато той и Дери изскочиха на открито, двама, облечени в кожа ездачи, дръпнаха юздите и скочиха от конете сред облак прах. Под простите им стоманени шлемове се виждаха само широките им усмивки и прашни бради. Сивите наметала и знаците на сокола от предния ден бяха изчезнали, но когато двамата свалиха прашните шлемове, никой не можеше да сбърка златисторусата коса на Аларик Морган и светлокафявата на Дънкан Маклейн.

— Морган! Отче Дънкан! Къде бяхте? — Келсън отстъпи назад, леко раздразнен, докато двамата отупваха праха от дрехите си.

— Съжалявам, принце мой — засмя се Морган, докато издухваше праха от шлема си и го изтръскваше от косата си. — Боже Господи и вси светии, доста е прашно тук. Какво ни накара да изберем Дол Шая за лагер?

Келсън скръсти ръце и неуспешно се опита да скрие усмивката си.

— Доколкото си спомням, някой си Аларик Морган твърдеше, че трябва да лагеруваме толкова близо до границата, колкото е възможно без да ни забележат. Логичният избор бе Дол Шая. Сега ще ми кажете ли какво ви забави толкова? Нигел и останалите от отряда му се върнаха тази сутрин.

Морган погледна примирено Дънкан, след което прегърна приятелски Келсън и го поведе към шатрата.

— Предлагам да говорим за това, докато се храним, принце мой. — Махна на Дери да се погрижи за това. — И ако някой извика Нигел и неговите капитани, ще ви информирам всички едновременно. Нямам нито времето, нито желанието да повтарям всичко, което ще кажа.

Вътре Морган се стовари на един сгъваем стол, вдигна краката си върху някаква табуретка и пусна шлема си на земята.

Дънкан, който отдаваше по-голямо, значение на маниерите в обществото, изчака, докато Келсън се настани насреща в един по-добре изглеждащ стол, след което седна до Морган, като постави шлема в краката си.

— Изглеждате ужасно — заяви накрая Келсън, след като ги огледа критично. — Не мисля, че някога съм виждал, който и да е от двамата с брада.

Дънкан се усмихна, облегна се назад и като се протегна, сплете ръце зад врата си:

— Сигурно не си, принце мой, но трябва да признаеш, че излъгахме бунтовниците. Дори Аларик, с безсрамните си маниери и с крещящо жълтата си коса, минаваше за въстанически войник. Така че, справихме се просто блестящо през тези седмици, докато пътувахме облечени в униформи на бунтовниците.

— И освен това рискувахте страшно — каза Нигел, докато сядаше в стола вляво от Келсън и даваше знак на трима капитани в червени плащове, да заемат места около масата. — Надявам се, че си е струвало. С нашето приключение определено не беше така.

Морган веднага стана сериозен, свали краката си на пода и цялото му лекомислие изчезна. Лявата ръка на Нигел се крепеше на черна, копринена превръзка, а дясната му скула беше тъмноморава от получен удар. Като изключим това, той беше почти точно копие на мъртвия крал Брайън. Със съзнателно усилие, Морган изхвърли този образ от главата си.

— Съжалявам, Нигел. Чухме какво е станало. Всъщност, видяхме последиците при Дженън Вейл. Едва ли сме минали повече от няколко часа след вас.

Нигел изсумтя уклончиво и сведе очи. Морган разбра, че трябва да направи нещо, за да промени настроението на присъстващите в шатрата.

— От друга гледна точка, тези няколко седмици бяха доста поучителни — продължи весело той. — Част от информацията, която събрахме в разговори с войници на бунтовниците, е много показателна, макар и безполезна в стратегическо отношение. Учудващ е броят на слуховете и полулегендарните теории, които обикновеният народ, изглежда, е съчинил за нас.

Той сложи ръце на кръста си и седна отново, като се усмихна леко:

— Знаете ли например че според слуховете, аз имам раздвоени копита? — Аларик протегна обутите си в ботуши крака и ги изгледа замислено, а очите на всички присъстващи последваха погледа му.

— Разбира се, малко са хората, които са ме виждали бос, особено пък селяни. Мислите ли, че това може да е истина?

Келсън се усмихна насила:

— Сигурно се шегуваш. Кой може да повярва на такова нещо?

— Виждали ли сте някога Аларик без обувки, Ваше Величество? — попита Дънкан лукаво.

В този момент влезе Дери, който усмихнат внесе табла с храна.

— Аз съм виждал краката му, Ваше Величество — каза той, докато Морган заби камата си в парче месо и награби комат хляб. — Независимо какво казват, мога да Ви уверя, че той няма копита, нито дори някой пръст в повече!

Морган го поздрави, като размаха набоденото парче месо, след което го отхапа и погледна въпросително към Келсън и Нигел. Принцът отново приличаше на себе си, седеше изпънат в стола и леко се усмихваше. Той разбираше какво беше целил Морган и съзнаваше, че генералът беше постигнал целта си. Келсън, малко изненадан от тази промяна, гледаше ту към единия, ту към другия, докато накрая реши, че се шегуват с него. Той тръсна глава и се усмихна широко:

— Копита, аха! — изсмя се момчето. — Морган, за момент почти ме накара да ти повярвам.

— Човек не може непрекъснато да работи под напрежение, Ваше Величество — Аларик вдигна рамене. — Сега, какви са новините, откакто заминахме? Какво е станало, че ви заварихме така развълнувани?

— Няма нищо наистина ново. Предполагам, че затова съм толкова притеснен. Все още се опитвам да реша, кой е най-добрият начин да приключа с тази бъркотия, а това ни връща към основния въпрос — кой е най-добрият начин да се споразумеем достойно с моето духовенство и да се помирим с разбунтувалите се ми поданици.

Дънкан прокара последната си хапка с глътка вино и кимна към Келсън:

— През последните няколко седмици, ние доста мислихме по този въпрос, принце мой. Стигнахме до извода, че най-разумният подход е да се опитате да се договорите с шестте, отцепили се епископи в Дхаса. Те могат да ви помогнат, защото спорът им е само с мен и Аларик, а вие нямате нищо общо.

— Това е вярно. Ако бъдете възстановени официално и Курията се откаже от обвиненията срещу вас, бих могъл да приема помощта им, без да се тревожа, че правя компромиси с честта им. Само това ме възпираше досега да се обвържа с тях. До този момент, те бяха лоялни към мен, защото аз съм кралят и може би, защото ме познават и ми вярват като човек. Поне с епископ Арилан е така.

Морган избърса острието на камата в ботуша си и я върна в ножницата.

— Това е вярно, принце мой. Затова ние обмислихме тази възможност много внимателно, преди да решим да я обсъдим с Вас. Каквото и да вършим, не желаем да застрашим доверието, което Шесторката от Дхаса храни към вас.

— И все пак предлагате, да отидете в Дхаса и да се опитате да се споразумеете — каза кралят. — Представете си, че не успеете. Представете си, че не можете да убедите Шесторката.

— Вярвам, че мога да ви успокоя по този въпрос, Ваше Величество — каза Дънкан. — Ако си спомняте, известно време бях подчинен на епископ Арилан и го познавам доста добре. Вярвам, че той ще се отнесе честно с нас и ще убеди своите колеги да постъпят по същия начин.

— Бих искал и аз да съм така сигурен.

Келсън забарабани леко с пръсти по дръжката на стола си, след което ги сплете в скута си.

— Значи ще се оставите на милостта на епископите, заради вярата си в един човек — той ги изгледа остро. — Все пак е факт, че сте виновни по обвиненията, с които ви отлъчиха. Не можете да отречете събитията при параклиса на Свети Торин. Разбира се, има смекчаващи вината обстоятелства и се надявам, че каноническото право ще оправдае вашите действия поне в общи линии. Но ако се провалите, ако не отменят отлъчването, тогава какво? Мислите ли, че Шесторката ще ви остави да си отидете?

Келсън спря, за да погледне към входа, защото отвън се чуваха ниски гласове, явно се водеше някакъв спор. В този момент един от стражите отметна платнището и влезе в шатрата.

— Ваше Величество, епископ Истелин настоява да ви види. Твърди, че въпросът не търпи отлагане.

Келсън се намръщи:

— Въведи го.

Стражът излезе отново навън в здрача. Кралят огледа лицата на лордовете, особено тези на Морган и Дънкан. Истелин беше един от дванадесетте странстващи епископи на Гуинид, които нямаха свои епархии. Не беше присъствал в Дхаса миналата зима, когато Курията се разцепи.

Когато научи за събитията в свещения град, той декларира, че е на страната на Арилан, Кардиъл и останалите от Шесторката, а преди няколко седмици се присъедини към армията на Келсън, разположена до границата на Коруин. Истелин беше спокоен, сериозен прелат, който не парадираше с църковния си сан и със своето влияние. Беше нетипично за него да се натрапва за аудиенция при краля. Само нещо от изключителна важност би го накарало да направи това. Лицето на Келсън почти издаде тревогата му, когато епископът прекрачи прага на шатрата. В ръката си държеше сноп пергаментови листа, а изражението на лицето му се натрапваше със своята злокобност.

— Ваше Величество — поклони се тъжно Истелин.

— Милорд, епископе — отговори Келсън, като се изправи. Останалите последваха примера му.

Духовникът се огледа, кимна признателно и Келсън махна на хората да седнат.

— Предполагам, че новините, които носите не са добри, милорд — промърмори кралят, без да отклонява погледа си от Истелин.

— Предположението ви е вярно, Ваше Величество. — Епископът се приближи до Келсън и му подаде пергаментовите листа, които държеше. — Съжалявам, че аз съм приносителят на тези вести, но чувствах, че непременно трябва да ги узнаете.

Щом кралят взе листата от студените му пръсти, Истелин, който не желаеше да среща отново погледа на младия монарх, се поклони и отстъпи. Изпълнен с лоши предчувствия, Келсън хвърли поглед към първия лист и докато четеше, устните му се свиха в тънка бяла линия. Очите му, които от минута на минута ставаха все по-студени, се стрелнаха към добре познатия печат поставен върху документа, след което отгърна на следващата страница. Лицето му побеля, докато четеше и той очевидно се въздържаше да не смачка и разкъса пергамента веднага. Като прикриваше ледените, халдейнови очи с дългите си мигли, кралят започна да навива листата на дебел свитък и заговори, без да поглежда нагоре.

— Моля, всички да излязат — от гласа му лъхаше на студ и смърт. Човек просто не можеше да не се подчини. — На вас Истелин, ви се забранява да говорите за това, с когото и да било, докато Ние не ви разрешим. Ясно ли е?

Епископът, спря по пътя към изхода и се поклони тъжно:

— Разбира се, Ваше Величество.

— Благодаря. Моля, Морган и отец Дънкан да останат.

Двамата, които вече излизаха, се спряха и спогледаха, объркани от странното поведение на младия крал, след което обърнаха очи към него. Той стоеше с гръб към лордовете, поклащаше се на върха на пръстите си и потупваше с пергаментовия свитък по дланта на лявата си ръка. Морган и Дънкан се върнаха на предишните си места и застанаха в очакване. Нигел понечи да се присъедини към тях, но Дънкан вдигна ръка, за да го спре, а Морган помръдна като да му препречи пътя. Принцът повдигна примирено рамене, завъртя се на пети и последва останалите. Останаха само тримата.

— Всички ли излязоха? — прошепна Келсън. Той не беше помръднал по време на малкия конфликт с Нигел, а и сега единствената му активност беше потупването с пергаментовия свитък по ръката и контролираното му дишане.

Дънкан повдигна вежди към Морган и пак погледна към краля.

— Излязоха, Ваше Величество. Какво се е случило?

Келсън се извъртя към тях и в сивите му очи на Халдейн, двамата съзряха огън, какъвто не бяха виждали от времето на крал Брайън. Младият мъж смачка пергаментовия свитък и го хвърли на пода с отвращение.

— Давайте, четете — избъбри той, втурна се към кралското легло и се хвърли на него по корем. Удари с жилавия си юмрук по дюшека. Удари с всичка сила и извика:

— Проклети да са, трижди проклети! Какво ще правим сега? Боже мой, свършени сме!

Морган се втренчи в Дънкан с празно учудване, след това загрижен отиде до леглото, а братовчед му вдигна захвърления документ.

— Келсън? Какво има? Кажи ни, какво е станало? Добре ли си?

С въздишка момчето се претърколи, подпря се на лакти и погледна доста спокойно към двамата.

— Простете ми, не трябваше да избухвам. — Той се излегна и втренчи поглед в тавана на шатрата. — Аз съм крал. Трябваше да се въздържа. Знам, че това беше грешка.

— И какво общо има това с вестта? — настоя Морган и погледна спокойното лице на Дънкан, който бързо четеше документа. — Хайде, кажи ни, какво е станало.

— Отлъчили са ме, това е станало — отвърна Келсън с тон на човек, констатиращ фактите. — Като допълнение цялото ми кралство е под възбрана и всеки, който остане лоялен към мен, се смята също за отлъчен.

— Това ли е всичко? — Аларик изпусна дълбока въздишка на облекчение и махна на братовчед си да му донесе документите. — От реакцията ти помислих, че си получил наистина ужасни новини.

Келсън седна в средата на леглото.

— Това ли е всичко? — повтори той недоверчиво. — Морган, изглежда не разбираш. Отче Дънкан, обясни му. Аз и всеки, който е с мен, сме отлъчени. Гуинид е под възбрана.

Маклейн сгъна пергамента по средата, прекара пръст по сгъвката и го подхвърли на леглото.

— Безсмислено е, принце мой.

— Какво?

— Безсмислено е — повтори той спокойно. — Единадесетте епископи от конклава в Корът, все още не са станали дванадесет. Това изискване е твърдо заложено в каноническото право като религиозна догма. Решенията им не могат да обвържат никого.

— Дванадесет. Боже, ти си прав — възкликна Келсън, изпълзя през леглото, грабна обидния документ и го погледна пак. — Как можах да забравя?

Морган се усмихна и се върна на стола си, където го чакаше недопита чаша вино.

— Това е разбираемо, принце мой. Ти не си свикнал с анатемосването като нас. Помниш, че ние бяхме истински и законно отлъчени преди три месеца, което пък ни връща към въпроса, който обсъждахме.

— Да, разбира се — Келсън стана и се върна на стола си, като все още поклащаше глава, докато гледаше документите в ръката си.

Дънкан също седна и се подкрепи с малка ябълка, докато накрая кралят остави пергамента.

— Така, вие смятате, че сега отиването ви до Дхаса е още по-неотложно. Прав ли съм?

— Да, принце мой — кимна Морган.

— Но представете си, че колегите на Арилан не го последват. Те са единствената ни надежда за споразумение с останалата част от духовенството и ако тя се провали, особено с новата възбрана и отлъчването, които висят над главите ни, никога няма да можем да накараме Лорис и Кориган да ни послушат.

Морган събра показалци, почука с тях леко по зъбите си, след което погледна към Дънкан. Свещеникът не беше променил отпуснатата си стойка и изглеждаше, че равнодушно дъвче парче ябълка, но Аларик знаеше, че и той мисли за същото. Ако не успееха да постигнат споразумение с подстрекателите на враждебността на Курията — Лорис и Кориган, Гуинид беше обречен. Щом пролетното топене отминеше, Уенсит от Торънт щеше да нахлуе покрай Релиан Рейндж, като използва Хай Кардоса за база. При наличието на вътрешни раздори и при липсата на подкрепления, той можеше сравнително лесно да отреже Трите Армии и спокойно да ги унищожи. Противоречията в Коруин трябваше да бъдат разрешени и то скоро.

Морган седна по-напред и взе шлема си от земята.

— Ще сторим всичко, което можем, принце мой. Между другото, ти какво смяташ да правиш, докато ни няма? Знам, че бездействието те тормози.

Келсън разгледа рубина на показалеца си и тръсна глава.

— Така е — вдигна поглед и се усмихна. — Но засега ще трябва да се справя с нетърпението си и да стоя, където съм, нали? Обещайте, веднага да пратите съобщение, щом се договорите с Шесторката от Дхаса.

— Разбира се. Помниш ли къде се уговорихме да се срещнем.

— Да. Имате ли нещо против да пратя Дери на север заедно с вас, поне за част от пътя? Трябват ми вести от Трите Армии.

— Съгласни — каза Морган, като си играеше с каишката на шлема. — Ако искаш, можем да уредим, той да се свързва с нас чрез медальона си, както правехме преди. Така добре ли е?

— Разбира се. Отец Дънкан ще го инструктира и ще приготви нещата ви за път. Ще ви трябват свежи коне, провизии…

— С удоволствие ще се погрижа за това, Ваше Величество — изрече Дънкан, като допи виното, вдигна шлема си и стана. — Ще намина и при епископ Истелин, за да инструктирам и него.

Свещеникът излезе, но Келсън остана загледан към изхода за известно време, след което се обърна към Морган. Той изучаваше високата слаба фигура, отпусната в стола срещу него, но внезапно откри, че присвитите очи на генерала също го наблюдават внимателно. Момчето сведе поглед към ръцете си и с изненада забеляза, че те треперят. Ядоса се и преплете пръсти.

— Ъ… Как мислиш, Аларик? За колко време ще успеете да стигнете до епископите и да направите каквото трябва? Искам… да знам кога да ви пресрещна с армията.

Морган се усмихна и докосна торбата на кръста си:

— Аз носа твоя печат с Лъва, принце мой. Аз съм твой защитник, който се е заклел да те пази.

— Не затова те питам и ти го знаеш — каза Келсън, като стана и започна нервно да се разхожда. — Отивате, за да се оставите на милостта на няколко епископа, които с еднаква вероятност могат да ви изслушат или да ви прережат гърлата, а ти ми говориш, че си бил мой защитник, заклел се да ме пази. Дявол да те вземе, Морган, искам да ми кажеш какво мислиш. Трябва ли да ти го кажа буква по буква? Искам да знам, вярваш ли на Арилан и Кардиъл!

Очите на Морган следваха младия крал и когато накрая той спря до стола си, с ръце зад гърба, го огледаха от главата до петите. От погледа на Келсън струяха интелигентност, разбиране и малко гняв. Генералът с труд потисна усмивката си. Момчето беше крал, който управляваше със сила и увереност, каквато Морган трудно можеше да прояви, но все още си оставаше дете в много отношения. Необмислените пориви на откровеност, които Келсън проявяваше от време на време, все още забавляваха Морган.

Но Аларик добре знаеше, кога кралят е сериозен. Той долавяше настроението на Келсън така добре, както преди разбираше и бащата — Брайън. Генералът погледна шлема в ръцете си, след което срещна очите на краля.

— Срещал съм Арилан само веднъж, а Кардиъл никога, принце мой. Но те са единствената ни надежда. Арилан, като че ли винаги е бил на наша страна. Той те подкрепи на коронацията и не се намеси, макар че сигурно е подозирал наличието на някаква магия. Доколкото знам, той и Кардиъл са били най-твърдите ни поддръжници, когато се е обсъждал въпросът за възбраната. Мисля, че нямаме друг избор, освен да им вярваме.

— Но да се набутате в Дхаса, когато е обявена награда за главите ви… — започна Келсън.

— Наистина ли мислиш, че ще ни познаят? — изсумтя Морган. — Я ме виж. Кога съм бил с брада и облечен в селски дрехи? Кога съм бил в Дхаса? Аз, Аларик Морган? Кой нормален човек, след като е отлъчен, преследван и знае, че всеки в страната го търси, би дръзнал да се появи в сърцето на най-свещения град в Гуинид?

— Аларик Морган — въздъхна Келсън с примирение. — Добре, да приемем, че успеете да стигнете до Дхаса и да се вмъкнете в епископския дворец, без да ви забележат — тогава какво? Никога не сте ходили там. Как ще търсите Арилан и Кардиъл? А ако ви хванат, преди да ги намерите? Тогава какво? Представи си, че някой твърде старателен страж пожелае цялата слава за себе си и ви убие, преди да ви отведат пред епископите?

Морган се усмихна и обгърна шлема си с ръце.

— Забравяш нещо, принце. Ние сме дерини. Доколкото знам, това все още означава нещо.

Келсън се втренчи слисано в Морган. После отметна глава, засмя се доволно и седна на стола.

— Знаеш ли, Морган, твърде добър си за мен. Без да спориш, успяваш да покажеш на краля си, че говори глупости, при това, без да ядосаш нито себе си, нито него. Мисля, че става така, защото ме оставяш да говоря несвързано, докато не се изморя и не осъзная колко смешен изглеждам. Ще ми обясниш ли как го правиш?

— Защо да говориш несвързано? И защо да те оставям да го правиш?

Келсън се ухили:

— Знаеш, какво искам да кажа.

Генералът стана, отупа отново дрехите си от праха и изтърка шлема си с ръкав.

— Ти си млад и любознателен по природа, но ти липсва опита, който само годините могат да дадат — каза той спокойно. — Затова говориш несвързано. — Морган се замисли за момент. — А те оставям да го правиш, защото това е най-доброто лечение срещу тревогата, което ми е известно. Човек трябва да извади на светло страховете си и да се изправи лице в лице с тях. Щом веднъж разбереш кои от тях са смешни и кои са наистина основателни, ти си направил огромна крачка към победата и над двата вида. Достатъчно честен ли съм?

— Да — отвърна Келсън, стана и тръгна с Морган към изхода. — Все пак ще внимаваш, нали? — попита кралят с изпълнен със съмнение глас.

— Кълна се в честта си, че ще внимавам, Ваше Величество.