Елитът на Дерините

Глава единадесета

Дери се сгърчи от болка, когато груби ръце го обърнаха по гръб и взеха да опипват ранената му ръка.

Смътно си спомняше, че бе загубил съзнание, когато падна от коня и че се свести докато го влачеха към мястото, където лежеше сега. Трима въоръжени войници го притискаха към земята — носеха синьо-белия герб на графа на Марли и явно не бяха от разговорливите. Единият бе допрял камата си до гърлото му — по-скоро по навик, отколкото от необходимост. До тях имаше още един мъж, облечен като санитар, който огледа скептично раните му и се зае да го превързва. С периферното си зрение успя да забележи неколцина други застанали встрани. Усети неприятно гадене. Сега вече бе наистина невъзможно да се измъкне.

Щом санитарят приключи работата си, един от другите извади няколко кожени ремъка и завърза ръцете му. След като опита възлите, човекът се отдръпна и огледа Дери изпитателно, сякаш го познаваше отнякъде, после се обърна и се отдалечи. Дери вдигна глава, опитвайки се да разбере къде се намира, а онези, които го държаха се присъединиха към останалите.

Отново бе в стана им и лежеше в сянката на кафява кожена шатра. Не успя да установи с точност местоположението си, а и не се надяваше, защото предния път успя да огледа една незначителна част от целия лагер. Единственото сигурно нещо бе, че оттук няма измъкване.

Шатрата бе като тези на овчарите в Истмарч, ниска и тумбеста, но здраво изработена — явно бе на някой от офицерите. Чудеше се кой живее в нея, защото до момента не бе видял никой с по-висок чин. Може би тези хора не осъзнаваха важността на пленника си. Вероятно нямаше да го отведат при някой от командирите си, който би могъл да го разпознае.

От друга страна, ако не знаеха кой е щяха да го сметнат за обикновен шпионин и никой не би се церемонил с него. Щяха да го екзекутират на часа.

Но раната му бе превързана, което си беше чиста загуба на време, ако смятаха да го екзекутират. Чудно къде ли бе командирът им?

Сякаш в отговор на мислите му в кръга се появи висок мъж на средна възраст, облечен в синьо и златисто, и подхвърли украсения си шлем на един от стражите. Движеше се с увереността на роден аристократ, но нещо в походката му издаваше военното обучение. Дръжката на меча му бе украсена със скъпоценни камъни, а на врата му проблясваше златна верига. Дери веднага го разпозна, барон Кемпбъл от Истмарч. Дали и той щеше да го познае?

— Я, какво сме си хванали? Кралят ли те изпрати, синко? Дери се намръщи, сякаш му задаваха просташки въпрос. Чудеше се дали си играеха с него или пък наистина не го познаха.

— Разбира се, че кралят ме прати — отговори Дери с възможно най-презрителен тон — Така ли се държите винаги с кралските пратеници?

— А, значи твърдиш, че си кралски пратеник? — попита мъжът с нотка на недоверие в гласа си — Стражите ми казаха нещо друго.

— Стражите не са ме питали — сряза го Дери презрително — Освен това съобщението, което нося не е за ушите на обикновените войници. Трябваше да стигна до армията на херцог Иуон на север. Беше нещастна случайност, че се натъкнах на лагера ви.

— А вярно си е нещастие, синко — продума Кемпбъл като гледаше Дери с подозрение — Хванали са те, когато си душел около стана, излъгал си онзи, който те е попитал кой си, убил си един от войниците. И на всичкото отгоре, нямаш никакви документи или послание в себе си, за да докажеш, че си нещо повече от обикновен шпионин. А по всичко личи, че си точно такъв. Как ти е името, синко?

— Не съм шпионин, а кралски пратеник. А името и съобщението ми не са за теб! — разлюти се Дери — И когато кралят научи какво сте…

Кемпбъл се спусна като светкавица към пленника и го сграбчи за врата. Взе да го извива, докато Дери усети, че се задушава.

— Няма да ми държиш такъв тон, шпионино! И ако искаш да доживееш до по-зряла възраст, което не изглежда твърде вероятно, предвид хапливия ти език, съветвам те да не си отваряш устата, ако няма какво смислено да кажеш! Напълно ясен ли съм?

Дери примижа, когато хватката около врата му се стегна и като преглътна яростната си забележка, даде знак, че е разбрал какво се иска от него. Желязната ръка се махна от врата му. Едва успя да си поеме дъх и Кембъл му обърна гръб с думите:

— Заведете го при Негово Превъзходителство. Нямам време да се занимавам с този. Може би някой от дерините ще успее да изтръгне истината от него.

След като заповедта бе изречена, изправиха Дери на крака и го помъкнаха по калната пътека към центъра на лагера. Мнозина го гледаха с интерес и дори му се стори, че съзира проблясък на неясни спомени в очите на някои. Обаче никой не го приближи. Още повече че нямаше особено значение дали го познават или не. Бран Корис щеше веднага да разбере кой е, а и мисълта за дерините не бе никак успокоителна.

Заобиколиха рядка горичка от дъбове и застанаха пред разкошна шатра с герб от кралско синьо и бяло на фона на зелено кадифе. Наоколо имаше и други шатри, които почти не отстъпваха по великолепието си на първата. Ярките им цветове и гербове сякаш се надпреварваха помежду си. Недалеч се виждаше тъмната вода на придошлата река, която се пенеше в коритото си през този дъждовен сезон.

Войниците блъскаха Дери всеки път, когато залитнеше и накрая го събориха на колене пред шатрата в черно и сребристо, недалеч от тази на Бран. Ранената ръка го болеше неописуемо вследствие на грубостите на стражата, а завързаните му китки бяха изтръпнали. От вътрешността на шатрата долитаха гласове, явно се водеше някакъв спор, но думите бяха заглушени от дебелия плат. Барон Кемпбъл поспря за миг пред вратата, явно се чудеше дали ще е уместно да влезе, после сви рамене и изчезна вътре. Влизането му бе последвано от взрив на недоволство и някакво сподавено проклятие на чужд език, което Дери не схвана. После се разнесе гласа на Бран Корис:

— Шпионин? По дяволите, Кемпбъл, безпокоиш ме, защото сте хванали някакъв си шпионин?

— Смятам, че е нещо повече от шпионин, милорд. Той е… — най-добре сам вижте.

— Добре. Сега се връщам, Лайънел.

Сърцето му подскочи, когато Кемпбъл излезе от шатрата, последван от облечен в синьо благородник. Дери извърна лице. Бран Корис пое дълбоко дъх, когато го забеляза. Нямаше смисъл да се отлага неизбежното. Повдигна очи и се взря в познатата физиономия на Бран.

— Лорд Дери — възкликна онзи. Златистите му очи станаха студени. — Е, какво прави моят млад колега извън залите на Кралския Съвет? Да не си изоставил ненагледния си Морган?

Очите на Дери блеснаха гневно.

— Явно не си. Лорд Лайънел, елате да видите какво ни е изпратил Морган. Най-любимият от шпионите си.

Лайънел излезе от шатрата и се взря в Дери. Бе висок на ръст, а тъмната брада и мустаци му придаваха нещо чуждоземно. Тънките му устни говореха за спотаена жестокост. Бяло копринено наметало се спускаше почти до средата на ботушите му. Малко над пояса му Дери зърна блясъка на извита кама. Сребърен обръч придържаше дългата му черна коса, вързана на плитка отзад. Над сребристите ръкави на ризата проблясваха украсени налакътници.

— Значи това е любимецът на Морган? — изрече Лайънел с презрителен тон.

— Да, това е лорд Дери — кимна Бран — Келсън го назначи на мястото на Лорд Ралсън в съвета миналата есен. Преди това беше адютант на Морган. Къде го хванахте, Кемпбъл?

— В гората на юг, милорд. Патрулите открили коня му и го издебнали. Ранил е неколцина, преди да го заловят. Питър Дейвънси е убит.

— Дейвънси? Онзи дебелия, дето лесно се палеше.

— Същият, милорд.

Бран изскърца със зъби. Палците му побеляха докато стискаше колана си. Погледът му бе като буреносен облак. За миг Дери си помисли, че ще го изрита и се сви да посрещне удара, но нищо подобно не последва. Бран успя да потуши гнева си и се обърна към Лайнел, без да му обръща повече внимание.

— Ако този човек бе изцяло в моя власт, досега щеше да е мъртъв. — Гласът на Бран бе по-тих и от шепот — Все пак, не съм до толкова заслепен от гняв, че да не преценя значението, което има за теб и Уенсит. Би ли попитал своя роднина какво иска да направим с тази мърша?

Лайънел се поклони леко и се запъти към шатрата последван от Бран. Двамата спряха точно на прага й, силуетите им се открояваха ясно на фона на тъмния вход. После някаква странна светлина затрептя над главите им и Дери осъзна, че използват магия, за да се свържат с Уенсит. Малко по-късно Бран се върна сам, изглеждаше замислен и някак си развеселен.

— Е, лорд Дери, изглежда, че новите ми съюзници са склонни да бъдат милостиви. Вместо заслужената екзекуция довечера ще бъдеш гост на Негово Величество, крал Уенсит в Кардоса. Лично аз не зная какви забавления ще ти бъдат предложени там. Понякога развлеченията от Торънт ми изглеждат малко странни, но може и да ти харесат. Кемпбъл?

— Да, милорд.

Лицето на Бран бе безизразно, докато се взираше надолу към безпомощния Дери.

— Кемпбъл, вземи един кон и го разкарай оттук. Повдига ми се като го гледам.

Морган крачеше нетърпеливо из тясната приемна и от време на време поглеждаше с безпокойство към високия прозорец. Нощта се спускаше бавно и Дхаса потъваше в странна, лепкава мъгла. Въпреки че още не бе съвсем тъмно, на много места се палеха фенери и техните призрачни пламъци трептяха и хвърляха бледи лъчи в здрача. Улиците, по които се движеха тълпи войници, сега бяха пусти. В ляво се виждаше почетната стража, поставена пред голямата катедрала на Дхаса. Около нея се тълпяха множество граждани и търговци, чакащи да отворят вратите. Огромната катедрала, огряна от стотици свещи, бе светла като ден. След малко той и Дънкан щяха да влязат вътре заедно с епископите. Чудеше се как ли ще ги посрещне народът.

Морган въздъхна и се обърна с гръб към прозореца, в другия край на стаята седеше Дънкан. На пейката до него бе поставена свещ — братовчед му четеше някаква книга в кожена подвързия. Както и Морган, той бе облечен в лилавия цвят на покаянието и беше гладко избръснат. Лицето му изглеждаше странно бледо без брада, а наметалото не бе закопчано. Не носеше никакви украшения. Морган отново въздъхна и след като огледа собствените си дрехи и двата пръстена с лъв и грифон се насочи към братовчед си. Дънкан явно не забелязваше нетърпението му или поне не даваше вид, че това го впечатлява.

— Никога ли не ти омръзва да чакаш? — попита Морган.

Дънкан вдигна поглед и се усмихна леко.

— Понякога. Това е умение, което свещениците научават твърде рано — или пък стават добри артисти. Защо не седнеш и не се опиташ да се успокоиш? Значи все пак бе забелязал.

Морган седна тежко на пейката до Дънкан и подпря глава на стената. Ръцете му бяха скръстени в жест на пълна досада.

— Да се успокоя? Лесно ти е на тебе. Обичаш церемониите. Свикнал си с църковните ритуали. А пък аз съм се наострил като паж преди рицарското си посвещение. И освен това съм умрял от глад. Цял ден не съм хапвал.

— Нито пък аз.

— Да, ама ти си свикнал. Не забравяй, че съм благородник в немилост, който обича да си угажда на дребните капризи. Дори малко от това проклето местно вино би било добре дошло.

Дънкан затвори книгата и се облегна назад с усмивка.

— Глупости говориш. Както не си ял от два дни, виното ще те омае на часа. Още повече че е по-добре да умреш от жажда, отколкото да го пиеш това вино.

— Добре, предавам се — усмихна се Морган — Прав си. Сега разбирам какво значи да се пости. Това не само смирява тялото, а и гипсира мозъка.

— Хм, сигурно епископите ще ни дадат да хапнем нещо, въпреки канона — изхили се Дънкан — Едва ли ще допуснат да припаднем от глад по време на церемонията.

— Явно си запознат с нещата — направи гримаса Морган и отново тръгна да крачи из стаята — Обаче смятам, че няма да е толкова лошо, ако припаднем. Само си представи: „Покаялите се дерини, след строг тридневен пост, с пречистени духове и сърца припадат в присъствието на Господа.“

— Знаеш, че…

В същия момент на вратата се почука леко и Дънкан подскочи и погледна към Морган. В стаята влезе епископ Кардиъл облечен във виолетов сатен с качулка отметната назад. Махна на монаха, който го съпровождаше, че може да си върви. Дънкан и Морган се наведоха да целунат пръстена му. После се обърна и затвори вратата, като същевременно извади изпод наметката си лист хартия и им го подаде.

— Това пристигна преди около час — рече тихо Кардиъл и хвърли неспокоен поглед към прозореца. — От краля е. Желае ни успех тази вечер и иска да се срещнем вдругиден при Кор Рамат. Надявам се да не го разочароваме.

— Да го разочароваме? — Морган вдигна изненадано поглед от листа — Защо? Има ли някакъв проблем?

— Засега няма — каза Кардиъл. Той се пресегна към писмото и Морган му го подаде мълчаливо. — Имате ли някакви въпроси относно предстоящата церемония?

— Отец Хю ни каза всичко необходимо, Ваша Светлост — Дънкан подбираше внимателно думите — Но ако има нещо, което трябва да знаем, Милорд, то моля да ни кажете.

Кардиъл ги изгледа продължително и се облегна на перваза на прозореца. Известно време остана така, сякаш обмисляше онова, което има да им съобщи. После се обърна бавно към тях. Стоманено сивата му коса се открояваше ярко на тъмнеещото небе.

— Този следобед в шествието направихте много добро впечатление, разбрахте ли това? — попита ги Кардиъл — Хората обичат да гледат покаяли се грешници. Това ги кара да се чувстват по-праведни. В интерес на истината, болшинството от тези, които ще бъдат довечера в катедралата са склонни да вярват в искреността ви.

— Обаче… — осмели се да го прекъсне Морган.

Кардиъл го погледна с усмивка и продължи:

— Е, винаги има по едно „обаче“ — той срещна погледа на Морган без притеснение — Аларик, опитай се да повярваш, че ви вярвам, да, и на двама ви. Но мнозина са тези, които още не са убедени. И няма значение колко искрени ще изглеждате. Чудо трябва да стане, за да ви повярват, че не кроите нещо лошо.

— Чудо ли искате да уредим, Ваша Светлост? — обърна се към него Морган.

— За Бога, не! Това е последното, което искам — Кардиъл изглеждаше възмутен — Всъщност, именно в това се състои моят проблем.

Той дълго гледа епископския си пръстен, преди да продължи.

— Аларик, бил съм епископ на Дхаса повече от четири години. През всички тези години, а и по времето на последните ми петима предшественици никога не е имало повод за разделение сред тази епархия.

— Може би трябваше да вземете това предвид, преди да се присъедините към схизмата, милорд — рече меко Морган.

Кардиъл изглеждаше огорчен.

— Направих това, което трябваше.

— Това ви го казва логиката — обади се Дънкан — но сърцето ви се бои от онова, което двама дерини биха могли да сторят. Така ли е?

Кардиъл сподави кашлицата си и отвърна:

— Аз… може би, може би е така. Обаче, все едно, искам и двамата да ми обещаете, че няма да използвате силите си довечера, чухте ли — и двамата. Каквото и да се случи трябва тържествено да ми обещаете, че с нищо няма да сте по-различни от всеки друг грешник пристъпил прага на тази катедрала, за да търси помирение с църквата. Надявам се, че разбирате важността на онова, за което ви моля.

Морган замислено хапеше устни загледан в пода.

— Предполагам, че Арилан знае, че сте тук?

— Знае.

— Също и темата, която обсъждаме?

— Съгласен е. Не бива да има магия.

Дънкан сви рамене и погледна към Морган.

— Тогава е очевидно, че трябва да ви дадем дума, милорд. Имате моята.

— И моята — добави Морган след непоносимо дълга пауза.

Кардиъл въздъхна с облекчение.

— Благодаря ви. Сега ще ви оставя за още няколко минути. Предполагам, че ще искате да се приготвите за церемонията. Арилан и аз скоро ще се върнем.

Щом вратата се затвори след Кардиъл, Дънкан се обърна към братовчед си. Свещта хвърляше танцуващи сенки по каменните стени и правеше лицето на Морган като маска на самовглъбеност. Дънкан не сваляше поглед от него, докато усети някакво странно неудобство и се принуди да наруши мълчанието:

— Аларик, какво…

Морган като че се сепна и допря пръст до устните си, след което коленичи до пейката.

— Боя се, че през последните седмици рядко се сещах да се помоля — обърна се той към Дънкан като му направи знак да се присъедини към него — Ще се помолиш ли заедно с мен?

Дънкан коленичи до него без колебание, макар че го погледна въпросително докато се кръстеше. Понечи да заговори отново, но забеляза, че Морган гледа неспокойно към вратата и устните му оформят една-единствена сричка: „Не.“ Тогава той прошепна въпроса си, но така, че само братовчед му да го чуе:

— Ще ми кажеш ли какво става. Знам, че може би ни подслушват, но какво от това? Не искаше да дадеш думата си на Кардиъл — защо?

— Защото може би не ще изпълня дадената дума — прошепна Морган в отговор.

— Да не я изпълниш? — зина от изненада Дънкан като едва се удържа да не вдигне глава — Но защо не, за Бога! Какво има?

Морган се огледа неспокойно, преди да отговори.

— Дери. Трябваше да се свърже с нас или снощи, или тази вечер. А това ще стане, когато сме в средата на церемонията.

— Господи! — простена Дънкан, но успя да се прекръсти навреме. — Аларик, не можем да говорим с Дери в катедралата, не и след като обещахме на Кардиъл да не използваме силите си. Ако ни хванат…

— Знам. Но няма друг начин. Боя се, че нещо може да е станало с него. Трябва да рискуваме и да се надяваме да не ни хванат.

Дънкан зарови лице в дланите си и въздъхна:

— Разбирам, че си обмислил внимателно всичко. Имаш ли план?

Морган отново наведе глава и се приближи към Дънкан.

— Да. Има няколко момента в литургията, когато няма да се налага да отговаряме. Ще се опитам да говоря с Дери, а ти внимавай. Ако видиш, че някой ни гледа по-особено ми дай знак да прекъсна. Можеш да…

Той рязко млъкна и наведе глава, когато чу, че вратата се отваря. После и двамата се прекръстиха и станаха, за да посрещнат Арилан и Кардиъл. И двамата бяха облечени във виолетово, а зад тях стоеше редица от монаси със запалени свещи в ръце.

— Готови сме да започваме — рече Арилан. Виолетовият сатен подчертаваше странния цвят на очите му и ги превръщаше в искрящи скъпоценни камъни, в които се отразяваше светлината на свещите. Аметистът на ръката му излъчваше хладна светлина.

Морган и Дънкан се поклониха и се присъединиха към процесията. Скоро щеше да е съвсем тъмно.

Дери и стражите, които го пазеха, пристигнаха в Кардоса в непрогледен мрак. Бяха го вързали за седлото като някакъв денк, без никакво зачитане на човешкото му достойнство. Явно това трябваше да му покаже колко абсурдно е високомерието му в настоящия момент. Така се изкачи нагоре по дефилето — с провесена надолу глава, в студ и влага — преживяване, което не бе за препоръчване никому. На няколко пъти главата му се оказваше под водата и той с мъка успяваше да задържи дъха си, за да не се удави. Китките му бяха вкочанени и разранени от грубите ремъци, а краката му тежаха като олово.

Но явно войниците не се вълнуваха особено от състоянието на пленника си. Скоро малката група спря в средата на неосветен двор и Дери бе издърпан грубо от седлото. Болката в ранената ръка го прониза като с нож, за миг си помисли, че ще припадне. Кръвта нахлу в измъчените му крайници като огън и Дери откри, че не може да стои на краката си, беше почти благодарен на двамата стражи, които го държаха под мишниците.

Опита се да огледа обстановката, за да отклони мисълта си от кошмара на болката. Бяха пред стените на Есгаир Ду, черната крепост, която защитаваше укрепения град Кардоса. Успя да зърне назъбените бойници над главата си, но войниците не му дадоха възможност да разучи мястото по-обстойно. Двама войника с черно-белите униформи на Фурстан дойдоха да го вземат и го помъкнаха надолу по дълга стълба изсечена в грубата скала. Опита се да запомни пътя, по който минават, но стълбите криволичеха безкрайно, а главата му се маеше от болка и скоро съвсем се обърка. Най-сетне се изправиха пред тежка желязна врата и единият от придружителите му извади масивен ключ докато другият го държеше. Единственото, което можеше да направи бе да остане в съзнание още известно време. Така и не разбра как се озова седнал в удобно кресло в топла стая.

Мъжете завързаха китките му за облегалките на креслото и прекараха здрав кожен ремък през гърдите и глезените му. След това излязоха. Болката бе утихнала и на нейно място усещаше непоносима умора. Дери се насили да огледа помещението до колкото може.

Очевидно се намираше в килия, но тя бе по-добра от обикновените в тъмниците на Есгаир Ду. В светлината на единствения фенер се виждаше, че подът е застлан със суха слама. Стените също изглеждаха сухи — нещо, което го успокои, защото въображението му рисуваше далеч по-ужасни картини на една затворническа килия.

И все пак това бе тъмница, виждаха се железни халки и нови лъскави вериги, а и други инструменти, за чието предназначение предпочиташе да не мисли. Имаше също и сандък увит в кожа. Предметът някак си изглеждаше неуместен на подобно място — странен и зловещ. Върху него се различаваха разни знаци и емблема с гравиран надпис, но буквите бяха твърде дребни, за да ги прочете. Чувстваше обаче, че сандъкът бе отскоро в стаята и не изпитваше никакво желание да се запознае със собственика му. Насили се да не го гледа повече и отново обходи килията с поглед.

Осъзна, че има прозорец. Едва сега го забеляза в дъното на отсрещната стена. Веднага разбра, че няма да му е от особена полза. Бе висок и тесен, и външната стена се стесняваше зад него до процеп с ширина не по-голяма от десетина сантиметра. В него бе вградена метална решетка и Дери осъзна, че дори да успее да я махне, няма да може да се провре през теснината. Освен това (ако не бе загубил чувството си за ориентация) прозорецът гледаше към отвесна скална стена. И да стигнеше до там, нямаше как да се измъкне, освен ако не избере да се отърве от грижите си веднъж завинаги. Зъберите под Есгаир Ду можеха да му предложат подобно спасение.

Дери въздъхна и отново насочи вниманието си към килията. Нямаше полза да обмисля предимствата на избора, който му предлагаше скока от тесния прозорец, след като и без това не можеше да се добере до там. Мисълта за самоубийство предизвикваше у него гадене, още повече че никому не бе потребен мъртъв. Най-вече на себе си. А и винаги съществуваше минималната възможност да се измъкне от ноктите на враговете си. Ако останеше жив, поне би могъл да съобщи на Морган онова, което бе узнал.

Това внезапно му припомни за медальона на Свети Камбър, който все още висеше на врата му. Докато не му го вземеха, все още можеше да се свързва с Морган.

Направи си сметка, че вероятно е настъпило уговореното време за разговор. Магията трябваше да действа — въпреки преживените мъки — все още имаше надежда да успее.

Пое дълбоко въздух и се концентрира върху медальона на гърдите си. Молеше се да му остане време да предаде съобщението си. Морган му беше казал, че трябва да държи медальона в ръце, когато се опитва да се свърже с него, но в момента това бе невъзможно. Надяваше се, че и докосването до тялото му щеше да е достатъчно за целта.

Ето го! Усещаше медальона върху гърдите си, отместен леко в ляво. Дано това бъде достатъчно за контакта.

Дери притвори очи и се опита да си представи медальона сякаш го държи в ръце. После остави ума си празен, докато думите на заклинанието, казано му от Морган, взеха да кънтят в главата му. Сега вече наистина чувстваше медальона в дланите си. Усети, че е на ръба на съноподобния транс, който предшестваше контакта — потъваше в хладните му дълбини. Внезапно до ушите му долетя прещракването на ключалката и той с ужас установи, че звукът го дърпа нагоре към действителността с неудържима сила. Пантите изскърцаха и в стаята се разнесоха стъпки на обути в ботуши крака. Удържа се да не извърти глава в опит да погледне кой влиза.

— Чудесно. Ще имам грижата — гласът бе студен и учтив — Дееган, имате ли нещо друго?

— Само съобщението от херцог Лайънел, сир — вторият глас явно принадлежеше на някой от подчинените.

Последва неясна размяна на реплики, след което Дери чу разчупването на восъчен печат и шумоленето на хартия. Усети, че стомахът му се свива, защото в Есгаир Ду имаше само един, към когото биха се обърнали със „сир“. В същия момент в стаята внесоха още един фенер, който хвърли разкривени сенки по отсрещната стена. Космите по врата му настръхнаха и сърцето му заби лудо. Успокояваше се с мисълта, че сенките изкривяват образите и че светлината на фенера ги прави да изглеждат тъй ужасни. Но с цялото си същество разбираше кой е дошъл при него — Уенсит от Торънт. Сега вече никога нямаше да се свърже с Морган.

— Ще свърша останалото сам, Дееган. Сега ни оставете.

Последваха стъпки и шумолене на пергамент. После вратата изскърца и ключалката изщрака. Светлината на втория фенер се приближи още повече, но усещаше, че от другата страна към него идва още някой.

В тези стъпки имаше нещо, което караше в главата му да звънят тревожни камбани.