Елитът на Дерините

Глава десета

— Е, какво ще правим с Морган и Дънкан? — попита Арилан.

Двамата епископи стояха отново в параклиса на Кардиъл, вратите бяха залостени от вътрешната страна, а пред тях се бе събрала неспокойна група отличната охрана на Кардиъл. Арилан се бе подпрял по навик на олтара от лявата страна на средната редица столове и разсеяно си играеше с тежкия сребърен кръст окачен на врата му. Кардиъл се разхождаше нервно напред-назад по мраморния под и усилено жестикулираше.

— Не съм сигурен, Денис — изрече той с усилие — Зная, че трябва да бъдем по-предпазливи, но все пак съм склонен да им вярвам. Разказът им звучи приемливо — много повече от това, което обикновено слушам. И като вземем предвид различната гледна точка, версията им съвпада с онова, което Горони ни разказа в деня на самото събитие. Честно казано, не виждам никаква възможност за тях да постъпят другояче в същата ситуация и да оцелеят, за да разкажат за това. Вероятно и аз щях да направя същото.

— И дори да използваш магия?

— Да, стига да можех.

Арилан продължаваше да си играе замислено с веригата.

— Има нещо друго, Томас. Не става въпрос какво точно са направили, а как са го направили. Нещата опират до магията, и злоупотребата с нея.

— Злоупотреба ли е да се браниш, когато те нападнат?

— Може би, ако за това се използват зли средства. Така са ни учили през целия ни живот.

— Хм, ами ако учителите ни са грешали — измърмори Кардиъл — Не им е за първи път. Ако Морган и Дънкан не бяха дерини досега да са получили опрощение, особено след като дойдоха при нас като молители, още повече че нямаше и да ги отлъчат преди това.

— Но те са дерини, отлъчени са и не са получили опрощение. Признай, че първото носи причината за второто и третото. Трябва ли да е така? Справедливо ли е да се съди с различен аршин само, защото кръвта на родителите ти те прави различен от останалите и няма как да го промениш?

Кардиъл поклати глава отрицателно.

— Разбира се, че не. Все едно да кажеш, че си по-добър от мен, тъй като очите ти са сини, а моите сиви.

Показалецът му очертаваше резки линии във въздуха докато говореше:

— Ще си по-добър от мен, ако умееш да извличаш повече полза от онова, което виждаш с очите си, отколкото аз. Цветът няма значение, нито пък факта, че майка ти е била с едното око зелено, а другото синьо!

— Сиви й бяха очите — усмихна се Арилан.

— Не се заяждай, знаеш какво имам предвид.

— Знам. Само че очите, сини или зелени са едно, а доброто срещу злото е съвсем друго. Спорът е дали природата на човека се определя от факта, че е Дерини, или не.

— Значи не приемаш аналогията ми.

— Не искам да кажа това, Томас. Твърдял съм и преди, че не всички дерини са зли. Но как ще убедиш обикновените хора в истинността на това, особено след последните триста години, когато са ги учили да ги мразят? И по-точно, как ще ги убедиш, че Аларик Морган и Дънкан Маклейн не са зли, щом самата църква твърди обратното? Ти самият убеден ли си?

— Може би не — промърмори Кардиъл избягвайки погледа на Арилан — Но понякога се налага да вярваме и в несигурни неща. Понякога трябва да взимаме всичко на вяра, дори когато говорим за действителни неща, извън контекста на метафизиката и религиозните доктрини, а и твърдим на това отгоре, че вярата е добродетел.

— Простата вяра — рече Арилан — Де да беше всичко така просто.

— Така трябва да бъде. Зная, че трябва да го вярвам, че отчаяно искам да го вярвам. Защото ако греша по отношение на Дерините, ако те са наистина такива, за каквито сме ги смятали през изтеклите столетия на омраза, то всички сме загубени. Ако цялата им раса е зла изначало, то Морган и Маклейн ще ни предадат, също и кралят ни. И Уенсит От Торънт ще прекоси земите ни като вятъра на смъртта.

Арилан остана за дълго с наведен надолу поглед, играейки си с кръста. После въздъхна и кимна на Кардиъл да го последва към левия край на параклиса, където по пода се преплитаха странните фигури на мозайката.

— Ела, трябва да ти покажа нещо.

Кардиъл погледна озадачено колегата си, когато спряха в сенчестата страна на олтара. Тревожната бяла светлина хвърляше сребристи отблясъци върху главите на прелатите. Лицето на Арилан бе безизразно.

— Не разбирам — мърмореше Кардиъл — видях, че…

— Не си виждал това, което ще ти покажа — тонът на Арилан бе почти рязък. — Погледни нагоре, там, където лъчите се пресичат.

— Ами, там няма нищо… — взираше се безпомощно Кардиъл.

Арилан затвори очи и остави думите да нахлуят в главата му, усещаше вибрациите на Портала под краката си. Внезапно сграбчи Кардиъл в желязната си прегръдка и отключи силата на заклинанието.

Усети, че Кардиъл се задъхва. После дойде Прехода, параклисът изчезна и двамата се озоваха всред непрогледен мрак.

Кардиъл се запрепъва пиянски в тъмнината с протегнати напред ръце. Арилан се промъкна зад него и сякаш се стопи в чернотата. Умът му отчаяно се опитваше да намери някакво логично обяснение на онова, което се случи. Едната му ръка описа внимателен полукръг докато с другата предпазваше очите си. Най-сетне събра смелост да наруши тишината, събрала в себе си ужасяващите му подозрения.

— Денис — прошепна тихо той, сякаш се боеше да не получи отговор.

— Тук съм, приятелю.

На няколко метра от него прошумоля дреха, а миг след това проблесна лъч бяла светлина. Кардиъл се обърна бавно, лицето му загуби цвета си, когато разпозна източника на светлината.

Арилан стоеше обгърнат в сребърно сияние, а чертите на лицето му се губеха в белия ореол, който се свиваше и разширяваше, сякаш бе нещо живо. Само виолетовите очи блестяха спокойно. В ръцете си държеше сфера, която гореше в някакъв студен огън и осветяваше ръцете и краищата на дрехата му. Кардиъл се взираше в него с изумление, очите му бавно се разширяваха, а сърцето му щеше да изскочи.

После стаята се завъртя и той пропадна във водовъртеж от мрак. Следващото му усещане бе, че лежи на нещо меко с полуотворени очи и че някаква топла ръка повдига леко главата му и поднася чаша към устните му. Той отпи като насън, но после отвори очи, усещайки хладното вино в гърлото си. Арилан се бе надвесил над него загрижено, но се усмихна като видя, че идва в съзнание.

Кардиъл премигна и отново се взря в Арилан, но образът не изчезна. Сребърното сияние го нямаше, а стаята се осветяваше от обикновени свещи. В камината гореше слаб огън, а мебелите хвърляха неясни сенки наоколо. Лежеше върху някаква кожа. Когато успя да се подпре на лакти установи, че кожата е на огромна черна мечка със свирепо озъбена паст. Разтри лицето си с ръце и потръпна под напора на възвръщащите се спомени.

— Ти — прошепна той с респект и известна доза страх — това, което видях…

Арилан кимна безизразно и се изправи.

— Аз съм дерини — изрече отчетливо той.

— Ти си дерини — повтори като ехо Кардиъл — Значи всичко, което каза за Морган и Дънкан е…

— Е вярно — продължи Арилан — А трябваше да го знаеш, преди да вземеш решение по въпроса с дерините.

— Дерини — мърмореше Кардиъл, възвръщайки си самообладанието — Значи Морган и Маклейн не знаят?

Арилан поклати глава.

— Не знаят. И въпреки че съжалявам за безпокойството, което незнанието им причини, те не бива да го узнаят. Ти единствен измежду хората знаеш истинската ми същност, а това не е тайна, която споделям с всекиго.

— Но щом си дерини…

— Опитай се да се представиш в моето положение — въздъхна Арилан — Аз съм единствения дерини, който носи дрехите на епископ през последните двеста години — единствения. Освен това съм и най-младият измежду двадесет и тримата епископи на Гуинид, а това отново ме поставя в „историческо“ положение. Зная какво си мислиш — моето бездействие по деринския въпрос вероятно е причинило неизброим и жертви и страдания, оставяйки беззащитните в ръцете на хора като Лорис. Зная — и моля за прошка всяка една от тези жертви в молитвите си. — Повдигна очите си към Кардиъл без да мига и продължи: — Вярвам обаче, че по-голямата добродетел в такива момента е да знаеш как да изчакваш, Томас. Понякога цената на такова мълчание е твърде тежка, но независимо че сърцето и съвестта викат за справедливост, умът е длъжен да прецени кога е настъпил момента за действие. Само се моля да не съм чакал прекалено дълго.

Кардиъл погледна настрани, без да може да издържи погледа на събеседника си повече.

— Кое е това място? Как дойдохме тук?

— Портал за Преход — уведоми го Арилан — Пътят започва от мозайката на пода в параклиса. Много е стар.

— Магия на дерините?

— Да.

Кардиъл приседна докато обмисляше получената информация.

— Значи тук си дошъл през онази нощ, когато те оставих в параклиса? Щом се върнах да те потърся ти беше изчезнал.

Арилан се усмихна скромно:

— Боях се, че ще се върнеш. Съжалявам, но не мога да ти кажа къде отидох тогава.

Той протегна ръка, за да помогне на Кардиъл да стане, но онзи не я пое.

— Не можеш или не искаш?

— Не ми е позволено — отвърна кротко Арилан — Поне не още. Имай търпение, Томас.

— Искаш да кажеш, че има и други, на които трябва да се подчиняваш?

— Искам да кажа, че има неща, които все още не мога да ти кажа — Арилан прошепна умоляващо и отново протегна ръка. — Вярвай ми, Томас, кълна се, че няма да те предам.

Кардиъл дълго гледа към протегнатата ръка и към тревожните очи вперени в него. После бавно се протегна и пое ръката на Арилан, който му помогна да се изправи на крака. Останаха така за миг, като всеки се опитваше да прочете мислите в очите на другия. После Арилан се усмихна и хвана Кардиъл през рамо.

— Ела, братко, много работа ни чака тази нощ. Ако наистина искаш да опростим Морган и Дънкан, трябва да ги уведомим, а и други неща да уредим. Още повече че трябва да преодолеем съпротивата на вироглавите ни братя в Съвета, който ще се запитат какво ни кара да се загрижим така за този проблем. Ще трябва да ги убедим, макар че смятам, че и без друго са склонни да те последват.

Кардиъл прекара нервно ръка през стоманеносивата си коса и поклати глава с недоверие.

— Наистина действаш бързо, когато искаш, а Денис? Извини ме, ако се държа малко неадекватно, но ще ми трябва време, докато свикна с всичко това.

— Разбира се, че ще ти трябва — засмя се Арилан, водейки Кардиъл към центъра на странната мозайка — И като за начало ще трябва да се върнем в параклиса. Стражата може да се притесни.

Кардиъл гледаше подозрително към пода.

— Значи, Портал за Преход, това ли е?

— Да — отвърна Арилан, докато отново обгръщаше раменете на другия — Сега само се отпусни и остави останалото на мен. Няма нищо страшно. Отпусни се и не мисли за нищо.

— Ще опитам — прошепна Кардиъл.

И пода пропадна под двамата като прозрачна мъгла.

Морган и Дънкан узнаха съвсем скоро решението на епископите.

Срещата им не бе сърдечна; всички бяха твърде предпазливи. Бегълците бяха отлъчени от църквата твърде дълго време, за да имат пълно доверие на двама от най-влиятелните епископи, а и те не можеха да забравят подозренията си.

Но епископите бяха доброжелателни. Сякаш само преценяваха искреността на покаялите се грешници, без да забравят, че преди всичко са длъжни да бдят за спасението на душите им.

Кардиъл бе необичайно мълчалив, което озадачи Морган. Той не можеше да забрави красноречието на епископа, проявено в писмата изпратени на Келсън през последните месеци. Епископът на Дхаса често поглеждаше към Арилан със странно, въпросително изражение, което Морган не можеше да изтълкува — изражение, което понякога караше космите на врата му да настръхват, без да може да определи защо.

От друга страна, Арилан бе спокоен, духовит и очевидно не се притесняваше от положението. Обаче не пропусна да посочи на останалите, преди да влязат в събранието на епископите, че тепърва предстои да се срещнат с истинските трудности. Все още имаше поне половин дузина епископи, които трябваше да бъдат убедени в невинността и искреното покаяние на деринските благородници — и освен тях още единадесет други, събрани в Корът. А решението трябваше да се вземе, преди да мислят за общата си отбрана срещу Уенсит от Торънт.

Когато четиримата влязоха в залата имаше доста първосигнални реакции. Сиуърд зина от изумление; Джилбърт се прекръсти боязливо докато се взираше с малките си свински очички за подкрепа в останалите; дори старият Уолфръм Де Бленит, най-ревностният противник на Отлъчването, пребледня леко. Никой от тях не бе стоял в присъствието на дерини, още по-малко на двама от прокълнатата раса.

Положението не бе розово. Наистина епископите в Дхаса бяха в по-голямата си част образовани и здравомислещи хора, без предразсъдъци и склонност към истерия, но с обикновените хора нещата съвсем не стояха така, а именно с тях трябваше да се съобразяват сега. Дълги години народът бе учен, че дерините са прокълнати и че самото им присъствие носи разруха и гибел на околните. Въпреки това Морган бе съумял да опази името си чисто през годините на служба при Брайън и Келсън, а репутацията на Дънкан беше безупречна преди случая в Свети Торънт. Но достойнствата и на двамата бледнееха пред факта, че са дерини.

Бяха нужни солидни доказателства, за да повярват хората, че Морган и Дънкан са се покаяли. Простолюдието нямаше да се успокои от една формална отмяна на Отлъчването им; селяните, войниците, работниците и занаятчиите бяха гръбнака на една армия. Те я създаваха и поддържаха. Трябваше да се открият убедителните думи, които да успокоят хората и да ги накарат да повярвате смирението и искреността на двамата дерински благородници. Необходима бе една официална церемония, която да увери народа, че епископите и двамата дерини са стигнали до помирение пред Всемогъщия Бог.

Това щеше да стане едва два дни преди да се уточнят окончателните военни планове; два дни преди армията на епископите да е готова за поход. Освен това Морган и Дънкан донесоха вестта, че Келсън няма да пристигне на посоченото място за по-малко от четири дни. Пътят до там бе труден.

По тази причина церемонията по отмяната на Отлъчването бе насрочена за след два дни, в навечерието на заминаването за срещата с Келсън. През това време двамата дерини щяха да обсъдят с епископите и висшите им военни съветници стратегията на предстоящите сражения. Едновременно с това монасите на Кардиъл щяха да тръгнат между хората и да разпространят вестта за покаянието на Морган и Дънкан. Церемонията трябваше да се състои в края на втория ден в голямата катедрала на Дхаса пред очите на народа и войската. Там Морган и Дънкан щяха да се преклонят пред светата мощ на църквата и отново да бъдат приети в лоното й след тържествено богослужение. Това щеше да се хареса на хората.

Два дни по-късно в подножието на обширната равнина Линдрет пред Кардоса лорд Дери свали шлема си и обърса челото си с опакото на ръката. Тук бе доста топло, въздухът вече носеше в себе си лепкавата влага на идващото лято. Шлемът спарваше неприятно главата му, а тялото го сърбеше от задушаващата прегръдка на кожените дрехи.

Дери сподави тежката си въздишка и се размърда, за да облекчи сърбежа. После предпазливо се насочи към мястото, където бе оставил вързан коня си — бодрото хрупане на добичето се чуваше поне на две левги Дери бе избрал това място за укритието си, защото пътеката бе затрупана с листа и клонки, под които можеха да се крият коварни клопки. Ако го хванеха сега, смъртта му щеше да бъде мъчителна и със сигурност бавна.

Дери се насочи наляво щом съзря храсталака, който търсеше. Далеч зад него се извисяваше източната планинска верига, заграждаща укрепения град Кардоса с могъщите си хилядаметрови склонове. Там бе и Кардоския проход, където се бе събрала армията на Уенсит от Торънт, както твърдяха хората. На запад обаче се простираха на много километри равнините Линдред. От другата страна на прохода имаше ниски възвишения. Войските на Бран Корис, графът изменник на Марли, стануваха в подножието им. Графът бе станал съюзник на Уенсит от Торънт, факт, който сам по себе си заплашваше съществуването на Гуинид.

Умът на Дери рисуваше мрачна картина. Никаква надежда не се очертаваше през идните дни. След като се раздели с Морган и Дънкан преди два дни, Дери се насочи на североизток през раззеленилите се хълмове на северен Коруин към Ренгарт. Там се надяваше да се срещне с армията на херцог Джеърд Маклейн.

В Ренгарт обаче нямаше никой; само неколцина селяни, които му казаха, че армията се е отправила на север преди пет дни. Той продължи нататък докато тучните ливади на Коруин отстъпиха пред голите, смълчани степи на Истмарч. Но вместо армия, откри само следи от свирепа битка; ужасени хора, криещи се в останките на оплячкосани и изгорени градове; и труповете на коне и хора с емблемите на рода Маклейн, гниещи непогребани под слънцето.

Разпитваше всички онези, които имаха смелостта да излязат от укритията си. Да, армията на херцога бе минала оттам. Бяха се срещнали с друга армия, която изглеждала съюзническа в началото. Предводителите се здрависали, когато се срещнали.

После започнало клането. Един твърдеше, че забелязал жълто-зеленото знаме на лорд Макантър, владетел на северните покрайнини, който често гостуваше на Ян Хауел, мъртвия господар на Истмарч. Друг спореше, че знамената били с кралско синьо и бяло — цветовете на графа на Марли.

Но който и да е бил главнокомандващият на противниковата войска, дружините на херцога бяха избити до крак, а оцелелите — отведени като пленници. Когато победителите се изтегляли неколцина забелязали черно-бели знамена с емблемата на скачащ елен — знака на Фурстан. Всичко говореше за предателство.

Кървавата пътека свършваше преди Линдред. Дери пристигна призори и откри армията на Бран Корис разположена на стан в началото на голямото дефиле на Кардоса. Знаеше, че трябва да доложи за това, което узна и да се измъкне докато още може, но разбираше, че няма да успее да се свърже мисловно с Морган до късно през нощта. Освен това се надяваше да научи още неща.

Дери продължи да се промъква из околността и да запаметява разположението и числеността на войската. Очевидно Бран Корис бе сключил съюза си с Уенсит от Торънт в самото навечерие на войната, преди не повече от седмица. Неизвестни оставаха мрачните обещания, с които го бяха изкушили, неща твърде ужасни, за да може човек да разсъждава за тях спокойно. Дори хората на Бран избягваха да говорят за това, макар че и тях ги привличаха обещаната слава и богатства, които Уенсит щедро сипеше на думи.

Целта на Дери в момента бе да остане незабелязан до вечерта, за да може да предаде съобщението на Морган. Само да не попаднеше в капан преди залез-слънце, после щеше лесно да се остави на странния дерински сън, чрез който той и господаря му можеха да разговарят дори на такова разстояние. Кралят трябваше да знае за предателството на Бран, преди да е станало късно. А и съдбата на херцог Джеърд и остатъка от армията му оставаше загадка.

Дери навлезе под сянката на дърветата и почти стигна до мястото, където остави коня си, когато се чу лекия пукот на съчка. Дери замръзна на място, ръката му плавно се прокрадна към дръжката на широкия му меч, но не последва нищо. Почти се успокои, приписвайки шума на напрегнатите си нерви, когато конят изпръхтя някъде пред него. Нима животното го бе подушило?

Невъзможно, вятърът духаше към него. Всички признаци за засада бяха налице.

В ляво се разнесе тихо шумолене и всички подозрения се оправдаха. Но нямаше да успее да избяга без кон. Налагаше се да продължи. Това бе единствената възможност.

С ръка поставена небрежно върху меча той закрачи към коня си, без да прави каквито и да е опити да се крие. Точно както очакваше, на поляната го чакаха трима войника. Вероятно имаше и други, които обаче не се виждаха, може би дори стрелци с лъкове, насочени в гърба му. Трябваше да се държи напълно естествено.

— Нещо да търсите? — заинтересува се Дери спирайки на няколко метра от групата.

— От коя част си войнико? — попита първият от тримата. Тонът му бе служебно спокоен, но в начина, по който държеше палците си в колана имаше нещо заплашително. Този зад него обаче беше открито враждебен — гледаше го мръсно и си играеше с ножницата на меча си.

Дери се усмихна невинно и разтвори ръце в знак на подчинение.

— Пети, разбира се — стреля той на посоки като изчисли, че има поне осем конни отряда в армията на Бран. — И що питате?

— Грешиш — обади се третият като го огледа изпитателно и също се хвана за меча. — Пети носят жълти жакети, а твоят е кафяв. Кой е командирът ти?

— Е, господа — зауспокоява ги Дери докато измерваше разстоянието до коня си — Що да си създаваме проблеми?

— Ти вече си имащ проблем, пиленце — отвърна първият, без да променя позата си — Кажи само доброволно ли ще тръгнеш с нас, или не?

— Ами, мисля си, че не!

Мечът изскочи със съсък от ножницата на Дери и като запокити шлема си в лицето на първия, посече застаналия зад него войник. Едва успя да измъкне острието на меча си от тялото на убития, когато върху му връхлетяха другите двама. Скоро на поляната се появиха още неколцина и Дери разбра, че е попаднал в капан. Трябваше незабавно да избяга, преди да е станало твърде късно.

Приведе се бързо и изтегли камата скрита в ботуша му, парира удара на нападателя си и го рязна с ножа по китката. Онзи изврещя и изпусна меча си, но върху Дери връхлетя последният от тримата, заедно с още двама от новодошлите. Предимството съвсем не бе на негова страна. Дери хвърли поглед през рамо и видя, че поне половин дузина мъже тичат към него с изтеглени мечове. Изруга ядно и с удари си проправи път към коня.

Замахна с камата към един от нападателите и ритна друг, докато се качваше на коня, но някой бе разхлабил стремената и седлото се изсули изпод него. Все пак успя да се задържи на гърба на животното, но десетки ръце се вкопчиха за дрехите и косата му, за да го свалят на земята.

Усети остра болка в дясната си ръка, нечия кама се бе забила в бицепса и мечът се изплъзна от окървавените му пръсти. Усети, че пада, върху му се струпа цяла купчина тела. Силен удар се стовари върху стомаха му и го остави бездиханен върху пролетната трева.