Елитът на Дерините

Глава четвърта

Укрепеният град Кардоса е разположен на около четири хиляди стъпки над Истмарчкото поле, на плато, което завършва с отвесно спускащи се скали. Той е бил седалище на графове, херцози, а понякога и на крале. Пак той охранява коварния проход Кардоса — основният път през планините Релиан.

Късно всяка есен, към края на ноември, студените въздушни маси, които идват от голямото северно море, изолират града и погребват прохода под снега. Това положение се запазва до март, дълго след като зимата си е отишла от останалите райони. Тогава снегът започва да се топи и през следващите три месеца проходът прилича на ревящ водопад.

Поради различния наклон на планините източният край на прохода става достъпен седмици преди западния. Този каприз на природата е основната причина, градът често да преминава от едни ръце в други. Тази особеност позволи на Уенсит от Торънт да превземе изгладнелия през зимата град без съпротива. Хай Кардоса беше обезкървен от конфликтите през лятото и изтощен от снеговете. Той не можеше да разчита на свежи войски и продоволствие от кралски Гуинид. Уенсит притежаваше и двете, така че градът се предаде.

Такова беше положението, когато Бран Корис и изнервеният му ескорт стигнаха до портите на Кардоса. Новият господар на града се беше настанил в Правителствения палат, където отпочиваше и се готвеше да посрещне дошлия с нежелание гост.

Уенсит от Торънт се намръщи, докато изпънал врат се опитваше да донагласи високата яка на жакета си. На вратата се почука дискретно и кралят нетърпеливо поглади обшитото със злато кадифе на гърдите си. Той пъхна в пояса си обсипана със скъпоценни камъни кама и вдигна поглед, като в бледосините му очи проблесна леко раздразнение.

— Влез.

Пред Уенсит застана с поклон висок като върлина млад човек на около двадесет и четири години. Като всички членове на кралското домакинство Гарон носеше великолепната синьо-виолетова ливрея на дома Фърстън с извезан отляво на гърдите герб — тичащ, черен елен в бял кръг. В допълнение на раменете си имаше гладка сребърна верига, която означаваше, че е от личния персонал на лорд Уенсит. Лицето на Гарон изразяваше силен интерес и очакване, когато погледна към своя крал и господар. Уенсит беше застанал зад писалището до прозореца и навиваше на свитъци документи, които след това пъхаше в предпазни, кожени калъфи. Младежът заговори с тих, обработен глас:

— Графът на Марли е тук, Ваше Величество. Да го въведа ли?

Уенсит кимна рязко в потвърждение, докато прибираше и последния документ. Гарон бързо излезе от стаята. Когато вратата се затвори, кралят сключи ръце зад гърба си, като започна енергично и нервно да се разхожда по покрития с тежки килими под.

Уенсит от Торънт беше висок, слаб, почти мършав мъж, към края на четиридесетте си години. Имаше блестяща, ръждивочервена коса, без бял косъм по нея и почти безцветни, сини очи. Широки, гъсти бакенбарди и големи мустаци в същия огненочервен цвят подчертаваха високите му скули и триъгълната форма на лицето. Движеше се с естествена грация, каквато хората с неговия размер и ръст обикновено не притежаваха.

Цялостния ефект, който произвеждаше неговият външен вид, караше враговете му, а те не бяха малко, да го сравняват с лисица — стига да не правеха по-нелюбезни сравнения. Уенсит беше чист дерини. Магьосник от древен род, чието родословие можеше да бъде проследено до фамилия, която беше запазила своето могъщество в изтока дори по време на Реставрацията и последвалите я гонения на дерините. В известен смисъл Уенсит наистина беше лисица. Без съмнение, при желание той можеше да бъде хитър, жесток и опасен като всяко животно от тази порода.

Но владетелят съзнаваше ефекта, който имаше върху хората и знаеше как да прикрие негативните аспекти на своя произход, ако станеше нужда. Затова днес беше подбрал облеклото си много внимателно. Кадифето и коприната на великолепния му жакет и панталон бяха в същия нюанс на червеникавокафяво като косата му. Богатата златна бродерия и топазите на врата, ушите и ръцете не само не нарушаваха, а дори подсилваха цялостния ефект. Кехлибарената мантия от украсена със злато коприна шумолеше тихо, когато той се движеше. На дъбовата маса, където беше работил, лежеше обсипана със скъпоценни камъни диадема, мълчаливо напомняща за властта и значението на човека, комуто принадлежеше.

Уенсит обаче не си сложи короната, за да допълни своя царствен облик. Бран Корис не беше негов поданик. Пък и предстоящата среща не беше официална, поне не в обичайния смисъл на думата. Но в Уенсит от Торънт малко неща бяха наистина обичайни.

На вратата отново се почука дискретно. Влезе Гарон и се поклони. Зад него стоеше млад мъж със среден ръст и телосложение, облечен в мокра кожена туника, броня и подгизнало, кожено наметало. Перата на шлема, който държеше в ръка бяха влажни и мръсни. Ръкавиците му бяха потъмнели от водата. Мъжът беше намръщен.

— Ваше Величество — изрече Гарон. — Негово Превъзходителство, графът на Марли.

— Нека влезе — разреши Уенсит и направи подчертан жест към стаята. — Длъжен съм да ви се извиня за твърде мокрия път, който трябваше да изминете, но страхувам се, че дори дерините не могат да контролират капризите на природата. Гарон, ако обичаш, вземи наметалото на графа и му донеси сухо от моя гардероб.

— Много добре, Ваше Величество.

Когато новодошлият влезе предпазливо в стаята, Гарон взе наметалото от раменете му и излезе през една странична врата, за да се върне секунди по-късно с бледозелен, кадифен плащ, обшит с кожи по ръба. Той загърна Бран в плаща, закопча го около врата му, след което се поклони и излезе от стаята. Графът се загърна в мантията, благодарен за услугата, но без да отделя очите си от своя домакин. Уенсит се усмихна обезоръжаващо и като пусна в действие способностите си да очарова хората, махна небрежно към един стол поставен до тежкото бюро.

— Седнете, моля. Няма нужда от церемонии.

За момент Бран изгледа краля и стола с подозрение, а после се намръщи, защото Уенсит отиде до камината и започна да прави нещо, което Корис не можеше да види.

— Простете ми, ако изглеждам неблагодарен, сър, но не виждам какво имаме да си кажем. Сигурно знаете, че аз съм най-младият от тримата главнокомандващи, които стоят покрай планината Релиан, за да ви се противопоставят. Каквото и споразумение да постигнем, то няма да обвързва нито моите колеги, нито Гуинид.

— Разбира се — каза спокойно Уенсит. Той отиде до масата с малък съд димяща течност в ръка и напълни две кристални чаши. След това зае по-близкия от двата стола и махна на Бран да седне.

— Ще пиете ли с мен чаша дарджа? Произвежда се от листата и цветовете на един великолепен храст, който расте в тези планини. Вярвам, че ще ви хареса, особено както сте мокър и премръзнал.

Бран отиде до масата, взе чашата и я огледа, усмихна се накриво и погледна към златистите очи на Уенсит.

— Играете ролята на домакин съвършено, сър, но мисля, че ще ви откажа. Заложниците, които изпратихте, ми оказаха честта да пият с мен — той погледна димящата чаша. — Но после аз им казах какво са пили.

— Така ли? — веждите на събеседника му се повдигнаха. Гласът на Уенсит остана любезен и обработено спокоен, но в него зазвучаха стоманени нотки. — Карате ме да предположа, че това, което са пили не е било просто вино или чай. Но вие не сте толкова глупав, че да ги убиете и после да ми кажете това. Признавам, че разбудихте любопитството ми, ако това е било намерението ви. Какво им дадохте?

Корис седна без да повдигне чашата към устните си.

— Ще признаете, че нямаше как да зная дали вашите пратеници не са дерини, изпратени да извършат някаква диверсия в лагера, докато ние тук си разменяме любезности. Затова накарах главния си лекар да приготви приспивателно. Тъй като господата ме увериха, че не са дерини и нямат зли помисли, вярвам, че макар и заспали, те ще са в пълна безопасност, докато аз се завърна. Смятам, че на мое място и вие бихте взели подобни предпазни мерки.

Уенсит остави чашата, облегна се назад и поглади мустак, за да прикрие усмивката си. Когато отново взе чашата си, все още личеше, че е развеселен.

— Добре изиграно. Харесвам благоразумието у хората, с които имам общи дела. Както и да е, позволете ми да ви уверя, че Вашата чаша не е с подобно съдържание. Можете да пиете без страх. Имате думата ми.

— Вашата дума, сър? — Бран прокара пръст по ръба на чашата, погледна съдържанието и после леко я избута на страни. — Извинете ме, ако изглеждам груб, но вие не сте ми дали задоволително обяснение за тези преговори. Не знам какво общо може да има между краля на Торънт и един доста незначителен лорд от Гуинид.

Уенсит вдигна рамене невинно и отново се усмихна, докато изучаваше госта си.

— Да кажем, че вече обсъждаме този въпрос, приятелю. Ако не ви заинтересува това, което имам да кажа, няма да загубите нищо, освен малко време. От друга страна вярвам, че помежду ни има повече общи неща, отколкото мислите. Уверен съм, че ако се замислим, ще намерим определени области от взаимен интерес.

— Наистина ли? — отвърна Бран предпазливо. — Можете ли да бъдете по-конкретен? Мога да се сетя много неща, които вие бихте могли да сторите за мен или за който и да било друг. Но проклет да съм, ако мога да се сетя поне за едно нещо, което вие бихте поискали от мен.

— А трябва ли непременно да искам нещо? — Уенсит допря върховете на пръстите си и загледа госта си със своите проницателни очи на лисица.

Бран се облегна назад, подпря брада на дясната си ръка и спокойно отвърна на погледа на своя домакин. Кралят се усмихна.

— Много добре. Знаете да чакате, а това е качество достойно за възхищение особено у хората. — Той се загледа в Корис за моменти после продължи: — Е добре, милорд Бран. Донякъде сте прав, аз наистина искам нещо от вас. Няма да ви принуждавам да направите нещо против волята си. Аз не насилвам тези, с които се надявам да стана приятел. От друга страна ще бъдете добре възнаграден за оказаните от вас услуги. Кажете, какво мислите за моя нов град?

— Не ме интересува особено как използвате притежателните местоимения — отвърна сухо Бран. — Градът принадлежи на Келсън независимо, че в момента е окупиран. Говорете по същество.

— О, недейте да разваляте впечатленията, които имам от Вас — скара се магьосникът. — Имам основателни причини да процедирам бавно. Няма да обърна внимание на заядливата ви забележка относно моя град. В момента местната политика не ме интересува. Аз мисля в далеч по-големи мащаби.

— И аз така съм чувал. Но ако планирате по-нататъшно настъпление на запад, предлагам ви да обмислите въпроса още веднъж. Малката ми армия няма да устои дълго срещу вас. Но победата ще ви струва скъпо. Мъжете от Марли ще продадат живота си на висока цена.

— Млъкнете, Марли! — сряза го Уенсит. — Ако исках, щях да смажа вас и вашата армия като мухи и вие го знаете. — Той докосна короната на масата и погледна Бран като котка дебнеща мишка. — Както и да е, в плановете ми не влиза да се бия с вашата армия, поне не така както вие си мислите. Всъщност възнамерявам да се придвижа на юг от вас към Кортмур, Коруин и останалата част от Гуинид. Мислех си, дали не ви интересуват северните райони — Клейбърн и Келдиш Райдинг на първо време. Има начини те да станат ваши.

— Да се обърна срещу съюзниците си? — Корис поклати леко глава. — Не мисля, че ще стане. Освен това, защо ще давате на враг две от най-богатите провинции на Единадесетте кралства. Струва ми се, че не сте ми казали всичко за вашия малък план.

Уенсит се усмихна с одобрение:

— Но аз ви смятам за враг, Бран. Засега нека просто кажем, че от известно време наблюдавам вашето развитие и смятам, че ще е добре най-северните провинции да са в ръцете на човек като вас. Разбира се, ще получите херцогска титла, както и някои други… хмм награди.

— Като например? — попита Бран. Тонът му беше изпълнен със съмнение, но очите му загатваха някаква пресметлива алчност. Уенсит се засмя тихо:

— Е, значи се заинтересувахте. Бях започнал да мисля, че сте неподкупен.

— Вие говорите за предателство, сър. Дори и да се съглася, защо мислите, че ще може да ми вярвате?

— Вие имате свое разбиране за чест — отвърна меко Уенсит.

— А колкото до предателството… е… това е толкова неясен термин. Например, аз знам, че в миналото сте се противопоставяли на Морган и на Келсън.

— Морган и аз сме имали противоречия — каза Бран, — но аз винаги съм бил верен на Келсън. Както казахте, аз имам свое разбиране за чест. Освен това не мисля, че съм от такава категория, че да бъда достоен противник на Морган… нито пък на Келсън.

— Келсън е просто дете. Наистина дете, което притежава известна сила, но все пак само дете. А Морган, който е половин дерини, е предател на своята раса.

— О, предател е толкова неясен термин — Бран със спокоен тон повтори думите на краля.

Уенсит се втренчи в младия мъж, като присви бледите си очи, после рязко се изправи и напрегнатите черти на лицето му се успокоиха. Бран понечи също да стане, но кралят му махна да седи и отиде в другия край на стаята, където върху един рафт стоеше украсено с резба сандъче. Той вдигна капака и извади някакъв светещ предмет, който скри в шепата си, затвори сандъчето и се върна на стола си. Малко объркан от действията му, Бран го гледаше с любопитство.

— Така — проговори сухо Уенсит, облегна се назад, като подпря лакти на резбованите дръжки на стола и събра дланите си. — След като видяхме, че сте наистина остроумен човек, бих искал да ви попитам, какво мислите за дерините.

— По принцип или с оглед някой конкретен човек?

— Като начало по принцип — отвърна кралят, като същевременно прехвърляше предмета, който държеше, между дланите си, без да позволи на Корис да го види. — Например на Рамоския Съвет през 917 година вашата Църква анатемоса използването на деринска магия, като го обяви за светотатство. Херцогство Коруин е под църковна възбрана, защото владетелят му, който е признат за дерини, е отлъчен поради използването на магия и отказва да се предаде, за да бъде съден от Курията. Не мога да кажа, че го обвинявам за това.

Както и да е, ако имате някакви религиозни или морални скрупули по отношение на магията, най-добре е да ги споменете сега, преди да навлезем по-навътре в проблема. Както знаете, аз доста често използвам магии и очаквам от моите съюзници да действат с оглед на това, нещо, което вашата Курия не би разбрала. Този въпрос притеснява ли ви?

Лицето на Бран все още изразяваше предпазливост, но беше явно, че думите на събеседника му имаха ефект. Освен това, той трудно сдържаше любопитството си по отношение на предмета, който Уенсит държеше в ръцете си. Корис откри, че се е втренчил в тази посока и с усилие на волята обърна вниманието си към краля.

— Гуинидската Курия не ме плаши, сър — заговори той внимателно. — А колкото до магията, въпросът е теоретичен. Тя е чисто и просто силно оръжие, което някои хора притежават. Аз лично не съм се сблъсквал с нея.

— А бихте ли искал?

Лицето на графа пребледня.

— Мо… моля, сър?

— Бихте ли искал да се занимавате с магия? — повтори Уенсит. — Бихте ли се чувствал неудобно да я използвате самият вие?

Бран преглътна с усилие, но отговори без колебание:

— Тъй като съм човек и семейството ми никога не е ползвало деринските услуги, не мога да кажа нищо. Ако все пак бях имал възможност да използвам магия — не, не мисля, че това би ме притеснило. Не вярвам в ада.

— Нито пък аз — усмихна се Уенсит. — Сега да предположим, че ви кажа, че сте дерини или поне отчасти дерини. А също така да предположим, че докажа това си твърдение.

Челюстта на Бран увисна, а златистите му очи се ококориха. Изявлението на краля го свари абсолютно неподготвен и той дори не осъзна факта, че в този момент от противник се превърна във васал на Уенсит.

— Това те плаши, нали, Бран? — продължи магьосникът със същия разговорен тон. — Престани да ме зяпаш и си затвори устата.

Корис се стресна, затвори си устата и донякъде си възвърна самообладанието. Като преглътна трудно, той измърмори:

— Реакцията ми изразяваше изненада, а не страх, милорд. Вие… вие не се подигравате с мен, нали?

— Нека проверим — рече Уенсит, като се усмихна вътрешно, когато забеляза промяната в обръщението, което Бран използваше.

— Милорд?

— Дали наистина си поне отчасти дерини — отвърна спокойно кралят. — Ако е така, ще бъде далеч по-лесно да ти дам силата необходима, за да бъдеш ефективен съюзник. А ако не е така…

— А ако не е така? — повтори тихо Корис.

— Мисля, че засега няма нужда да се тревожим за тази възможност — отвърна Уенсит.

Магьосникът седна малко по-напред и отвори ръка. В дланта му лежеше кехлибарен кристал с големината на орех, прикрепен към красива, златна верижка. Беше нешлифован, грубо полиран ширал и излъчваше сияние, което като че ли идваше от самия него. Уенсит внимателно хвана верижката между палеца и показалеца си, вдигна я, но остави камъка да лежи в дланта му. Сега Бран ясно видя, че кристалът наистина сияеше.

— Това е кристалът ширал — меко заговори Уенсит. — От древни времена той е известен в окултните кръгове с чувствителността си към психичната енергия, която деринската кръв поражда. Виждаш, че той леко свети, докато го държа в ръка. Ако някой е дерини, необходима му е съвсем лека концентрация, за да активизира кристала. — Той вдигна очи към Корис. — Свали си ръкавицата.

Бран се поколеба за момент, облиза нервно устни, но след това се подчини. Уенсит подаде кристала, като го държеше за края на верижката, а графът го взе в голата си ръка, като трепна при първото докосване на камъка до дланта му. Щом кралят пусна верижката и я остави да виси от пръстите на Бран, кристалът изгасна. Корис погледна въпросително към магьосника.

— Това няма значение. Сега, искам да затвориш очи и да се концентрираш върху кристала. Представи си, че топлината от ръката ти преминава в камъка и го кара да свети. Представи си, че той поглъща светлина и след това я излъчва навън.

Бран последва напътствията, а Уенсит се съсредоточи върху кристала. Няколко секунди не стана нищо и магьосникът беше започнал да се мръщи, но в този момент ширалът слабо засия. Кралят сви замислено устни, после протегна ръка и докосна Бран. Той трепна и отвори очи точно навреме, за да види как кристалът все още свети, докато Уенсит го взимаше от ръката му.

— Проработи — прошепна Бран с благоговение.

— Наистина. Обаче явно не си истински дерини. — Той видя шокирания израз върху лицето на Корис и се усмихна, защото знаеше, че вече притежава този човек. — Не се тревожи. Имаш потенциала да придобиеш пълна сила, както хората са правели по времето на Реставрацията. В много отношения така е по-добре. Няма да стане нужда да се учиш да използваш вродените ти дерински способности, а ще ги придобиеш направо развити и готови да бъдат използвани.

— Което означава?

Уенсит стана спокоен и протегна напред увисналия на верижката си кристал.

— Което означава, че следващата стъпка е да проникна в мисълта ти, за да оценя твоя потенциал и да реша как точно да ти предам силата. Не се тормози с подробности. Кралете на Гуинид са правели това поколения наред, така че няма никаква опасност. Готов си да останеш през нощта, нали?

— Не го бях планирал, но…

— Но при тези обстоятелства ще останеш — завърши Уенсит, като се усмихна леко. Той заобиколи масата и седна на ръба отляво на Бран.

— Дори ще изпратим обратно твоя капитан, за да успокои хората ти. Жалко, че си направил пратениците ми неработоспособни. Шуреят ми, херцог Лайънел притежава придобити дерински сили, такива каквито ще имаш и ти. Ако не му беше дал приспивателно, можех да те обуча чрез него. Но сега той ще е скапан и сприхав. Ще бъде невъзможно да се живее с него през следващите няколко дни. Е, за успехите понякога трябва да се плаща и той го знае. Моля, седни и се отпусни.

— К… какво ще правите? — измърмори напрегнато Бран, който в своето объркване съвсем беше изгубил нишката на мисълта на Уенсит.

— Нали ти казах — ще проникна в мисълта ти. — Той разклати златната верижка и ширалът се завъртя. — Сега, искам да се облегнеш и да се отпуснеш. Не се съпротивлявай, за да нямаш зверско главоболие, когато се събудиш. Ако ми помагаш, нещата ще са по-лесни и за двама ни.

Корис се завъртя неспокойно на стола си, като че ли искаше да протестира. Магьосникът се намръщи. Лицето му стана строго, а гласът студен.

— Сега, чуй ме, графе на Марли. Ако ще бъдем съюзници, все някога ще трябва да започнеш да ми вярваш. Точно сега е моментът. Не ме карай да те насилвам.

Бран пое дълбоко въздух и след това издиша бавно:

— Съжалявам. Какво да направя?

Изражението на Уенсит омекна. Той отново завъртя кристала и леко побутна младия мъж на стола.

— Просто се отпусни и ми се довери. Наблюдавай кристала. Гледай как се върти и слушай гласа ми. Докато гледаш как кристалът се върти, върти, клепачите ти започват да натежават. Натежават така, че не можеш да държиш очите си отворени. Нека се затворят. Обхваща те чувство на летаргия и спокойствие. Приеми го. Влез в него. Нека то те обгърне и погълне. Недей да мислиш за нищо, но ако искаш си представи кадифена нощ в черна стая. Стаята има черна врата в черна стена. Сега си представи, че черната врата се отваря и отвън нахлува студен мрак.

Очите на Бран бяха затворени. Уенсит свали кристала по-ниско, като продължаваше да говори монотонно. Когато човекът пред него се отпусна, думите му станаха по-малко и по-разпокъсани. После той се протегна и докосна с палец и показалец клепачите на Бран, като измърмори магическите думи, които дооформяха вълшебството. За известно време магьосникът стоеше тих и неподвижен. Под притворените му клепа студените очи гледаха някъде надалеч. Накрая той свали ръката си и проговори:

— Бран?

Очите на Корис се отвориха и той потрепери, като се сети какво се предполагаше, че е станало. Когато видя, че Уенсит не се е помръднал и че не е променил благосклонното си изражение, графът се насили да се отпусне и да прецени ситуацията. Сега той погледна към краля без напрежение, защото между тях се беше породило особено чувство на взаимно разбирателство. Усещаше, че човекът срещу него знае всичко, което има да се знае за Бран Корис, графа на Марли, но също така усещаше, че този факт няма никакво значение.

Това, което изпитваше не беше робска зависимост, Бран не би се примирил с такова усещане. Уенсит от Торънт също не желаеше неговите съюзници да се чувстват като роби. Корис се усещаше съпричастен към краля и изпълнен с разбиране. Това не само не го отвращаваше, а напротив изпълваше го със задоволство. Мислите на графа все още бяха объркани след осъществения контакт, но той усещаше, че е придобил ново знание. В мозъка си чувстваше неуловимата следа на някакво могъщество, но засега тя беше твърде неясна, за да може да бъде истински оценена. Бран реши, че всичко това му харесва.

Уенсит се раздвижи и стана, което го върна към действителността.

— Реакцията ти беше великолепна — забеляза магьосникът и отиде зад Корис, където дръпна брокатения шнур на звънеца. — Ще работим добре заедно — ти и аз. Утре сутринта ще продължим на по-голяма дълбочина.

— Защо не сега? — попита Бран, изправи се и за своя изненада започна да залита.

Кралят застана до него, за да го подкрепи.

— Ето защо, мой млади и нетърпелив, приятелю. Магията е много изтощителна за тези, които не я познават добре, а за днес ти получи максимална доза. След около десет или малко повече минути ще откриеш, че не можеш да останеш прав нито миг повече. Не искам Гарон да те носи на ръце до покоите ти.

Корис замаяно постави ръка на челото си.

— Но аз…

— Нито дума повече — каза решително Уенсит, като отстъпи крачка назад. Вратата зад него се отвори и влезе Гарон, но кралят не се обърна, като предпочете да наблюдава поведението на Бран, който се мъчеше да се ориентира.

— Гарон, отведи лорд Бран до покоите му и му помогни да си легне — рече меко Уенсит. — Той е много изморен от дългото си пътуване. Погрижи се хората му да имат всичко необходимо, а капитанът му да получи разрешение да се върне обратно, за да уведоми армията на графа.

— Разбира се, Ваше Величество. Оттук, ако обичате, милорд.

Гарон поведе объркания Корис, а Уенсит ги изгледа замислено. Когато вратата се затвори зад тях, той някак мързеливо отиде до нея и спусна резето. После се върна до дъбовата маса и заговори на празната стая с естествен разговорен тон:

— Е, Райдън, какво мислиш?

Уенсит седна, а в стената срещу него се отвори тесен, таен вход, през който влезе висок, тъмен мъж, облечен в синьо. Мъжът отиде до стола, който Корис заемаше доскоро и небрежно се подпря на високата, резбована облегалка. Отворът в стената, зад него, се затвори тихо.

— Е, какво мислиш? — повтори кралят, като се опъна в стола си и се вгледа в своя колега.

Райдън вдигна рамене уклончиво.

— Както винаги ти се представи великолепно. Какво повече мога да кажа?

Той говореше с небрежен тон, но бледите сиви очи на ястребовото му лице казваха повече от думите, които изричаше. Уенсит познаваше този поглед и кимна. Той постави ширала на масата до златната диадема, внимателно пусна верижката и още веднъж отправи проницателния си поглед към Райдън.

— Бран те тревожи. Защо? Сигурно не смяташ, че той представлява опасност за нас?

Райдън отново вдигна рамене:

— Наречи го естествен цинизъм. Не знам. Изглежда достатъчно сигурен. Но ти знаеш колко непредвидими са хората. Я виж Келсън.

— Той е само половин дерини.

— Също и Морган. Също и Маклейн. Прости ми, ако изглеждам скептичен, но ти май не си наясно с вниманието, което Камберианският съвет отдава на този факт. Двамата полудерини Морган и Маклейн в момента са най-непредвидимите фактори в Единадесетте кралства. Те продължават да успяват там, където би трябвало да се провалят. Знам, че съзнаваш този факт.

Той заобиколи стола, седна и като взе недокоснатата от Бран чаша с дарджа, я пресуши на един дъх.

Райдън от Истмарч не беше красив човек. Загрозяваше го саблен белег, който започваше от костта на носа и свършваше в десния ъгъл на устата му. За сметка на това той беше впечатляващ мъж. Тъмната му, посребрена на слепоочията коса и пищните, прошарени мустаци, подчертаваха слабото му, овално лице. Имаше изострена брадичка, която се смекчаваше от малката му поддържана брада. Голямата и широка уста, обикновено стисната в тънка линия, загатваше за жестокостта му на хищник. От него се излъчваше нещо зло. Зло подхранвано от острия ум зад обезобразеното лице. Райдън от Истмарч беше висш дерински лорд. Той не само, че не отстъпваше по нищо на Уенсит, но двамата се допълваха великолепно. Безспорно Райдън беше личност, с която трябва да се съобразяваш.

След като двамата се гледаха известно време през масата, Уенсит се раздвижи.

— Много добре — каза той, като придърпа и затегна няколко от кожените калъфи с документи. — Ще наблюдаваш ли утре посвещаването на Бран или те убедих, че той не е опасен.

— По принцип не съм убеден, че въобще има човешко същество, което да не е опасно — отвърна заядливо Райдън. — Както и да е. Оставям го на твоята преценка. — Той несъзнателно прокара пръст по белега, чийто долен край беше скрит в дебелите мустаци. — Онова там бойните ни планове ли са?

Уенсит издърпа карта от един от кожените калъфи и я разгъна на масата.

— Те са. Ситуацията се подобрява с всеки час. С измяната на Корис, ние разкъсваме силите на Келсън по границата и ще можем да отрежем северен Гуинид. Щом се придвижим на юг, лесно ще се справим и с Джеърд от Касан и неговата армия.

— Ами Келсън? — попита Райдън. — Когато той разбере какво планираме, на главите ни ще се стовари цялата кралска армия.

Събеседникът му поклати глава:

— Келсън няма да узнае. Смятам, че лошите комуникации и условията по това време на годината, които правят пътуването почти невъзможно, ще му попречат да узнае за нашите планове, докато стане твърде късно, за да може да направи каквото и да било. Освен това гражданските и религиозни бъркотии в Коруин ще му отворят достатъчно работа, докато дойде времето да се справим с него.

— А очакваш ли да срещнем някакви проблеми тогава?

— От Келсън? — Уенсит поклати глава и се усмихна. — Силно се съмнявам. Независимо каква възраст определя законът, за да може човек да стане крал, на четиринадесет години Келсън си остава момче, бил той половин дерини или не. А трябва да признаеш факта, че да е половин дерини напоследък не носи много полза на нашия млад принц. Всъщност лоялните поданици започват да се чудят, дали въобще е добре да имат за крал малко момче, чиято кръв произхожда от богохулническата и порочна деринска раса.

— Разбира се, слуховете, които толкова майсторски разпространяваш, нямат нищо общо с това.

— Как можа да си помислиш такова нещо?

Райдън се изсмя безрадостно и кръстоса елегантно обутите си крака.

— Тогава кажете ми какви са вашите планове за детето чудо, кралю. Как бих могъл да съм ви от полза, оттук нататък?

— Отърви ме от Морган и Маклейн — отвърна Уенсит, вече напълно сериозен. — Докато двамата са до Келсън, отлъчени или не, те са заплаха за нас. Както с помощта, която му оказват, така и със силата, която те самите притежават. Ние не можем да предвидим какво са способни да направят и какво влияние биха могли да окажат, затова трябва да ги елиминираме. Но това трябва да стане законно. Не искам никакви проблеми със Съвета.

— Законно? — Райдън скептично вдигна вежди. — Не съм сигурен, че е възможно. Като половин дерини Морган и Маклейн имат имунитет. Никой чист член на расата не може да отправи предизвикателство към тях. А шансовете те да бъдат екзекутирани от светската или църковната власт са толкова нищожни, че на практика не съществуват. Знаеш, че те се намират под личната защита на Келсън.

Кралят вдигна едно острие за писане и разсеяно започна да почуква с него по зъбите си, като замислено се загледа през прозореца.

— Мисля, че има и друг начин, на който Съветът няма да възрази. Дори самият Съвет ще бъде оръдието на тяхното унищожение.

Райдън се изправи с интерес.

— Продължавай.

— Да предположим, че Съветът обяви Морган и Маклейн за достойни да бъдат предизвикани. Представи си, че имунитетът им бъде отнет.

— На какво основание?

— На основание, че от време на време двамата показват възможности на истински дерини — усмихна се лукаво Уенсит. — Те наистина го правят, както знаеш.

— Разбирам — измърмори Райдън. — И искаш от мен да се явя пред Съвета и да го убедя да стори това? И дума не може да става.

— О, не ти лично. Знам отношението ти към Съвета. Помоли Торн Хейгън. Той ми дължи няколко услуги.

Райдън подсвирна подигравателно.

— Не, говоря наистина сериозно. Ако искаш, кажи му, че не го моля, а му заповядвам. Смятам, че ще се съгласи да сътрудничи.

Райдън се засмя, стана и с елегантен жест изпъна ръкавите си.

— Щом поставяш въпроса така, той едва ли ще има голям избор. Много добре, ще го помоля. — Той се огледа и потърка очаквателно ръце. — Имаш ли да поискаш още нещо, преди да тръгна? Може би едно, две малки чудеса? Да изпълня ли най-сърдечните ти желания?

При последните си думи, той протегна ръце и бавно изрисува дъга във въздуха, като тихо си мърмореше под носа. Щом свърши, от нищото се появи синьовиолетова мантия с качулка, направена от великолепна еленова кожа, която с тихо шумолене обгърна раменете му. Уенсит беше поставил ръце на бедрата си, като скептично наблюдаваше представлението на своя колега и накрая учудено поклати глава, докато Райдън закопчаваше пелерината.

— Ако си свършил да си играеш, имам само една молба. Ще ти бъда много благодарен, ако си тръгнеш и ме оставиш да работя. Знаеш ли, на някои хора понякога им се налага да свършат и нещо сериозно.

— О, ти ме нарани жестоко — отвърна сухо Райдън. — Както и да е, щом искаш, ще посетя твоя добър приятел Торн Хейгън. След това ще се върна, за да проверя това същество Бран Корис, което толкова те е очаровало. Може би той ще се окаже полезен в крайна сметка, макар че се съмнявам. Може би дори ще успея да разбера каква опасност представлява той за теб — опасност, за която ти си уверен, че не съществува.

— Направи го на всяка цена.

Райдън излезе като шумолеше с мантията си, а Уенсит се върна при картите. Той се вгледа в червените, сини й зелени линии, които очертаваха стратегията му. Ледените му сини очи заискряха, докато пръстите му обхождаха мекия пергамент. Цялата фигура на краля излъчваше напрежение, докато той планираше своите действия.

— Един-единствен трябва да владее Единадесетте кралства — изрече Уенсит, докато разглеждаше плана за настъпление. — Един владетел за всичките Единадесет кралства. И той няма да е момчето крал, което стои на трона в Ретмут!