Елитът на Дерините

Глава двадесет и четвърта

По-късно същата вечер, подпрян на палатката на Келсън, Арилан наблюдаваше обсипания със звезди небосвод. Около него се носеха звуците на лагера. Може би това бе последната им нощ; конете пръхтяха и нервно подръпваха поводите си, нощните постове започваха обиколката на районите си, а мъжете приглушено разговаряха, готвейки се за сън. Факлите пред палатката на Келсън осветяваха с мъгливо оранжева светлина пространството пред Арилан, но блясъкът им не можеше да се сравнява с този на звездите в лятната нощ. Гледката бе така красива, че Арилан се запита дали не я вижда за последен път в живота си.

Чу шум от стъпки зад гърба си, обърна се и видя Келсън, който също се любуваше на звездите. Гологлав и загърнат с обикновен войнишки плащ, той също бе подвластен на лятната магия.

— Дали Аларик и Дънкан са тръгнали вече? — попита най-сетне той.

— Изпратих да ги повикат, скоро трябва да са тук.

Келсън въздъхна и хвърли разсеян поглед към постовете, осветявани от оранжевата светлина на факлите.

— Изглежда нощта ще е къса. Може би трябва да сме готови още преди изгрев-слънце, в случай че Уенсит е подготвил коварна клопка. Вестоносецът, който съобщи на Уенсит съгласието ни, каза, че той не се е зарадвал от новината.

— Ще сме подготвени, — рече Арилан. — А що се отнася до изненадите, боя се, че Уенсит ще е този, който ще се изненада при изгрев-слънце.

Той замълча. Погледът му бе привлечен от раздвижването, настъпило извън осветената от факлите площ, Морган и Дънкан минаваха покрай постовете. Двамата с Келсън им кимнаха за поздрав.

— Случило ли се е нещо, Келсън? — попита Морган.

Келсън поклати отрицателно глава.

— Не, просто съм нервен. Иска ми се да се изкача на върха на хълма и да разгледам отново позициите на врага. Нямам доверие на Уенсит.

— По-добре недей, — измърмори Дънкан под носа си, а Морган, повдигайки вежди, хвърли поглед към палатката.

— Как е Дери? — попита той.

Келсън проследи погледа му и пристъпи няколко крачки напред.

— Последният път, когато го видях, спеше дълбоко. Хайде, искам да се изкача на хълма. Той ще се оправи.

— Ще дойда след малко. Искам да проверя как е той.

Когато останалите изчезнаха в мрака, Морган се обърна и влезе в палатката. Кралското легло се осветяваше от една-единствена свещ и Морган успя да различи завитото с кожи тяло на Дери. Щом коленичи до него, кожените завивки се размърдаха и се показа лицето на ранения. Очите му бяха затворени, но явно сънуваше началото или края на своя кошмар. Той тихо изпъшка и прекара ръка по очите си, след което се отпусна и отново потъна в дълбок сън. На Морган се стори, че чува как Дери шепне името на Бран, но не беше сигурен в това. Морган се намръщи при лекото докосване до челото на Дери, но не го споходиха никакви видения, предизвикани от беглия контакт с угрижените му мисли. Какъвто и кошмар да бе сънувал, той вече бе свършил. Може би сега Дери щеше да спи спокойно.

Всичко би било добре, ако Морган бе в състояние да се отърси от преживяното и да се заеме със задълженията си, но не можеше да освободи съзнанието си. Фактът, че Дери все още бе неспокоен в съня си, вместо да е вече излекуван, както и това, че извика името на Бран Корис, вещаеше нещо лошо. Разбира се Дери бе преживял много — колко много никой не можеше да каже докато Дери не се събудеше от дълбокия си сън и не споделеше преживяванията си.

Но защо не се възстановяваше? Нямаха ли бълнуванията му от първата нощ в лагера някакъв по-особен и по-страшен смисъл? Ами ако оковите, поставени от Уенсит върху изтерзания му мозък не бяха изцяло разкъсани?

Аларик постави още един пост пред вратата и след това изчезна в мрака. Не съзнаваше накъде отива, просто вървеше, за да успокои нервното си напрежение. Сам не разбра как се озова пред шатрата на епископ Кардиъл и кой го принуди да потърси Рикенда. Повдигна се на пръсти и се взря във факлите, докато обмисляше мотивите си и се насочи към палатката й. Знаеше, че не бива да идва тук след онова, което стана между тях миналата нощ, но тя сигурно можеше да хвърли светлина върху поведението на съпруга си. Възможно бе тя да намери обяснение защо Дери извика името на графа в бълнуването си. Освен това не можеше да отрече, че силно желае да я види отново, макар и да разбираше, че няма право да е тук.

Той влезе в осветения кръг пред входа на палатката, кимна за поздрав на лостовия и влезе безшумно. В преддверието нямаше никого, но зад завесата се чуваше как женски глас пее приспивна песен. Застана до подпорната греда и се заслуша в гласа й.

Заинтригуван от песента, Морган се приближи на пръсти до вратата и надникна вътре. Видя Рикенда, приведена над леглото на Брендан, нежно да завива червенокосия си син. Детето се унасяше в сън, но протегна пълните си ръчички да прегърне майка си и видя Морган, застанал до вратата. То веднага се разсъни и застана на колене, сините му очички гледаха учудено.

— Татко? Дошъл си да ми разкажеш приказка?

Морган се смути и заотстъпва към изхода, но Рикенда се обърна и го видя. Стресна се от думите на детето, но бързо се успокои, щом разбра, че това е Морган, а не съпругът й. Тя взе детето на ръце и се приближи към него със смутена усмивка.

— Не, мили, това не е баща ти. Това е херцог Аларик. Добър вечер, Ваша Светлост. Явно на слабата светлина Брендан ви е взел за баща си.

Брендан направи лек реверанс и се притисна плътно до майка си, разбрал, че мъжът на вратата не е баща му. С поглед потърси съвет от майка си как да се държи и щом видя, че се усмихва, разбра, че непознатият не е лош. Той срамежливо погледна отново Морган и сведе очи.

— Херцог Аларик? — прошепна той.

Името не говореше нищо на момчето. Опита се да го прецени според вида му, но преди момчето да успее да продължи размишленията си, Морган се приближи към него и се поклони.

— Здравей, Брендан, чувал съм много хубави неща за теб.

Брендан го изгледа подозрително и се обърна към майка си:

— Моят татко херцог ли е?

— Не, мили, той е граф.

— Това значи ли, че е херцог?

— Е, почти. Ще кажеш ли добър вечер на Негова Светлост?

— Не.

— Разбира се, че ще кажеш. Кажи: Добър вечер, Ваша Светлост.

— Добъл вечел, Ваша Светлост, — издърдори момчето.

— Добър вечер, Брендан. Как си?

Брендан захапа палеца си и погледна засрамено надолу.

— Добле съм, — провлече той.

Морган се усмихна и се наведе към него.

— Майка ти пееше много хубава песен. Мислиш ли, че ще я изпее отново, ако много я помолиш?

Брендан дяволито се ухили с пръст в уста и поклати глава.

— Не искам песни. Те са за бебетата. Искам приказки. Знаете ли приказки?

Морган изненадано се изправи. Приказка? Не мислеше, че може да общува добре с децата, но Брендан го постави натясно. Приказка ли? Беше слушал много приказки на времето, но малко от тях бяха подходящи за четири годишно момче.

Рикенда почувства нерешителността му и реши, че е време Брендан да си ляга.

— Може би друг път, мили. Негова Светлост е имал много тежък ден и се боя, че е прекалено изморен да разказва приказки на малки момченца тази вечер.

— Е, не е точно така. — Морган последва Рикенда към леглото на Брендан. — Дори и уморените намират време да забавляват умни момченца. Каква приказка искаш да чуеш, Брендан?

Брендан се облегна на възглавницата с доволна усмивка и придърпа кожените постели до брадичката си.

— Разкажи ми за татко. Той е най-умният и най-смелият мъж в света. Разкажи ми приказка за него.

Морган замръзна на място и погледна към Рикенда, която също се вцепени от молбата. Момчето не знаеше, не можеше да знае, за предателството на баща си, а и разбира се, вината не бе негова. Морган не можеше да хвали Бран Корис, дори и заради очарователния му син. Усмихна се насила, колкото може по-непринудено, седна на ръба на леглото и погали детето по челото.

— Не и тази вечер, Брендан. Ще ти разкажа вместо това приказка за времето, когато кралят е бил малко момче, като теб. Кралят, който тогава бил само принц, имал красиво черно пони, наречено Найтуинд. Е, един ден Найтуинд напуснал ливадата до конюшнята си…

Докато Морган разказваше, Рикенда отиде настрана, за да наблюдава и двамата, доволна, че вниманието на Брендан бе успешно отвлечено от темата за баща му. Брендан се смееше доволно на всичко, което Морган му разказваше, а тя улавяше само по някоя дума от време на време. Той нарочно говореше тихо и по този начин превръщаше момента в събитие, което и двамата щяха да запомнят. Тя наблюдаваше високия, рус лорд, приведен над омагьосаното дете и сама попадна във вълшебната мрежа, която Морган изтъка.

След малко Аларик докосна с ръка челото на детето — то бе потънало в сън преди минута — и наведе за миг глава. Изправи се и се обърна към Рикенда. От него струеше спокойствие, някак чуждо и в същото време така типично за него. Подаде й ръка и тя се приближи, без да продума. После отново погледна спящото момче.

— Той е дерини, милейди. Вие знаете това.

Тя кимна сериозно.

— Зная.

Морган изведнъж се почувства неловко и пристъпи от крак на крак.

— Много прилича на мен, когато бях на неговата възраст. Точно такъв невинен и уязвим. Осъзнавам рисковете, но той трябва да бъде обучен. Тайната му не може да се опази завинаги, затова трябва да може да се защитава.

Тя кимна отново и погледна спящия си син.

— Не след дълго той сам ще открие, че не е като другите момчета. Ще го предупредя какво го очаква, но въпреки това се ужасявам, че аз трябва да разруша представите му. А и баща му. Той го боготвори. Но сега…

Гласът й замря и тя не довърши изречението, но Морган разбра мисълта й. Пусна ръката й и отиде до вратата, за да огледа съседното помещение. Сестра Люк се бе върнала и се суетеше около масата, подреждайки чашите и бутилката червено вино. При вида й, Морган се изчерви и се запита колко ли време е присъствала на сцената, но сестрата не каза нищо, докато запали още няколко свещи и леко му се поклони. Морган влезе във външното помещение и кимна в отговор, а сестрата изчезна навътре. След малко Рикенда дойде при него и Морган прикри неудобството си като наля две чаши вино.

— Тя чу ли? — промълви той, докато Рикенда отпиваше от чашата си.

Жената поклати отрицателно глава и седна срещу него на лагерната маса.

— Не, но дори и да е чула нещо, ще си мълчи. Освен това съм сигурна, че постовете са я предупредили, че не съм сама, — усмихна се тя — и че престоят ти не е достатъчно дълъг, за да се подхвърли на съмнение честността ми.

Морган се усмихна.

— Утре, милейди, — започна тихо той, — ако Гуинид оцелее, Бран трябва да умре. Знаете това.

— Предопределено е от съдбата, — прошепна тя, — но въпреки всичко се боя. Какво ще стане с нас, Аларик? Какво ще стане с всички ни?

Още един човек си задаваше същия мъчителен въпрос в палатката на Келсън. Под кожените завивки, близо до тлеещия огън, Дери се размърда неспокойно и отвори очи. Вече не можеше да потиска зова. Беше буден и поривът се усилваше. Приседна с олюляване и отметна завивките. Палатката бе празна. Изправи се на треперещите си крака. Затвори очи и поглади пръстена на ръката си. Когато ги отвори, в погледа му се четеше невиждана до сега решителност. Без колебание се обърна на пети и тръгна към входа с искрящи очи.

— Стража?

— Да, милорд?

Войникът бе внимателен, нетърпелив да изпълни задълженията си и отдаде чест при влизането си в палатката.

— Ще ми помогнете ли? — Дери чу гласа си, като че бе на друг човек. — Изглежда съм изгубил халката на плаща си. — Той посочи кожите, където бе спал и се усмихна извинително. — Сам бих я потърсил, но главата още ме боли, когато се навеждам.

— Не се безпокойте, сър — засмя се войникът и остави копието си, за да се наведе над кожите. — Радвам се да ви видя на крака, толкова добре изглеждате. Бяхме се притеснили за вас.

Докато човекът говореше, Дери стаена тежкия ловджийски нож и се приближи към него. Без предупреждение го заби под дясното му ухо. Мъжът се сгърчи и беззвучно се свлече на земята.

Дери не се забави нито миг. Завлече безчувствения труп до Портала за Преход, отиде до входа на палатката и пусна платнището. След това отново се върна при тялото, коленичи и постави ръце на слепоочията му, обзет от странна летаргия. Очите на войника примигнаха и се отвориха, но погледът вече бе различен от предишния. Благодарение на преливащата сила Дери превъзмогна конвулсивното си потръпване и зачака, докато очите му проникнаха в тези на изпадналия в транс войник и влязоха в контакт с новото съзнание.

— Добра работа, Дери — прошепна мъжът с променен глас. — Какво научи? Къде е принцът на дерините и приятелите му?

— Отишъл е да наблюдава лагера ти, господарю. — Дери чу гласа си, без да съзнава, че говори.

Стражът мигна и кимна леко с глава.

— Добре. Никой ли не видя какво направи току-що?

Дери поклати отрицателно глава.

— Мисля, че не, господарю. Какво искаш сега от мен?

Последва кратка пауза и мъжът отново погледна Дери напрегнато.

— Лорд Бран иска сина си и жена си. Знаеш ли къде са?

— Ще ги намеря, — каза Дери, въпреки че сам се презря за тези думи.

— Добре. Тогава измисли някоя хитрост, за да ги доведеш до Портала за Преход. Кажи на дамата, че…

Отвън се чуха гласове и Дери замръзна на място. Не беше сигурен, но като че един от стражите говореше с Уорън. Безшумно се изправи и крадешком се промъкна до вратата зад платнището, така че ако някой влезе, да не го види. После се чуха стъпки и една ръка дръпна платнището встрани. Късо подстриганата глава на Уорън се промуши през отвора и видя човекът, който лежеше в средата на помещението. Но преди да се обърне назад и да вдигне тревога, Дери го сграбчи и завлече в палатката, като запуши устата му с ръка, за да приглуши вика му. Секунди по късно Уорън също лежеше възнак в центъра на палатката. Ръцете и краката му бяха здраво вързани, а устата — запушена. Дери го завлече в другия край на помещението, след което излезе от палатката.

Морган сведе поглед, за да не поглежда Рикенда, която бе на няколко стъпки от него. Виното бе изпито, и думите — изречени. Ако утре погубеше Бран, щеше да изгуби любовта на тази невероятна жена. А иначе, ако Бран не умре, за тях двамата пак нямаше бъдеще. Той вдигна очи и осъзна, че никога не я е прегръщал, никога не я е докосвал, освен за миг през предишната нощ, когато деринската им кръв ги събра. Утре може би щеше да е твърде късно. Шансът щеше да е изгубен завинаги. Погледът му срещна нейния и прочете изписаната в него нерешителност. В светлината на догарящите свещи, той я взе в прегръдките си и впи устни в нейните. След миг те се отдръпнаха един от друг и леко докоснаха върховете на пръстите си. Дълго я гледа в очите, но от самото начало знаеше, че не може да остане. Честта не го позволяваше.

И така, когато единствения звук в палатката бе музиката на разтуптените им сърца, той се сбогува, докосвайки устни до копринено нежните й пръсти, преди да изчезне в мрака. Не знаеше, че някой дебне наблизо. Не подозираше, че Дери изчаква момента за действие, смазан от чудовищната сила на прокълнато заклинание.

Рикенда застана на входа, загледана след него, сетне се обърна към празната палатка. Свещите отново заблестяха, но някакъв особен здрач падна наоколо, след като Морган си отиде. Тя се запита как стана така, че се влюби в този висок, светъл непознат, който не й бе съпруг. Вдигна треперещите си пръсти към лицето си и ги докосна с устни. С усмивка влезе във вътрешното помещение и коленичи до спящия си син. Усмивката й бързо премина в необяснима тревога.

Какво им готви бъдещето? Независимо от изхода на утрешния Дуел, призракът на Бран винаги ще витае около тях, в живота или в смъртта. Тя бе свързана с Бран чрез момчето, с вериги по-здрави от всякакви думи или закон. Ами ако Аларик Морган убие Бран Корис утре. Докъде се простира верността?

Размишляваше върху онова, на което я бяха учили, но вече не бе убедена, че възпитанието й ще й даде отговорите. Жената трябва да е вярна на съпруга си, или поне така казваха. Но ако съпругът й е предател, тогава какво? Трябва ли жената да мрази този, който е дал заслуженото на предателя? Не мислеше точно така.

Тя въздъхна и оправи завивките на Брендан, но застина на място, когато слухът й долови някакъв звук извън палатката. Изправи се тихо, приближи се до изхода и забеляза силуета на мъж. Стражите не го спряха, а и той не направи опит да се приближи. Не й изглеждаше опасен, но кой бе той? Тя пристъпи напред и напрегна очи, за да различи чертите му в тъмнината.

— Кой сте вие? — попита приглушено, за да не разбуди Брендан или сестра Люк. — Съобщение ли носите?

Мъжът на входа се промъкна вътре и коленичи.

— Аз съм Шон лорд Дери, милейди, адютантът на Морган. Аз… ще дойдете ли веднага с мен в палатката на краля? Лорд Уорън е много зле, а Морган не може да се грижи сега за него. Реши, че вие можете да помогнете…

— Да, разбира се. Ще се опитам — каза тя и се загърна с плаща си. — Какво му е на Уорън, знаете ли?

Дери поклати отрицателно глава и стана.

— Не, милейди. Боя се, че не. Има треска, изпаднал е в делириум.

Рикенда оправи плаща си и тръгна към него.

— Готова съм, водете ме.

Дери сведе поглед и рече смутено:

— Лейди, преди да тръгнем, аз… е, не знам как да ви го кажа, за да не ме помислите за глупак, но кралят ми… е, кралят ви моли да вземете малкия лорд Брендан със себе си.

— Иска да взема Брендан? Но защо?

— Моля ви, милейди, аз… епископ Арилан и отец Дънкан се боят, че Уенсит и съпругът ви ще се опитат да отвлекат момчето, ако е само. Нищо не пречи да вземем предпазни мерки. Освен това, Морган ми предостави охрана.

— О, бедното ми дете, — промълви Рикенда и се отправи към вътрешното помещение. Остана за миг загледана в спящото дете, след което се обърна с лице към Дери.

— Прави са. Може би това замислят. Бран много обича Брендан. Лесно може да убеди Уенсит да го отвлече. Завий го в този плащ, Дери. — Тя му подаде подплатен с кожа плащ и отиде до леглото. — Но бъди внимателен, не буди сестра Люк. Ние ще се справим.

Дери се усмихна на себе си, но приведената жена не можа да го види.

— Разбира се, милейди, — рече тихо той. — Можем да тръгваме. Уорън се нуждае от помощта ви.

След минута, Рикенда и Дери влязоха в кралската палатка. Дери носеше на ръце спящия Брендан. Рикенда бе заслепена от ярката светлина в палатката. Дери прекоси помещението и сложи момчето върху кожите в центъра, след това й посочи мястото, където лежеше Уорън. Когато Рикенда се надвеси над него, Дери скръсти ръце на гърдите си, на лицето му играеше лека усмивка, но жената не я забеляза.

— Много е неподвижен, — рече тя като коленичи и докосна челото му. — Уорън? Уорън, чуваш ли ме?

При допира, тя се обърна ужасено, втренчила поглед в набързо запушената му уста. Сега разбра защо раменете му бяха в такова положение под плаща: ръцете му бяха вързани. В уплахата си, тя потърси с поглед Дери и го видя да се отдалечава от спящия Брендан, без да се интересува от присъствието й. Примря от страх, когато онзи навлезе в сянката и около главата му заблестя светлина.

— Дери!

Внезапно тя прозря намерението му — Порталът за Преход засвети около сина й. Скочи на крака и се стрелна покрай Дери точно, когато Порталът се активизира. Рикенда насочи силата си и успя да спре действието му, но Дери се втурна зад гърба й и я притисна към себе си, за да я избута извън кръга.

Тя се опита да извика името на детето си, за да го събуди, но една ръка здраво й запуши устата. Стражите се отзоваха на олелията и се втурнаха в палатката. В този момент втора сянка се очерта в кръга, последвана от призрачния силует на мъж, който се приближи към спящото дете.

— Не! — изпищя Рикенда, освобождавайки се от Дери, докато мъжът сграбчваше сина й. — Не, Бран, не!

От пръстите й се заизвива димящ пламък, но тя не успя да го насочи към Бран, защото Дери отново я дръпна към себе си, а стражите сякаш се движеха безкрайно бавно. Безсилна да попречи на онова, което ставаше пред очите й, тя видя как ярката светлина в кръга отслабва. Отново извика името на Брендан, докато стражите се мъчеха да отстранят Дери и да го укротят.

Но беше прекалено късно да спасят Брендан. Момчето бе изчезнало.