Елитът на Дерините

Глава осемнадесета

Пристигнаха в Дхаса навреме и прекараха там един ден и една нощ, като обсъждаха окончателните планове за битката при Кардоса, но новините от фронта бяха оскъдни. Северната армия не бе пратила вестоносци до тях повече от седмица. Тревогата им постепенно нарастваше, а северът и изтокът оставаха все така безмълвни. Сега, след като Гуинид бе отново обединен, изхода от предстоящата война не изглеждаше така зловещ, особено ако се вземе предвид числеността на кралската армия. Но неизвестността плашеше. Морган бе особено разтревожен заради загубения си контакт с Дери.

А бяха правили безброй отчаяни опити да го търсят. Морган и Дънкан често се събираха преди срещата с Уорън и след като потеглиха от Корът, за да се свържат с Дери чрез магията на медальона, която бе действала безотказно преди.

Всичко обаче бе напразно. Морган беше убеден, че може поне да открие къде се намира младия благородник, но той сякаш бе изчезнал без следа. Дори да напрягаше силите си до границата на издръжливостта си, пак не успя да докосне и частица от съзнанието на Дери. Принуди се с неохота да признае, че или адютантът му е мъртъв, или че е попаднал в клопката на чудовищна сила, която не позволяваше нито да се обади на Морган, нито да бъде открит от него. Но и в двата случая Морган страдаше за момчето и мисълта за него идваше като леден душ след бляскавата им победа при Корът.

В нощта преди армията да потегли към Кардоса, свещите горяха до късно в двореца на епископа на Дхаса. Кардиъл с радост отстъпи заседателната зала на Курията на Келсън и военните му съветници, за да могат да работят на спокойствие. В долината под стените на града войниците спяха покрай стотиците стражеви огньове, докато техните водачи обсъждаха плановете си.

Блюдата бяха изнесени от залата на Курията след късната вечеря и сега на тяхно място лежаха разгънати карти и планове, и генералите разгорещено спореха относно стратегията на предстоящите сражения. Червени стрелки в картите обозначаваха предвижданията на кралската армия, а почивките между преходите се отбелязваха с кръст. Встрани бяха поставени подноси с плодове и сирена и мъжете разсеяно посягаха към тях. Наистина наоколо имаше и бокали пълни с вино, но дори в този късен час атмосферата си оставаше трезва. Генералите явно се вслушваха в мненията на военните съветници на епископите, защото независимо от духовното си образование, те често даваха много задълбочени предложения относно бъдещите им действия. Присъстваха дори и някои от по-ниските военни чинове, в случай че опитът им на ветерани се окажеше потребен. Само потракването на ножниците в дъбовите мебели и приглушените гласове нарушаваха тишината в помещението.

Кралят явно не искаше да натрапва присъствието си тази вечер. Келсън прекара повече време с духовниците и дребните благородници от двора си, опитвайки се да успокои духовете, облечен в проста роба и без златния кралски обръч на главата. Не се ангажираше с никакви планове, освен с най-важните, а всичко друго оставяше на Морган, Нигел и генералите си. Посвети всичките си усилия на командирите си, за да им вдъхне сигурност и надежда, защото не им оставаше друга, освен искрената им клетва за вярност.

Отиваше при пълководците си само, когато го помолеха настоятелно да вземе някое решение извън тяхната компетенция. Имаше обаче доблестта да си признае, че по военните въпроси знае далеч по-малко от своите генерали и военни съветници, независимо от факта, че е син на Брайън. В момента най-разумно бе да не командва много-много, за да не засегне някой. Хората му трябваше да са единни, когато се изправят срещу Уенсит от Торънт.

Келсън не бе единствения, който се опитваше да изглади отношенията и да помири духовете на Гуинидските благородници. В другия край на залата Морган и епископ Конлан обсъждаха нещо с трима от западните барони на херцога, които се присъединиха към армията в Корът. Там бяха и неколцина от по-младите благородници заедно с Конал и се оглеждаха наоколо с широко отворени очи. Нигел също участваше до преди малко в разговора, но сега отиде при Уорън и графът на Данок, за да изглади спора им.

Само Дънкан изглежда не бе погълнат изцяло от заниманията на останалите. Келсън зърна свещеника да гледа разсеяно през прозореца. Цялата вечер Дънкан бе стоял на страна, защото не се считаше за военен експерт, както и Келсън. Но кралят знаеше, че Дънкан е обучен боец и е получил основно военно образование при баща си, преди да се посвети на Бога. Чудеше се какво ли може да го тревожи, защото не бе типично за него да стои така настрана. В този момент към Келсън се приближиха двама епископи, за да му предадат някакво ново съобщение.

Дънкан въздъхна и се облегна на перваза. Сянка мина над сините му очи докато оглеждаше планините на изток от Дхаса. Пръстите му барабаняха нервно по каменната стена.

Трудно можеше да обясни какво го тревожи, ако го попитат. Естествено безкрайните спорове и очакваното потегляне го бяха изморили. Но в сърцето му се бе загнездила неясна тревога за Дери. Дънкан разбираше, че смъртта на младия лорд бе тежко бреме за Морган. Независимо от буйния си и често необуздан темперамент, Дери успя да спечели приятелството на Морган, нещо, с което малцина можеха да се похвалят. Ако младежът бе загинал поради нареждането на Аларик да отиде на разузнаване, той никога нямаше да си го прости, независимо, че първоначалната идея бе на Келсън.

Освен това Дънкан имаше и собствените си грижи — призванието му не можеше да се съчетае с деринската му кръв.

Иззад далечните хълмове се носеше вълчи вой и Дънкан отново огледа градските стени. Към двореца се приближаваха няколко факли. Вратите се отвориха и конниците влязоха във вътрешния двор. Един от групата — паж или скуайър — очевидно се държеше с големи усилия на седлото, главата му се люшкаше, а тялото бе ниско приведено. Трудно бе да се различат подробности от това разстояние, но устата му изглеждаше странно изкривена. Появиха се още факли, но когато един от войниците улови коня на пострадалия за юздите, животното се препъна и краката му се подкосиха, а ездачът падна на земята като някаква тъмна купчина. Нещастникът се изправи с мъка, подпря се на един от стражите и вдигна измъчен поглед към прозореца на Дънкан, преди да се отправи към стълбите.

Дънкан се хвана за перваза и се вторачи в него докато не се скри от поглед. Униформата му бе позната, небесносинята коприна на рода Маклейн бе нещо, с което бе свикнал от детинство, както и спящия лъв избродиран на гърдите.

Но туниката му беше мръсна и измачкана, и зацапана с почервен цвят от този на пръстта, а лъвът на гърдите бе разкъсан.

Какво се бе случило? Да не би момъкът да носеше вести от армията на херцог Джеърд?

Долу войниците убиха ранения кон и това прогони всички мисли от главата на Дънкан. Вестоносецът щеше да застане направо пред Келсън, в това нямаше никакво съмнение. Обърна се да потърси Морган или краля и в същия момент вратите на залата се отвориха широко и стражите въведоха ранения. Дънкан веднага разбра, че засъхналата боя по туниката му не бе нищо друго, а кръв. Лявото му око бе полускрито в син оток, а по цялото тяло се виждаха незараснали рани. Препъна се на прага и щеше да падне, ако стражите не го бяха подхванали под мишниците.

— Къде е краля? — задъхано изрече момчето докато оглеждаше залата с размътен поглед. — Нося спешни вести за него!

В този момент съзря Келсън, който се насочи към него още, когато се появи на вратата. Момъкът се опита да коленичи, но само се свлече на пода. Морган и Дънкан си проправиха път през тълпата и застанаха до него. Аларик повдигна леко главата му. Наоколо се скупчиха останалите благородници.

— Припадна от изтощение — каза Морган и докосна леко челото му. — Има и треска от раните си.

— Конал, донеси вино — нареди Келсън. — Отец Дънкан, той носи цветовете на баща ти. Познаваш ли го?

Дънкан поклати глава и прехапа устни.

— Дори да съм го виждал по-рано, съм го забравил, сир. Видях го да идва, конят му бе полумъртъв от изтощение.

— Хм — изръмжа Морган докато оглеждаше раните му. — Бързал е като дявол, дано няма и нещо счупено. Я виж, какво ли е това?

Под туниката му имаше малък копринен вързоп, завързан здраво. Не успя да го отвори поради засъхналата по него кръв. Келсън се пресегна и хвана свободния му край. С общи усилия успяха да го развържат. Оказа се някаква емблема — там, където нямаше кръв ясно се виждаше скачащ черен елен в сребърен кръг. Фонът бе оранжево-червен.

Келсън подсвирна и хвърли знамето като несъзнателно си избърса ръцете в панталоните. Всички познаваха скачащия елен на Торънт и какво можеше да означава кървавото знаме. Кралят се обърна към припадналия паж сред гробна тишина. Конал се върна с виното и Морган го поднесе към устните на момчето. По лицето му премина тръпка.

— Хайде, пийни си момко — прошепна Морган и сипа малко вино между зъбите му.

Раненият изстена и се опита да извърти глава, но Морган не му позволи.

— Не, пийни си още. Бъди добро момче. Сега отвори очи и се опитай да ни разкажеш какво стана. Негово Величество те чака.

Момъкът отвори очи и се взря в Келсън и Дънкан до него. После прехапа устни със сподавена въздишка. Аларик докосна леко челото му.

— Всичко е наред, синко. Кажи ни какво стана и после ще можеш да почиваш.

Момчето преглътна и се вторачи в Келсън, сякаш неговото присъствие бе единственото нещо, което го държеше в съзнание. За всички бе ясно, че може да припадне отново.

— Сир — започна той слабо — свършени сме. Ужасна битка — предател сред нас — армията на херцог Джеърд, цялата — разбита…

Гласът му заглъхна и той отново изпадна в несвяст. Морган опипа притеснено пулса му. Очите му бяха тревожни, когато се обърна към Келсън.

— Не изглежда да има смъртоносни рани — няколко драскотини и страшна преумора, нищо, че дрехите му са целите в кръв. Но няма да издържи, може би след няколко часа…

Гласът му се повдигна въпросително, когато изрече последното. Келсън поклати глава.

— Не става, Аларик. Не можем да чакаме толкова време. Битка, предател, армията на херцога разбита… трябва да разберем какво е станало.

— Ако го принудя да дойде отново в съзнание, това би го убило.

— Налага се да поемем този риск.

Морган погледна първо момчето, после Келсън.

— Нека опитам по друг начин, принце. Няма да е безопасно, но все пак…

Двамата се гледаха продължително преди Келсън да кимне леко.

— Можеш ли да го направиш тук, без излишни рискове? — Въпросът на краля засягаше едновременно безопасността на Морган и тази на вестоносеца.

Аларик сведе очи.

— Ти трябва да научиш истината, принце. А твоите барони трябва рано или късно да видят делата ми. Не мисля, че имаме избор.

— Тогава действай — Келсън си пое дъх и го погледна окуражаващо. — Господа, умолявам ви да се отдръпнете и да освободите на Аларик място за работа. Съобщението на момчето е жизненоважно за нас и само дарбите на нашия приятел ще ни позволят да го научим, без да жертваме живота на вестоносеца. Никой от вас не е застрашен от това.

Неколцина от благородниците замърмориха неодобрително и дори се запътиха към вратите, но погледа на Келсън ги прикова по местата им. Само тези, които стояха най-близо, се отдръпнаха встрани. До Морган останаха единствено Дънкан и Келсън. Аларик приседна и взе главата на пажа в скута си. Залата се смълча. Мнозинството от присъстващите за първи път виждаха силата на дерини в действие.

Морган ги изгледа съсредоточено — лицата на повечето издаваха уплаха, а някои дори враждебност. Никога по-рано не бе изглеждал тъй уязвим с момчето, припаднало в скута му. И никога след това сивите му очи не погледнаха тъй кротко лицата на потенциални врагове.

Нужно бе да се роди доверие помежду им. Не беше време да се вадят старите вражди. Истината не биваше да се крие повече. Тези хора щяха веднъж завинаги да проумеят, че страховитите сили на дерините можеха да се ползват и за добро. Много неща зависеха от това какво щеше да се случи през следващите няколко минути. Грешките бяха недопустими.

Морган си позволи да се усмихне леко, преди да каже онова, което бе намислил.

— Разбирам страховете ви, господа. Чули сте разни слухове за силата ми и за способностите на такива като мене. Нормално е да се боите от това, което не разбирате.

Ще чуете и ще видите нещо твърде странно за пас. Но така изглежда всичко непознато, преди да стане познато. Дори аз не мога да предскажа със сигурност какво ще се случи след малко, защото не зная през какви мъки е минало това момче. Ще ви помоля само да не ми пречите, без значение какво ще стане. Само наблюдавайте, без да коментирате. Излагам се на по-голяма опасност, отколкото можете да предположите.

Щом се наведе към момчето, зрителите въздъхнаха облекчено и млъкнаха. Морган го погали по русата глава и сложи лявата си ръка с пръстена с грифона под брадичката му. За последен път потърси Келсън и Дънкан, след което съзнателно се отпусна в първата фаза на транса на Турин, усвоен така отдавна. После главата му клюмна, дишането стана равномерно и дълбоко. Момчето потръпна под ръцете му и замря.

— Кръв.

Морган прошепна думата, но гласът му бе странно променен, като че някой друг говореше чрез него. Хората, които го слушаха, усетиха ледени тръпки.

— Колко много кръв — повтори Морган, този път по-високо. — Навсякъде има кръв.

Главата му се вдигна, макар че остана все така със затворени очи.

Дънкан погледна тревожно към Келсън, странната промяна с лицето на братовчед му го притесняваше. Вече подозираше какво възнамерява да стори Аларик и това го уплаши, независимо, че добре познаваше същността на процеса. Навлажни устните си, без да смее да отклони погледа си от Морган.

— Кой си ти? — попита тихо той.

— О, Господи, кой идва? — каза Морган, сякаш изобщо не разбра въпроса му. Гласът му вече звучеше направо момчешки, точно както предполагаше Дънкан. — А, това е само господаря Джеърдс верните му съюзници, графа на Марли и приятелите му… Момче, донеси вино за моя благороден другар от Марли, Бран Корис води подкрепления. Донеси вино, момко, къде ти е уважението към графа на Марли!

Морган замълча и продължи почти шепнешком, така че останалите трябваше да дойдат по-близо, за да го чуват.

— Армията на Бран Корис идва с нас. Кралското синьо ще се вее редом със спящите лъвове на Касан. Сега вече всичко е наред.

— Какво става! Войниците на Бран Корис вадят мечовете си!

Очите на Морган се отвориха широко, но той продължи да говори, или по-скоро да пищи от ужас.

— Не! Не предателство! Не е възможно! Хората на Корис носят скачащия елен под щитовете си! Избиват войниците на херцога! Ужасно клане в редиците на Касан!

— Господарю! Господарю Маклейн! Спасявайте се! Хората на Марли са ни предали! Бягайте, бягайте, Ваша светлост! Загубени сме! Господи, загубени сме!

Със сподавен вик Морган се сви на пода, гърчове разтърсиха тялото му. Келсън се наведе към него, но Дънкан го спря. Напрегнато гледаха докато риданията му утихнаха и спряха съвсем.

Отново вдигна глава, но очите му бяха пусти. Изражението му бе на човек, завърнал се от ада.

— Виждам господаря ми, пада от коня — прошепна тихо Морган, при което Дънкан изстена. — Не знам дали е мъртъв. Аз лежа между убитите, правя се на умрял.

Морган потрепери и продължи хълцайки:

— Свил съм се под тялото на умиращ рицар, кръвта му се стича по дрехите ми. Не ме откриха. Скоро битката свърши и се спусна нощ, но не съм в безопасност. Хората на Марли отвеждат пленените, а тежко ранените ги заколват на място, нито един жив не напусна това поле, освен окован във вериги.

Всичко е тихо и моят рицар е вече мъртъв, изпълзявам изпод тялото му и шепна молитва за душата му, защото макар и неволно ме спаси от смърт.

Лицето на Морган се сгърчи и дясната му ръка стисна коприненото знаме донесено от момчето.

— В ръката на рицаря виждам черния елен на Торънт, а на щита му са изобразени сините орли на Марли.

— Взимам знамето, нали трябва да докажа какво видях. Нощта ме скрива. Два, не три коня уморих, докато стигна портите на Дхаса.

Очите му проблеснаха леко и Дънкан реши, че Морган излиза от транса, но странния глас отново изкриви устните му.

— Изпълних мисията си, кралят знае за предателството на Бран Корис. Дори господарят Джеърд да е мъртъв, младият ни крал ще отмъсти за кръвта му. Боже… пази… го.

При това главата на Морган клюмна отново надолу и този път Дънкан не попречи на Келсън да го докосне. Минута по-късно тялото му се отпусна и Морган въздъхна. Сетне пусна окървавената коприна и отвори очи. Дълго гледа свитото на пода момче припомняйки си споделения с него ужас, а после сложи ръка на челото му. Сивите очи се притвориха за миг и най-сетне вдигна поглед към Келсън. По бузите му още личаха сълзите пролени по време на транса, но той не направи опит да ги избърше.

— Горчиви вести ни донесе това момче, принце — рече тихо Морган. — Тежко бреме сложиха те на плещите ми.

— Вестта за предателство никога не е леко бреме — продума мрачно Келсън. — Добре ли си?

— Само малко уморен, сир. Дънкан, съжалявам за баща ти. Жалко, че момчето не е видяло какво е станало с него после.

— Аз съм последния му син — прошепна Дънкан. — Трябваше да съм редом с него. Той вече бе твърде стар, за да застане начело на армията.

Аларик кимна, защото знаеше какво изпитва братовчед му, после се обърна към благородниците и епископите. Двама скуайъри дойдоха да отведат момчето да си легне, но не посмяха да го погледнат в очите. Морган се изправи и се подпря на ръката на Келсън. Дори в ярко осветената стая очите му изглеждаха тъмни, като мастилени езера пълни с тайна и мощ незасегната от изнуреното тяло.

Но за негова изненада, нито един от онези, върху които спря погледа си, не трепна. Епископите пристъпваха от крак на крак, но никой не излезе от залата. Генералите и съветниците също го гледаха с неподправено уважение без сянка на недоверие. Нямаше никой в залата, който да не бе склонен да отдаде почитта си на Морган, ако това се очакваше от него — и присъствието на Келсън с нищо не променяше отношението им.

Само кралят изглежда не бе впечатлен от магическото представление, което бяха наблюдавали. Лицето му изразяваше сподавен гняв, но не и страхопочитание, когато се обърна към хората си.

— Както можете да предположите, господа, вестта за предателството на Бран Корис ме разгневи много. А загубата на херцог Джеърд е удар, чиито последствия тепърва има да понесем.

Погледна съчувствено към Дънкан, който сведе поглед.

— Но мисля, че вече няма никакъв спор какво трябва да предприемем. Графът на Марли влезе в съюз с най-яростния ни враг и предаде собствената си кръв. И не ще избегне възмездието.

— Но кои са от неговата кръв, Ваше Величество? — прошепна епископ Толивър. — Кои сме ние, събрани наполовина дерини и хора? Къде е границата? И кой е от правата страна?

— Който върши правото, той е от правата страна — намеси се Кардиъл. — Без значение дали с човек, дерини или наполовина от двете. Не кръвта ни тласка да избираме между добро и зло. Душата ни го решава.

— Но всички сме тъй различни… — Толивър погледна към Морган със страхопочитание.

— Няма значение — отвърна Кардиъл. — Хора или дерини, винаги има нещо, което да ни свързва. И то е по-силно от кръвта, клетвата или заклинанията. Това е нашата сигурност, че сме на страната на светлината. А другите, що са се врекли в мрака, завинаги ще са наши врагове. Без значение дали са обвързани с кръв, клетва или магия.

Епископите се спогледаха и замълчаха. Кардиъл се обърна към Келсън и се поклони.

— Аз и братята ми ще помагаме с всичко, на което сме способни, Ваше Величество. Новините за Бран Корис ще променят ли намерението ви да тръгнем призори?

Келсън бе благодарен за застъпничеството на епископа, но поклати глава.

— Мисля, че не, Ваша Светлост. Предлагам всички да поспят малко и да подсигурим провизии за войската. Нужна ми е помощта на всеки един от вас през идните дни.

— Но ние не сме бойци, сир — възрази старият епископ Карстън. — Каква полза може да имате…

— Може да се молите за мен, епископе. За нас.

Карстън отвори уста и пак я затвори като риба на сухо. Сетне се поклони и се върна при колегите си. Скоро хората взеха да се разотиват. Само Нигел и генералите се заеха отново с картите си, но тонът на обсъждането бе далеч по-вял от преди. Келсън забеляза, че Морган отведе Дънкан до прозореца и поговориха няколко минути преди да се присъединят към останалите. Плановете трябваше да се преработят основно в светлината на новите вести. Скоро Келсън се отдели от военния съвет и застана до една от камините. Морган веднага забеляза отсъствието му и дойде при него.

— Надявам се не смяташ, че победата на Бран се дължи изцяло на твоето недоглеждане — рече тихо той. — Току-що Дънкан ми каза, че ако бе тръгнал с баща си към Ренгарт, това нямаше да се случи.

Келсън сведе поглед.

— Не. Но съпругата на Бран и наследникът му са тук, в Дхаса Знаеше ли?

— Не съм изненадан. Убежище ли са търсили?

Келсън сви рамене.

— Така мисля. Тук има много жени и деца. Бран има имение недалеч оттук, но явно е решил, че в Дхаса ще е по-безопасно. Не смятам, че е замислял предателството си дълго време. Поне така ми изглежда.

— И аз мисля, че предателството му е станало без подготовка — съгласи се Морган. — Никой не би изпратил жена си и наследника си за заложници, ако може да го предотврати.

— Да, но предпоставките за предателството му бяха налице — промърмори Келсън. — И аз трябваше да го предвидя. Всички знаехме, че Бран недоволства от доста време. Не биваше да го изпращам тъй близо до противника.

— Мислех, че няма да се обвиняваш за станалото — усмихна се леко Морган. — Ако това ще те успокои, на твое място и аз бих постъпил така — и щях да сбъркам. Винаги може да се случи да сгрешим.

— Трябваше да го предвидя — повтори Келсън. — Това е мое задължение.

Морган въздъхна и погледна разсеяно към военния съвет. Искаше му се да смени темата.

— Спомена за наследника му. Смяташ ли, че може да ни създаде проблеми?

Келсън изръмжа и на лицето му се изписа сардоническа усмивка.

— Младият Брендан? Не, едва ли. Той още не е навършил четири години. Друго ме тревожи, графинята и нейното семейство винаги са били верни на короната. Няма да ми е лесно да й съобщя, че съпругът й е предател.

— Искаш ли аз да й го кажа?

Келсън поклати глава.

— Не, това е моя работа. Тук ще си по-полезен. Освен това имам известен опит с истерични жени. Майка ми бе точно такава на моменти, ако си спомняш.

Морган се усмихна като се сети за високата кралица Джихана, затворена сега в манастир, за да се бори със собствената си деринска душа. Да, Келсън имаше предостатъчно опит в това отношение. Морган не се съмняваше, че кралят ще се справи отлично в тази ситуация, без чужда помощ.

— Добре, принце — поклони се леко Морган. — Двамата с Нигел ще изготвим плановете с останалите и след час ще сме по леглата. Ще изпратя някой да те повика, ако присъствието ти тук стане необходимо.

Келсън кимна доволен от предоставилата му се възможност да изчезне без излишни обяснения. Дънкан обаче го видя да излиза и след като си размениха поглед с Морган, също напусна залата. Аларик разбра, че братовчед му иска да остане сам с мислите си и се върна на масата, за да чуе докъде е стигнало обсъждането. Забеляза, че върху картите са се появили нови обозначения след вестта за обединението на Бран Корис с армията на Уенсит, а равнините между Дхаса и Кардоса вече не бяха заети от войските на Джеърд.

В най-северните области все още стояха ярките оранжеви линии на херцог Иуон, но сега това бе дълбокия тил на врага и дори тази съюзническа армия да съществуваше, на нея не можеше да се разчита. Всъщност единственото, което делеше Уенсит от беззащитния Гуинид, бе кралската армия, събрана около Дхаса.

— Значи знаем със сигурност, че Джеърд е разбит южно от Кардоса, някъде в Ренгарт — обобщи Нигел. — Не е ясно с колко войска разполага Уенсит, но хората на Бран са около 3500 според последните сведения. Доколкото ни е известно, те все още са разположени на стан някъде тук, по източните граници на равнината, в началото на дефилето на Кардоса.

— Нашите обединени сили възлизат на 12 000 войници. Ден и половина бърз ход са достатъчни, за да стигнем до дефилето. Смятам, че ще е най-разумно там да издигнем защитните си укрепления, защото не е ясно колко хора е пратил Уенсит в помощ на Бран.

Останалите съветници изръмжаха одобрително.

— Добре тогава. Елас, ти и генерал Реми поемате командването на левия фланг тук. Годуин, ти и Мортимър ще…

Нигел продължи да изрежда подробностите и задълженията на всеки пълководец в предстоящия поход. Морган мина встрани, за да може да наблюдава реакцията на всеки един по отделно. В залата влезе адютантът на Нигел с някакъв плик, но Аларик го спря и пое писмото от ръцете му, за да не прекъсва работата на всички. Печатите бяха стандартни и Морган не си направи труд да ги огледа внимателно, но един от тях, голям и жълт, привлече погледа му. Морган се намръщи и в следния момент го позна. Разчупи го с треперещи пръсти и трескаво разчете съобщението.

Разбута хората около Нигел и го хвана за рамото, с което привлече всеобщото внимание.

— Прощавай, Нигел, но ето една добра новина. Господа, това е писмо от генерал Глодрут, който както добре знаете бе с армията на херцог Джеърд…

Думите му се загубиха в общата гълчава от изумление. Морган се принуди да тропа по масата докато всички млъкнат. Хората явно с усилие сдържаха емоциите си докато прочете цялото писмо.

— Ето какво пише Глодрут — Джеърд е ранен и хванат в плен, но е жив със сигурност. С него са графът на Дженас и благородниците Лестър, Харкнес, Колиър и епископ Ричард от Найфорд. Самият той заедно с лорд Бърхард се изтеглили от битката с около сто мъже и още толкова вероятно са успели да избягат на запад.

Последните му думи бяха посрещнати с радостни възгласи, но Морган вдигна ръка, за да запази тишина.

— Новините несъмнено са добри, но Глодрут пише, че по негово мнение битката е ужасен разгром. Били са абсолютно неподготвени. Смята, че около 60 процента от войниците са загинали, а останалите са отведени в плен. Утре ще се присъедини към нас с малцината оцелели.

— Какво?

— По дяволите! Не е толкова зле! Морган, къде…

— Какво още пише, Ваша Светлост?

Морган поклати глава и си запробива път към вратата, като размахваше писмото.

— Съжалявам, господа, това е всичко. Нигел, след малко се връщам. Дънкан и Келсън трябва да знаят за това.

Не успя да открие Дънкан. Колкото до Келсън, той се бе заел с далеч по-трудна задача, макар и не така спешна, както тази на военните в залата. Веднага щом си тръгна, кралят се запъти към стаята на графиня Рикенда, съпруга на Бран Корис. Бързо я откри на горния етаж в източното крило, но цяла вечност мина, докато слугите успеят да събудят господарката си. Келсън се въртеше нервно из гостната докато сънените прислужници донесат свещи и подредят стаята. Лунната светлина падаше косо през източните прозорци и придаваше на помещението призрачен и плашещ вид, който още повече тормозеше уморения крал.

Най-после вратата на спалнята се отвори и графинята се поклони на госта си. Келсън обаче се оказа неподготвен за стройната, млада фигура, облечена в бяло. Лейди Рикенда изобщо не приличаше на съпруга си. Лицето й имаше нежен овал, който подчертаваше морскосините й очи, тъй странни и контрастни на фона на червеникавозлатистите й къдри. Келсън знаеше, че е майка на малкия Корис и че е поне десет години по-възрастна от него самия, но никак не можа да повярва, че тя не е просто момиче, едва навлязло в моминството си.

Само дрехите загатваха за истинското й положение и възраст. Бяло наметало покриваше бялата й риза без никакви бродерии и украшения, сякаш бе чакала ужасните новини, които младият крал й носеше. След като отпрати слугите си, тя изслуша спокойно вестта за предателството на мъжа й. После се обърна мълчаливо към прозореца и задълго остана неподвижна — златиста сянка в бледата лунна светлина.

— Да повикам ли някоя от прислужничките ви, Милейди? — попита Келсън, който взе да се притеснява от мълчанието й. Боеше се, че всеки момент жената може да припадне или да изпадне в истерия, както правеха често дамите с благородна кръв.

Рикенда поклати бавно глава, при което една от панделките й падна на пода. Тежкият годежен пръстен на мъжа й проблесна, когато се облегна на перваза и на Келсън му се стори, че някаква капка се плъзна надолу по камъка.

Но дланта й покри сълзата, ако изобщо бе сълза и кралят видя, че пръстите й не треперят от сподавеното усилие. Рикенда бе дъщеря на благородници и бе възпитана стоически да посреща съдбата, без да жертва достойнството си. Келсън си помисли, че в нещо прилича на майка му.

— Съжалявам, милейди — изрече най-сетне той като осъзна, че с нищо не може да облекчи скръбта й. — Ако… ако това ще ви успокои, бъдете сигурна, че предателството на съпруга ви, няма да промени отношението ми към вас и сина ви. Вие ще бъдете под личната ми защита докато…

Последва отсечено почукване по външната врата и познатият глас на Морган попита:

— Келсън?

Келсън се обърна стреснато, без да забележи ефекта, който гласът на Морган оказа върху жената до прозореца. Тя пребледня и стисна с побелелите си пръсти перваза. Аларик влезе в стаята и се поклони учтиво към нея без всъщност да я забелязва. Явно бе изцяло погълнат от съобщението, което носеше. Рикенда изслуша с удивление новините на Морган, като че не можеше да повярва на чутото.

— Прости ми безпокойството, принце — измърмори Морган докато сочеше на Келсън печата на плика. — Предполагам, че ще искаш да го прочетеш незабавно. Херцог Джеърд е пленен, но жив. Генерал Глодрут и неколцина други са успели да се спасят. Много се зарадвахме на новината.

— Глодрут! — възкликна Келсън и отиде до свещите да прочете останалото. — Също и Бърхард! Извинете ме, милейди. Вестите са наистина важни.

При тези думи Морган се сепна сякаш едва сега забеляза, че в стаята има и трети човек. Нещо в тези сини очи го хвърли назад в миналото. В главата му изплува спомен от последната пролет, когато заедно с Дънкан пътуваха към Дхаса и бяха застигнати от карета точно преди Свети Торин. Тогава за първи път видя тези очи и огнената коса; за втори път се срещна с нея преди една седмица, когато заедно със сина си присъстваше на вечернята. Искаше да попита Дънкан за нея, но забрави. Сега образът стоеше пред очите му, по-ярък от всякога.

Коя бе тя? И какво правеше тук в покоите на графинята на Марли?

Неволно пристъпи към нея, после спря объркано и се поклони леко, за да прикрие объркването си. Кръвта му бучеше в ушите и не можеше да разсъждава ясно. Единственото, което можа да стори, бе да я погледне в очите и да промърмори:

— Милейди.

Тя му се усмихна колебливо.

— Разбирам, че не е бил обикновен ловец на име Елън онзи, който измъкна каляската ми при Свети Торин през пролетта — каза меко тя.

Морган не пропусна да отбележи, че Рендълските езера едва ли са по-сини от очите й.

— Вашето лице бе последното нещо, което си спомням през онзи ужасен ден, когато забравих всичко — прошепна Морган като изостави окончателно етикета и формалностите. — Оттогава ви зърнах само веднъж, но вие не ме забелязахте. Обаче сънувах…

Внезапно замълча като усети, че няма право да говори всички тези неща, а жената сведе очи и се заигра разсеяно с подгъва на дрехата си.

— Простете, милорд, но не зная как да се обръщам към вас. Аз… — Келсън прочете писмото и откри с изненада, че двамата си говорят.

— Милейди, простете недодяланите ми маниери. Съвсем забравих да ви представя Негова Светлост, херцога на Коруин. Морган, това е лейди Рикенда, съпруга на Бран Корис.

Стомахът на Морган се сви, когато Келсън спомена името на предателя и с усилие на волята си наложи поне външно спокойствие.

Разбира се, че бе жената на Бран, иначе какво ще прави в тази стая?

Рикенда от Марли! Съпруга на Бран Корис! Каква извратена прищявка на съдбата ги бе срещнала на пътя за Дхаса само, за да ги раздели завинаги тук, зад стените на града? Рикенда от Марли, Боже, как можа да е така недосетлив?

Прочисти си гърлото и се поклони отново, за да скрие чувствата си.

— О, лейди Рикенда и аз вече сме се срещали, сир. Преди няколко месеца имах честта да й помогна да измъкнем каляската й от тинята до Свети Торин. Е, тогава й се представих под друго име. Нямаше как да разбере кой съм в действителност.

— Не той, аз — отвърна Рикенда и вирна смело брадичката си, но без да среща погледа на Морган.

— Аха — рече Келсън. Очите му прескачаха от единия на другия докато мислеше на какво се дължи странната реакция на Морган. Най-после се предаде и се усмихна лъчезарно.

— Е, радвам се, че си останал рицар дори и под чуждо име, Морган. Милейди, ако ни извините, ще ви напуснем сега. Лорд Аларик и аз имаме още доста работа. Освен това предполагам, че искате да останете сама за известно време. Моля, не се колебайте, ако ви потрябвам за нещо.

— Много сте любезен, Ваше Величество — промълви Рикенда като се поклони ниско и сведе поглед.

— А, няма нищо. Морган, да тръгваме.

— Както кажете, принце.

— Един момент, сир.

Келсън се извърна и видя, че графинята го гледа много особено.

— Има ли нещо друго, милейди.

Рикенда си пое дълбоко дъх и направи крачка към него. Ръцете и бяха свити нервно. После падна на колене пред краля и сведе глава. Келсън се облещи към Морган.

— Направете ми услуга, сир, умолявам ви!

— Услуга ли, милейди? Рикенда погледна Келсън в очите.

— Да, сир. Позволете ми да дойда с вас в Кардоса. Може би ще мога да поговоря с Бран, да го убедя да се откаже от тази лудост. Ако не заради мен, то поне заради сина ни.

— Да дойдете с нас в Кардоса? — отвърна като ехо той и погледна Морган с отчаяна молба за помощ. — Милейди, това не е възможно. Армията не е за жена с благороден произход. Нито пък мога да ви изложа на опасностите на битката, дори и да разполагахме с прилична квартира за вас. Ние отиваме на война, милейди!

Рикенда сведе поглед, но остана все така на колене.

— Наясно съм с трудностите, сир, и те не ми пречат. А това е единствения начин да ви помогна да поправите злините, които предателството на съпруга ми причини. Моля, не ми го отказвайте, сир.

Келсън още веднъж погледна към Морган, но генералът се бе вторачил в ботушите си и упорито не вдигаше поглед. За миг през съзнанието му пробяга мисълта, че Морган иска той да изпълни молбата й независимо, че не бе казал нищо подобно. Келсън отново погледна към Рикенда, която все така стоеше на колене пред него, и я хвана за ръцете, за да я изправи. Възнамеряваше да направи последен опит да я разубеди.

— Милейди, вие не знаете какво искате. Това е немислимо. Да пътувате като последния войскар в боен поход.

— Мога да пътувам под покровителството на епископ Кардиъл, сир — рече тя с готовност. — Може би не го знаехте, но Кардиъл е чичо на майка ми. Зная, че няма да възрази.

— Значи ще сглупи — отвърна Келсън. Той се взря в лицето й, в погледа му се четеше примирение.

— Морган, имаш ли някакви сериозни възражения срещу това?

— Само тези, които ти изтъкна, принце. Но мисля, че милейди успя да ги разсее.

Келсън изсумтя и кимна.

— Добре, давам ви разрешение да дойдете, но при условие че епископ Кардиъл също ще се съгласи. Тръгваме по изгрев-слънце, след няколко часа. Ще бъдете ли готова?

— Да, сир. Благодаря.

Келсън кимна.

— Морган ще се погрижи за настаняването ви.

— Както наредите, сир.

— Тогава лека нощ.

След това Келсън се поклони леко и напусна стаята. Все още стискаше несъзнателно писмото в ръка. Морган тръгна след него, но преди да излезе се обърна назад към бялото видение на лунната светлина. Лицето на Рикенда бе бледо и изпито, но в него се четеше решителност. Тя сведе очи и се поклони, когато Морган се обърна към нея, но не срещна погледа му.

С тиха въздишка Морган затвори вратата след себе си и последва Келсън.