Елитът на Дерините

Глава деветнадесета

В Кардоса бе пладне и слънцето прежуряше немилостиво в планинския въздух, но по северните склонове на ридовете все още се виждаше сняг. Рано тази сутрин Уенсит, Райдън и Лайънел се спуснаха на коне надолу по дефилето, за да се срещнат с Бран Корис и останалите генерали на Уенсит, които щяха да оглавят ударната му сила. Защитните укрепления бяха огледани и Уенсит заедно с антуража си спря пред високата шатра с огненочервен цвят, около която щеше да се разположи стана на армията му, когато противникът пристигнеше. Наоколо сновяха войници в черно-бялата униформа на Фурстан и мъкнеха вещите/които господарят им смяташе за неизбежна част отличното си удобство за всяка подобна военна операция.

Шатрата бе огромна. Куполът напомняше по формата си гигантска лукова глава от огненочервена коприна и покриваше пространство голямо, колкото тронната зала на Уенсит в Белдор. Вътре бе разделена на половин дузина отделни помещения с тежки драперии и кожи, които заглушаваха всички звуци и държаха приятна прохлада. Уенсит можеше да събере всичките си съветници там, но днес денят бе твърде хубав, за да го прекара затворен и нареди да изнесат креслата на разкошния килим пред входа на купола. Слугите се втурнаха да изпълнят заповедта, а междувременно един отличните камериери на Уенсит пое измокреното при ездата в дефилето наметало на господаря си и донесе вместо него кафтан от кехлибарена коприна. Уенсит се отпусна в едно от кожените кресла и позволи на слугите да му събуят ботушите, за да сложи сухи пантофи. Същевременно майордомът му поднесе димяща порцеланова чаша чай. Уенсит кимна подканящо на съратниците си и им посочи свободните кресла, а после собственоръчно поднесе чаша чай на Бран Корис с думите:

— Пийни и се отпусни, приятелю. Днес ти направи големи неща.

Бран пое чашата, а Уенсит подаде още две на Лайънел и Райдън. По лицето му се изписа удоволствие от силния аромат на чая.

— Наистина аз съм силно впечатлен от удара, който нанесе на врага ни, Бран. Освен това ти стори много за обединението на силите ни, изглади пропуските в отбраната ни и укрепи нашия съюз. Лайънел, трябва да сме щастливи, че имаме такъв съюзник.

Лайънел се поклони почтително и седна в креслото до Уенсит.

— Радвам се, че господарят на Марли избра да се присъедини към нас, Ваше Величество. Той би бил страшен противник. Невероятна е способността му да извлече най-доброто от всяка ситуация. — Тъмните очи на Лайънел умееха да излъчват смразяващ огън в мигове на ярост, но днес те бяха топли, почти прями, сякаш в лицето на Бран Корис бе открил свой изгубен роднина. — Дори аз научих много от него, сир — добави замислено Лайънел.

— Наистина ли? — попита мило Уенсит.

Бран се разтопи в похвалите на Уенсит и Лайънел. Отпи с удоволствие от чая си, без да забелязва тежкия поглед на Райдън. Настъпи кратко мълчание преди Райдън да заговори:

— Сега се сещам, че не проучихме обстойно пленниците от Касан, сир. Наистина ударът, който Бран нанесе бе великолепен и мога само да му се възхищавам. Това несъмнено ще се отрази на духа на войниците на Келсън. Но пленниците от Касан — несъмнено имате план какво ще правите с тях. Все пак ми се струва, че Лайънел и Бран някак си оставят това встрани.

Лайънел се засмя, но в звука имаше нещо гърлено и плашещо.

— Говориш така, сякаш Бран и аз трябва да оправдаваме действията си пред теб, Райдън. Не се тревожи. Плановете около пленниците не те засягат.

— Значи очаквате да имам нещо против?

— Очаквам да не се месиш — подчерта Лайънел. — Дадено ни е правото да се разпореждаме с пленниците, както намерим за добре. Проблемът не е твой.

Уенсит се подсмихна, разправията го забавляваше.

— Не се сърди, Райдън, дори аз не съм запознат с всички подробности свързани с този случай. Не е необходимо. Затова са генералите и съветниците като Лайънел, за да вършат нещата вместо мен. Доверявам му се точно, както и на теб. И ако той твърди, че прави всичко необходимо, то аз мога само да му вярвам. Или ти си на друго мнение по въпроса?

— Съвсем не — отвърна Райдън и отпи от чая си. — Изобщо не съм имал намерение да правя проблем от това. Ако изглежда така, то моля всички засегнати за извинение.

— Имаш го — кимна разсеяно Уенсит. Райдън обхвана чашата с ръце и продължи:

— Днес получих второ съобщение от генерал Ликън. Предните му постове потвърждават, че армията на Келсън ще пристигне тук не по-рано от свечеряване, в зависимост от това до колко вестта за поражението на Джеърд го е забавила. Няма причина да очакваме нападение преди утре сутрин.

— Отлично — Уенсит обърна стола си и махна на майордома да донесе голямата кожена чанта, в която се пазеха писмата. Щом я отвори, Уенсит прехвърли набързо вече разпечатаните пликове докато намери онзи, който го интересуваше. Прегледа го и извади втори от чантата.

— Тази сутрин получих вести за теб, Бран — рече той. — Изглежда, че Келсън е узнал за удара ти и е взел семейството ти като заложници.

Бран застина и стисна чашата с побелели пръсти. Изправи се в цял ръст и попита:

— Защо не ми беше съобщено?

— Ето, съобщено ти е — каза Уенсит и му подаде писмото. — Но не се тормози излишно. Съпругата и синът ти са задържани в Дхаса, но не ги грози никаква опасност. Прочети го сам.

Очите на Бран пробягаха през редовете, устните му се свиха, когато свърши.

— Довели са ги като заложници, а вие твърдите, че не ги заплашва опасност? — Очите му срещнаха тези на Уенсит с огорчение. — Ами ако Келсън реши да ги използва срещу мен? Как мога да стоя безучастно, когато живота на сина ми виси на косъм? Как да гледам спокойно, когато умира?

Райдън повдигна учудено вежда. Реакцията на Бран го забавляваше.

— Хайде, Бран. Познаваш Келсън по-добре. Ти и аз бихме изнудили някого чрез семейството му, но принцът на Гуинид не е от същото тесто — каза Райдън гледайки досадено ноктите си. — Освен това винаги можеш да си направиш още синове, нали?

Бран се вцепени при последните му думи.

— Какво трябва да значи това? — изсъска той.

Уенсит се подсмихна и поклати глава с неодобрение.

— Стига толкова, Райдън. Не бива да дразниш младия ни приятел. Не разбира шегите ни. Бран, няма да допусна семейството ти да пострада. Ще уредим размяна на заложници. Във всеки случай Райдън е прав по отношение на Келсън. Принцът няма да излее гнева си на невинни жени и деца.

— Как може да го гарантирате?

Усмивката на Уенсит се стопи и очите му добиха познатия стоманен блясък.

— Мога да гарантирам, че ще сторя всичко, което зависи от мен. Надявам се, че разбираш, че нещата, които зависят от мен са много повече от всичко зависещо или зависило някога от теб самия?

Бран сведе поглед, защото си спомни положението, в което се намира — трябваше да е по-предпазлив, още повече че Уенсит каза самата истина.

— Моля за извинение, Ваше Величество. Ни исках да поставям под съмнение думите ви. Просто много се тревожа за семейството си.

— И аз така прецених, иначе едва ли щеше да си жив в момента — рече спокойно Уенсит и протегна ръка да вземе писмото от Бран.

Онзи му го подаде мълчаливо, без да издава чувствата си, когато Уенсит го прибра в чантата. Най-сетне Уенсит наруши тежката тишина. Гневът му явно бе утихнал.

— Сега, Райдън, кажи ми какво става с нашия малък дерини? Вярвам, че всичко е както трябва?

— Предадоха ми, че е готов да ни види — отвърна Райдън.

— Добре тогава — каза Уенсит и изпи чая си на един дъх. — Смятам, че двамата с теб трябва да го почетем с присъствието си.

Дери лежеше по гръб върху купчина слама в занданите под Кардоса, зад стените на Есгаир Ду. Ръцете му бяха оковани във вериги, чиито халки бяха вклинени в стената. Треската от раните му се бе усилила, след като прекара едно денонощие в това положение. Подхвърлиха му къшей сух хляб и му сипаха глътка зеленясала вода. Стомахът му се бе свил на топка, а главата го болеше ужасно, но събра сили да отвори очи и да се вторачи в мокрия таван, преди да се обърне на една страна.

Болки. В рамото и главата, в ставите и колената. Навсякъде по изтерзаното му тяло.

Успя да приседне скърцайки със зъби при всяко движение. Веригите бяха забити на около два метра над пода. Знаеше защо са ги сложили — палачите, които го докараха тук го приковаха към стената и го удряха с юмруци и бичове докато загуби съзнание. Свести се няколко часа по-късно в това зловонно място върху подгизналата слама.

Избърса си очите със здравото рамо и с мъка се изправи на крака. В ляво от него имаше прозорец, а веригите бяха достатъчно дълги, за да погледне през него. Доколкото си спомняше схемата на Есгаир Ду, оттук можеше да се наблюдава цялата равнина. С неимоверни усилия се добра до него и погледна навън.

В далечината се забелязваха отрядите на Уенсит, които заемаха позиции. На едно възвишение на север бяха застанали стрелци с лъкове. На изток от тях бе конницата и тежката пехота, чиято задача бе да хване нападателите в клещи, ако възникне удобна възможност. Основната част от конницата обаче се събираше в центъра на укрепленията — кавалерията бе ударната сила на Уенсит. Безкраен поток от ездачи се движеше в тази посока, струваше му се, че ако напрегне слух ще чуе тропота на копита и командите на офицерите.

На югоизток, точно срещу прохода, се бяха събрали още войски. Там сигурно бе и самият Уенсит. Магьосникът възнамеряваше да ръководи битката от тази позиция. Все още не се виждаха никакви признаци за приближаването на Келсън, но Дери знаеше, че кралят отдавна е на път и по всяка вероятност вече е научил за клането сполетяло войската на Джеърд. Надяваше се само, че когато кралската армия се появи, вътрешните раздори ще са разрешени. Чудеше се дали Морган и Дънкан са се помирили с архиепископите.

Дери въздъхна и за стотен път подръпна веригите си, за да провери здравината им. Нямаше никакъв шанс да се измъкне, ако стои така окован като животно. Но дори и без вериги, едва ли можеше да иде далеч с тези рани. Кракът го болеше още повече от преди. За сметка на това, болката в рамото бе утихнала, но Дери имаше тревожното усещане, че именно тази рана бе причина за треската и замайването му. Преди няколко часа се опита да я огледа, но превръзката бе твърде стегната и не успя да я разхлаби. Чудеше се дали раната е почнала да забира.

Прещракването на ключалката прогони всички мисли от главата му и той се извърна дрънчейки с вериги. В килията надникна надзирателят, след което вратата се отвори широко и на прага застана Уенсит. Райдън бе непосредствено зад него.

Дери потрепери неволно и си пое дълбоко дъх, когато двамата дерини влязоха в помещението. И двамата бяха с костюми за езда под пищните си мантии, Уенсит в огнено червена, а Райдън в тъмносиня. Уенсит огледа замислено затворника си като разсеяно си играеше с кожения камшик окачен на колана му.

Дери се изправи в цял ръст, без да обръща внимание на болката в крака и звъненето в ушите си. Уенсит пристъпи към него, а Райдитг се облегна по навик на стената. Единствено тъмничарят остана неподвижен, с поглед вперен в една точка.

— Значи нашият затворник е буден — отбеляза Уенсит. — И при това на крака. Добре, момко. Господарят ти ще се гордее с теб, ще те похвали дори.

Дери не отговори, защото знаеше, че магьосникът ще се опита да го изкара извън нерви, а трябваше да запази самообладание на всяка цена.

— Разбира се похвалите на господар като твоя не са кой знае какво. Пък и как може един страхливец и предател да изисква вярност от хората си?

Очите на Дери хвърлиха гневна мълния, но успя да сдържи езика си. Нямаше представа колко ще може да търпи. Това ставаше все по-трудно.

— Значи си съгласен? — повдигна учудено вежда Уенсит и направи още една крачка към него. — Очаквах повече от теб, Дери. Но това пак се дължи на човека, който те е обучил, нали? Защото хората разправят, че ти и Морган сте много близки, много по-близки, отколкото следва да бъдат двама мъже; че споделяте един с друг тайни, за които другите не са и сънували.

Дери затвори очи и се опита да се успокои, но Уенсит изплющя с камшика пред лицето му и го принуди да погледне омразните сипи очи с бледи клепачи.

— Защо не реагираш, Дери? Хайде, не бъди страхливец. Кажи, вярно ли е, че ти и Морган сте… как да се изразя? Любовници? Че споделяш леглото, а не само силата му?

С беззвучен вик Дери се хвърли към мъчителя си, за да смаже омразното му лице с веригите си. Но Уенсит бе изчислил разстоянието с точност до сантиметри и дори не помръдна при нападението на младежа. Дери простена и рухна на пода всред дрънченето на веригата. Уенсит го изгледа с презрение и даде знак на войника да го изправи на крака.

Закачиха веригите му на скобите и Дери се оказа увиснал над пода с разперени ръце и крака. Уенсит отново огледа полуприпадналия си пленник, преди да освободи тъмничаря. Вратата се затвори със скърцане. Райдън я подпря от вътрешната страна и се облегна на нея, така че да закрива шпионката.

— Значи има още гордост у теб, приятелче? — рече Уенсит и повдигна брадичката на Дери с дръжката на камшика. — Какво друго ти каза Морган, което трябва да узнаем?

Дери прикова поглед в дясното ухо на Уенсит и се опита да проясни мислите си. Не трябваше да се хвърля така. Нали точно това целеше онзи. Всичко стана заради проклетата треска, помътила разума му. Само да можеше да разсъждава трезво.

Уенсит дръпна назад дръжката на камшика, доволен, че успя да привлече вниманието на жертвата. Отново заигра разсеяно с бича навивайки го около китката си.

— Кажи ми от какво се страхуваш най-много, Дери? От смъртта? Разбирам по очите ти, че не е от самата смърт. Превъзмогнал си този страх, жалко за теб. Жалко, защото сега съм принуден да извадя най-кошмарните ти страхове от тъмните бездни на душата ти.

Той се обърна замислено и закрачи из килията като размишляваше на глас.

— Тъй че ти не се боиш да загубиш живота си, но все пак те е страх от загуба. На какво? На положение? На богатство? На чест? Това ли е, Дери? Да загубиш честта си, целостта си, от това ли се боиш най-много? Ако е така, каква точно цялост? На тялото? На душата? На ума?

Дери не каза нищо, само гледаше съсредоточено тясната цепнатина в стената над главата на Уенсит. Там пълзеше мъничък паяк и запълваше ъгъла с фината си паяжина. Дери реши да преброи нишките на паяжината, за да отвлече вниманието си от думите на този презрян…

Пляс!

Внезапна болка преряза лицето на Дери, когато камшика на Уенсит изплющя върху бузата му.

— Не внимаваш, Дери! — излая той. — Предупреждавам те, че не търпя глупави ученици!

Дери потисна желанието си да се свие и погледна право в лицето на мъчителя си. Уенсит стоеше на половин метър от него и камшика се гърчеше в ръката му. Очите на магьосника бяха като езера от живак.

— Сега ще ме изслушаш внимателно. И няма да се разсейваш, Дери, или ще ти причиня болка. И ще те боли отново и отново, докато не ми обърнеш внимание или не умреш. А смъртта ти няма да е лека, уверявам те. Слушаш ли ме, Дери?

Дери успя да кимне и си наложи да внимава. Устните му бяха сухи и усещаше езика си надебелял, а по бузата му се стичаше нещо топло, там, където го удари камшика.

— Отлично — промърмори Уенсит. — Първият ти урок за днес е да разбереш и то много добре, че животът ти е изцяло в ръцете ми. Ако искам, мога да те накарам да пълзиш пред мен, за да те убия по-бързо и без изтезания.

Без предупреждение ръката му се стрелна и изви раненото рамо на Дери. Дери изкрещя и почти изгуби съзнание, но болката изчезна също тъй бързо, както бе дошла. Неволно погледна Уенсит, в очите му се четеше нескрит ужас. Ръката на магьосника все още докосваше рамото му, но Дери не се и опита да си представи какво може да му причини всеки момент. Усмивката на Уенсит сега беше по-различна.

— Заболя ли те, Дери? — измърка той като разтриваше леко ръката му. — Е, не това исках. Няма смисъл да те изтезавам, защото вече владея волята ти и мога да се разпореждам с нея така, както желая. Ти си длъжен да ми се подчиняваш. И дори умът ти да се противопостави на онова, което кажа, тялото ти ще ме послуша.

Уенсит се усмихна лукаво и потупа леко крака на Дери с дръжката на камшика. После хвърли бича на Райдън и отново огледа пленника с презрение.

— Кажи ми благославяли ли са те някога? Идвал ли е някога свещеник да изпише светите знаци над главата ти?

Дери се вцепени от ужас, когато Уенсит вдигна ръка, за да го благослови.

— Е, боя се, че не съм свещеник, но и това няма да е благословия — продължи той. — Сигурно си спомняш, когато ти говорех за загуба на целостта — цялост на тяло, душа и ум. Смятам, че ще е най-добре да започнем с душата, Дери. И с този знак те поставям под заклинанието си.

Ръката му се спусна бавно като точно повторение на светата благословия. Дери усети, че някаква странна летаргия пада над него и оловен студ пълзи по крайниците му. Простена в отчаяния си опит да спре онова, що завладяваше съзнанието. Уенсит освободи ръцете му от оковите.

Разбра, че не е в състояние да стои на краката си. Изобщо не ги чувстваше. Нечии силни ръце го подхванаха под мишниците, преди да падне. Главата му се люшкаше безпомощно и се удряше в стената. После сините очи задълбаха в неговите, все по-близо и по-дълбоко. Жестоката уста притисна неговата в безкрайна, гнусна целувка.

Той се изплъзна от ръцете на Уенсит и се свлече безпомощно по стената със затворени очи и болезнено стиснати зъби. Зарови лицето си в изтръпналите си ръце и чу смеха на Уенсит, който идваше през гъста и лепкава мъгла. Райдън също се хилеше като зло, подигравателно ехо.

Уенсит го обърна по гръб с ботуша си, за да го огледа по-добре. Сетне се усмихна и направи знак на Райдън да му подаде камата си. Онзи явно изпитваше неописуемо удоволствие от гаврата и подхвърли оръжието си към Уенсит, който ловко го хвана във въздуха. Златната ръкохватка бе обсипана с перли, а острието блестеше студено в сумрака на килията. Уенсит се наведе и опря върха му под брадичката на Дери.

— О, колко ме мразиш — каза тихо той. — Мислиш си, че ако се добереш до тази кама, ще ме изкормиш моментално заради онова, което ти казах и извърших с теб. Добре, имаш тази възможност.

Без повече думи Уенсит взе дясната ръка на Дери и затвори пръстите му около дръжката на камата.

— Давай. Убий ме, ако можеш.

Дери застина за миг, без да може да повярва, че Уенсит му дава този шанс. После се хвърли истерично напред.

Не можа да го достигне. Уенсит се плъзна встрани и изби камата от ръката му, след което го блъсна назад към стената. Отново бе безпомощен като котенце. Презрителният смях на магьосника прокънтя в помещението, преди да се наведе и да вземе камата от пода. После вкара острието под яката на Дери и с едно отмерено движение разпра дрехата му. Уенсит се протегна и описа с камата кръг около сърцето на затворника. Очите му бяха хладни и далечни и Дери разбра с някаква предсмъртна увереност, че скоро ще умре.

Какво в името на всичко свято го накара да си помисли, че може да убие Уенсит с оръжие? Това бе демон! Не, самия Сатана!

— Надявам се разбираш, мили мой Дери, колко безплодни са усилията ти. Душата ти е моя, а също и тялото ти, ако го поискам. Загубил си даже способността си да убиеш. Не можеш да отнемеш живота ми, Дери. Но аз мога да ти заповядам да се самоубиеш и ти ще ми се подчиниш. Вземи камата, Дери, и опри острието й тук, до сърцето си.

Ръката му вече не го слушаше. Дери само наблюдаваше как взима оръжието, предложено от Уенсит и го опира в гърдите си. Вече не изпитваше ужас и не можеше да се бори срещу това, което ставаше. Знаеше само, че неговата собствена ръка ще го убие, ако Уенсит пожелае. И той с нищо не можеше да попречи на това.

— Сега ще започнем. Една малка демонстрация, нищо повече от обикновено одраскване.

Ножът се премести плавно пред омагьосания поглед на Дери и очерта ярка червена линия по бялата му кожа, от която избиха светли капчици кръв. Острието замря, като че очакваше нова заповед.

— Ето, вече се порязахме — прошепна Уенсит с кадифен глас. — Нека поспрем заедно с теб на прага на смъртта, само ти и аз. Нужен е единствен удар и ще се изправим пред самия ангел на смъртта, тук, в тази килия на страдания.

Острието взе да прониква навътре в тялото му, все повече кръв избиваше нагоре и лицето на Дери посивя. Усещаше как леденият връх на камата пробива кожата и неуморно си проправя път към сърцето; не можеше да му попречи. Стисна очи и се опита да успокои ужасената си душа като си припомни всички полузабравени светии от детството си в най-отчаяната молитва, на която бе способен.

После ръката на Уенсит издърпа острието навън и допря къс бяла коприна до раната. После пое дясната му ръка и направи нещо, което остави студено усещане по кожата му. Магьосникът се изправи с доволна усмивка и направи знак на Райдън, че няма какво повече да правят тук.

Дери се подпря на лакти, когато вратата се отвори, съвсем забравил за ножа в ръката си. Синьото наметало на Райдън изчезна в тъмния коридор и някакъв войник донесе запалена факла преди Уенсит да излезе от килията. Обърна се към Дери и вдигна бича за довиждане.

— Почини си добре, приятелче — рече той. — Надявам се все нещо да си научил от времето, което прекарахме заедно. Защото имам за теб една много специална задача. Трябва ми Морган и ти ще го предадеш в ръцете ми.

Дери стисна неволно камата и сякаш едва сега се сети, че е у него. Направи отчаян опит да я скрие зад себе си, но Уенсит забеляза движението му и се усмихна.

— Задръж си играчката. Вече не ми трябва. Боя се обаче, че едва ли ще ти е забавно да си играеш с нея. Разбираш ли, не мога да позволя да я използваш, приятелче. Но ти и без друго ще разбереш това сам.

Вратата се затвори и ключът се превъртя в ключалката. Дери простена и се отпусна на сламата в пълно изтощение. Опита се да забрави ужаса от последния час.

Но когато умът му се проясни и болката поутихна, Дери внезапно си спомни думите на Уенсит: „Трябва ми Морган и ти ще го предадеш в ръцете ми.“ Простена отчаяно и се претърколи върху здравата си ръка.

Господи! Какво стори с него Уенсит? Добре ли го чу? Магьосникът каза, че Дери ще предаде господаря си, че ще е като Юда за своя приятел. Морган. Не! Не може да бъде!

Успя да седне и затърси трескаво камата, която Уенсит му остави. Сграбчи я с треперещи ръце и я загледа ужасено. За миг вниманието му бе привлечено от блясъка на златен пръстен поставен на показалеца на дясната му ръка. Не си спомняше да го е носил по-рано. Обаче веднага забрави за него и отново спря погледа си на камата, припомняйки си първоначалното си намерение.

Уенсит успя да го пречупи. Извърши нещо страховито с него и сега властваше над тялото му като най роб. Каза му, че ще го накара да предаде господаря си и Дери знаеше, че е в състояние да го направи. Забрани му също да подири спасение в смъртта, макар че може би имаше начин да се заобиколи тази последна забрана. Дери не биваше, не можеше да позволи да послужи за инструмент за залавянето на Морган.

Той разчисти сламата докато откри цепнатина в пода, където можеше да закрепи камата с острието нагоре. Хвърли поглед към вратата, за да се увери, че никой няма да му попречи да извърши онова, което замисляше. После легна по корем и стисна камата с две ръце.

Самоубийство. Нещо немислимо за човек като него, който вярваше в Бога на Войнстващата църква. За вярващия самоубийството бе смъртен грях, обричащ душата на вечните адски мъки.

Но има и по-лоши неща от ада, мислеше си той. Да предадеш себе си, приятелите си. А друг начин нямаше. Изправи се срещу Властелина на Торънт и не устоя. Никой не можеше да обвинява за това. И Морган — нали високият генерал-дерини спаси живота му повече от веднъж, измъкна го от ноктите на смъртта като рискува собствения си живот. Нима Дери би отказал да стори същото за него сега?

Хвана камата за острието и се вторачи в нея докато през ума му минаха десетки молитви от детските му дни. Те нямаше да му помогнат сега. Дери докосна острието с устни и постави дръжката в цепнатината на пода. Бог щеше да го разбере. Вярата му в Неговата милост му даде сили да действа.

Дери се опря на лакти над острието, което се издигаше от пода като сребърен пламък.

Нямаше да отнеме много време. Ръцете му щяха да отмалеят след няколко минути и тялото му да рухне върху блестящата стомана. Дори Уенсит не можеше да спре това.

Ръцете му почнаха да треперят и той затвори очи. Спомни си как преди години двамата с Морган яздеха и се смееха през Кандорските поля. Спомни си битките и бързите коне, момичетата, с които се бе въргалял из сеното на бащините си обори, първия си лов за елени.

После се отпусна с цялата си тежест надолу.