Елитът на Дерините

Глава двадесет и седма

— Ти не си Райдън? Какво искаш да кажеш с това? — изсъска Уенсит. — Побъркал ли си се? Съзнаваш ли какво направи?

— Зная какво правя — каза мнимият Райдън. — Истинският Райдън от Истмарч умря от удар преди шест години. За щастие успях да заема мястото му, но ти никога не ме заподозря, нали, Уенсит? Никой не го направи.

— Ти си полудял — диво го изгледа Уенсит. — Това е номер. Някакъв кошмарен заговор. Те са те подучили, — рече той и посочи Келсън и изумените му другари. — Сигурно ти си повикал истинския Съвет. Никога не сте мислили за честен двубой. Дори и Съветът е на ваша страна.

Той се обърна към съветниците и ги видя, че оживено говорят помежду си, но не успя да долови думите им. Осъзна, че са така зашеметени, колкото и той самият. Ако трябваше да бъде честен, налагаше се да признае, че и Келсън изглежда не по-малко учуден. Погледна побелелите лица на Лайънел и Бран, извърнати към мнимия Райдън.

— Част от това, което казваш, е истина, — рече лъже-Райдън. — Никога не съм мислил Дуелът да е честен, поне за теб. Въпреки че с мен ще стане нещо по-различно, краят ни ще е еднакъв. Погледни зад себе си.

Когато Уенсит се обърна, видя как Бран Корис се олюля и залитна, опитвайки се да се задържи за рамото на Лайънел, но се свлече на земята. Лайънел коленичи, за да му помогне, но и той падна на земята, останал без сили.

Уенсит гневно сграбчи яката на туниката си и с разширени очи се обърна към непознатия.

— Какво им направи, — прошепна той. — Отрови ги, нали? А аз? Защо не ми действа? Защо го направи?

— Да, отрова е, — каза Райдън. — И не се заблуждавай, че ще се спасиш. Повече време е нужно, за да подейства на истински дерини. Що се отнася до мен, остава ми съвсем малко. Противоотровата, която взех, забавя първоначалните реакции, но ускорява края. Все пак имам време да ти кажа кой съм и да изпиташ страх за първи път в живота си. Погледни си ръцете, Уенсит. Треперят. Това е един от първите признаци, че отровата действа.

— Не! — изкрещя Уенсит и стисна ръце, за да превъзмогне треперенето.

Мнимият Райдън го гледа още няколко секунди, след което се поклони леко на Келсън.

— Съжалявам, че ти отнех заслужената победа, Келсън, но не можех да поема риска за евентуална загуба. През шестте години, когато служех на Уенсит, платих висока цена. Не исках да губя всичко сега.

Докато той говореше, Уенсит се олюля и пряко волята си падна на колене. Келсън го гледаше вторачено.

— Какво, какво му даде?

— Наркотикът е подобен на мераша, също разрушава магическите сили на жертвата, но не може да се открие. Освен това действа бавно. Знаех го, когато го изпих, но такава е цената, за да се отърва от този човек.

Той посочи Уенсит, паднал на земята с втренчен поглед. Лайънел и Бран бяха неподвижни.

— Смъртта ми е сигурна, но поне ще е бърза и безболезнена, — продължи мнимият Райдън. — А те ще умират дълго и в мъки. Не са взели противоотрова. Освен ако вие не ги отървете от болката. Не можете да ги спасите, Келсън. Но поне можете да ги убиете. Само четирима могат да излязат живи оттук. Сега съм сигурен, че това сте вие.

— Но това е измама — прошепна Келсън, който не вярваше на ушите си. — Никога не съм искал да победя с измама.

— Повярвай ми, в сравнение с греховете им, тази смърт е твърде лека за тях. Вината им е огромна. Зная, че… — Той се поколеба за момент, преди да продължи. — Съжалявам, но отровата вече действа и в мен. Нямам време. Ще се възползвате ли от победата, която ти предлагам, Келсън? Ще станеш ли крал на дерините?

Келсън се обърна към спътниците си за първи път. Дънкан и Морган бяха пребледнели. Арилан се бе втренчил в Райдън, сякаш гледаше дух. Погледа на краля го стресна и се доближи до него.

— Мисля, че ви познах — каза той колебливо. — Не по външността или гласа. Маскировката ви е перфектна, но думите ви… Не можете ли да ни кажете кой сте?

— Какво значение има вече това? — Мнимият Райдън залитна и разпери ръце. Чертите на лицето му взеха да избледняват, около главата му заблестя слаба светлина, и пред тях се появи Стефан Коръм с напрегнато изражение.

— Здравей, Денис, — прошепна той. — Не ме убеждавай в глупостта на постъпката ми. Късно е. Няма да ти повярвам. Жалко само, че вече не ще ви видя. Нямаше друг изход.

— Стефан! — ахна Арилан и поклати глава.

Коръм се усмихна и едва се задържа на крака.

— Да, и аз се появих пред приятелите си Морган и Дънкан. Чертите му се размиха отново и пред тях се появи белокос мъж в сиво расо.

— Вие сте Свети Камбър! — възкликна Морган.

— Не, казах ви, че не съм. — Той поклати глава и отново прие облика на Коръм. Само няколко пъти ви се появих. — Той отново се олюля и затвори очи.

Арилан се втурна да го подкрепи.

— Стефан!

Коръм поклати жално глава.

— Не можете да ми помогнете, приятели. Само мъката бихте ми спестили. — Той едва преглътна и се подпря на рамото на Морган. През лицето му премина сянката на страх.

— Господ да ми е на помощ, Денис! Отровата действа по-бързо, отколкото очаквах.

Келсън застана зад Арилан с удивен поглед. Не можеше да сподели мига с тях. Едва познаваше Стефан Коръм, но тримата коленичили край него бяха свързани в едно. Той видя, че Морган сложи плаща си под главата на Коръм. Очите на човека бяха затворени, но при докосването погледна Арилан.

— Сам посегнах на живота си, — прошепна той. — Нямах друг избор, Денис. Смяташ ли, че Той ще ме разбере?

Очите му проблеснаха при вида на кръста на гърдите на Арилан. Епископът наведе глава и бавно кимна.

— Мисля, че трябва да разбере, приятелю. Ти винаги си бил толкова… толкова… — Гласът му заглъхна и той преглътна, преди да продължи.

— Боли ли те, Стефан?

Коръм поклати глава.

— Не много. От време на време. Скоро всичко ще свърши. Другите виждат ли… членовете на Съвета, тях имам предвид?

Арилан погледна пръстена и кимна.

— Да, но кръгът изкривява полезрението им. Искаш ли да им кажеш нещо?

— Не. — Коръм поклати глава. — Но искам ти да решиш кой да бъде приемника ми в Съвета, Денис. Въпреки че изглеждаше, че съм срещу теб в миналото, ценях приятелството и смелостта ти. Обещай ми, че ще им предадеш волята ми, когато им разкажеш за смъртта ми.

Очите му се затвориха и той едва си пое дъх Морган погледна Арилан с безпокойство.

— Нищо ли не можем да сторим? Не може ли аз и Дънкан да го излекуваме?

Арилан уморено поклати глава.

— Разбрах каква противоотрова е взел. Дори и дерини не може да го излекува. Отровата вече действа. Краят му е близо.

Морган погледна надолу към Коръм и поклати глава. Несъзнателно приближи до Дънкан, който седна на земята. Очите на Коръм се отвориха за момент, но сега бе ясно, че вижда само Арилан.

— Денис — прошепна той. — Току-що видях най-странното нещо в света. Видях лице на мъж, рус човек с расо — мисля, че това е Камбър… о, Господи, Денис, помогни ми.

Тялото му се сгърчи конвулсивно. Той сграбчи ръката на Арилан. Епископът сложи ръка на челото му като се опита да облекчи болката и по-възрастният мъж се успокои. Когато отново отвори очи, те бяха ясни и спокойни. Арилан знаеше, че вече си отива.

— Кръстът ти, Денис, може ли да го подържа? — каза Коръм.

Арилан свали кръста и го сложи в ръката на приятеля си.

Коръм се взря в него и го докосна с устни.

— In manus tuas, Domini… — прошепна той.

После очите му се затвориха и ръцете му се отпуснаха. Епископът с въздишка наведе глава. Устните му беззвучно шепнеха молитва за душата на покойника.

След като си размениха поразени погледи, Морган и Дънкан бавно се изправиха и застанаха зад Келсън.

— Мъртъв ли е? — прошепна кралят.

Дънкан кимна и преглътна.

— Нищо ли не можехте да направите?

— Попитахме Арилан дали да се опитаме да го изцерим, но той каза, че е прекалено късно. Същото е положението и с останалите. Какво да правим, Келсън?

Келсън погледна враговете си, които лежаха на няколко метра от него и поклати глава.

— Не зная, не искам да ги убивам, защото са напълно беззащитни, но Райдън… Той каза, че ще умрат бавно и болезнено, ако не го направя.

— Каза, че мъките им ще продължат цял ден — прошепна Дънкан. — И ако смъртта на Коръм бе бърза, то не мога да понеса мисълта какво очаква Уенсит и останалите.

Епископът рязко се изправи и се обърна към тях.

— Ще трябва да ги убием, Келсън, няма друг начин. Коръм бе прав, те са обречени. Не трябва да оставяме дори Уенсит да търпи това. Излишна жестокост е.

— Нямаме оръжия, — каза Келсън. — Не можем просто да ги удушим или да им разбием главите. А и няма камъни в кръга — рече жално той.

Арилан се изправи в цял ръст и погледна тримата лежащи на земята.

— Не, ще го направим със заклинание. Това е Дуел на Тайната. Силата ни трябва да ги унищожи.

— Но как? — прошепна Келсън. — Арилан, дори и с меч не съм убивал човек, но поне зная как се прави.

Настъпи дълго мълчание. Келсън заби поглед в земята. Морган се приближи към краля и сложи ръка на рамото му. Избягваше да гледа към гърчещите се тела, особено това на Бран.

— Бремето ще се стовари върху мен, принце. За разлика от теб, аз съм убивал. Не е по-трудно от това да протегнеш ръката си. Чариса използва същото към баща ти.

Дънкан замръзна на място.

— Не, Аларик, не по този начин.

Морган избягваше погледите им.

— На това място няма друг начин. Уенсит и съюзниците му са беззащитни, дори като простосмъртни. Те трябва да умрат като хора. Уенсит ще умре, както Брайън. Той бе отговорен за смъртта му. Най-сетне ще получи възмездието си.

— Това аз трябва да сторя — промълви Келсън. — Брайън бе мой баща. Трябва да отмъстя за смъртта му.

— Принце, мислех да ви спестя това.

— Не! Отмъщението ми принадлежи! Аз ще се разплатя с него. Кажете ми как, не ме карайте да ви заповядвам.

— Аз… — Морган вдигна поглед към Келсън, с намерението да го разубеди, но лицето на краля бе решително. Волята на Келсън надделя над неговата.

С уморена въздишка Аларик наведе глава.

— Добре, принце, отвори съзнанието си за мен и ще ти покажа това, което търсиш.

Настъпи дълбока тишина и в очите на краля заблестя далечен огън. След това той отново се върна към реалността и лицето му бе мрачно.

— Дори и това? — прошепна той, уплашен от силата, която държеше в ръцете си.

— И това — промълви Морган.

Думите сякаш не достигнаха до ушите му. Келсън се обърна и обхвана с поглед кръга, както и четиримата съветници, които ги наблюдаваха отвън. Бавно насочи поглед към падналите, ръцете му конвулсивно се свиваха и отпускаха, докато накрая спря до Уенсит от Торънт. Магьосникът не можеше да се движи, но бледите му очи блеснаха в посока на Келсън.

— Боли ли те? — прошепна Келсън с безизразно лице.

Уенсит се опита да помръдне, но не успя, след това направи опит да проговори. Това му струваше много усилия.

— И още питаш, при положение че знаеш как умря Райдън?

Келсън извърна смутено глава.

— Не беше мое дело. Не исках да победя с измама. Бих предпочел да умра с чест, отколкото така.

— Ако мислиш, че ти вярвам, значи ме вземаш за глупак — рече насмешливо Уенсит. — Във всеки случай, ти няма да се откажеш от победата си, колкото и гордостта ти да те изпълва с презрение към това, което трябва да направиш.

— Какво искаш да кажеш с това „Трябва да направиш“? — попита Келсън и извърна поглед към Уенсит.

— Е, не искаш да кажеш, че ще ни оставиш да лежим тук докато умрем, нали, Келсън? — Уенсит направи неуспешен опит да се изсмее. — Баща ти не би оставил ястреб или елен да страда без причина. Няма ли да сториш същото и за човек?

— Искаш да кажеш, че желаеш смъртта си и че не те е грижа дали ще те убия?

Уенсит се прокашля и се изпъна, сякаш това му струваше много усилия. Когато погледна отново Келсън, погледа му умоляваше.

— Ти глупако, разбира се, че ме е грижа! — отвърна той. — Но няма да оживея, зная го. Райдън или по-скоро Коръм изпълни добре мисията си! Знам какво ме очаква, ако не нанесеш решителния удар. Коръм вече ме уби, Келсън. Тялото ми е мъртво, макар че ума ми е още жив. Спести ми агонията.

Келсън тежко преглътна, след което коленичи до Уенсит. Още не знаеше какво ще направи. Част от него бе разчувствана от мъките, които този мъж изпитваше, но друга се радваше от смъртта на убиеца на баща си. Той протегна ръка, но се спря и я сви в юмрук. Удари се в гърдите и сведе глава. Шепотът на Уенсит прозвуча в ушите му.

— Моля те, Келсън, освободи ме!

Очите му потъмняха, когато сложи дясната си ръка върху гърдите на Уенсит. Внезапна мисъл премина през ума му.

— Уенсит, искаш ли утеха от Църквата?

Уенсит примигна и ако не изпитваше толкова силна болка би се усмихнал.

— Искам само смъртта си, Келсън. И я чакам с нетърпение. Спести ми мъките. Направи каквото трябва.

Келсън усещаше присъствието на Лайънел и Бран, както и умолителните им погледи. Бавно се обърна към Уенсит, дясната му ръка се сви над сърцето му, докато шепнеше тихо:

— Умри тогава, Уенсит. Ето го спасението ти. Смъртта е в сърцето ти. Тъй бе и с баща ми Брайън!

Когато изрече последните думи, юмрукът му конвулсивно се сви и Уенсит замря. Гордото тяло на някогашния крал на Торън бе празна черупка — животът, съзнанието и агонията си бяха отишли. Преди останалите да се опомнят, Келсън пристъпи между Лайънел и Бран и разпери и двете си ръце над сърцата им.

— Идете с господаря си и ангела на смъртта, вие, Лайънел и Бран Корис. Нека Бог с безкрайната си мъдрост ви дари с повече милост от мен. Умрете.

Отново последва конвулсивното свиване на юмруците му, измъчените тела трепнаха и след това всичко притихна. Келсън отпусна ръце върху тревата. Когато вдигна поглед, съзря протегнатата ръка на епископа, но не я пое.

— Не ме докосвайте, Ваша Светлост! Не бива Божи служител да се допира до мен. Убих хора и ръцете ми са в кръв.

— Нямаше избор, Келсън, — рече тихо епископът. — Те бяха твои врагове и заслужиха смъртта си.

— Може би, но не по този начин. Не бих умрял така.

Морган сведе поглед.

— Невинаги сме повелители на съдбата си, Келсън. Знаеш го. Понякога е ужасяващо задължение на краля да убива.

— Но не е задължен да го иска — прошепна Келсън. — Не се гордея с това.

— Не е нужно да се гордееш — намеси се Дънкан. — Познавам те отдавна и зная, че не си такъв.

— Но аз се радвам, че са мъртви — отвърна Келсън. — Как да се примиря с това? Исках да умрат. Пожелах го и то стана. Човек не бива да има такава сила, отче.

— Някои я имат. Уенсит я имаше и я използваше — каза Морган.

— Това добре ли е?

— Не.

Настъпи продължителна тишина, която никой не посмя да наруши. После Келсън се приближи до Уенсит. Дълго гледа тялото и най-сетне се наведе да вземе короната от главата му.

— Това е наградата ни, приятели — каза той горчиво. — Короната на едно царство, което никога не съм искал да управлявам. Жаля само за Коръм.

Арилан заговори, но кралят властно го прекъсна.

— Не, не искам да слушам успокоенията ти, епископе. Позволи ми да се чувствам виновен за онова, що сторих. Според правилата на играта, зная, че скоро това ще изглежда правилно, но не и днес. Трябва да изляза от този кръг заедно с вас, верни ми приятели. Да видя радостните лица на поданиците ми, които ще тържествуват за победата ми. Ще получа неискрената клетва за вярност от едно дете-принц, чийто баща убих, и ще върна едно сираче на жената, чийто съпруг убих. От мен ще се очаква да съм доволен от случилото се. Ще ме извините, господа, ако не горя от радост.

Той вдигна короната на Уенсит и я погледна с отвращение, преди да се обърне отново към тях.

— Хайде, приятели, кралят ще играе ролята си. Хората ни чакат. Ако усмивката ми се изкриви, не се чудете.

Кръгът блесна и изчезна заедно с магията. Когато кралят излезе от пръстена с короната на Торънт в ръце, армията на Гуинид заликува. Мечовете заудряха по щитовете, за да изразят радостта на войниците. Кралското войнство пристигаше да го посрещне.

Четиримата дерини загърнаха победителите с мантиите си, за да се сбъднат предсказанията в Светото Писание. Приятелите на краля го качиха на бял кон, за да се вижда по-добре, когато застане пред бойците от Торънт да извести победата и властта си.

Но в този ден короната тежеше на главата на наследника на Халдейн.