Елитът на Дерините

Глава двадесет и първа

Денят се очертаваше необикновено топъл и влажен за сезона, но утрото беше приятно. Армията на Гуинид се готвеше за битка. Командирите проверяваха дажбите и оръжията на войниците си, а свещениците започнаха сутрешната литургия. Много неща оставаха неуточнени, но нямаше време за това. Кавалерията наброяваше близо 2000 рицари, стрелците бяха два пъти повече, останалото представляваше пехотата. В хладната утринна светлина мъжете бяха необичайно мълчаливи, даже конете не пръхтяха. Нямаше никакви признаци за активност откъм страната на врага, макар че войниците на Гуинид знаеха, че и армията на Уенсит се готви за битката. Тих шепот се понесе из редиците, когато слънцето се показа над ридовете, а все още нямаше никакъв знак за предстоящото сражение.

Келсън и съветниците му стояха на върха на ниска могила в центъра на лявата колона и оглеждаха бойното поле. Зората им поднесе отдавна очакваната гледка на главите, набучени на копия по предната линия на вражеския стан. Уорън и Нигел се редуваха да разглеждат лицата на жертвите през далекогледа на Уорън. Разстоянието бе твърде голямо, а и самите глави бяха изгнили наполовина, за да може да се определи със сигурност самоличността им, но зрелището оказа ефект върху повечето от войниците. Въпреки че хората разбираха какво цели Уенсит и че главите може би изобщо не бяха на загиналите войници от Касан, гледката ги тормозеше и плашеше. Часовете се нижеха и нервите им се изопваха до краен предел.

Келсън имаше и други грижи. Изучаваше задълбочено картата на местността и изпусна отдавна забравената бисквита в ръката си, за да чуе какво му казва Морган относно разположението на резервните конни отряди. Младият крал изглеждаше самоуверен и спокоен, но очите му току прескачаха по редиците от побити глави. Все още не се виждаха нито Уенсит, нито някой от офицерите му, а слънцето наближаваше зенита си. Епископите Кардиъл и Арилан оставиха частите си и също се изкачиха на могилата, където стоеше Келсън. Малко по-встрани беше и видимо разтревожения генерал Глодрут. Арилан първи забеляза раздвижването във вражеските редици и посочи на краля малката група конници, които се насочиха към техния лагер с бялото парламентьорско знаме в ръце.

— Нигел, какъв герб носят? — попита Келсън и извади далекогледа от пояса си.

— Не мога да определя от това разстояние, сир. Да изпратя ли хора да ги посрещнат?

— Не още. Нека видим какво ще предприемат те. Глодрут, вземи един от хората си и му дай бърз кон.

Конниците спряха на около четиристотин метра от тях, само онзи със знамето продължи напред. Келсън кимна на Глодрут да изпрати своя човек да посрещне другия, след което насочи далекогледа си към основната група.

Бяха седем на брой. Четирима бяха въоръжени с лъкове и носеха оранжевия цвят на Уенсит с елена на Фурстан на гърдите си. Всички имаха бради и островърхи шлемове и бяха препасани с къси мечове.

Другите трима обаче не бяха обикновени войници. Келсън реши, че облеченият в черно конник вероятно е някакъв свещеник или монах. Тези до него приличаха на благородници, носеха ярки пера и наметала от коприна. Арилан ги позна — първият бе херцог Лайънел, роднина на самия Уенсит. Носеше бяла копринена мантия над бронята си и слънцето се отразяваше в блестящия му шлем, изпод който се подаваше черна плитка.

Другият (лицето на Арилан се изкриви, щом различи чертите му) беше Райдън от Истмарч. Носеше широк кафтан в синьо и златисто над бронята си. Келсън не успя да види лицето му дори с далекогледа.

Двамата конника се срещнаха в средата на полето и сега обикаляха в кръг с конете си докато разговаряха. Келсън хвърли поглед към Морган и видя, че приятелят му следи някакво раздвижване в предните редици на противника. Вееха се копринени знамена и конници препускаха в разни посоки. Морган вдигна далекогледа си и изръмжа.

— Ето го Уенсит. Крайно време беше да се покаже. От лявата му страна е Бран.

Кралят погледна в същата посока и се обърна към Аларик.

— Морган, мисля, че ще е по-добре да зарежем идеята да изпратим лейди Рикенда да убеждава Бран Корис. Това не е място за жени. Не биваше да се съгласявам да идва.

Морган сви рамене и прибра далекогледа в калъфа.

— Мисля, че няма да ви е лесно да я разубедите, принце. Снощи говорих с нея по този въпрос и… тя е много горда жена.

— Зная това — въздъхна Келсън. После обърна червеникавия си жребец към Дънкан, който разговаряше с някакъв капитан от стражата. Парламентьорите вече се връщаха обратно и белите знамена се вееха над главите им.

— При нас ще дойде барон Торвал от Нетерхавен — каза Дънкан. — Той е един от командирите на Уенсит. Ще го охраняват особено строго, когато пристигне, за да ни предаде посланието им.

Келсън кимна и се обърна към Морган.

— Мислиш ли, че Уенсит ще ни поставя някакви условия?

— Едва ли, принце. А дори и да го направи, условията му ще са абсолютно неприемливи. Такава е играта му. Смятам, че ще е някаква уловка. Внимавай какво ще му отговориш.

— Не се тревожи.

Когато баронът пристигна редиците се отвориха да го пропуснат и стражите наобиколиха пратеника, за да го съпроводят до могилата на Келсън. Той спря коня си на няколко метра от краля, беше гологлав и арогантен. Едва ли бе на повече от двадесет години.

— Ти ли си Келсън Гуинидски?

— Същият. Какво ще ни кажеш?

Младежът се поклони от седлото с мазна усмивка.

— Аз съм Торвал от Нетерхавен, милорд, и ви нося поздрав от херцог Лайънел, роднина на краля ни. Негова Светлост, херцогът, е изпратен от нашия господар, крал Уенсит с предложение относно предстоящата битка. Той иска вие със свита равна на нашата да отидете при тях в средата на полето, за да обсъдите подробностите.

— Наистина ли? — попита саркастично Келсън. — И защо да преговарям с някакъв си херцог? Защо да рискувам безопасността си, щом кралят ви не смее да се появи лично? Нещо не го виждам Уенсит долу, при останалите.

— Тогава посочете ваш приближен, който да отиде вместо вас — изрече спокойно Торвал. — Аз ще остана тук като заложник докато хората ви се завърнат.

— Разбирам. — Тонът на краля бе леден, а погледът прикован в Торвал напомняше блясъка на стомана. Младежът сведе очи. Тогава Келсън се обърна към Морган и останалите генерали и продължи, без да поглежда барона от Торънт.

— Много добре, ще преговаряме с херцог Лайънел. Чичо Нигел, ти ще поемеш командването докато се върнем. С мен ще дойдат Морган и епископ Арилан. Дънкан и Уорън ще ни следват на разстояние с малък отряд за охрана.

— Сержант — обърна се кралят към конника, който съпроводи Торвал до могилата. — Погрижете се нашият барон да не скрие някое оръжие. Торвал, дай си камата.

Баронът се подсмихна, но пусна камата на земята и тръгна след двамата навъсени конника надолу по склона. Войниците поздравиха шумно Келсън, когато мина между тях, но сетне се умълчаха, защото разбраха, че се насочва към парламентьорите на врага. Четиристотин метра по-нататък основната група спря. Само Келсън, Морган и Арилан продължиха напред. В същия момент Райдън и Лайънел се отделиха от своите и препуснаха към тях. Тропотът на копитата бе единствения звук нарушаващ тежкото мълчание.

Келсън видя конниците, които препускаха към него и вдигна високо глава. Напрежението му по някакъв начин се предаде на жребеца и животното взе да цвили и да скача настрани. Кралят погледна към Морган, но вниманието на последния явно беше изцяло погълнато от приближаващите се конници. Арилан от своя страна бе абсолютно спокоен и някак си замислен, сякаш отиваше на утринната си молитва или поне така изглеждаше отстрани.

— Привет на теб, Кралю на Гуинид! — провикна се Райдън, когато приближиха съвсем. — Не вярвах, че лично ще дойдеш при нас, но няма значение. Моят господар ти изпраща сърдечен поздрав.

Арилан се вторачи в него докато говореше, през лицето му премина тик.

— Подбирай си по-добре думите, Райдън. Ако ти носиш поздравите, то можем да сме сигурни, че те не са сърдечни. Репутацията ти е известна.

Райдън се поклони от седлото на Арилан и кимна към Лайънел.

— Това е Негова Светлост, херцог Лайънел, роднина на краля, както може би знаете. А аз съм Райдън от Истмарч. Познавам преподобния епископ Арилан от прежни дни, за които не смея да говоря, а златокосият непознат до краля остава да е могъщият Морган. Господарят ми Уенсит ви изпраща специални поздрави, Ваша Светлост, и малък подарък.

Той бръкна под туниката си и извади нещо скрито в кожената си ръкавица. Морган внимателно го огледа, преди да посегне към протегнатата ръка на Райдън, защото се боеше от някаква клопка.

— Вярвам, че и без друго предметът ви принадлежи — каза тихо той и му подаде медальон със сребърна верижка. — Уенсит реши, че ще искате да си го приберете. Онзи, който го носеше, трябва да е означавал нещо за вас. Жалко само, че верижката е скъсана.

Морган пое медальона от Райдън. Дори през кожената си ръкавица почувства присъствието на Дери в образа на Свети Камбър. Лицето на Морган с нищо не издаде чувствата му, когато попита:

— Мъртъв ли е Дери?

— Не, но скоро може да бъде, ако не решите да ни сътрудничите.

— Изнудвате ни с живота на Дери? — изсъска Келсън.

Райдън се засмя гърлено и заплашително.

— Не точно, млади приятелю. Узнахме, не е важно как, че вие държите едни пленници от благородно потекло, които са особено ценни за нас. Моят господар, крал Уенсит, е склонен да направим размяна: вашия Дери, жив и невредим, срещу нашите хора.

— Не мисля, че държим пленници от Торънт, нали, Морган? — намръщи се Келсън. — Кого имате предвид, Райдън?

— Не съм казвал, че са от Торънт. Моля да ме извините за неточността. Пленниците са графинята на Марли и малкият й син, лорд Брендан. Граф Бран би искал да прибере семейството си.

Очите на Морган се разшириха и сърцето му заседна в гърлото, но не посмя да погледне към Келсън. Усещаше, че предложението озадачава краля, но само той можеше да вземе решението в случая. Чувствата на Морган бяха без значение. Сделката бе немислима; това беше ясно. Но той не искаше да подпише смъртната присъда на Дери. Младият благородник бе заслужил по-добра съдба с верността си, дори и Морган да не бе в състояние да му помогне.

Юмрукът му стисна до болка медальона на Камбър, но каменния му поглед не се премести от лицето на Райдън. Келсън се почувства неудобно в седлото и се размърда, без да знае какво да отговори. Арилан не каза нищо — той също разбираше, че решението принадлежи на краля, макар и да нямаше право на избор.

— Предлагаш ни сделка — започна предпазливо Келсън. — Дори и да обмислим идеята, как може да сме сигурни, че Дери е наистина жив и невредим, както твърдиш?

Райдън се поклони леко в отговор и махна с ръка към групата зад него. Черната фигура, която Келсън взе за монах в началото се отдели и се насочи бавно към тях. Качулката му се отметна назад докато яздеше и той погледна за миг Морган в очите, но не каза нищо. Спря на няколко крачки зад Райдън и Лайънел и зачака покорно. Нямаше никакво съмнение — това беше Шон лорд Дери.

Келсън изгледа смразяващо Райдън и умишлено мина с коня си между него и херцога, за да види Дери отблизо. Лицето му бе пребеляло, когато погледна краля си и Келсън забеляза, че ръцете му стискат юздите в мъртва хватка. Дери знаеше, че животът му виси на косъм. Сърцето на краля се изпълни с обич към младия лорд.

— Ти ли си наистина, Дери? — попита тихо той.

— Уви, аз съм, Ваше Величество. Аз… хванаха ме малко след като узнах за предателството на Бран. Нямаше как да ви предупредя. Съжалявам.

— Знам — прошепна Келсън. Пресегна се и докосна съчувствено китката му, след което обърна коня си и се върна при другите. Лицето му беше бледо, но ръцете му вече не трепереха на юздите.

— Прости ми Дери, но зная, че ще разбереш онова, което ми се налага да сторя. Не мога да позволя жени и деца да се залагат като пионки в тази игра.

После се обърна и погледна Райдън с ненавист.

— Милорд, може да предадете на господаря си, че сделката е неприемлива. Наистина лейди Рикенда и синът й са под моя опека и няма да пострадат, но няма да ги предам във ваши ръце при никакви обстоятелства. Те нямат нищо общо с измяната на лорд Бран и не ще допусна да попаднат във властта на враговете ни, дори и за да спася живота на един от най-верните ми васали.

Дери се усмихна смело и донякъде предизвикателно, след което сведе примирено глава. Райдън кимна бавно.

— Очаквах този отговор, млади господарю. Разбирам ви. Естествено не бива да искате същото от крал Уенсит. Той ще се ядоса, а в такива моменти трудно се въздържа да не си отмъсти. И не обича да мами надеждите на ония, които му служат вярно. Ще заплатите решението си скъпо.

— Не съм се и надявал на друго.

— Много добре тогава.

Райдън се поклони от седлото и обърна коня си. Лайънел даде знак на Дери да тръгне пред тях. Младежът хвърли прощален поглед на Морган и се насочи към вражеските редици с гордо вдигната глава. Морган не намери сили да гледа след него и препусна към своя лагер, защото знаеше, че Дери язди към смъртта си. Келсън и Арилан безмълвно го последваха, без да се обръщат назад.

Дънкан Маклейн предусети, че срещата не е била успешна. Разбра, че конникът в черно е Дери и отгатна взетото решение.

Младият Торвал, който стоеше до Дънкан, яхна коня си. Лицето му бе ведро, почти унесено в светлината на утринното слънце. През главата на Дънкан мина мисълта, че младежът сякаш изобщо не се вълнува от личната си безопасност. От дясно на Торвал стоеше Уорън и си играеше нервно с меча като котка, която дълго време е следила движението на мишките, без да може да се намеси. Двамата стражи бяха непосредствено зад тях и гледаха мрачно ту към заложника, ту към приближаващия се Келсън. Сцената бе необичайно мирна и спокойна сякаш бе като насън. Внезапно Дънкан разбра, че нещо ще се случи.

И то се случи. Още преди кралят да стигне до групата, която го очакваше, сред неприятелските редици закипя трескава дейност. Петдесет бесилки се издигнаха над земята и петдесет примки увиснаха над главите на злочестите военнопленници. Дънкан погледна през далекогледа си и за малко да припадне, когато установи, че всички са облечени в униформите на Касан.

В центъра се издигна някакво знаме с герба на херцога на Касан, бащата на Дънкан. После под една от бесилките застана висок мъж с прошарени слепоочия. Докато връзваха въжето на шията му Дънкан успя да различи чертите на лицето и простена, това бе херцог Джеърд. Войниците умишлено затягаха бавно примката около врата му.

Дънкан замръзна от ужас, докато гледаше как нахлузват примките на вратовете на всички пленници, как ги карат да се качат двама по двама на ниските поставки под бесилките, как завързват ръцете им отзад. Морган, Келсън и Арилан се спряха насред път и се обърнаха. Черният жребец на краля взе да цвили неистово и да се хвърля като бесен.

После от вражеските редици долетя радостен вик, въжетата се опънаха до край и телата на стоте пленника се замятаха във въздуха докато увиснаха неподвижно.

Яростен вой се надигна зад гърба им, люта ненавист избухна в сърцата на войниците на Гуинид. И три неща се случиха едновременно. Уорън със сподавен вик изтегли меча си и го заби право в усмихнатото лице на лорд Торвал като изпревари само с част от секундата удара на Дънкан, който изпадна в пристъп след екзекуцията на баща си.

Келсън с мъка удържа коня си и препусна пред Арилан и Морган към собствените си редици като крещеше на Дънкан и Уорън да се оттеглят.

Но Морган, след миг колебание, обърна коня си и се понесе като ураган след отдалечаващите се Райдън и Лайънел, и мечът искреше със злокобен блясък в ръката му.

— Дери — изкрещя той с лице изкривено от ярост. Зад него редовете на кралската армия се люшнаха, готови да се втурнат в атака, но Морган отново и отново крещеше името на приятеля си.

При неговия вик Дери се обърна и зина от изумление. Поколеба се докато прецени положението, пред него телата на екзекутираните още потръпваха, а Райдън и Лайънел пришпорваха конете си към своите редици. Морган се носеше в бесен галоп след тях с изваден меч и безумно предизвикателство.

Дери обърна коня си и препусна към Морган като инстинктивно избра да бяга по диагонала, по надалеч от Райдън и Лайънел. Лошото бе, че и двамата бяха твърде близко, едва ли ги деляха повече от десет метра, когато Дери обърна коня си. Видя, че Морган ги за стига бързо, тежките бойни коне на Торънт не можеха да се сравняват със степните жребци на Гуинид по скорост. Зад тях обаче стрелците на Райдън вече запъваха лъковете си:

Лайънел се опита да пресече пътя на Дери, но Морган го връхлетя с коня си и го блъсна отстрани. Животното се спъна и падна, а Морган успя да изрита загубилия равновесие ездач в лицето. Преди Лайънел да успее да се съвземе от удара, Морган вече препускаше към Райдън. Около тях заваля град от стрели, но повечето отскачаха от стоманените брони на Морган и Райдън. Обаче животните им не бяха защитени и една стрела се заби в шията на коня на Райдън и той рухна на земята в предсмъртна агония. Райдън се приземи на крака и хукна към Лайънел, който се бе изправил и се опитваше да яхне коня си. Замаха отчаяно с ръце към стрелците, за да спрат, но една от последните стрели улучи Дери в гърба, точно преди Морган да стигне до него. Все пак успя да подхване отпуснатото тяло на приятеля си и препусна с всички сили към своя лагер. Същевременно Райдън се метна зад гърба на Лайънел и заедно поеха на изток. Морган ги погледна през рамо и видя, че Райдън сипе проклятия подире му. Прихвана по-здраво отпуснатото тяло на Дери и се насочи към своите.

Армията бе разбунена като кошер. Войниците крещяха яростно и размахваха мечове и брадви към яркото обедно слънце. Келсън препускаше като демон покрай редиците им, за да удържи собствените си офицери, но положението излизаше извън контрол. Мъжете ревяха срещу гнусната екзекуция извършена пред очите им и жадуваха за мъст.

— Приберете оръжието! — крещеше Келсън — Приберете го, дявол ви взел! Не виждате ли? Той иска да нападнем първи. Приберете оръжието! Заповядвам ви!

Думите му се губеха в общата врява. Когато редиците се разтвориха да дадат път на Морган и Дери, левият фланг на армията се понесе напред, офицерите вече не можеха да укротят хората си. Келсън видя какво става и направи последен отчаян опит да ги спре. Когато разбра, че всичко е напразно, кралят препусна напред и изпревари първите атакуващи конници, за да застане на пътя им. Конят му замръзна на място като мраморна статуя. Той пусна юздите и се изправи в стремената с протегнати нагоре ръце. Само вятърът отнесе Забраненото Слово, което излезе от устните му.

От върховете на пръстите му блъвна оранжев пламък, който пресече пътя на конницата като предупредителна линия прекарана през пролетната трева. Ездачите препуснали напред дръпнаха юздите в ужас и объркване пред стената от оранжев огън, която преграждаше пътя им.

Никой не помръдна в редиците на Торънт. Райдън, Лайънел и ескортът им се завърнаха благополучно още преди армията на Келсън да излезе от контрол. Но Келсън не се вълнуваше от това сега. Бавно спусна ръце и се загледа в хората си с очите наследени от достойните си предци в рода Халдейн. Рицарите укротиха подплашените си коне и се върнаха послушно назад. Тишината се спусна и над двете армии. Келсън простря отново ръце и замахна по посока на запаления от него огън. Пламъците угаснаха и димът се разнесе сякаш нищо не бе станало. Огненият ореол обграждащ тялото му също избледня и изчезна. Кралят на Гинид отново стана обикновен човек.

Келсън пое юздите и огледа още веднъж неприятелските редици сред гробно мълчание. Запомни всяко знаме, всеки герб, който украсяваше ужасните плодове на бесилките. После обърна коня си и пое бавно към собствената си армия, яздеше гордо и с достойнство. Стигна до тях при абсолютна тишина, сетне някакъв самотен меч заудря по щита в знак на одобрение. Последваха го и други, докато цялото поле заехтя от звъна на стоманата. Келсън дръпна юздите пред първите редици и остана така за момент. После вдигна ръка, за да въдвори тишина. Морган продължаваше да стои с Дери преметнат връз седлото му и с учудване наблюдаваше как очите на краля бавно възвръщат човешкия си израз.

— Мъртъв ли е? — попита тихо Келсън.

Морган поклати глава и махна на двама войника да свалят тялото на Дери от седлото.

— Още не. Но ще умре. Капитане, повикайте Уорън, моля. Може би има надежда.

— Погрижете се за това — потвърди Келсън. — Морган, какво мислиш за малкото представление, което Уенсит ни устрои?

Морган трудно успя да превключи на новата тема, леко изненадан от бързината, с която кралят забрави последните си действия и заговори по същество.

— Искаше да ни тласне в боя, преди да сме готови, принце. Все пак ми се струва, че и той не е готов да се бие с нас. Не разбирам…

— И аз останах с такова впечатление — кимна Келсън и се обърна към Дънкан:

— Добре ли си, приятелю?

Дънкан повдигна очи и го погледна недоумяващо, после кимна бавно. Беше прибрал меча си, но ръцете му още бяха червени от кръвта на заложника, който убиха заедно с Уорън. Погледна към вражеските редици и увисналите тела, а после се взря в окървавените си ръце.

— Аз убих онзи заложник в яростта си, Ваше Величество. Не трябваше така. Не биваше да вадя меч.

— Не е така — поклати глава Келсън. — Вие с Уорън ми спестихте труда да го убивам сам. Торвал знаеше, когато дойде, че животът му е обречен, ако стане нещо такова.

— Правилна постъпка, но с грешни подбуди — усмихна се цинично Дънкан. — Това не ме оправдава, принце.

— Може би не, но е простимо. Аз бих…

— Ваше Величество! Уенсит язди към нас! — извика един от офицерите.

Келсън се извъртя в седлото като очакваше настъплението на цялата орда от Торънт, но вместо това видя шепа конници със знамето на скачащия елен. Там бяха Лайънел и Райдън, съпроводени от висок и строен конник, който можеше да е единствено Бран Корис и — самият Уенсит. Ездачите отново спряха по средата на полето. Келсън присви очи.

— Капан е — промърмори Дънкан с поглед изпълнен с омраза. — Не искат да преговарят, само да ни измамят — не им вярвайте, сир.

— Морган, ти какво ще кажеш? — попита кралят, без да сваля очи от враговете си.

— Съгласен съм, че не бива да им се вярва, принце. Но се боя, че пак ще трябва да преговаряме с тях, макар че няма защо да ги обичам.

— Истина казваш — кимна Келсън. — Епископ Арилан, ще дойдете ли отново с мен? Ценя високо съветите ви.

— Ще дойда, Ваше Величество.

— Добре. Ами ти, Дънкан, бих искал и ти да дойдеш с нас, но няма да ти заповядам след онова, на което стана свидетел. Ще съумееш ли да удържиш гнева си още малко?

— Няма да ви разочаровам, принце.

— Тогава да тръгваме. Нигел, поемаш командването докато се върна.

Келсън уви юздите около лявата си ръка и махна на младия барон, който носеше кралското знаме да дойде с тях. После се усмихна мрачно и пришпори жребеца си напред. Баронът препусна щастлив, че кралят го взима със себе си и цялата армия изрева възторжено, когато лъвът на Гуинид се развя в насрещния вятър.

Ярките цветове пламтяха в лъчите на слънцето и Келсън, следван от Морган, Дънкан и Арилан, се понесе към враговете на дерините.