Елитът на Дерините

Глава двадесета

Паника! Не можеше да направи това!

Когато острието докосна болезнено гърдите на Дери, ръцете му се втвърдиха и блъснаха тялото нагоре и встрани от смъртоносната заплаха. С отчаян вик той измъкна камата от пода и се опита да си пререже гърлото или поне вените. Без успех. Не можеше да го направи. Сякаш невидими ръце отклоняваха острието встрани.

Уенсит! Уенсит бе прав! Вече не можеше дори да се самоубие!

Дери се хвърли по лице на пода и заплака на глас. Сълзите се стичаха по страните му, раните му горяха, а главата му звънеше. Все още стискаше камата в ръка и взе да я забива в сламата с ярост и отчаяние. Постепенно риданията стихнаха и всичко му стана безразлично. Ужасът от безизходното положение остана като бяло петно в съзнанието му.

Някакъв спомен. Или само сън. Стори му се, че бе изгубил съзнание за няколко минути преди леко докосване да го върне към действителността. Той премигна и потрепери, защото реши, че Уенсит е дошъл отново да го изтезава, но ръката на непознатия не му причини болка. Когато Дери събра смелост да погледне, откри, че над него се е надвесил мъж в сиво монашеско расо и го гледа загрижено. Разбра, че не се бои от него, въпреки че логиката му говореше обратното.

Отвори уста да попита кой е, но непознатият поклати глава и сложи пръст на устните му, за да му попречи да говори. Очите му излъчваха странно сребристо сияние в сянката на монашеската му качулка; Дери почувства, че е виждал някъде това лице, но не можеше да си спомни кога или къде. После видението се замъгли и той помисли, че отново ще изгуби съзнание.

Смътно усещаше как ръцете на непознатия се плъзгат над раните му и изсмукват болката от тях, но не успя да фокусира отново погледа си. Човекът докосна дясната му ръка и му се стори, че възкликна от учудване, когато съзря пръстена на показалеца. После се изправи и Дери си помисли дали наистина вижда светлия ореол около главата му или е просто плод на въображението. Реши, че това не го интересува особено.

Човекът се отправи към вратата и за последен път го погледна по много странен начин. Вратата се затвори след него и Дери помисли, че сивата дреха на непознатия има необикновен синкав оттенък и че нещо по-тъмно стои под общия светъл фон. Случило се бе нещо необяснимо, което бе свързано по някакъв начин с положението му тук.

Дери обаче не бе в състояние да разсъждава. Главата му се отпусна върху сламата и блажената забрава го погълна. Скоро заспа.

Естествено Дери нямаше как да знае, че в този момент армията на Келсън се придвижва към равнината Линдрет. Келсън бързаше да стигне до заплануваното място преди мръква не и отрядите му маршируваха от най-ранно утро. Пред тях бяха изпратени многобройни разузнавателни патрули, за да проучат местността и евентуалните опасности скрити напред. Не откриха нищо особено преди да стигнат на три часа път от Кардоса. Едва тогава се получиха първите обезпокоителни сведения.

Един от разузнавачите се отклони леко на запад от пътя на армията и попадна на малка група пехотинци, скрити всред скалите на някакъв каньон. Не се осмели да ги приближи, за да не издаде собственото си присъствие, но отрядът наброяваше поне петдесет войника и очевидно бе поставен в засада.

Келсън скоро узна новините и се замисли какво ли му готвеше неприятелят. Засадата явно целеше да отклони вниманието му, защото толкова малък отряд едва ли можеше да нанесе сериозен удар на обединената армия на Гуинид. Подобна засада би била чисто самоубийство, освен ако нямаше някаква магия в цялата работа.

Тази мисъл определено го тревожеше и той повика при себе си генерал Глодрут, който бе влязъл в ролята на негов адютант след завръщането си от поражението при Ренгарт. Нареди му да предаде на фланговите командири да внимават за внезапна атака от запад. После яхна коня и препусна да търси Морган, за да чуе и неговото мнение.

Откри го в челото на главната колона заедно с Дънкан, Нигел и епископ Кардиъл. Морган разпитваше някакво изплашено момче, което с мъка удържаше буйния си жребец. Зад него се бяха събрали неколцина разузнавачи в същата униформа, каквато носеше и момчето. Морган изглеждаше раздразнен от думите на момъка, а Кардиъл си играеше нервно с юздите. Само Нигел се поклони, когато Келсън скочи от коня си. Кралят с учудване откри, че Дънкан върти в ръцете си окървавено знаме с розите и спящия лъв на рода Маклейн. Обърна се безмълвно към Морган с въпрос в сивите си очи.

— Не мога да обясня какво се е случило, принце. Очевидно някой ни е оставил недвусмислено предупреждение. Добс ми донесе знамето, но ми се струва, че не е много охотен да ни разкаже как е попаднало у него. Най-добре ще е да проучим въпроса сами.

— Мислиш ли, че е капан? — попита Келсън и потръпна при вида на знамето. — Какво видя там, Добс?

Добс погледна с боязън краля си и се прекръсти с трепереща ръка.

— Бог да се смили над душите им, Ваше Величество, но хич и не смея да кажа к’во видях — прошепна той. — Зло, гнусно нещо, нечестиво! Сир, нека се махаме оттук докле можем! Не можем да се бием с враг, дето постъпва тъй с жертвите си!

— Можем — не можем, ще се бием — прекъсна го Келсън, без да го пита повече за нищо.

— Нека видим с очите си — обърна се Морган към краля и смуши жребеца си. Келсън, Дънкан и останалите го последваха. На върха на близкия хълм вече ги чакаха Уорън и двама от лейтенантите му. С тях бе и епископ Арилан. Уорън се поклони отсечено на Келсън и се обърна към равнината пред тях.

— Страховита гледка, сир — каза тихо той с поглед вперен напред. — Виждате ли лешоядите и гарваните, дето кръжат там горе. А някои са накацали по земята. Противна работа!

Келсън проследи погледа му и ахна от изумление. Половин миля навътре в равнината се виждаше малка група войници. Залязващото слънце удължаваше сенките им и блестеше по бронята и шлемовете им.

Но те не помръдваха, бяха изправени мъртви. Само лешояди се рееха над главите им или се клатушкаха като пияни около труповете. Далеч не запад се виеха още птици, там, където разузнавачите на Келсън бяха забелязали засадата в клисурата. Най-сетне кралят проумя какво са правили войниците там и преглътна трудно.

— Тези знамена наши ли са? — попита тихо той. Един от лейтенантите на Уорън погледна през далекогледа си и потвърди.

— Така изглежда, Ваше Величество. Всички са мъртви.

— Добре, стига толкова — намеси се Морган. — Уенсит ни е оставил малко послание. Това е очевидно. Нека узнаем и останалото. Нигел, повикай един отряд за охрана. Останалите нека ме последват.

После пришпори коня си и препусна надолу по склона. Дънкан и епископите също тръгнаха, само Келсън остана замислен известно време преди да потвърди заповедта на Морган пред Нигел, след което препусна след другите. Уорън яздеше плътно до него, само Нигел остана назад, за да повика ескорта. Постепенно конете забавиха ход, защото миризмата на смърт и разложение бе силна. Пръхтяха и се дърпаха нервно назад, особено когато лешоядите се вдигнаха с крясък от мършата.

Участта на войниците пред тях бе повече от ясна. Всички носеха герба на Касан — родовия знак на Дънкан и до един бяха набити на колове. Тези, които са носили по-лека броня вече бяха наполовина изкълвани от лешоядите и въздухът бе пропит от миризмата на мърша и птичи изпражнения.

Келсън стана бял като перото на шлема си, което можеше да се каже и за останалите. Дънкан стисна очи, за да не вижда кошмарната сцена и дори Уорън се олюля на седлото сякаш щеше да припадне всеки момент. Кардиъл измъкна бяла ленена кърпа от ръкава си и я допря до носа си, за да не повърне.

— Сир, — гласът на епископа секна и той започна отначало. — Сир, що за човек може да постъпи така със себеподобните си? Има ли душа този човек? Или призовава демоните на черните бездни, за да му служат?

Келсън поклати глава горчиво.

— Това не е магия, епископе, — прошепна той. — Това е човешки ужас, премерен така, че да плаши повече от всяка магия, която Уенсит може да ни изпрати от такова разстояние.

— Но защо това?

Морган обърна коня си и преглътна с усилие.

— Уенсит познава човешките страхове. Какъв по-голям ужас би могъл да предизвика сред нас от това да видим приятелите си окървавени и разкъсани по такъв начин? Човекът, който е извършил това…

— Не човек — дерини! — кресна Уорън и се вторачи яростно в Морган. — Извратен дерински ум! Ваше Величество. — Очите му блестяха с фанатичен огън, който Келсън смяташе за угаснал завинаги. — Сега виждате на какво са способни дерините! Казах ви, че не бива да им вярвате.

— Забравяш се, Уорън! — изрева в отговор Келсън. — Няма да оставя подобно нещо ненаказано, но историята познава случаи, когато и хората са вършили такива гнусотии, от които до днес се срамуваме. Не повдигай никога отново въпроса за дерините. Ясно ли е?

— Сир! — възрази Уорън. — Не ме разбрахте правилно. Не съм искал да кажа, че вие…

— Негово Величество те разбра, Уорън — обади се уморено Арилан. — В момента е много по-важно да…

Внезапно замълча, като че вида на разложените трупове му напомни нещо. Скочи от седлото и докато останалите го наблюдаваха с недоумение, Арилан отиде до най-близкия войник и отметна част от дрехата му. После отиде до следващия и направи същото. Лицето му изразяваше учудване, когато се обърна към Келсън.

— Ваше Величество, бихте ли дошли за малко? Има нещо странно.

— Арилан, да не би да искаш да разглеждам труповете? Това едва ли е необходимо. Съвсем очевидно е, че са мъртви.

Арилан поклати глава.

— Не, има нещо друго. Морган, Дънкан, елате и вие. Смятам, че тези хора са били мъртви от по-рано, паднали са още в боя. Раните им са тежки, но по земята почти няма кръв.

Морган и Дънкан си размениха погледи, но слязоха от конете. Келсън ги последва. В това време Нигел доведе кралския ескорт. Мъжете гледаха ужасени наоколо. Повечето от командирите също се бяха изкачили на хълма, за да разберат какво става. Арилан кимна на Нигел да дойде при тях и посочи още едно тяло.

— Ето, вижте. Сигурен съм, че не греша. Голяма част от раните даже не съответстват на местата, където бронята и дрехите са разкъсани. Може би дори са сменили униформите им, за да изглеждат по-добре от разстояние. Освен това смятам, че мнозина от тези войници даже не са били наши… — Арилан понечи да свали шлема на един от труповете.

Всички зинаха от ужас, когато видяха, че тялото бе обезглавено. Шлемът просто бе закрепен на плещите му. Арилан изруга и се насочи към следващия труп, но и там откри същото. Всички бяха без глави. Яростта го завладя и той взе да сваля шлемовете от обезглавените тела.

— Проклет да е във вечния огън! Знаех, че не познава що е милост, но не вярвах, че дори Уенсит е способен на такова нещо!

— Смяташ, че… това е негово дело? — заекна Нигел докато оглеждаше клането.

— Тъй следва да предположим.

Нигел поклати недоверчиво глава.

— Господи, тук трябва да са поне петдесет. И мога да се обзаложа, че всички до един са без глави. Били са наши другари по оръжие. А сега дори не можем да ги разпознаем!

Той замълча и извърна глава. Келсън погледна към Морган. Само свитите юмруци на Аларик издаваха състоянието му, лицето му оставаше безизразно. Дънкан също скриваше емоциите си, но Келсън добре разбираше какво му струва това. Морган явно усети погледа, защото се обърна и докосна леко рамото му за кураж.

— Господа, трябва незабавно да организираме погребението им, не, по-добре ще е обща клада. Нямаме време да копаем отделни гробове за всички. Трябва да се погрижим и за онези в клисурата. Келсън, какво ще кажем на войниците?

— Истината ще им кажем.

— Съгласен съм — кимна Морган. — Трябва също да подчертаем, че тези хора са били мъртви, преди да ги докарат тук. По всяка вероятност са загинали достойно в битка. Не са ги клали като животни.

— Това ще ободри войската — съгласи се Арилан. — Ще ги накара да разберат защо се бият и как постъпва Уенсит с враговете си.

Келсън кимна. Бе възвърнал самообладанието си.

— Много добре. Чичо Нигел, нареди на хората си да ги съберат за общата клада.

— Веднага, Келсън.

— Уорън, вземи толкова хора, колкото ти трябват и се погрижете за онези в клисурата.

Уорън се поклони сковано от седлото и каза:

— Както наредите, сир.

— Арилан и Кардиъл. Нямаме време за прилично опело, но може би вие и братята ви ще кажете няколко думи докато войниците приготвят кладата. И… ако случайно разпознаете някой от тези, моля да ме уведомите. Знам, че без главите е трудно, но… — Той потръпна и продължи: — Моля да направите, каквото е по силите ви.

Келсън наведе глава и закрачи бързо към коня си, без да се обръща повече към ужасната гледка зад гърба си. Арилан дълго гледа след него докато препускаше нагоре по хълма към командирите си. Уорън и Кардиъл се насочиха с група войници към клисурата, а хората на Нигел се заеха с печалната задача да съберат телата на едно място. Арилан се приближи до Морган и Дънкан и прегърна и двамата през раменете.

— Много се събра на младия ни крал, приятели, — рече тихо той. — Не зная как ще му се отрази това през следващите дни.

Морган скръсти ръце на гърдите си.

— Епископе, имате дарбата да задавате въпроси, на които не мога да отговоря. Как ще се отрази това на всички ни? Знаете ли какво ме тревожи най-много?

Арилан поклати глава, а Дънкан го погледна с очакване.

— Ами, — започна тихо Морган — това тук са само мъртви тела. Може да са всякакви, дори загинали войници от Торънт преоблечени в униформите на Касан, макар и да не ми се вярва. Обаче… — Морган замълча, преди да продължи — някъде, някой знае кои са тези хора. Телата им са тук, но главите са на друго място. И се чудя какво ще направят войниците ни, когато се натъкнат на тези глави.

Забавиха се с още един час докато подпалят кладите и войнишките колони отдадат последна почит на другарите си. Мълвата за клането пълзеше навсякъде и се бе разраснала до невероятни размери. Все пак армията посрещна новината спокойно. Никой вече не обсъждаше дали Уенсит от Торънт е наистина зъл. Кой нормален военачалник би осакатил така телата на противниците си, пък били те и отдавна мъртви. Кралят на Гуинид не биваше да показва милост към такъв човек. Всички знаеха, че битката на следния ден ще е шеметна и кървава.

Така походът продължи, оставяйки зад себе си две огнени клади, димът от които се виеше нагоре в небето часове наред. Нищо повече не ги забави. Може би противникът им реши, че не е нужен втори подобен спектакъл; силите трябваше да се пазят за утрешния ден. Келсън бе доволен от развитието на нещата, независимо какви бяха плановете на Уенсит. Достигнаха до целта си малко след залез-слънце. Войниците се нуждаеха от пълна почивка след изнурителния поход.

Подготовката на лагера отне около три часа. Най-сетне Келсън остана доволен от издигнатите укрепления и се оттегли да похапне. Морган, Дънкан и Нигел вече го очакваха, но и тримата се придържаха към по-общи теми, без да припомнят подробностите от изтеклия ден. Когато напълниха чашите им, Келсън се изправи и останалите го последваха.

— Господа, посвещавам този тост на победата: нека спечели правдата!

— И за краля! — добави Нигел, преди Келсън да отпие от виното си. — Да царува дълги години!

— За победата и краля! — повториха останалите и вдигнаха чаши.

Келсън се усмихна горчиво и поднесе чашата към устните си.

После се отпусна уморено в стола си и ги огледа с въздишка.

— Да бяхте наполовина така уморени, както съм аз, но няма значение. Всички вършим това, което трябва. Морган, би ли ми направил една услуга?

— Разбира се, принце.

Келсън кимна.

— Добре. Искам да отидеш при лейди Рикенда и да й разкажеш как мина деня, но без излишни подробности. Тя е твърде чувствителна. Предай й също, че няма да променя мнението си за нея, ако утре реши да не говори със съпруга си.

— От това, което зная за нея — обади се Дънкан — мисля, че едва ли ще се откаже от намерението си. Освен че е чувствителна, тя е и много упорита.

— Зная — усмихна се Келсън — И нямам нищо против, особено, когато упоритостта й е в интерес на Короната. Морган, все пак се опитай да я разубедиш предвид онова, на което се натъкнахме. При тези обстоятелства не мога да искам от нея помощ. Мисля, че сбърках дето й позволих да дойде.

— Ще направя всичко възможно, принце — поклони се Морган.

— Благодаря. Сега, Нигел, бих те помолил да дойдеш с мен да огледаме укрепленията от северната страна. Не съм сигурен дали са достатъчни и искам да чуя мнението ти.

След като Келсън излезе, Морган се почувства едновременно доволен и раздразнен от молбата на краля. Не беше сигурен дали иска да види отново Рикенда след миналата нощ в Дхаса. Усещаше, че някаква част от него иска да я види отново, но предпазливостта и чувството за чест го съветваха да стои на разстояние. Не можеше да си позволи да се обвърже емоционално със съпругата на друг, особено ако на следващия ден му се наложеше да го убие.

Сега обаче обстоятелствата го принуждаваха. Заповедта дойде от самия крал и трябваше да се подчини. Почувства някаква странна радост, сякаш кралското нареждане отменяше всички морални прегради, които не му позволяваха да се срещне с Рикенда. Прекоси лагера докато стигна до палатката на Кардиъл. Епископът бе излязъл, вероятно бе тръгнал заедно с Уорън и Арилан на проверка. Рикенда обаче бе вътре и меката светлина на свещта огряваше помещението. Морган преглътна притеснено и пристъпи напред.

— Милейди графиньо? — повика я тихо той.

Прошумоля плат и някакъв строен силует се появи във входа на палатката. Сърцето му спря за миг преди да установи, че жената на входа не е графинята, а една от милосърдните сестри.

— Добър вечер, Ваша Светлост — прошепна тя и наклони глава. — Нейно Превъзходителство е вътре и слага младия господар да спи. Искате ли да я видите?

— Да, ако може. Кралят ми нареди да й предам нещо.

— Ще й кажа, милорд. Почакайте минутка само.

Жената изчезна във вътрешността, а Морган впери поглед в тъмнината извън кръга на факлите. След малко се чуха леки стъпки и на вратата се появи лейди Рикенда. Бялата й рокля очертаваше стройното й тяло, а огнената й коса падаше свободно върху небесносиньо наметало. Държеше сребърен свещник с една-единствена свещ на него.

— Милейди — поклони се Морган като избягваше да я гледа. Рикенда направи грациозен реверанс.

— Добър вечер, Ваше Светлост. Сестра Люк ми спомена за някакво съобщение от краля?

— Да, Милейди. Предполагам, че сте чули нещо за забавянето днес следобед, преди да спрем тук да нощуваме?

— Чух. — Отговорът беше прям и тих, след което Рикенда сведе очи. — Моля, влезте, Ваша Светлост. Репутацията ви на дерини едва ли ще нарасне, ако ви видят да стоите пред палатката ми.

— Нима предпочитате да ме видят, че влизам в палатката ви, Милейди? — усмихна се Морган, но все пак прекрачи прага.

— Сестра Люк ще свидетелства за благоприличието на срещата ни, Ваша Светлост — отвърна тя на усмивката му. — Извинете ме за момент, искам да проверя дали синът ми е заспал.

— Разбира се.

Вътрешността на палатката бе разделена от леко прозрачни завеси в кралско синьо. Различаваше светлината на свещта й зад завесата, но подробностите се губеха. Вероятно спалните за сестрата, детето и самата графиня бяха някъде отзад. В тази част се виждаха само два сгъваеми стола, няколко сандъка и поставка с жълти свещи на нея. Пода бе застлан с килим, за да предпазва от влагата, но не представляваше нещо особено. Очевидно всичко бе взето от склада на Кардиъл в последния момент. Надяваше се, че графинята и синът й не са принудени да търпят твърде много неудобства.

Рикенда се плъзна тихо в стаята и докосна устни с пръст.

— Заспал е, Ваша Светлост. Искате ли да го видите? Само на четири годинки е, но страшно се гордея с него.

Морган разбра, че й се иска да се съгласи и кимна леко. Сестрата вдигна глава при влизането им и понечи да се поклони и да излезе, но Рикенда й махна да остане и отведе Морган до кошчето, където спеше детето.

Брендан бе наследил огнената коса на майка си и Морган почти не откри прилика с Бран Корис. Само нещо около носа му напомняше кръвната линия на баща му, но всичко останало идваше от майката. Гъстите дълги клепки лежаха като паяжина над очите му и Аларик си помисли, че има нещо женствено в лицето и косата, същата коса, която видя за първи път в една карета пред Свети Торин. Не можа да си спомни цвета на очите му, но бе сигурен, че ако ги отвори сега, ще се окажат сини.

Майка му се усмихна и придърпа завивките по-нагоре, след което направи знак на Морган да я последва. Неволно забеляза в другия край на помещението ниско легло, застлано с бледосиня коприна и разбра, че това е ложето на Рикенда. Наложи си да не мисли за това, когато жената се обърна към него и заговори:

— Благодаря ви, че дойдохте, Ваша Светлост. Трябва да ви призная, че много ми липсваше общуването с други хора, откакто напуснахме Дхаса. Сестра Люк е много любезна, но е твърде мълчалива. А другите… не искат да общувате жената на предател.

— Въпреки че същата жена предложи помощта си на краля и е млада и беззащитна? — попита меко Морган.

— Въпреки това.

Морган наведе глава, чудейки се какво да отговори на това изящно създание, което така силно го привличаше.

— Вашето родно място — прилича ли на Коруин? — смени внезапно темата той и закрачи неспокойно в тясното помещение.

Рикенда го следеше с поглед, без да издава чувствата си.

— Да, донякъде. Не е така хълмисто. Вие, коруинците, сте взели всички красиви планини. Бран казваше, че… — Замълча за миг и отново продължи. — Съпругът ми твърди, че най-плодородните земи на Единадесетте Кралства са събрани в Марли. Знаете ли, че през последните четиристотин години в Марли не е имало глад? Дори когато всички околни земи са били опустошени от суша и болести, Марли не е пострадал. Често… си мислех, че в това се изразява особената благосклонност на Бога към земята ни.

— А сега?

Рикенда сви рамене.

— Е, миналото не може да се промени, но сега, когато Бран… о, каква полза има? Все се връщам на тази тема, нали? Зная, че последното, за което бихте искал да си говорим в навечерието на битката е моят граф-предател. Защо ви изпрати краля, Ваша Светлост?

— Отчасти заради онова, което видяхме днес, милейди — отвърна той. — Споменахте, че сте чули защо се забавихме по пътя. Съзнавате ли степента…

— Обезглавени трупове, набити на колове — прекъсна го тя. — Облечени в униформите на Касан, но раните не съответствали. Да не би кралят да ви е пратил да ме попитате дали съпругът ми е извършил всичко това? Очаквате ли да кажа, да, Бран е в състояние да извърши такива неща? Сигурно знаете, че отдавна не съм напускала Дхаса и не мога да кажа какво е сторил съпругът ми!

Морган преглътна и отстъпи назад, смаян от силата и откровеността на избухването й.

— Простете ми, милейди, но вие грешите спрямо краля и мен самия. Никому не е минавало през ум, че вие знаете какви са плановете на съпруга ви. Всъщност, всичко говори, че измяната му е била въпрос на злощастно стечение на обстоятелствата и недомислие от наша страна. Човек, който е замислял да измени на краля си, едва ли ще остави съпругата и наследника си в плен. Ако сте останала с впечатлението, че верността ви е поставена под съмнение, то моля да приемете извиненията ми.

Рикенда го погледна право в очите, без да трепне. Годежният й пръстен блестеше в светлината на свещта.

— Съжалявам, не трябваше да изливам негодуванието си върху вас. Нито пък кралят ми е виновен с нещо. — Гласът й звучеше твърдо. — Колкото до Бран, не знам дали сте прави или не. Дано наистина да не е обмислял предварително предателството си. Все пак той беше… е амбициозен. Дори нашата женитба бе до голяма степен начин да присъедини към Марли родовите ни имоти. Но той бе добър баща, ако не любящ съпруг. Той обича искрено Брендан, дори женитбата ни да е била изцяло по сметка. Но дори и в това не съм сигурна, смятам, че с годините той ме заобича по свой начин. Макар че след днешния ден това едва ли има особено значение.

— Значи смятате, че вече не бихте могла да му въздействате по никакъв начин? — попита тихо Морган, който не искаше да се задълбават по навътре в личните им отношения с Бран.

Рикенда сви рамене.

— Не мога да кажа, милорд. Щом е бил съгласен със станалото днес, то думите ми няма да имат никакво значение. Може би само заради Брендан. Все още искам да се опитам, стига кралят да разреши.

— Това е излишен риск, милейди.

— Може би. Но всеки от нас е длъжен да играе отредената му роля. Моята е да съм жена на предател и да прося милост за живота му. И не мога да очаквам от краля да жертва цели армии заради мен. Когато всичко свърши, ние с Брендан ще наследим само името на предателя, независимо кой спечели битката. Лошо е да носиш такова име, нали?

— Невинаги, не — промърмори Морган.

Рикенда се облегна назад и го погледна.

— Ами вие, Ваша Светлост. Какво се надявате да спечелите от всичко това? Владеете обширни земи и богатства, кралят ви обича; защо залагате всичко на сляпата случайност? Ако Гуинид загуби войната, вие няма да се отървете. Известно е, че Уенсит няма да търпи противник с деринска кръв в земите си. Такъв човек винаги ще представлява заплаха за властта му.

Морган сведе глава и заразглежда върховете на прашните си ботуши.

— Не съм сигурен, че мога да ви отговоря, милейди. Както вие несъмнено знаете, цял живот съм се ползвал с репутацията на бунтовник. Никога не съм крил кръвта си на дерини. Използвах открито силата си, за да помогна на Брайън да запази престола си преди повече от петнадесет години. Оттогава моята негласна цел е винаги да демонстрирам силата си пред очите на хората и да се надявам, че един ден всички дерини ще са така свободни, както съм и аз. Но дори и в това има някаква ирония, защото аз, най-свободният от дерините, трябва да се ограничавам заради интересите си.

— Но все пак използвате силата си, нали?

— Понякога — махна с ръка той, — но трябва да призная, че това ми носи повече неприятности, отколкото удовлетворение. Този разрив между мен и архиепископите води началото си още от коронацията на Келсън и по-късно при Свети Торин. Ако магията не съществуваше, сега всички щяхме да сме си по домовете и да спим спокойно.

— Може би — рече тя отсечено — И все пак, ако бе така, сега Келсън нямаше да е крал. И се съмнявам вие и останалите като вас да могат да прекарват спокойно нощите си.

Морган се изхили, но Рикенда не се усмихна в отговор.

— Простете ми, милейди, но твърде рядко се срещам с хора, които да не са предубедени към мен, че просто не зная как да се държа. Повечето дори не могат да разберат как си позволявам да призная нещата, които съм извършил. Понякога и аз самият не се разбирам. Но се свиква.

— Но защо? Срамувате ли се от делата си?

Морган я погледна изненадано.

— Не, никога. И ако се върна назад във времето, пак така ще постъпвам. Но след като това не е възможно, проблемът е по-скоро философски, нали?

— Може би. Но не смятате ли, че бъдещите решения, трябва да са почерпени от миналия опит?

— Логиката ви е безпогрешна, Милейди — призна неохотно Морган. — Но проблемът е по-сложен, отколкото можете да си представите. Ние, дерините, сме по-различни от останалите хора, може би сте открила това и сама.

— Толкова ли много различни?

Рикенда му се усмихна много особено и се обърна настрани. Профилът й се очертаваше в златно на светлината на свещта. Миг по-късно тя го погледна с непроницаемо изражение и попита:

— Милорд, мога ли да ви направя едно признание?

— Не съм ваш изповедник, милейди — отвърна меко Морган.

Рикенда пристъпи към него с все така непроницаемо изражение.

— Благодаря на съдбата, че не сте ми изповедник, милорд. Защото ако бяхте, никога не бих се осмелила да ви кажа онова, което ще узнаете сега. Между нас двамата съществува нещо, което ни свързва, милорд. Съдбата, случайността, ако щете Божията воля, макар и да смятам… о, недейте да ме гледате така.

Морган застина при първите й думи и сега само я зяпаше изумено. Рикенда му говореше неща, за които му се струваше, че не трябва дори да се мисли. Реши, че е овладял емоциите си изцяло, а сега Рикенда ги отвързваше като необуздан ураган.

Той се извърна настрани, за да възстанови душевното си равновесие.

— Милейди, ние не бива… Аз… Милейди, преди години вие сте се врекла във вярност на един човек, родили сте му син. Той все още е жив. Независимо от чувствата, които сте споделяли с него или не, вие все още сте… Рикенда, утре може да ми се наложи да убия съпруга ви. Това нищо ли не означава за вас?

Гласът й бе като тих повей в сумрачната стая.

— Бран е предател и трябва да умре; разбирам това. Ще скърбя за доброто у него, а имаше такова. И ще скърбя, защото синът ми ще расне без баща. Но ако съдбата, насочи меча или силата ви утре, и вие го убиете, не ще ви мразя за това. Как бих могла? Вие сте сърцето ми.

— Господи Исусе, не бива да говорите така — простена Морган и затвори очи, за да не я гледа. — Ние не трябва, не можем да се осмелим дори…

— О, трябва ли да ви го казвам буква по буква? — прошепна тя и пое ръката му, за да я прекара по устните си.

Морган подскочи при докосването й и се наведе към нея, когато тя взе и другата му ръка. В същия миг около телата им избухна ярък пламък и съзнанията им се сляха в едно!

Рикенда бе дерини! Дерини в цялата сила на древната си кръв дошла във вените и от властелините на първите кралства. Дерини в огъня на младостта човешка, с непокварената гордост на расата си, без сянката на вина и скръб. В този момент на огнения им съюз, Морган бе изпълнен с такова усещане за пълнота и удивление, че разбра с всяка фибра на тялото си, че е открил онази своя половина, която е търсил през целия си живот. Каквото и да се случеше утре, и до края на дните му, щеше да устои, стига тази благословена жена да е с него.

Вечността изтече помежду им и най-сетне я погледна отново с очи, а не с разум. Отстъпи назад и пусна ръцете й. Дълго я гледа и с безразличие си мислеше дали сестрата в другата стая е заспала. Действителността се завърна с всичките си проблеми и тревоги.

— Това, което стана ще направи утрешния ден непоносимо бреме за мен, знаеш го, нали? Поех отговорности дълго преди да узная общата ни истина. Та и аз бях един от онези, които сринаха лавината върху ни.

— Значи съм ти дала още нещо, за което да се биеш — прошепна тя.

— Да. Но ако утре убия Бран или стана причина за смъртта му, тогава какво?

— И двамата ще знаем, че си го убил, защото тъй е трябвало, ако се стигне до там.

— Ще знаем ли?

Преди да успее да му отговори, отвън се чуха стъпки на войници и тихи гласове. Морган трепна и отметна встрани входа на палатката, за да види кой идва. В тъмнината се очерта фигурата на Дънкан, явно нещо не бе наред.

— Какво има — попита Морган и излезе отвън, за да му попречи да погледне във вътрешността на палатката.

Дънкан се окашля притеснено и каза:

— Съжалявам, че те безпокоя, но те търсих в палатката ти и не те намерих. Келсън иска да ти покаже нещо.

— Идвам веднага.

Обърна се назад и срещна очите на Рикенда. Думите бяха излишни. Поклони се леко и последва братовчед си.

— Съжалявам, ако съм се забавил повече от необходимото. Какъв е проблема?

Гласът на Дънкан бе подчертано безразличен, за да не засегне с нещо мястото, където откри братовчед си.

— Не съм сигурен. Надяваме се ти да ни кажеш. Изглежда, че хората на Уенсит строят нещо.

— Строят нещо? — Морган за малко не пропусна да отговори на поздрава на двама войника, когато се извъртя към Дънкан. Онзи сви рамене.

— Ела. Най-добре се чува оттам.

Когато навлязоха в най-северния сектор на лагера, един от стражите се приближи към тях и им направи знак да го последват. Пропълзяха последните няколко метра по корем. На върха на укреплението завариха Келсън, Нигел и неколцина разузнавачи легнали ниско долу. Стражевите огньове на неприятеля заемаха цялата равнина на север. В далечината се виждаха осветените кули на завладяната Кардоса.

Морган не им обърна особено внимание. Легна до Келсън и го смуши в ребрата.

— Какво разправя Дънкан, че строели нещо? — прошепна той. Келсън кимна по посока на вражеския лагер.

— Слушай, едва се чува, но вятърът донася някой звук от време на време. На какво ти прилича?

Морган замълча. Използва част от вродената си сила, за да изтъни слуха си, но в началото не чу нищо друго, освен обичайните за един военен лагер шумове. Цвилене на коне и виковете на стражите, когато патрулите се сменяха, дрънкане на оръжие и приглушени разговори.

После долови нещо различно, идваше от много голямо разстояние и Морган наведе глава, за да чува по-добре. Обърна се към Келсън с озадачен вид.

— Прав си. Сякаш някой кове дърво. Понякога се чува и дрънчене на стомана.

— Така решихме и ние — отвърна Келсън и впери поглед в нощта.

— Следващият въпрос е какво строи Уенсит? Какво прави с тези брадви и чукове посред нощ? И защо?