Елитът на Дерините

Глава осма

Морган извъртя бавно глава и погледна над ръба в посоката оказана от Дънкан. Отначало не видя нищо странно, просто единият кон спокойно пасеше до брега на потока. После осъзна, че другото животно го няма и усети някакво движение близко до водопада. Протегна се, за да види какво точно става и замръзна от учудване. Трудно му беше да повярва на очите си.

Четири деца с рошави и мокри коси, с прилепнали към телата дрехи водеха втория кон към водопада. Главата на животното беше закачулена с одеялото, взето от седлото, а едно о децата държеше ръката си на носа на коня, за да не цвили докато го водеха към водата. Най-възрастното от четирите беше на около единайсет години. Най-малкото едва ли имаше повече от седем.

— Какво по дяволите? — промърмори Аларик и стрелна очи към Дънкан.

Свещеникът присви тъжно устни и понечи да започне да се спуска.

— Хайде. Малките крадци ще ни отмъкнат и двата коня, ако не ги спрем.

— Не, чакай — Морган хвана братовчед си за пелерината и го спря, като наблюдаваше как децата и конят вървяха към водопада през един участък от потока, където водата беше спокойна. — Знаеш ли, мисля, че те знаят някакъв брод. Гледай.

Докато говореше децата и конят се скриха зад падащата вода. Като се огледа наоколо Аларик започна бързо да се спуска, като подкани Дънкан да го последва. Двамата се прикриха по-добре, а през това време децата и конят се появиха от другата страна на потока мокри и треперещи, но иначе здрави и читави. Най-малкото, момиче, ако се съди по плитката, се изкачи на брега с помощта на другите, след което хвана юздите и поведе пръхтящото животно извън водата. То успокои коня, свали одеялото от главата му и започна да го бърше. Другите три отново се скриха зад водопада. Въодушевен Морган тупна Маклейн по рамото, за да го накара да се раздвижи и започна бързо да се спуска, като гледаше да се прикрива, доколкото това беше възможно. Лицето му имаше сериозно, но доволно изражение и той едва сдържаше усмивката си, когато двамата с Дънкан залегнаха близо до останалия им кон. Скоро децата отново се появиха иззад водната стена и започнаха да се катерят по брега.

Трите погледнаха към приятелката си на другия бряг, която беше оставила коня да пасе и внимателно се взираше нагоре към скалите. След това малките крадци започнаха да се придвижват предпазливо към втората си плячка. Морган ги остави да се доближат съвсем. Едно от тях точно беше хванало юздите и се протягаше да сложи ръка върху ноздрите на коня. В този момент двамата с Дънкан изскочиха от скривалището си и се втурнаха да уловят децата.

— Майкъл! — изпищя момичето на другия бряг. — Не! Не! Пуснете ги!

Сред бъркотия от крясъци, неистово гърчене и вихрушка от ръце, децата се опитаха да се измъкнат от нападателите си. Морган залови това, което беше хванало юздите, а за момент успя да докопа и още едно. Именно то обаче беше най-голямото и най-силното. След като се загърчи като обезумяло в ръцете му, то успя да се отскубне и побягна, като крещеше от ужас.

Маклейн, който беше заловил третия крадец, се опита да го хване, когато то се стрелна покрай него, но в ръцете му остана само мократа дреха на детето. Момчето, а че беше момче нямаше вече съмнение, след като остана без дрехата си, полетя като светкавица. То се плъзна като змиорка във водата и се скри зад водопада, преди който и да било от двамата мъже да успее да направи повече от няколко крачки.

Заловените деца продължиха да се борят и крещят, докато накрая Аларик укроти своето с един не много нежен жест. Момичето на отсрещния бряг беше скочило на коня, беше го докарало до водопада и протягаше ръка, за да помогне на избягалото момче, което се катереше по брега, както майка го е родила. Морган разбра, че няма друг избор, освен да използва магия. Знаеше, че така съвсем ще ужаси децата, но не можеше да им позволи да избягат и да разкажат за двамата мъже, които се опитват да преминат през потока. Така че той остави своя пленник да спи на земята и вдигна ръце.

Докато двамата на отсрещния бряг се опитваха да подкарат коня, като удряха със слабите си, голи крака по тежкото седло, внезапно пред тях изникна блестяща бяла стена, която им препречи пътя. Децата рязко спряха, а очите им станаха кръгли като чинии, когато стената започна да образува полукръг, който ги притисна до водата. В това време Дънкан успя да приспи крадеца, който беше заловил и го постави върху седлото. После той засмука окървавената си ръка, след което се наведе и я потопи във водата.

— Един от тези хубостници ме ухапа — промърмори той, а в това време Аларик покачи и второто дете на седлото и раздразнено погледна през потока към другия бряг.

— Стойте, където сте и нищо няма да ви се случи — рече той като размаха пръст към децата. — Няма да ви направя нищо, но засега не мога да ви пусна да си вървите. Просто стойте, където сте.

Въпреки тези думи те гледаха с широко отворени, ужасени очи, как Дънкан пое юздите на втория кон и като го закачули с дрехата, която беше взел от избягалото момче, го поведе към водопада. Морган тръгна с него, като крепеше двете заспали деца на седлото и внимателно наблюдаваше другите две. Той зяпна, когато стъпи в ледената вода, като за момент почти загуби контрол върху блестящата стена, след което продължи да върви до коня към водопада. Зад ревящата водна стена откриха тесен брод, където дълбочината беше до кръста. Дъното беше покрито с тиня и опасни полирани от течението речни камъни, които се хлъзгаха под краката на хората и копитата на коня. Все пак успяха да преминат бе: неприятности. Когато изнервеният кон се закатери по брега Дънкан улови двете заспали деца и внимателно ги постави на огряната от слънцето трева. Морган успокои животното и като вдигна вежди се отправи към двете деца на другия кон. Те седяха вдървени. Бяха уплашени, но гледаха предизвикателно към Аларик, който премина през стената от светлина и протегна мократа си ръка към юздите. Когато ги погледна светлината зад него изчезна.

— Сега, искате ли да ми кажете, какво смятахте да правите всъщност с моя кон? — запита той спокойно.

Момичето, което седеше отпред се обърна към приятеля си, като изхленчи, след което погледна с подивели очи към Морган. По-голямото дете я прегърна успокоително през кръста и въпреки страха си твърдо отвърна на погледа на мъжа пред себе си.

— Вие сте дерини, нали? Дошли сте да шпионирате епископите?

Аларик сдържа усмивката си и свали момичето от седлото. В момента, в който го докосна, то се отпусна. Това беше по-скоро от страх, а не в резултат на някаква магия, но момчето на седлото се изпъна, а очите на загорялото му лице засветиха със студен блясък. Морган подаде момиченцето на Маклейн, а в замяна получи мократа дреха, която подхвърли на притежателя й. В очите му проблесна весела искрица, докато гледаше как момчето безмълвно се облече.

— Е? — рече то, като нагласи дрехата си с предизвикателен жест. — Нима не сте дерини? Нима не сте дошли да шпионирате?

— Аз първи зададох въпрос. Какво щяхте да правите с коня ми? Да го продадете ли искахте?

— Разбира се, че не. Аз и братята ми щяхме да го дадем на баща ни, за да може той да тръгне с армията на епископа. Капитанът му казал, че нашият впрегатен кон е твърде стар и няма да издържи на дълги преходи.

— Значи, щяхте да го дадете на баща си — каза Морган, като кимна бавно. — Синко, знаеш ли как наричат хората, които взимат чужди неща?

— Не съм крадец и не съм ти син! — заяви момчето. — Ние се огледахме и не видяхме никого, затова помислихме, че конете са се отдалечили от лагера долу. В края на краищата те са бойни коне.

— Значи са бойни? — отвърна замислено Аларик. — И вие си помислихте, че е много вероятно такива коне да се скитат свободни.

Момчето тъжно кимна.

— Лъжеш, разбира се — рече равно Морган, хвана момчето за бицепса и го свали на земята. — Но това се и очакваше. Кажи ми, има ли други препятствия оттук до портите на Дхаса или…

— Вие сте шпиони! Знаех си! — избухна момчето и започна отново да се бори, щом усети твърда земя под краката си. — Пусни ме! Ох, боли! Стига!

Разгневеният Морган изви ръката на момчето зад гърба му, като увеличаваше натиска, докато то не се преви надве от болка. Когато детето се отказа да се бори и цялото му внимание се съсредоточи върху болката в ръката (а както се оказа, болката изчезваше щом спреше да се бори), Аларик го пусна рязко и го извъртя с лице към себе си.

— Сега се успокой! — нареди той, като втренчи сивите си очи в момчето и се приготви за Прочитането на истината. — Нямам време да се занимавам с твоите истерии.

Детето се опита да му устои, но то съвсем не беше равностоен противник. За няколко секунди сините му очи гледаха твърдо към сивите на Морган, но после волята му отслабна и погледът му се изпразни. Когато момчето се успокои достатъчно, Аларик го пусна. С въздишка на облекчение, той пристегна колана си и отметна кичур коса от очите си.

— Сега — каза, като погледна отново детето в очите. — Какво можеш да ми кажеш за пътя по-нататък? Можем ли да го преминем?

— Не и на коне — отвърна момчето спокойно. — Пеша може би, но на коне никога. Има хлъзгав участък, само кал и глина. Дори планинските понита не могат да го прекосят.

— Хлъзгав участък? А има ли начин да го заобиколим?

— Не и ако искате да стигнете до Дхаса. Пътят, по който дойдохте, води назад към Гаруод. Много рядко го използват, защото не може да се премине с товарни животни или тежък багаж.

— Разбирам. Можеш ли да кажеш още нещо за хлъзгавия участък?

— Не много. Най-лошата част е около сто метра, но краят не се вижда, преди да тръгнете по нея. По това време на годината е доста кално. Ще трябва да се справите както можете.

Морган погледна към Дънкан, който беше застанал до него по време на разпита.

— Сещаш ли се за още нещо?

— Какво ще кажеш за портите на града? Ще имаме ли някакви проблеми да преминем през тях?

Момчето изгледа замислено Маклейн и като забеляза знака на шапката му, поклати глава.

— Значките ще ви послужат като пропуск. Просто се смесете с хората, които слизат от лодките. Тия дни в Дхаса има стотици чужденци.

— Отлично. Дънкан, имаш ли още въпроси?

— Не. А какво ще правим с децата?

— Ще ги оставим заедно с конете и с няколко фалшиви спомена, които да запълнят губещото им се време. Така или иначе, не можем да вземем животните с нас. — Морган докосна леко челото на момчето и то рухна. Той го подхвана и го отнесе, за да го остави легнало до другите деца.

— Страшен, малък дявол, нали?

— Маклейн се ухили комично:

— Няма да се учудя, ако се окаже, че точно той ме е захапал.

— Хммм, сигурно и аз бих те ухапал при такива обстоятелства — отвърна Аларик. После отново докосна за момент челото на момчето, за да му внуши лъжливи спомени, след което взе торбите от седлото си и ги метна на рамо.

— Готов ли си да се попързаляме, братовчеде? — ухили се той.

Пързалянето, за което Морган се шегуваше толкова лекомислено почти им струва живота. Рискованият участък се оказа с около една трета по-къс, но поне два пъти по-опасен и по-стръмен, отколкото очакваха. Всичко беше в пясък и глина, беше кално и мазно. При това калта не беше гъста, така че да спре подхлъзналия се човек. Тя представляваше лепкаво тресавище, което в един миг се превръщаше в някаква полутечна гадост. Дънкан затри дисагите си, малко остана и самият той да ги последва. Когато най-накрая се добраха до страната на езерото, от която се намираше Дхаса, общо взето лесно успяха да се вмъкнат в града, като се смесиха с група току-що слезли от лодките пътници. Този и следващите два дни бяха пазарни и в Дхаса наистина имаше много чужденци. Без проблеми двамата стигнаха до оживения пазарен площад, който се намираше до епископския дворец.

Морган взе няколко плода от една пазарна сергия и след като подхвърли малка монета на продавача, се смеси с тълпата като се оглеждаше и ослушваше внимателно. Вече повече от час той и Дънкан се мотаеха сред хората на площада, задаваха по някой въпрос, но преди всичко слушаха. За жалост все още не можеха да открият как да проникнат незабелязано в епископския дворец. Внимаваха да си държат езиците зад зъбите, защото сред тълпата на площада се разхождаха много войници. Същевременно не можеха да си позволят лукса да чакат, защото вечерта наближаваше и площада щеше да се опразни, което засилваше опасността да ги разкрият. Засега те нямаха къде да отидат щом паднеше мракът.

Гледките, миризмите и звуците на пазарния ден, които заливаха площада, представляваха бъркотия от ярки цветове, развълнувани гласове и оплаквания на изтощени товарни животни, аромат на подправки, смрад на животинска тор, миризма на току-що опечен хляб и на въртящо се на шишове месо, писъци на свине и овце, неистово кудкудякане на пилета и други пернати същества. Морган разсеяно погледна към група жонгльори, които изнасяха представление пред един копринен павилион. От него долетя миризмата на прекалено силен парфюм, когато платнището се повдигна, за да пропусне навън един войник. През входа долетяха звуците на лека, бърза музика и смях. Мъжът, който имаше леко стъклен поглед се заклати през тълпата и скоро изчезна от погледа. Двойка прислужници блъснаха Аларик в гърба, техните претоварени кошници им отваряха широк проход през тълпата. Момичетата бяха неспретнати и изглеждаха мръсни — определено не бяха по вкуса на Морган.

Той намести дисагите на гърба си и захапа една ябълка, като се наслаждаваше на тръпчивия и освежителен вкус в устата си. Докато се оглеждаше, Аларик забеляза няколко сергии, от които си купиха прясно изпечен хляб и голямо парче домашно сирене. Братовчед му не се задържа дълго при сергията и като се намръщи продължи нататък. Морган сдържа усмивката си и го последва, като продължи да яде и да се оглежда. Накрая Дънкан седна на ръба на един обществен кладенец и започна да се храни с хляба и сиренето, като си режеше дебели парчета с камата. Морган се приближи и остави торбите си и плодовете до него. После се облегна на кладенеца и продължи да оглежда тълпата, като се стараеше да изглежда съвсем естествено. Човек никога не знаеше кой може да го наблюдава.

— Оживено място, нали? — рече той тихо, като довърши ябълката и подхвърли огризката на едно тежко натоварено магаре. Взе си парче хляб и сирене, отхапа от тях, като продължаваше да наблюдава внимателно. — Надявам се да си открил нещо повече от мен.

Дънкан преглътна и се огледа предпазливо:

— Малко, което да ни е от полза, страхувам се. Обаче мога да ти кажа, че епископите ще имат проблеми, ако в скоро време не предприемат нещо. Засега народът подкрепя Кардиъл и армията му, но има много хора, които не одобряват плановете му. Те смятат, че е срамно водачите на църквата да се изпокарат до такава степен, че да се стигне до разкол. Не мога да кажа, че не са прави. Особено сега, когато предстои война.

— Хммм — Морган си отряза още едно парче сирене, погледна зад гърба си и се наведе към Дънкан. — Чу ли за стария епископ Уолфръм?

— Не, какво е станало?

— Опитали да го убият преди няколко седмици. Не успели, но… — Той млъкна, когато покрай тях премина двойка войници, като си взе още едно парче сирене и задъвка небрежно, докато стражите се изгубиха от поглед. — Както и да е, затова сега пазят толкова внимателно портите на двореца. Кардиъл не иска да рискува нещо да се случи на някой от неговите епископи. Ако някой от Шесторката бъде убит, то Лорис и Кориган в Корът ще бъдат тези, които ще посочат наследника му. А ясно е на кого той ще бъде верен.

— И ще даде на Лорис дванадесетия глас, който му трябва, за да станат декретите му законни в действителност, а не само на думи — прошепна Маклейн.

Аларик дояде сиренето, изтри ръце в бедрата си и се извъртя, за да извади вода от кладенеца. Докато пиеше, погледът му се стрелна към портите и кулите на двореца. После напълни кофата отново и я подаде на братовчед си, като седна пак до него, докато той пиеше.

— Знаеш ли — измърмори Морган, като изучаваше движението на площада. — Мисля, че тълпата вече оредява. Скоро ще започнем да привличаме внимание, ако не измислим какво да правим.

Дънкан му подаде кофата и изтри устата си с ръкав.

— Знам. Войниците също взеха да намаляват, но се увеличиха монасите.

От една кула, далеч зад гърба им се чу звън, на който отговориха големите камбани от епископския дворец. Маклейн замълча при тези звуци, като продължи да наблюдава тълпата, после бавно се изправи с напрегнато лице.

— Какво има? — промърмори Аларик, като се стараеше да не покаже никаква емоция. Наблизо отново преминаваха войници.

— Монасите — прошепна Маклейн, като кимна към портите. — Виж къде отиват.

Морган бавно се извърна и проследи погледа на своя сродник. В огромните порти на двореца имаше малка странична вратичка, през която точно в този момент влизаха няколко монаха. Аларик се извърна към Дънкан и го видя да пъха остатъците от хляба и сиренето в дисагите. На подозрителния му поглед, Маклейн отвърна с конспиративна усмивка, като си взе последната ябълка и я затърка в ръкава си. Объркан Морган вдигна торбите и го последва, когато той бавно тръгна към портите на двореца. Докато вървяха, Аларик въпросително докосна лакътя на братовчед си.

— Виждаш ли къде отиват монасите — каза Дънкан с пълна уста.

— Да.

Маклейн отхапа отново и продължи напред.

— И никой не ги спира, нали? Сега, виж, те идват отляво. Внимавай да не се издадеш.

Аларик се огледа небрежно и забеляза страничната врата на един манастир. От време на време тя се отваряше, за да пропусне по няколко монаси, облечени в черни раса с качулки на главите. Доколкото Морган можеше да види всички те отиваха към портите на двореца. И никой не ги спираше.

— Къде отиват всички те? — измърмори той, докато братовчед му захвърли огризката от ябълката и намести меча под наметалото си. Главният вход на църквата беше по-нататък, между две ниски, каменни кули. Пред него стояха няколко монаха, които приветстваха посетителите на църквата.

— Трябваше да се сетя — каза Дънкан под нос. — Във всеки град, в който има голяма монашеска общност, е обичай братята да присъстват на службите в епископската базилика, стига да има такава. Сега отиват за вечернята.

— Вечерня — ахна Морган.

Настъпи тишина, докато те се отдалечаваха от двореца по посока на църквата. После Аларик рече:

— Дънкан, нали няма да ходим на вечерня в тази църква? — Това беше по-скоро заявление, а не въпрос.

Маклейн поклати глава и братовчед му едва сдържа усмивката си.

— Така си и мислех.

Десет минути по-късно към редицата от монаси, които бавно вървяха към епископския дворец, се присъединиха още двама. Те вървяха бързо, за да настигнат своите братя, тези двама пипкави монаси в техните черни, дълги до земята раса с качулки. Те преминаха покрай стражите на вратата със смирено приведени глави и ръце напъхани в дългите, широки ръкави. Вътре двамата спокойно поеха по блестящите коридори. Стъпките им бяха някак странно заглушени в сравнение с тътренето на сандали, което произлизаше от техните братя.

Двамата внимаваха да не направят нещо, което да ги открои сред братята. Защото под грубите черни раса имаше стомана. Мечове бяха препасани на кръста и ками напъхани в ботушите, ръкавите и поясите. Под кожените дрехи, които носеха скрити от робата, проблясваше ярката стомана на ризниците. Но имаше и още нещо, което отличаваше тези двама монаха сред останалите. Те бяха дерини и носеха магия в душите си.

Докато останалите влизаха в базиликата, Морган и Маклейн свърнаха по един задънен коридор наблизо и се спотаиха сред сенките. Скоро коридорите се озвучиха от пеенето на монасите и от службата, която беше започнала. На няколко пъти вратите се отваряха, за да пропуснат закъснелите и веднъж на Дънкан му се стори, че отвътре долетя гласът на Кардиъл.

Когато службата приключи и вратите се отвориха, коридорът се изпълни със слуги от домакинството на епископа, пажове, оръженосци, лордове и техните дами, прелати. Някои от тях разговаряха тихо, докато се разотиваха. В средата на този човешки поток бяха самите Кардиъл и Арилан, следвани от няколко свещеници и чиновници, след които идваха още лордове и дами. Дънкан сръга Морган в ребрата, когато те се появиха, защото той познаваше Арилан, а веднъж беше видял отдалеч и Кардиъл. Но Аларик беше замръзнал със затаен дъх при появата на една жена и дете, които бяха малко поизостанали от лордовете. Жената, облечена в небесносиньо, беше висока, стройна, с кралска осанка, но без да изглежда надменна. Тя беше поставила ръка върху рамото на момчето, което едва ли имаше повече от четири години и тихо говореше с една по-тъмна дама. Очите на Морган се бяха разширили от стремежа му да обхване всяка подробност.

Тя имаше големи, дълбоки очи с цвят на метличина. Лицето й с формата на сърце беше обрамчено от фин копринен воал. Косата й имаше цвета на огъня и се спускаше покрай слепоочията й, а на гърба беше завързана с панделка. Притежаваше деликатен, леко чип нос, високи скули с цвят на роза. Устата й беше широка, щедра, сочна и подканваща. Детето до нея имаше същата червена коса и сиви очи, които гледаха сънливо.

Беше ги виждал само веднъж — освен в сънищата си — преди цяла вечност, в карета пред сега разрушения параклис недалеч оттук. Но образите им бяха завинаги запечатани в паметта му. Той си напомни, че жената беше омъжена и детето беше нечий син, като се зачуди, кой ли наистина беше бащата. Морган усети как някой го стиска за лакътя и се извърна, за да види как Дънкан го гледа с доста странно изражение на лицето. Аларик го погледна извинително и събра мислите си, след което отново погледна към коридора, преди да съсредоточи вниманието си на епископите. Жената и детето бяха изчезнали.

Маклейн смъкна качулката още по-ниско над лицето си и невъзмутимо закрачи. Морган го последва, като се стараеше да наподоби възможно най-точно скромните походка и поведение на братовчед си. Епископите се изгубиха, когато свърнаха на следващата пресечка, но двамата фалшиви монаси, които ги следваха от разстояние, стигнаха до ъгъла навреме, за да видят как висшите духовници влизат в някакво помещение през една двойна врата. Аларик и Дънкан спряха неуверено недалеч оттам, за да обмислят следващия си ход.

— Знаеш ли какво има там вътре? — прошепна Морган.

Маклейн поклати глава:

— И аз никога не съм идвал тук. Може би е заседателната зала на Курията. Просто трябва да си опитаме…

Той млъкна, когато отряд войници зави зад отсрещния ъгъл и спря пред вратата, зад която бяха епископите. Един от стражите почука дискретно, но друг се огледа и забеляза двамата непознати в коридора. Като се намръщи, той каза нещо на един от другарите си и тръгна към тях. Дънкан и Аларик се спогледаха и се постараха да изглеждат колкото се може по-безвредни.

— Добър вечер, братя — поздрави войникът, като ги гледаше любопитно. — Мога ли да попитам, какво правите тук? Знаете, че нямате право да идвате в тази част на двореца, без разрешение от игумена ви.

Дънкан пристъпи напред и се поклони леко, като старателно държеше лицето си извърнато настрани.

— Имаме спешна работа с Негово Преосвещенство, епископа на Дхаса. Жизненоважно е да се срещнем с него.

— Страхувам се, че това е невъзможно, братко — отвърна войникът, като поклати глава. — Техни Превъзходителства вече закъсняват за събора.

— Ще отнеме само няколко минути — рискува да настои Маклейн и погледна към Морган, като се чудеше как ще успеят да се отърват от този. — Може би, ако може да поговорим с тях, докато вървят… знам, че ще поискат да ни видят.

— Не мисля, че това е вероятно — каза войникът, който вече започваше да се дразни от двамата настойчиви монаси. Проточилият се разговор беше привлякъл вниманието на колегите му, включително и на командира на отряда. — Както и да е, ако ми кажете имената си, бих могъл да…

— Какъв е проблемът, Селдън? — Попита офицерът, който се приближаваше бавно с няколко войника зад гърба си. — Вие братя, сигурно знаете, че не трябва да сте тук. Селдън не ви ли каза?

— О, да, сър — смотолеви Дънкан, като се поклони отново. — Но…

— Сър — намеси се един от стражите, който с подозрени гледаше към Морган. — Този мъж май крие нещо под расото си. Братко, ти…

Когато войникът тръгна към него, Аларик се дръпна инстинктивно назад, като вдигна ръка към дръжката на меча. При това движение, расото се завъртя и под него се очерта оръжието, а също така се показа върхът на ботуш, вместо на сандал, както би трябвало да бъде.

Войниците ахнаха едновременно, когато осъзнаха какво виждат и в следващия момент се втурнаха към него. Те го сграбчиха за ръцете, притиснаха го към стената и извиха ръката, с която би извадил меча. Усети, че Маклейн също е атакуван и в този момент нечия ръка го сграбчи за рамото и започна да дърпа расото му, докато то не се смъкна от него с приглушения звук на раздиращ се плат. Щом качулката падна, косата на Морган засвети като излъскан златен шлем.

— Боже в небесата, това не е монах! — ахна един от войниците, като отстъпи неволно под въздействието, което студените, сиви очи на херцога му оказваха.

Дори и повален на пода с пет-шест души върху него, Аларик не се предаде, а продължи да се бори, като за момент дори изглеждаше, че ще успее да се освободи. В крайна сметка обаче, той се оказа прикован към земята, безпомощен, а към него бяха насочени блестящи остриета, едно от които застрашително притискаше вратната му вена. Внезапно той престана да се бори и се остави да го обезоръжат. Прехапа устни, когато му взеха дори тънката кама скрита в ръкава. Когато откриха и ризницата под дрехите му, той се насили да се отпусне, като се надяваше така да предотврати някоя ненужна проява на насилие. Победителите оцениха това сътрудничество, като отслабиха малко натиска върху него. Сега той се състоеше в това, че върху всеки от крайниците му седеше по един човек, а пети държеше кама допряна до гърлото му. Опита се да вдигне глава, за да види какво става с Дънкан, но после се отказа. Не искаше да му прережат гърлото, а да се отърве от цялата тази бъркотия.

Офицерът се изправи, като дишаше тежко, прибра меча си и погледна към пленниците с отвращение.

— Кои сте вие? Убийци? — Той подритна не много нежно Морган. — Как се казваш?

— Ще кажа името си на епископите — отвърна спокойно Аларик, като гледаше към тавана и се стараеше да не си изпусне нервите.

— О, така ли? Селдън, претърси го. Дейвис, какво става с другия?

— Нищо, което да го идентифицира, сър — отвърна войникът откъм Дънкан.

— Селдън?

Селдън тършуваше в кесията на кръста на Морган. Намери няколко дребни златни и сребърни монети, както и една завързана торбичка от еленова кожа. Тя беше тежка. Офицерът я пое и в този момент забеляза как нещо трепна в очите на пленника.

— Нещо по-ценно от злато, нали? — досети се проницателният командир, разхлаби връзките и отвори торбичката.

От нея изпаднаха два златни пръстена. Първият беше с черен оникс, върху който беше гравиран златният Лъв на Гуинид — знакът на Защитника на краля. Другият беше със зелен грифон — печатът на Аларик, херцогът на Коруин. Когато разпозна гербовете, очите на офицера се разшириха и челюстта му провисна. После той отново погледна към пленника, като се опитваше да различи чертите му скрити от брадата. Командирът на стражата ахна неволно, когато със сигурност разпозна човека, който лежеше в краката му.

— Морган! — прошепна той и очите му ставаха все по-широки.